Иван Ланджев

За първата дама и ХКНДР

2012-01-30T13:02:00.006+02:00

Г-жа Плевнелиева е първата дама, която отказва да бъде първа дама. Не знам вярно ли е, но звучи добре.

Напоследък познати ме питат какво мисля по въпроса и им отговарям честно и изчерпателно – нищо. Намирам нездравия интерес към поведението на г-жа Плевнелиева за уникален.

А наскоро разбрах, че занимаващите се с тази тема дори основали собствена информационна агенция – ХКНДР (Хора, Които си Нямат Друга Работа). Агенцията е нова, но вече разчита на огромен екип от професионалисти.

Хората, Които си Нямат Друга Работа, работят трескаво. И ето до какви сензационни разкрития са стигнали само за последните няколко дни:

Г-жа Плевнелиева не придружила мъжа си на сватбата им, защото не обича церемонии.

Заветното „Да” казала в Twitter.

Г-н Плевнелиев взел два билета с намаление за „Ревизор”, но се наложило да го гледа сам, защото жена му не си пада по евтиния театър.

На среща с приятелки г-жа Плевнелиева винаги отива последна, за да не е първата дама.

България е парламентарна република, затова на президента не му трябва първа дама. Такава е нужна на парламента. Една обща, за цялото Народно събрание. Но дама ли ще е тогава, питат анализаторите?

Още разкрития и коментари по най-наболялата тема в държавата очаквайте от Хората, Които си Нямат Друга Работа.

Денят

2012-01-28T16:02:00.005+02:00

От малък обичам рубриките в стил "На тази дата", защото са много образователни и полезни. И понеже днес е 28 януари, няма как да не споделя един такъв текст за 22 декември. Всъщност това е предпоследната част от "Дневника", който писах в продължение на седмица за сайта Public Republic в края на миналата година. Оригиналната публикация е тук:

http://www.public-republic.com/magazine/2011/12/81716.php

22.12

Ето че опряхме и до формулата „Велики личности на тази дата”.

Само като се замисля колко много от тях нито са родени, нито са умрели на 22 декември и тутакси се убеждавам, че това не може да е случайно. Трябва да признаем, че великите личности, които нямат нищо общо с днешната дата са наистина твърде много. Ще се огранича само с писателите.

Пушкин например, изобщо не е роден на 22 декември. Напротив, родил се е на 6 юни, 1799. Дори и в стар стил е на 26 май, а относно това какво е правил на 22 декември същата година, историята мълчи. Ще си кажете, че това е просто отделен случай. Нищо подобно. Достоевски и Толстой, иначе съвременници, също не са родени на 22 декември, а и не са починали тогава (в това отношение се наблюдава известно сходство с Пушкин).

А какво да кажем за Пруст, Кафка и Джойс? Същото. Ами Хемингуей, Т. С. Елиът и В. Улф? Вече всеки може да предположи…

Тази знаменателна дата не е подминала и българската литература – обърнете внимание, че на 22 декември не е роден или починал никой от кръга „Мисъл”! Голям брой съвременни автори също не са белязани биографично по какъвто и да е начин от днешната дата.

Ако се замислите сериозно, бързо ще установите, че и никой от вас не помни своя първи 22 декември. А ако се замислите още по-сериозно, ще стигнете и до безспорното заключение, че шансът трима от вашите идоли да са родени на тази дата никак не е голям. Както не е голям и шансът да са починали на нея. Особено ако са все още живи.

Казаното звучи много убедително, така е, но аз съм длъжен да посоча накрая, че има и изключения. Самюъл Бекет е починал тъкмо на 22 декември. Но той все пак е абсурдист.

---

А ето и последната част от "Дневника", празничната: http://www.public-republic.com/magazine/2011/12/81859.php

A Month's Rent

2012-01-19T20:36:00.008+02:00

Разказът излезе на английски в новия брой на списание Vagabond (Bulgaria's English Monthly). Оригиналната публикация е тук:

http://www.vagabond-bg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1953:a-months-rent&catid=95:fiction

Благодаря на Анджела Родел за чудесния превод.

Back then I was broke, even broker than usual. Completely broke. This situation landed me straight behind the reception desk of a crappy hotel in the run-down part of downtown – where Sofia's buildings had shown enviable determination and had thumbed their noses at the bombs. Where Churchill said he planned to plant potatoes, I started working (relatively speaking) as an administrator. It was only for a month's rent's time, that reassured me, as did the word "administrator." The hotel wasn't from the time of the air-raids, but everyone thought it was. It was easy to get confused.

I checked the guests in, checked them out and took care of their entertainment. The place was a miserable dump and the entertainment began and ended with whores. All kinds of riffraff showed up – balding perverts with sweaty foreheads, horny foreigners, small-time businessmen with their homely mistresses, who didn't want to give me their IDs so they wouldn't be found out. And of course, the whores. They all reminded me of that statue of Sofia nearby. With her gilded face and her arms flung needlessly open, wanting something. One and the same statue. Every night. Sofia would arrive, drenched, with her make-up smeared, wretched but beautiful.

The night before I quit, she came again. The Dutchman in 205 asked for her. He came back to the hotel and stopped to get his key. He was a dark-skinned, middle-aged guy with an absolutely moronic face that clearly broadcast an appetite for fresh, cheap and local flesh. He was sweating. He sat out in front – in what the manager, with unabashed pride, called the "lobby bar." I opened up a Heineken for him and he asked me in broken English: "Can I take girlfriend tonight?" I told him it was no problem. There's no place in the world where it's a problem to call a "girlfriend" for you. I was just about to ask him if I should dial up the relevant places when he informed me that actually "a man vill bring her" any minute. "Girlfriend" showed up shortly, with said "Man." The Dutchman paid him, "Man" took the money and left. She stayed with the two of us.

At the very first instant of direct visual contact, all of these girls really do look the same – I'm talking about a few tenths of a second. In this first of first glances you don't even bother to take a good look – besides, you're not the one who's paid, so there's no point. Shortly after that you stare. That's what I did, too. She was pretty. She couldn't have been even twenty years old. The Dutchman bought her some cheap drinks, gallantly chatted her up in broken English, she didn't understand a thing. Her only response was a "hee hee" – the sole, eternal and irrefutable argument she possessed. Something like my argument that I had to pay the rent. She understood very well, though, when he invited her upstairs. They went upstairs. They had just about outrun my peripheral vision when she turned towards me, perhaps involuntarily – and again gave that slightly flustered "hee hee." I felt like in this case it meant something along the lines of "well… what else can I do?"

The second appearance came about two and a half hours later. She arrived with the noise of the elevator and the sense that my shift was finally about to liven up.

And here it is, the administrator has been drinking and she comes downstairs. Her movements resemble a misaligned machine, she's not a statue anymore. There's rust in her gaze. She's not drunk or high or anything like that, she's simply still pulling herself together. The circles under her eyes are darker than before, her gestures are sluggish and noncommittal, she's smoking a cigarette. They're always smoking a cigarette when they come back down.

She comes over to me and says: "Can you call me a cab?"

I dial. There are no cars available at the moment, but I should call back in a few minutes. I pour her some of the whiskey I'm drinking. She tells me that she lies to her parents about working the night shift at the Sheraton and getting big tips. She has a boyfriend who "supports her," whatever that means. She's satisfied, because she makes X amount of money every month and has fake brand-name clothes, a phone with the latest gizmos, along with all the other modern indicators of freedom. In principle, it's a job just like any other job – you show up and they pay you. In principle this, in principle that. She turns out to be the most principled person I've talked to over the past year.

Maybe she's right. Or else I just don't feel like arguing. As I watch her taking practiced sips for her glass, a song pops into my head. Nothing pops into her head. The conversation has no way of continuing, since neither of us feels like talking – she subconsciously keeps up her practiced stance, while I, for my part, think about just how much moralising literature comes up short at that moment. She wants a cab to Tolstoy. And on top of everything her name is Katya, or so she confides to me. So yes, it's clear, she's Katyusha Maslova from Lev Nikolaevich's Resurrection. I imagine it all more beautifully, I want it to be like in the novel, I want to be Prince Nekhlyudov the Administrator, for her to be the righteous whore Maslova, and for me to set out after her to Siberia, repentant. I also don't have any problem being Nicolas Cage from Leaving Las Vegas, and for her to be Elizabeth Shue and for me to wallow intoxicated in her prostitute's flesh, and for her to understand me like no one else in the world. That kind of bullshit.

But we just sat there, sipping from our glasses and taking part in a conversation that doesn't happen. Something had to be done. I got up and took her hand. She wasn't surprised, on the contrary even, she just set down her glass. The bathroom was only a few steps away. We went inside. Katya grabbed the curved faucet of the sink with both hands. Before that she didn't take off her shoes, just pulled up her skirt. Nice view.

It really was nice, at one point I was on the verge of kissing her without meaning to. While Katya, without meaning to, had turned on the water and a cold stream suddenly shot out. After I was done, she let go of the faucet and turned off the cold water. She had grabbed it so tightly that there were traces of thin fingers on the metal which fused together at the end and formed some kind of strange irregular figure. Katya fixed her skirt. I called for a cab again and now they had cars available. She left.

I've got this pet paranoia, I always check for tears in used condoms. I hold it up to the light bulb in the bathroom to check whether it had ripped without me noticing. It's really stupid, I know, but I always do it. Something has to be done.

It hadn't ripped without me noticing it. It hadn't ripped at all. Everything was fine. I finished off the whiskey, thinking it all over somberly, the men and the women. The next day I took my money, got out of there and that was it. A month's rent's time was up.

Воротишься на родину. Ну что ж...

2012-01-19T15:53:00.004+02:00

* * *

Воротишься на родину. Ну что ж.

Гляди вокруг, кому еще ты нужен,

кому теперь в друзья ты попадешь?

Воротишься, купи себе на ужин

какого-нибудь сладкого вина,

смотри в окно и думай понемногу:

во всем твоя одна, твоя вина,

и хорошо. Спасибо. Слава Богу.

Как хорошо, что некого винить,

как хорошо, что ты никем не связан,

как хорошо, что до смерти любить

тебя никто на свете не обязан.

Как хорошо, что никогда во тьму

ничья рука тебя не провожала,

как хорошо на свете одному

идти пешком с шумящего вокзала.

Как хорошо, на родину спеша,

поймать себя в словах неоткровенных

и вдруг понять, как медленно душа

заботится о новых переменах.

Йосиф Бродски

Тъй мислеше един безделник

2011-12-23T02:19:00.004+02:00

През последните дни минаха всички изпити, които трябваше да минат и успешно станах докторант по руска литература на XIX в. Приятно е когато нещо ти е просто интересно и нямаш нужда от никаква друга мотивация, за да го правиш. Настроението е добро и най-накрая почивката е близо. Но не е съвсем дошла.

Специални благодарности на Александър Сергеевич, също на Михаил Юриевич, Николай Василиевич, на Иван Сергеевич (не чак толкова), но особено на Фьодор Михайлович и Лев Николаевич. Както и, разбира се, на Антон Павлович, в случая за това, че не е написал нито един роман.

Поздравявам себе си и вас, всички, които четете този блог във (все по-)редките случаи, в които го обновявам и съответно го харесвате, ненавиждате или просто ви е безразлично. Весели празници.

Скоро пусках тук Джон Ленън, но не се сещам за по-подходящо парче от точно това в момента:

***

И ако искате, вижте в сайта Public Republic – оттам проявиха интерес към делниците ми и затова тази седмица съм в рубриката Дневници, като всеки ден пиша по нещо. Ето линковете от досега:

понеделник- http://www.public-republic.com/magazine/2011/12/81583.php

вторник - http://www.public-republic.com/magazine/2011/12/81645.php

сряда - http://www.public-republic.com/magazine/2011/12/81672.php

Портрет на съпругата

2011-11-30T18:43:00.005+02:00

Тя се усмихва наистина, но човек

не трябва да се доверява на рекламите.

Брадичката е задължително остра.

Стръмният склон на претенцията

продължава и по шията,

за да стигне до гърди, които

сега се вълнуват напразно.

Много скоро с тях ще се случи

най-обидното:

естетиката ще стане етика,

красотата – предназначение

и заедно с детето

ще се роди майката.

Любовницата ще умре.

Дори да се опитва, няма да е тя.

Дали й е хрумвало като малка, докато

кокетно разкрасява и усъвършенства

подписа си, че един ден ще го постави

редом с неговия (подписа на инженера)

в прашна зала, от която даже слънчевият

лъч напира да си тръгне и дървениците

си търсят оправдание, за да излязат?

Всички поканени са съгласни:

грешката й бе, че стана вярна.

Тя се усмихва, наистина.

И тайно се преструва,

че все още има тайни,

но аз видях отвъд стъклото

на очите й. Там беше ясно.

Гардеробът, макиажът и

екскурзиите няма да помогнат.

Тя е омъжена жена.

Като гръмките заглавия на Ницше:

тя е раждането на трагедията,

залезът на боговете,

тя отдавна не е весела наука,

нито утринна заря.

Тя е за всички и никого.

Но повече за никого.

---

Публикувано в е в Литернет, Стандарт, Литературен вестник, сп. Страница и др.

Чупливо е като през януари...

2011-11-30T17:49:00.008+02:00

* * *

Чупливо е като през януари,

стъпките

пораждат сеизмични зони.

Отмъкнат е

дори и споменът за спомен.

Часът се колебае да удари.

Стремежите и смислите са стари.

Постъпката

е просто глупост преди края.

Престъпникът

единствен от тълпата знае,

че дните се измерват във цигари.

Аз също знам: да стъпвам е погрешно.

Асфалтът

под краката ми нима е прав?

Аз правя

с моя дъх и въздуха болнав,

представям си ако напиша нещо.

---

Публикувано е в Литернет, Новинар, Литературен вестник, сп. Страница и др.

Поезия, висяща от терасата

2011-10-30T10:41:00.008+02:00

Статия от в. Стандарт за поетичния фестивал в Словения, където участвах през август т.г.. Авторът е Райко Байчев (цитатите от мен са само в началното каре), а снимките са на Цвета Атанасова - те са публикувани в печатното издание. Онлайн публикацията е на:

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-10-15&article=385264

"Първото впечатление, което те връхлита, е, че нищо маргинално няма в поезията и нейното място там. Словенската публика подхожда непредубедено и много внимателно към всеки автор, слуша с интерес, който няма как да се симулира. Не зная дали това е защото фестивалът е световен, или защото просто има култивиран вкус. Мисля, че е по-скоро второто. В България има събития, на които съм се чувствал повече като чужденец. Щастлив съм, че писането ми позволява такива пътувания, защото имам нужда от тях - от този различен контекст, в който се чувствам свободен, без дори да мисля за това, и мога да се огледам в света, в реалното положение на нещата. Фестивалът беше доста мащабен, но най-много ми харесаха малките неща, към които словенците - хора от малка държава - се отнасят особено фино. Например прекрасно ти действа това, да видиш свой стих, висящ от балкона на нечий апартамент. Най-малкото означава, че са те прочели. А с това трябва да се започне."

Поезия и вино, леещи се в словенски замък, събраха 26 автори от Европа и Щатите в старинния град Птуй на фестивала "Дни на поезията и виното". България беше представена от 25-годишния Иван Ланджев - автор на стихосбирката "По вина на Боби Фишер", неговата първа книга, която обра редица литературни награди за дебют у нас. Ланджев сам превежда стиховете си на английски, тъй като фестивалът е триезичен - поетът чете на родния си език, а на екрана зад него текат преводи на словенски и английски. Препоръчва го доц. д-р Людмил Димитров, който преподава литература в Словения и в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Той попада на стиховете на Ланджев случайно в интернет, харесва ги и ги предлага на организаторите. Иван е най-младият от участниците във фестивала. Преди него в Птуй са гастролирали Георги Господинов, Румен Леонидов, Бойко Ламбовски и други. Наскоро Ланджев бе публикуван и в лондонското списание "Гранта" - място, където са излизали текстове на Милан Кундера, Мартин Еймис и Габриел Гарсия Маркес. Ето какво разказа авторът за преживяванията си в Птуй - град, чието латинско име е Поетовио, неслучайно.

Йерусалим на виното

Местността носи името Йерусалим. Названието всъщност е на другия полюс от свещеното: група кръстоносци стигат до Словения, но изведнъж преценяват, че виното, климатът и спокойствието са по-привлекателни от повика на християнството, и решават да се заселят в Птуйско. Оттам и Йерусалим.

Виното е основен компонент от фестивала и е комбинирано с поезията по артистичен начин. Столчетата на публиката например са направени от кръгли платформи, залепени за гърлата на шест винени бутилки. По тесните и компактни улички на Птуй пък са наредени плътно едно до друго буквално стотици празни шишета, които се проточват из града като стъклени храсти. В някои от бутилките са пъхнати листчета с цитати от поетите. Разбира се, цялата тази игра между вино и поезия има и напълно материална страна. Производителите на луксозни сортове са основни спонсори на фестивала и го правят възможен.

Чанти с поезия

Друго арт изобретение на фестивала са висящи от тавана чанти, които имат залепени стихове на поетите участници. По време на литературните четения служат предимно за авангардна украса. Накрая обаче се продават на търг, като след наддаването някои от чантите достигат цена от 80 евро. Докато трае фестивалът, метаморфоза претърпява и самият град. По улиците висят почти сюрреалистични фенери, на вратите са залепени плакати с цели стихотворения, има и такива, които увисват направо от балконите. В Птуй се нарояват десетки будки за дегустация на вина, както и щандове с книги. На партитата пък човек може да сложи маски с ликовете на тримата почетни гости - Нора Юга от Румъния, французина Жак Рубо и най-големия жив поет на Словения Томаж Шаламун.

Гласове

Освен многообразие от теми фестивалът събира всякакви стилове поезия. От класическата римувана, през белия стих, до нещо напълно ново и смахнато - Flarf поезия. Фларф авторите ровят в Гугъл за интересни изречения, намират нови връзки помежду им и ги подреждат в стих. Един от почетните гости Жак Рубо пък въвежда преди повече от 50 години течението улипо - авангарден стил на поети математици, в който авторът сам налага ограничения върху писането си. Жорж Перек ("Животът - начин на употреба"), който е сред новаторите, например написва цял роман, без да ползва буквата "е".

Райко БАЙЧЕВ

Ягодови поляни

2011-10-09T23:39:00.005+03:00

Лесно живееш, затворил очи,

без да разбираш какво точно виждаш.

Трудно е да си личност,

но ще го уредим,

не се тревожа много за това.

Това е част от превода, направен от друг безсмъртен - Георги Рупчев. Честит рожден ден, Джон.

Радослав Чичев. От прашинката на деня.

2011-10-06T20:36:00.007+03:00

Утре от 20:00ч. в Арт-Хостела е премиерата на "От прашинката на деня" - поезия от Радослав Чичев. Заповядайте, защото книгата му е наистина хубава. Мисля, че дори аз като редактор не съм успял да я разваля.

Ето и официалната информация за представянето, взета от сайта Културни новини:

Премиера на поетичната книга „От прашинката на деня” на Радослав Чичев

07 октомври 2011 г., 20:00 ч.,

„Арт-Хостел” - ул. „Ангел Кънчев” №21а, София

Представянето ще бъде заедно с група "Ксетофон"

Всяка сутрин мъглата издува прибоя,

той взима една четка за рисуване,

разтваря синьото на вълните

и чисти окото на Кита.

От прашинката на деня.

Изданието е от поредицата Prima Vista за книги и автори, удостоени с лауреатско звание от Националния конкурс на Издателство “АРС” за дебютна книга.

Редактор: Иван Ланджев

Рисунка на корицата: Дмитрий Ягодин

За автора:

Радослав Чичев (1981) е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски”. Понастоящем е един от водещите на предаването „Аларма” по програма „Христо Ботев” на БНР. През месец март 2010 г. пиесата му „Колекционерката”, заедно с „Гарванът” от Калина Попянева, печели първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова” на „Театър 199”. Един от наградените в конкурса на издателство "АРС" за издаване на дебютна книга. Свири на бас китара в групите „Кака Сяра” и „Дует Дворжак”.

September 29, 1973. Одън.

2011-09-29T13:00:00.007+03:00

На този ден през 1973 умира У. Х. Одън.

Не съм съвсем сигурен (такова нещо не може да се каже категорично), но може би той е най-любимият от любимите ми поети. Написаното от него не спира да ми влияе от първия прочетен ред, поезията му кажи-речи съвпада с представата ми за съвършенство.

В България пишещи хора сравнително често го обговарят, но малцина го познават добре. Хубави български преводи на няколко стихотворения има в чудесната стара антология "Нощен дъжд" (от 1980).

Документалният филм за него, от който пускам част тук, е доста труден за намиране, затова се изненадах много приятно, когато го видях наскоро в YouТube. Слагам 4-та част, може да видите и останалите, но в тази особено ми харесват нещата, които казва за решението си да отиде от Великобритания в Щатите, за "семейния британски културен живот" - това би звучало дори още по-вярно, ако се съотнесе с нашия контекст.

Признава също и че не харесва особено прословутото си "September 1, 1939" (аргументът против един от най-известните стихове вътре е забележителен: "we must love one another and die"). Всъщност, чуйте:

"What one secretly hopes from readers is that they’ll say: “My God, I knew that all the time but I never realised it before.” That’s the ideal reaction, and then you know you’ve said something that’s true."

Утре в Ректората

2011-09-23T23:01:00.003+03:00

В Театралната зала на СУ утре ще има четене с участието на много хора, всеки по едно стихотворение. Аз ще прочета нещо ново, крайно време е.

Започва в 18:00, добре дошли сте.

София Поетики 2011

2011-08-26T11:03:00.002+03:00

Тъй като в момента участвам в друг фестивал – „Days of Poetry and Wine” в Словения – няма да бъда на Поетиките тази година. Но бих предложил на хората, които щяха да гласуват за мен, да дадат гласа си за Стефан Иванов. Решението е ваше, разбира се, но аз прочетох стихотворението, с което той ще участва тази година и мисля, че има всички основания да спечели.

Фестивалът в София е съвсем скоро, ето повече информация: http://sofiapoetics.eu/

Интервю в Public Republic

2011-08-21T22:00:00.007+03:00

Поводът са разни хубави неща, които се случват напоследък и за които нямах време да пиша тук - публикацията в Granta и поетичният фестивал в Словения, където заминавам утре.

http://www.public-republic.com/magazine/2011/08/75289.php

интервю на Людмила Йорданова

Поводи да потърся поета Иван Ланджев – много и кой от кой по-хубави.

Наскоро негови текстове бяха публикувани на английски в престижното международно списание Granta.

От 23 до 27 август т.г. пък му предстои да вземе участие в 15-тото издание на „Days of Poetry and Wine” (“Дни на поезията и виното”) в Словения. През последните години този международен фестивал се е утвърдил като един от най-престижните форуми за поезия в Европа. Той включва серия от четения, пърформанси и дискусии. Основната му част се провежда в най-стария словенски град Птуй.

В предишните издания на „Дни на поезията и виното” страната ни е била представяна от Георги Господинов, Румен Леонидов, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски и др.

Тази година ще се включат 26 поети от 20 държави (сред които САЩ, Франция, Великобритания, Германия, Испания, Турция и др.), а почетни гости ще са: Жак Рубо (Франция), Томаж Шаламун (Словения) и Нора Юга (Румъния). Иван Ланджев ще има няколко срещи със словенската публика, като първата от тях е на 23.08. в 20.00 ч., заедно с поети от Австрия, Словения и Хърватия в замъка в Ормож.

Стихотворенията на участниците ще бъдат публикувани на английски и словенски език в антологията на „Дни на поезията и виното 2011”.

Есето “Обувките на пешеходеца” ме накара да се вгледам и в собственото си крачене. Да си пешеходец по Пътя не звучи ли архаично в ХХІ век?

Не, не мисля.

Прозата ти не звучи прозаично. Кое все пак те кара да я пишеш именно като проза, поете?

Пиша проза за забавление, без особени претенции, когато имам нещо за казване. А и като работа, естествено.

Кой е идеалният читател? Той беше ли в журито на спечелените от тебе поетични конкурси?

Не зная кой е идеалният читател, но разчитам, че е схватлив. Не си го представям глупав, надявам се да е по-различен от този „обикновен читател”, „обикновен зрител”, за когото постоянно се говори, а никой не го е виждал. Аз също не го познавам, но ме ядосва – авторите все са длъжни заради него да банализират и опошляват всичко, което правят. Все трябва да е максимално буквално, да го разбере обикновеният читател, да го види обикновеният зрител и т.н.. Излиза, че този човек е някакъв съвсем безпросветен илитерат. Без чувство за хумор и отчайващо неук… Аз не вярвам, че трябва да се пише от такава презумпция. И за щастие, в поезията тя не важи, там мога да правя каквото си искам, да не подценявам умишлено читателите си, да не обиждам интелекта им.

Та, зарежете и идеалния, и обикновения читател. Дайте ми достатъчно интелигентни читатели, подтиквани от истински интерес. Те остават до края на книгата, те ми харесват.

Колкото до конкурсите… Когато ги спечелиш, си позволяваш лукса да казваш, че не са важни, за да се правиш на интересен. Когато не ги спечелиш, пак казваш, че не са важни, защото те е яд, че не си спечелил. Всъщност не трябва нито да се подценяват, нито да се надценяват. Нещо нормално са. А наградите от тях – нещо хубаво, разбира се.

Разкажи повече за това, което ти предстои на фестивала в Словения. С какво чувство очакваш това пътуване?

Много ми е интересно, защото тези мащабни събития още нямат аналог в България, досега не съм участвал в такова нещо. Ще четат поети от 20 държави! През годините български гости там са били Румен Леонидов, Бойко Ламбовски, Силвия Чолева, Георги Господинов. Приятно ми е да съм част от този списък, май съм и най-младият, така че е нормално да бъда ентусиазиран.

Важно ми е и поради друга причина: участието в голям международен фестивал е истинският начин да видиш къде се намираш спрямо света, къде е твоята поезия, а и поезията на твоята държава. Защото тук няма как това да се разбере. „Популярността” в локалния контекст на българската литература може да бъде нещо много измамно. Затова е важно да видиш и другото. У нас може да се окаже достатъчно да издадеш книга, трима твои приятели да кажат, че е добра, приятелите на техните приятели да се съгласят и готово – ти си утвърден писател. Остава само да те четат, но и за това си има приятели.

Радвам се, че при мен никога не се е получавало така. Запознанствата дойдоха едва след стихотворенията ми. Така се случи и с този фестивал. Бих искал да благодаря на доц. д-р Людмил Димитров, когото също не познавах до преди няколко месеца. Той преподава в Словения и докато се е търсел български поет за тазгодишното издание на фестивала, е попаднал и на мои стихове. Харесал ги е и ги е предложил на организаторите, които селектират участниците. А когато се върна в България, се запознахме и досега поддържаме прекрасни отношения с него и семейството му. Много съм му благодарен. Мисля, че това е естественият начин да се случват нещата. Някои хора харесват текстовете ми и така се завързват приятелства, покани. А не обратното. Предполагам, че харесването идва точно, защото не се познаваме предварително. Не казвам, че това, което пиша, е кой знае какво, но със сигурност е по-симпатично от мен самия.

„Напоследък се убеждавам, че за да бъде добре разбран, или още по-важно, правилно неразбран, един поет в България трябва да чете стихотворенията си на английски език в Американския университет.” Как си обясняваш това? Какво е за тебе публикуването на твоите стихове на английски в Granta?

Вече стават няколко цитата от това есе, ще взема да го помисля за сериозно достижение. Дай по-добре да говорим направо за публикацията в Granta. Щастлив съм, че се случи. В моята глава това е много по-важно от други „новини” за мен, които са получавали и по-голям отклик. Не само заради престижа на изданието. Радвам се, че публикуваните преводи също са мои. От известно време насам превеждам свои стихове на английски. Занимавал съм се с този език общо взето през целия си съзнателен живот, попивал съм всичко, което чуя и прочета, и не спира да ми е интересно. И това, че от Granta са оценили мои стихотворения, няма как да не ме радва. Все пак Granta датира от 1889 г., там са публикували Тед Хюз, Силвия Плат, Шеймъс Хийни, Мартин Еймис, Милан Кундера, Реймънд Карвър, Иън Макюън, Маркес… Разбира се, това изреждане не е някакъв опит за поставяне редом с тези хора, това би било нелепо, просто… за мен е чест.

Какъв е добрият сценарий за спасението на четящия и пишещия човек днес?

Нека не бързаме толкова да опяваме четящия и пишещия човек. Той още има пулс, има и ресурса да се спаси – нали чете и пише? Но е вярно, че нещата около него почти никога не зависят от него. Той трудно може да промени нещо, очевидно е маргинал и сам не иска да бъде част от множеството. Особено ако се занимава с поезия. Да си поет сега е… нещо като да имаш ключ, който не отваря нищо. Много хубав ключ, ама не става за нито една врата. Но не се оплаквам. Не бива да забравяме и че понякога поезията може да е най-прецизното средство за разбиване на вратата.

Кой е най-обективният ти критик?

Опитвам се да бъда максимално обективен спрямо това какви ги върша на листа. Почти винаги имам някакви подозрения. Но и безкрайната редакция не е решение. Човек никога няма абсолютни основания да смята, че това, което е направил е добро. Но вече го е направил и това е положението.

Над какво работиш в момента, кой е най-новият ти творчески проект?

Много неочакван въпрос! Пиша нови стихотворения, но не бързам, надали ще напиша втората си стихосбирка до края на тази година. Не мога да бълвам текстове постоянно и да издавам ежегодно. Литературната логорея е сериозно заболяване.

Какво много искаш да бъдеш попитан?

Може би… да бъда питан още за Словения, това ме вълнува, естествено. Но, разбира се, ще имам повече за разказване когато се върна. Заради датите няма да мога да участвам в Поетиките тази година, но… няма как.

Какво непременно би попитал ти на мое място?

Нищо непременно. Но като стана дума за преводи и език, нещо свързано с това, знам ли. Ще ми се да преведа нещо и от английски на български. Нещо забавно – примерно Роджър Макгъф.

Говорихме за английския, но не и за българския. Нашият език също е изключително интересен, има много възможности. Чу ли това за „Съвета за българския език” и глобите, ако ползваш чуждици? Това е чудовищна глупост, но не е изненадващо, у нас чудовищните глупости никога не закъсняват. Сигурно си имат график и за това – примерно всеки вторник нова дивотия. Както и да е. Тези хора не си дават сметка, че огромна част от думите, които сами използват в ежедневието си, са чуждици. И че всичко това е нормален процес. Българският език няма да умре, ако се използват чуждици, ще умре, ако тук не останат хора, защото животът им е лош.

***

Още няколко линка:

в Стандарт - тук

в Културни новини - тук

в Аз чета - тук

The Garret

2011-08-21T21:49:00.002+03:00

Come, let us pity those who are better off than we are.
Come, my friend, and remember
that the rich have butlers and no friends,
And we have friends and no butlers.
Come, let us pity the married and the unmarried.

Dawn enters with little feet
like a gilded Pavlova,
And I am near my desire.
Nor has life in it aught better
Than this hour of clear coolness
the hour of waking together.

Ezra Pound

***

Кара ме да си спомням тавана, на който живеех.

По Жицата

2011-07-31T23:49:00.006+03:00

Сериалът The Wire е най-добре написаното нещо за телевизия, което някога съм гледал през живота си. Защото всъщност не е сериал. The Wire е роман. Нямам предвид, че е някаква екранизация по книга, а че е литература, чисто и просто. Затова и отказва да се държи като сериал.

В този смисъл си има начало, среда но и (забележете!) край – хората, които го правят, не „доят” умишлено образите си, докато съвсем нищо не остане от тях, не продължават историята изкуствено.

Много ми харесва как разсъждава създателят на това изключително произведение Дейвид Саймън. На първо място, песимизмът му е прекрасен и основателен - особено ако сега се вгледаме какво се случва в САЩ. После, усетът му за циничното, което присъства във всяка институция, си е направо за завиждане, както и начинът му да ни показва големите неща, които не зависят от нас, но от които ние зависим постоянно. И разбира се, познаването на града, влюбеността в града с цялата му помия.

The Wire e трагедия, но не повлияна от сълзливите екранни образци, а „открадната” от първоизточника – старогръцката трагедия. Авторите, начело със Саймън, не само признават, но и се гордеят с това. Според мен имат всички основания.

Би било глупаво сега да разказвам за какво става дума в The Wire, каква е идеята, общата и на всеки отделен сезон и прочие, пък и не е това намерението ми. Слагам тук откъс от едно интервю с Дейвид Саймън. Проведено като разпит.

Мисля, че вътре казва възхитителни неща, които още са недостижими в България като начин на мислене от страна на един автор. Тук все още никой не може да си позволи да мисли така. Което, впрочем, е нормално.

"Fuck the casual viewer. Seriously, who wants a casual viewer? If you’re a writer do you want a casual reader? I don’t want those people. Don’t want ‘em. Throwing them back. They’re like little fish on the hook. Throw ‘em back. I want the guy who’s come in who wants to be told a story. A story has a beginning, middle and an end."

Ето и линк към още едно интервю: http://www.youtube.com/watch?v=qulcqNMHVic&feature=related.

Анахронизъм

2011-07-23T21:49:00.003+03:00

Моторно парче

Първото, което бих му казал:

„Лошо ти се пише, в случай че

не ти се пише само за доброто.”

Не, че той не го е знаел, де.

Той, съседът ми,

живял през две пресечки

и умрял преди почти 70

години.Тъй както умее.

Червената идея значело

синя кръв да се разлива

насред жълтите павета.

Синя(та му) кръв

да се разлива

другаде. Навсякъде.

А мене черен дроб да ме боли

на двадесет и няколко –

какъв е пъстър тоя спор

от минало и настояще!

Ц а п а н и ц а.

Аз и затова не мисля вече

да нагазвам, да опитвам

да разбирам нещо повече.

С добра походка просто ще

отмина, подръка със времето.

Когато сме далеч достатъчно

и двамата, ще се обърна уж

неволно, да... Назад.

И ще погледна към пътеките,

където са се псували селяци

и са проповядвали свещеници,

и всички са се арестували взаимно

в следобеди, в които е прието

поетите да бъдат успоредни на стените,

перпендикулярни на куршумите.

Тук иронията пъпли в

най-безвкусни цветове.

Отвсякъде.

Когато се наситя да я гледам,

не би хрумнало да я целувам.

Отдавна ще съм си отишъл.

***

Поради това, че днес стават 69 години.

В Жената. Днес.

2011-06-25T18:18:00.007+03:00

Винаги съм искал да напиша такова заглавие.

В новия брой на "Жената днес" има статия за вашия покорен слуга. И то в рубриката "все още ерген"...

Авторът е Иванка Могилска, а снимките са на Светослав Куцаров. Целият материал е в списанието, на сайта има една част - ето линк. А тук слагам последната - въпросника:

1. Ако бях герой на книга...
Щях да съм доволен – поне съм някакъв герой.

2. Идеалният флирт е...
Кратък.

3. Доволен съм, когато...
реша, че съм се справил. Или когато си представя, че съм герой на книга – вижте първия въпрос.

4. Не съм съгласен с...
Телевизора.

5. Типичната неделя...

Е съвсем нелош ден, в който те мързи дори да бездействаш. Типичната неделя започва късно, но за съжаление и свършва рано. Още преди понеделник. И всичко започва отначало, както винаги.

6. Да пишеш по поръчка е...
Нещо, което правя за пари и това ме дисциплинира.

7. Сам или с приятели...
Какво?

8. На хартия или на компютър...
На хартия предпочитам да чета, на компютър – да пиша. Така съм свикнал.

9. Идеалните условия за писане са...

Три. Но не ги знам – никога не съм писал в идеални условия, мисля, че нищо свястно не би излязло.

Разбира се, най-полезно е да пишеш съвсем сам, в ъгъл, до който има прозорец.

10. Бих излязъл без шапка, ако...

се направи, примерно, политическа партия на хората, които носят шапки. Веднага ще спра да нося, за да не ме приемат. А иначе – не, не бих излязъл без шапка. За мен това е все едно да изляза без панталони.

11. Страхувам се от...

Бабата от долния етаж. Има невероятен слух. Също така, наскоро чух някой да казва, че работата не го плаши. И се замислих – ако се прибирам и от тъмното изскочи някаква работа, аз бих се уплашил.

12. Честността е...
Нещо, с което не си струва да се хвали човек. Или поет. Би било нечестно.

Година по-късно и с малко закъснение

2011-06-21T21:41:00.006+03:00

Преди няколко месеца спечелих "Южна пролет" (раздела за поезия), но изглежда съм забравил да отразя този грандиозен успех тук, в блога. Обаче миналия четвъртък участвах в едно четене във "Влайкова" по покана на Валентин Дишев, който представи първите книги на своите нови автори, някои от които участваха в "Южна пролет", и си спомних разни неща. Например, че непосредствено след конкурса разговарях с Вальо Дишев в неговото радиопредаване. За наградата, но и не само. Ето линк от интервюто тук:

http://dictum.mediabg.eu/?p=5544

Покрай четенето в четвъртък си спомних и друго - точно преди една година на тази дата, 16 юни, беше премиерата на моята книга с поезия, пак във "Влайкова". Това нищо не означава, но е забавно съвпадение, "Влайкова" е особено място, там винаги е приятно да се връщаш.

***

Напоследък наистина не остава никакво време да пиша тук и пропускам разни неща. Но ето със закъснение няколко линка от "английското четене" с Кристин Димитрова в Американския университет в Благоевград:

http://dictum.mediabg.eu/?p=5497

http://dictum.mediabg.eu/?p=5603

***

Най-много ми се ще да напиша тук нещо за Созополския семинар по творческо писане, в който участвах в края на май, но впечатленията (и снимките) наистина са много и изискват нещо по-пространно. И за него говорих по радиото наскоро, но не знам дали разговорът го има в интернет. Най-краткото, което ми идва наум да кажа сега е, че преживяването наистина си струва. Всичко в Стария град преди да дойдат туристите си струва. И това, което прави фондация "Елизабет Костова", няма аналог в България. Семинарът е за две групи писатели - български и такива от англоговорящи страни (обикновено САЩ, но не е задължително) и се провежда всяка година. Ето повече информация:

http://www.ekf.bg/sozopol/

Обувките на пешеходеца

2011-06-07T13:49:00.001+03:00

мой текст в новия брой на MAX

Малко след това тя каза: „Виж, а на тази снимка съм по-млада”. „Човек на всяка снимка е по-млад, отколкото е в момента, мила”, отвърнах, без да поглеждам. Снимките са нейното последно доказателство за Пътя, който я е състарил повече от пушенето и мен, взети заедно – прииска ми се да й го кажа. Но не казах нищо, просто си тръгнах, което също е решение, при това елегантно. Ето, че и това свърши, излязох на улицата, нищо ново. Мен лично никога не ме е притеснявал пътят. Хващам го с удоволствие, защото е чудесно място, на което да си сам.

Застанах пред светофара и зачаках.

С моята глава-обектив наблюдавам сънародниците си по улицата, тихо и без да прекалявам. Все едно правя филм за „Animal Planet”. Намирам, че българите са разтревожени от българския път. Натъжават ги пробойните и дупките в него. Навярно го асоциират с българския модел, както би казал Станислав Стратиев. Добре, да опитаме в същия стил.

The Bulgarian Way

Българският път е обратният път. Той заслужава всяка една от дупките си. Всеки път.

Българският път не е правият път. Той е крив като българската еволюция. При нея човекът не е произлязъл от маймуна, а от кон. И то от най-неосветената част на коня. Миг по-късно от признателност решил да си направи на знаме първото, което е видял – конската опашка. Към това ме упъти един диалог от „Илюзия”, сценарий на вечния Константин Павлов.

Българската пътна злополука е когато черна котка ти мине път... за втори път. Това е или на лошо, или на много лошо. Ако не си суеверен, има и трети вариант – просто ти и котката не сте в една посока.

Българският път е нещо като първия път – нищо особено, ама го помниш.

Какво е България ли? Ами, България много прилича на булевард „България” – от едната страна офиси, от другата панелки и по средата, за всеки случай, път към Бояна.

Старогръцката мъдрост за пътя принадлежи на Хераклит: „Пътят нагоре и надолу е един и същ”. Староеврейската е от друг известен философ – Бог: „Проклет, който отбие слепия от пътя”. Българската мъдрост е: „Гъз път да види”.

***

Тук трябва да призная нещо позорно – аз съм поет. Четете нататък.

Напоследък се убеждавам, че за да бъде добре разбран, или още по-важно, правилно неразбран, един поет в България трябва да чете стихотворенията си на английски език в Американския университет. В Благоевград. А пътят към Благоевград е осеян с Дупница... Това е участ и нищо не може да се направи. Обречени сме да я обичаме, защото участта не е жена, от която можеш да си тръгнеш.

Аз нямам проблем с тази участ, не ми пречи българският път. Добре знам, че всяка крачка е естетическо съждение, преценка на вкуса. Има някаква доблест в такова шляене, не е лошо.

Мисля, че единственият проблем на пътя е тротоарът. Забележете, че той не спира да се стеснява. Стеснявам се и аз, когато ходя по него, започвам да ставам стеснителен, а това вече е пагубно. Защото моите отношения с тротоара са от съдбоносно значение за българската култура – само българската култура все още не го разбира. Аз и тротоара заедно сме много важни, защото поезията никога не се случва на шосето, тя винаги е на тротоара. Ако се случи на шосето, то тя е катастрофа. Понякога това също не е лошо.

Много е досадно да си поет на тесен тротоар. Сега е досадно, а преди е било трудно, можел си поне да бъдеш системно потискан, цензуриран, страхували са се от думите ти, бил си опасен, опитвали са се всякак да те вкарат в пътя. Днес или сам се вкарваш в пътя или прав ти път. Ако можеш, напиши най-гениалното двустишие, на което си способен. Веднага след това напиши най-тъпото. Никой няма да направи разлика.

В социалното рали на моята държава поезията е пешеходец, който бяга до джипове. Загубена работа. Докато четете това, един български тротоар ще се е стестенил с още 6.3 см. И аз неминуемо ще бъда сгазен, няма как. Започвам сериозно да си мисля, че всички пешеходци, прегазени от джипове, са поети. До един.

Аз съм поет и като всеки такъв от флорентинеца насам, съм на попрището жизнено в средата. Тоест насред пътя. Учебниците ги нямаше в мен, затова и мен няма да ме има в учебниците. Аз съм поет в страна, в която поетите трябва да изтъкват сами, че са такива – нещо, което дори курвите не правят от възпитание. Имам виртуозни познати, които твърдят за себе си, че са поети на очакването. В такъс случай аз съм поет на шляенето, на трескавото бездействие. Чакам своя случаен куршум, чакам черната котка.

Светна зелено.

Happiness Is a Warm Gun

2011-05-23T19:13:00.007+03:00

Попаднахме на това случайно този уикенд, разхождайки се из Панагюрище. Хем безцелно и за пръв път, хем по следите на местните ми корени. И не щеш ли - в историческия музей, от експозицията за Априлското въстание:

Бродски за формата

2011-04-29T00:06:00.004+03:00

"Строгата форма е начин да се подреди онова, което по принцип не подлежи на подредба. И е достойно да се опиташ да се справиш. Ако използвате строгата форма за съвсем съвременно съдържание, ще видите, че облечено в тази форма, то придобива по-голяма сила, понеже се поражда нещо като напрежение между онова, което се казва, и формата, чрез която е изразено. И това напрежение дава истински мащаб на онова ново, за което говорите. Ако пък решите да използвате формата на свободния стих за изразяване на новото съвременно съдържание, проблеми няма. Стиховете могат да се разхождат голи, но все пак от време на време ни се иска да ги видим облечени."

"Защото да се самоизразиш в свободния стих е много по-лесно. Но поезията не е само себеизразяване. Тя е нещо повече. В известен смисъл тя е занаят, ако ме разбирате."

"На първо място изниква въпросът - свободен от какво? Едно е да пишете в свободен стих, понеже ви е писнало и вече изобщо не можете да пишете. Добре е, ако имате някакъв опит в строгата форма и после се обръщате към свободния стих. Защото свободният стих се е появил след строгата форма. И всеки поет повтаря този процес в миниатюра. Свободният стих, свободата - всичко това говори за освобождение. Но от какво се освобождава човек с това? От някаква форма на робство? Без да познаваш робството обаче не е възможно да вкусиш свободата, понеже всичко в този свят е свързано. "

"В този занаят няма нищо стабилно."

преводът е на Иван Тотоманов

Утре в Благоевград. Blame It on Bobby Fischer

2011-03-27T19:43:00.006+03:00

Утре вечер в Американския университет в Благоевград аз и чудесната Кристин Димитрова ще четем свои неща на английски. От известно време насам превеждам текстовете си и мисля, че идеята е много добра. Ще се радвам да дойдете. Ето и поканата:

American University in Bulgaria

Distinguished Lecturers Series

Bulgarian Poets and Writers Series

present

My Life in Squares:

Blame It on Bobby Fischer

Bulgarian poets

Kristin Dimitrova

Ivan Landzhev

will read from their work in English and Bulgarian

Monday, March 28, 2011

7:30 p.m.

AUBG Red Room

All are welcome!

***

American University in Bulgaria

Серия “Изтъкнати лектори”

Серия "Български поети и писатели"

представят

Моят живот на квадрати:

По вина на Боби Фишер

Българските поети

Кристин Димитрова

Иван Ланджев

ще четат свои произведения

на английски и български

28 март 2011 (понеделник)

19:30 ч.

Червена зала, АУБ

Заповядайте!

От премиерата в Пловдив: The Book & The Blues

2011-03-26T20:00:00.016+02:00

Снимки: Цвета Атанасова

Беше супер! Благодаря на всички, които дойдоха.

Тишина

2011-03-22T12:22:00.002+02:00

Виж ти - Ервин Шулхов (чиито Концерт за флейта, пиано и оркестър преди няколко дни не харесах, може би защото не го разбрах... или защото харесах повече Месиен) бил изпреварил номера с тишината на Джон Кейдж (4'33''), и то с... 33 години!

Ако ще си го пускате с всичка сила, внимавайте да не ядосате съседите.

ЛВ на 20!

2011-03-10T19:21:00.004+02:00

About My Very Tortured Friend, Peter

2011-02-28T16:08:00.004+02:00

he lives in a house with a swimming pool
and says the job is
killing him.
he is 27. I am 44. I can’t seem to
get rid of
him. his novels keep coming
back. “what do you expect me to do?” he screams
“go to New York and pump the hands of the
publishers?”
“no,” I tell him, “but quit your job, go into a
small room and do the
thing.”
“but I need ASSURANCE, I need something to
go by, some word, some sign!”
“some men did not think that way:
Van Gogh, Wagner—”
“oh hell, Van Gogh had a brother who gave him
paints whenever he
needed them!”

“look,” he said, “I’m over at this broad’s house today and
this guy walks in. a salesman. you know
how they talk. drove up in this new
car. talked about his vacation. said he went to
Frisco—saw Fidelio up there but forgot who
wrote it. now this guy is 54 years
old. so I told him: ‘Fidelio is Beethoven’s only
opera.’ and then I told
him: ‘you’re a jerk!’ ‘whatcha mean?’ he
asked. ‘I mean, you’re a jerk, you’re 54 years old and
you don’t know anything!’”

“what happened
then?”
“I walked out.”
“you mean you left him there with
her?”
“yes.”

“I can’t quit my job,” he said. “I always have trouble getting a
job. I walk in, they look at me, listen to me talk and
they think right away, ah ha! he’s too intelligent for
this job, he won’t stay
so there’s really no sense in hiring
him.
now, YOU walk into a place and you don’t have any trouble:
you look like an old wino, you look like a guy who needs a
job and they look at you and they think:
ah ha!: now here’s a guy who really needs work! if we hire
him he’ll stay a long time and work
HARD!”

“do any of those people,” he asks “know you are a
writer, that you write poetry?”
“no.”
“you never talk about
it. not even to
me! if I hadn’t seen you in that magazine I’d
have never known.”
“that’s right.”
“still, I’d like to tell these people that you are a
writer.”
“I’d still like to
tell them.”
“why?”
“well, they talk about you. they think you are just a
horseplayer and a drunk.”
“I am both of those.”
“well, they talk about you. you have odd ways. you travel alone.
I’m the only friend you
have.”
“yes.”
“they talk you down. I’d like to defend you. I’d like to tell
them you write
poetry.”
“leave it alone. I work here like they
do. we’re all the same.”
“well, I’d like to do it for myself then. I want them to know why
I travel with
you. I speak 7 languages, I know my music—”
“forget it.”
“all right, I’ll respect your
wishes. but there’s something else—”
“what?”
“I’ve been thinking about getting a
piano. but then I’ve been thinking about getting a
violin too but I can’t make up my
mind!”
“buy a piano.”
“you think
so?”
“yes.”

he walks away
thinking about
it.

I was thinking about it
too: I figure he can always come over with his
violin and more
sad music.

Charles Bukowski

Премиера в Пловдив

2011-02-21T20:56:00.011+02:00

Утре от 19.00 в "Петното на Роршах" в Пловдив аз и Илко Биров на китарата ще имаме удоволствието да представим книгата ми "По вина на Боби Фишер". Имам информация, че г-н Биров ще свири чудесно, и то знакови парчета. А аз ще чета, и то не наум. Добре дошли сте.

Ето така учудено гледа китарата авторът.

А ето така, далеч по-естествено, не я гледа музикантът.

А ето и едно чудесно и знаково парче от репертоара на музиканта:

Бавно: Изговорен Свят II

2011-02-03T02:01:00.007+02:00

Каня ви най-любезно на:

поезия от

Стефан Иванов

Иван Ланджев

Иван Димитров

музика и образи от

Блуба Лу

този петък от 19 часа

в театрална работилница Сфумато

вход: 10/6/3 лева

Моля, имайте предвид, че Блуба Лу са страхотни.

Интервю за Dictum, пак за 2010

2011-02-03T01:44:00.003+02:00

Отново за моята 2010 и книгите. Tози път e аудио, линкът е от сайта Dictum:

http://dictum.mediabg.eu/?p=5281

Виждал съм как подобни равносметки на изминалата година понякога се проточват и до средата на следващата, така че трябва да се внимава. Но разговорът беше приятен, а водещият Валентин Дишев е от хората, които наистина разбират и обичат това, което правят.

Стъпки върху камък

2011-01-25T00:16:00.005+02:00

Текстът ми е публикуван в новия, 3-ти брой на списание Пирон - ЛИЧНИ ГРАДОВЕ/Седемнадесет Софии и един Париж.

Броят е много интересен и е "за личните маршрути из София и за талантливото живеене в нея. В него изследването на града граничи с поетическото му обитаване."

А това е линкът към публикацията на сайта:

http://piron.phls.uni-sofia.bg/broj-3-2010/item/128-stypki-wyrhu-kamyk

Да си фланьор посред гробища крие в себе си следната особена задача – трябва да се захванеш скитайки, да естетизираш статичното. Оказваш се правостоящия сред мнозинството от лежащи. Разбира се, доколкото фланьорът е апарат, а не герой, то може би тъкмо гробището е най-вярното място – най-сигурният топос за азбучно откриване на героите в градския наратив. Веднъж отишъл, от теб се иска само да се шляеш, да снимаш и да пишеш. Това без съмнение може да се случи подобаващо в Париж. В Пер Лашез и в малкото гробище на Монпарнас, които могат да се похвалят с едно основно предмиство пред „обичайните" гробищни паркове – в парижките човек обикновено не отива, за да види парижани, поне не анонимните парижани. Съвсем закономерно, местните покойници трудно биха развълнували един фланьор (фланьорът по дефиниция не е опечален) и град като Париж е способен да му предложи алтернатива. Нашите „Орландовци" не предлагат това, на тях дори не им е толкова присъща морбидната тягост, колкото постоянната тревога от кражби, от заличаване на нечии метални букви. Затова и няма да се натъкнем на тълпи от любопитстващи там. Нито на голям брой живи писатели, които търсят предшественици.

Скитосването в гробищата позволява на фланьора да се отърси и от друго особено неприятно впечатление в съвременната градска среда – че не ти гледаш града, а градът някак си постоянно те наблюдава и посяга върху уюта на личността. В Пер Лашез това няма как да се случи – наистина си там само за да видиш тези, които вече отдавна не могат да видят теб. Оттук и чувството на спокойствие, което съпътства разходката на търсещия Джим Морисън и Оскар Уайлд.

В рамките на литературното „Зачитане", посветено на Париж в края на март миналата година, се появиха няколко описания на парижки гробища в текстовете на съвременни български автори, прекарали време в града и писали за него. Приликите будят непринудени усмивки и са доказателство за това, че софийското въображение търси в Париж главно онова, което му липсва болезнено в София, онова, което отсъства от тукашното. Повторяемостта в тези търсения на различни хора е повторяемост строго на софийския търсач, не на всекидневния турист в Париж. Привеждам тук тъкмо тези части от пътеписите, в които говорим за Пер Лашез и Монпарнас – Марица Колчева, Калин Терзийски, Стефан Иванов и аз. Целите текстове са публикувани на различни места и могат да се намерят допълнително.

Марица Колчева

Следващите няколко дни минават под знака на едно нежно любимо момиче. Красива е - като сенките, които се удължават към края на деня. Търси гроба на Ман Рей, докато аз я изоставям за половин час, за да говоря по телефона, а после аз търся нея. Духа много студен вятър и сме едни от малцината в гробището Монпарнас. Не намирам Брасаи, тя, както винаги, се справя по-добре от мен и ме води до гроба на Кортасар. После се смеем и се смущаваме от себе си - разхождаме се с каталог на известни мъртъвци в ръка и отбелязваме с кръстчета откъде да минем. Иска ни се да оставим нещо. Оставяме стъпките си и усещаме, че няма по-подходящо от това.

Калин Терзийски

Тръгнахме към Пер Лашез. Да ходиш към мястото за вечно усамотение с компания е някак нелепо. Не отивах на Витоша, по дяволите, но точно такова чувство ме обхващаше – припряно и разщъкано чувство – всеки си зяпа нещо, всеки си подвиква и прибързва напред, снима и се смее на нещо само от него забелязано. Интересно посещение на Пер Лашез се получаваше. Стигнахме до гробищата.

Всичко в тях беше гробищно. Само едно нямаше – прясна смърт. По това не приличаха на софийските гробища. Гробищата в София са пълни с мъка. Пер Лашез са пълни с влажно спокойствие. Не изпитах никакво внушително чувство, гледайки милионите камъни. И веднага се сетих защо не изпитвам. Та какво чувство, за Бога, може да се изпита в някакъв парк? Тук не мога да тъгувам за умрелите, не мога да изпитвам съжаление за отминалия им живот...Какво?

Аз мога просто да опиша какви усещания се породиха, какви малки като мустачки на бръшлян чувства. Мога да опиша какви впечатления останаха. Ето: Усетих пустота и сива мъгла пред събуждането – февруари беше все още мътен и заспал, но нещо в него се размърдваше; усетих миризма на приятен дезинфектант в цялото гробище и си казах с добро чувство към парижаните, че се грижат за чистотата на своите прочути трупове. Все пак колко ли плъхове биха яли от тях, ако някой подреден и акуратен французин не ръсеше препарати? Усетих мъчително безразличие – огромното множество от гробове беше на непознати, много отдавна починали хора. Стана ми досадно и малко противно от това, че не мога да се разчувствам от гроба на случайния парижанин, а търся гроба на специалния, тоя, който е прочут. Всички гробове някак глупаво служеха за фон на гробовете на Оскар Уайлд и Джим Морисън. Всъщност – както се случва и с живите хора – фон на разни Уайлдовци и Морисъновци. Между другото, само на тези два гроба имаше някакво тихо и скучно оживление. Усетих още грамадно спокойствие, но не онова, което е като въздух за задушения, а напротив – спокойствие, каквото можеш да изпиташ в дъното на кладенец. Безразлично спокойствие.

Помислих си с лека досада, че в края на краищата даже обувките... и не даже, а точно обувките – тези две твърди кожи за крака – говорят милион пъти повече за великия човек, отколкото гроба му. За гроба си никой не се замисля приживе. Тоест – замислят се разни малоумни мегаломани като фараоните – може би. Гробовете се правят без дори капчица участие на покойния и не носят нищо от духа му. Не носят и тялото му, защото тялото му отдавна е в дърветата и тревите. А тревите отдавна са изсъхнали и отишли като вечен прах във въздуха, а дърветата отдавна са изгнили и са отишли като вечна мъгла из уличките. Така че – не ми пробутвайте, вие, патетични хора – вашите гробове и сепултури. Нищо не представляват те, само безвкусно и натруфено изгладени камъни.

Не мога да отрека, че няколко гроба – с тъмния си влажен мъх, няколко стари дървета с тънички и здрави вени от изсъхнал брашлян, няколко гробници с интересни статуи – ми харесаха доста много.

По някое време се откъснах от жените и сам затърсих гроба на Дьолакроа. На ъгъла на 49 парцел – в съседния, мисля, 48-ми – видях с приятна изненада гроба на Балзак. Стори ми се все едно видях лицето на познат в тълпа. Лицето на познат в много тиха и мрачна тълпа. Помислих си: колко хубаво би било в отвъдния свят, ей така, да срещна познат, когото познавам само от творенията му, и все съм искал и на живо да се запознаем...

Стефан Иванов

Следващият ден е осми април, неделя, Великден и рожден ден на Чоран. Пътуваме с влак до Сент-Жьонвиев-де-Боа, а от гарата с автобус минаваме покрай първия хипермаркет във Франция, за да стигнем до може би най-важното и голямо гробище на руски емигранти в света. Трупове на малки тръпки започват да лазят по гърба ми. В главата ми е хаотична истерия, но парадоксално размесена със спокойствието на прах, която спокойно лежи в слънчев лъч. Нещо наистина важно ще се случи. Времето е слънчево, няма хора по алеите, само катерички. Атмосферата е не мълчалива, а исихастска. Владимир е потънал в своите размисли, аз - в моите. Настръхвам, когато го виждам. Гробът на Андрей Арсениевич Тарковски. "На човека, който видя ангела" е може би най-правилната епитафия. Макар преувеличението на Вендерс, че Тарковски, Одзу и Трюфо са бивши ангели, да е прекрасно. Единственото, което мога да направя, е да извадя две цигари, за да оставим дъха и духовете ни да излязат от нас, за да се слеят за малко със скулптираното време, както нарича Тарковски киното, на настоящия кадър. Той пуши по-бързо и го моля за малко да ме остави сам, и без това искаше да отиде до църквата. Виждам го как се отдалечава и започвам съвсем тихо да говоря. "Режисирал си седем пълнометражни филма. Премиерата на осмия наистина щеше да е велик ден. Сигурно публиката поне половин час щеше да мълчи, защото седмият печат на седмото изкуство щеше да е счупен, за да стане то един истински апокалипсис, едно истинско откровение. На осми април 1986-а пишеш в Мартиролог-а, в дневника си пишеш, за различни епизоди на бъдещия си филм Свети Антоний. В клиника си и ти правят химиотерапия. За съжаление, няма да..." Не мога да говоря повече. Приближавам се до плочата и я докосвам. Малко камъче пада, взимам го и го слагам в задния джоб, близо до пластината от Махалото на Фуко. Владимир е в църквата, влизам и излизам секунда по-късно. Разглеждам какво има около гробището. В радиус от стотина метра има детска градина, цирк и басейн. Жизненият кръговрат, видян в градоустройствен план - първо си дете, носиш се по течението в цирка на живота, накрая отиваш там, откъдето излязох. Мисля за това и усещам как нещо се намества и приплъзва като голяма китайска кутия, побираща като матрьошка десетки други кутии. Нещата са някак на фокус. Сякаш получих сатори. По-късно разбрах, че усещането ми може би е породено от това, че от всичките гробове, които видях, се убедих само в едно - хората, които са в тях, са живи.

Следобедът отидох сам до Пер Лашез. Там почти ми прилоша от внезапно нахлулата в града жега. Изпуших по цигара, този път син Кемъл, до Шопен, Джим Морисън, Пруст и Уайлд. Пратих съобщение на Владимир да се видим при гробищата на Монпарнас.

Това, което ме фрапира, е, че гаргите и гарваните бяха навсякъде. Не само грачещи, а мъртви. Бяха разхвърляни по алеите, с мухи вместо очи. Имаше ги и поставени като букет цветя в надгробните вази: с перата на опашката нагоре. Гаргите - като точно обратното на ориза, разпръскван на сватби.

И двамата наскоро бяхме прочели "Игра на дама" на Кортасар и го затърсихме, веднага след Сартр, Бовоар и Бодлер, но само аз го намерих. Беше истинска игра на дама, докато го открия. Погледът ми подскачаше на куц крак по голямата табела-карта и по надгробните плочи. Краката все ме отвеждаха до грешната алея. Попитах хората, които изписват новите плочи. Те ми отговориха, че може би е сред живите. Стана още по-абсурдно, когато изневиделица видях Йонеско и Бекет. Една възрастна французойка ме видя и сякаш усети, че още малко и ще изпадна в паника и ми даде своята джобна карта. Оставих едно камъче за следващата игра.

На гроба на Чоран се случи нещо странно. Най-неочаквано и за мен се оказа, че на плочата на този велик скептик има кръст. Някаква жена също видимо беше афектирана от него и се опита да го махне. Около минута се бори с него, но не успя. Помисли го за някаква шега. Каза на приятелката си, че преди го е нямало. Тази случка съперничи по странност само с нелепата подробност, че в блока, където е живял, няма нито паметна плоча, нито бележка, нито нищо. Самият блок, гледащ срещу театър Одеон, прилича на филмов декор, който а-ха да падне.

Иван Ланджев

Камю пише, че един град се познава по това как хората в него се любят, работят и умират. Съответно почивния ден отреждаме на починалите. Отиваме в малкото гробище до Тур Монппарнас, вторият трептящ парижки фалос. Издирваме важните покойници, изиграли по-ключова роля в живота ми от десетки роднини. Повечето хора, за които имам високо мнение, притежават тази характерна черта – да са отдавна умрели.

Тя е леко учудена от гробищния ми ентусиазъм, но аз вадя железния аргумент, че статистически погледнато живите хора са извършили далеч по-страшни неща – и няма смисъл на човек да му е страшно в гробищата. Още до входа ни посреща Сартр, както обикновено в компанията на Симон дьо Бовоар.

Стигам до гроба на Бекет, който трябва да снимам от всички възможни страни. За да стане това, по едно време лягам до него. Лежа си в гробищата докато посетителите минават. Доколкото там лежащите са повече от правостоящите, това не би трябвало да впечатлява никого. И не впечатлява. Още повече, мислят ме за американец, понеже съм скаран с френския и когато питам за нещо, им говоря английски с акцент на човек от Детройт, Мичиган. Това е достатъчна причина по-скоро да ме оставят да умра, отколкото да ме изправят. Ставам и продължавам към другите гробове.

Успявам да обходя всички от листа, който Е. по-рано днес е спретнала за мен. Последният е на Александър Алехин. Въпреки загнездилата се от филмите представа, по принцип на гробищата не се случват много неочаквани неща. Тъкмо съм успял да убедя и Е., че това е точно така, когато изведнъж изскача някакъв скапаняк в малка количка, подобна на тия за голф и започва да крещи, че паркът затваря. В „програмата" на гробището пише, че за туристите следва да има ентъртейнмънт с популярни умрели още поне час. Но тоя си знае неговото – затваря. Всички се разотиват бързешком. И ние така. Количката обикаля из парцелите и бучи от два източника – сирената и скапанякът. Френските сирени звучат смешно мажорно, като безгрижни акордеони. Докато бягаме от гробищата, в главата ми кресва Том Уейтс: "running through the graveyard/ we laughed my friends and I/we swore we'd be together/until the day we died/I made a golden promise /that we would never part/ I gave my love a locket/ and then I broke her heart". С дрезгавината на Том не звучи толкова детско.

---

Проследихме парижките гробища през техните софийски маршрути – за отбелязване е, че това утъпкване на пътя при различните автори се предхожда от почти една и съща мотивация, но повтарянето на стъпките е непреднамерено. В резултат се получава едно съвсем не-скучно присвояване на парижките улици и камъни от фланьори, чието въображение е обусловено във всеки един момент от София.

Дилън Томас за сюрреалистите

2011-01-10T12:07:00.005+02:00

„За мене е без значение откъде се извличат образите на едно стихотворение — извличайте ги, ако щете, от най-дълбокото море на скритата същност, но преди да стигнат до хартията, те трябва да преминат през всички рационални процеси на интелекта. Сюрреалистите обаче поставят своите думи една до друга върху хартията точно тъй, както се появяват от хаоса; те не оформят и не подреждат тези думи: за тях самият хаос е формата и редът. Това ми се струва прекалено самонадеяно — сюрреалистите си въобразяват, че каквото и да измъкнат от своите подсъзнателни същности и запишат с бои и думи, трябва по принцип да бъде интересно или ценно. Аз отричам това. Едно от изкуствата на поета е да направи разбираемо и ясно онова, което може да изплава от подсъзнателни източници; една от най-първостепенните служби на интелекта е, да подбира от аморфната маса подсъзнателни образи, онези, които най-добре ще съдействат за неговата творческа цел — да напише най-доброто стихотворение, на което е способен.“

Цитатът е от предговора към "И смъртта ще остане без царство", съставител и преводач: Александър Шурбанов. Едно от любимите ми неща в този предговор е:

„Дилън Томас — пише един от изследователите му — е тъкмо обратното на небрежен писател. Стихотворенията му не са ексцентрични. Отношението му към кое да е от неговите стихотворения е не отношение нa човек в транс, а по-скоро на опитен шахматист към фигурите.“

Моята (книжна) 2010

2011-01-03T23:46:00.004+02:00

От чудесния сайт Аз чета ме попитаха каква е била книжната ми 2010-а. Въпросите бяха следните: Каква беше твоята книжна 2010? Коя беше книгата, която те заплени най-силно? Коя те разочарова най-много? Какво ти даде надежда за бъдещето на книгоиздаването у нас през 2010 година или какво те отчая още повече?

Ето и моите отговори, а оригиналната публикация е тук:

http://www.azcheta.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1411:moyata&catid=6:blog&Itemid=104

Едно от нещата, с които моята книжна 2010-а се различава от 2009-а, е това, че за 2010-а ме питат – наблюдава се някакво въвличане в литературното говорене, вече фотографките ме снимат контражур, както казва любим поет, когото ще спомена по-долу. Истината е, че това ми се нрави.

Тази година за пръв път четох Гинсбърг на български, преводът на Владимир Левчев беше важно събитие. Покрай любовта ми към английския език, която трае общо взето цял живот, изобщо не се бях питал как ще звучи този велик поет на български - и ето, звучи си пак като велик поет.

Излязоха нови чудесни книги с поезия на Екатерина Йосифова, Петър Чухов, Димитър Кенаров, Пейчо Кънев, Кирил Василев, появи се антологията „Последните от 80-те”. Излязоха сборници с пиесите на Георги Господинов и на Захари Карабашлиев, чета ги с удоволствие, а и от интерес към заниманията с драматургия, с диалози и текстове за сцена, които, надявам се, ми предстоят. Много харесах сборника с разкази на Етгар Керет, който излезе тази година.

През 2010-а имаше и интересни събития, свързани с четенето на поезия пред хора. Ценно ми се стори това, което правихме със "Зачитане", харесах "Бавно: изговорен свят" на Стефан Иванов и Блуба Лу.

Не ми се говори за книги, които са ме разочаровали, просто не прочитам такива докрай, освен ако не е някакво задължение или услуга, а и не ми се съди никого. Нека литературната година се състои от неща, които сме харесали.

А за тези, които наистина харесвам, няма никакво значение коя година е. Четох си Венедикт Ерофеев, Андрей Платонов, Джон Фанти, Пол Остър, Брет Истън Елис, разкази и репортажи от Труман Капоти, разни книги за сценарии, защото това работя… В зимните вечери напоследък се хващам как отново Паскал ме вълнува с дълбочината и страстта на разума си, опитвайки се да обоснове най-неясното. Мисля за Маларме и Бодлер, за Елиът и Дилън Томас, за тихата и недостижима виртуозност на Георги Рупчев, за величествената ирония на Константин Павлов, която сякаш ни гледа от високото, от Витоша, и е единственото нещо, което диша свободно над нас.

Колкото до бъдещето на книгоиздаването, кое ми даде надежда или кое ме отчая… Не се сещам за нещо, което е в състояние да ме отчае напълно, защото не страдам от прекомерно завишени очаквания. В България няма глупост , която да идва изненадващо. Единственото доблестно нещо, което остава да се прави, е да се пише добре, ако може все по-добре. А работата на издателствата е да правят популярни тези, които пишат добре. Има няколко издателства в България, за които това наистина е приоритет и ние - авторите и читателите - можем да сме им благодарни.

На испански

2010-12-24T15:09:00.007+02:00

Попаднах на това съвсем случайно - испански превод на стихотворението ми Цитирани автори. Много приятна изненада, благодаря на преводача Juan Antonio Bernier, научих малко повече за него - самият той е поет и преподава испански в Софийския университет. Ето и оригиналният линк от неговия блог (там има и други преводи на български поети):

http://juanantoniobernier.blogspot.com/search?q=Landzhev+

А на него пък попаднах от този блог, където са поместени моето стихотворение и едно на Стефан Иванов, преводите пак са на Bernier, а постингът е озаглавен Dos Poetas Bulgaros:

http://elpoetaocasional.blogspot.com/2010/12/dos-poetas-bulgaros.html

Ето го моето на испански:

AUTORES CITADOS

Mi entrenador de ajedrez
decía:
“Juega tu propio juego”.

A mi entrenador de boxeo
le gustaba decir
“Izquierda-izquierda-derecha-gancho,
y el que sea cae por tierra”.

Mi profesor de estudios medievales
recordaba
“Yo soy el que soy”.

Y los tres tenían razón
según el momento del día.

Del libro Por culpa de Bobby Fisher (По вина на Боби Фишер). Sofía, Ciela, 2010.

...и на български, в интернет го има тук:

Цитирани автори

Треньорът ми по шахмат
казваше:
„Играй си твоята игра.”

Треньорът ми по бокс
обичаше да казва:
„Лев–лев–десен–ъперкът,
и оня на земята!”

Професорът ми по медиевистика
напомняше, че
„Аз съм Oня, Който съм”.

И тримата са прави
по различно време на деня.

Номинация за "Иван Николов"

2010-12-20T11:59:00.005+02:00

По вина на Боби Фишер е сред шестте номинирани книги за Националната награда за поезия Иван Николов. Благодарен съм на журито за номинацията и за компанията, в която са ме поставили. Това е награда, която в миналото са печелили Христо Фотев и Константин Павлов, както и редица други важни (не само) за мен поети. Връчва се вече 16 години. Церемонията е в сряда, ето и официалната новина от организаторите ИК Жанет 45:

http://books.janet45.com/news/401

Годишната Национална награда за поезия Иван Николов е най-голямата българска награда за стихосбирка с произведения, за пръв път включени в книга. Целта й е да насочи вниманието на обществото към решаващата роля на поезията за развитието на българската духовност и култура.

Връчването на наградата ще се състои на 22 декември 2010 (сряда), от 18:30 часа в Камерна зала на Народен театър "Иван Вазов".

Близо шестдесет стихосбирки се състезаваха за наградата тази година. Сред тях имаше както съвсем млади поети (най-младата участничка е на седемнадесет години), така и зрели, утвърдени имена. Бяха представени разнопосочни, но в повечето случаи сериозни и професионално защитени поетически езици. Представени бяха както големи издателства, така и самиздатски стихосбирки. Не липсваха изненади, които несъмнено през следващите години ще заемат своето място в литературния живот на страната. Нивото на конкурса се оказа изключително високо и за пореден път потвърди, че българската поезия е място на напрегнато интелектуално търсене и воля за майсторство.
В преценката си журито в състав Ани Илков, Иван Цанев и Миглена Николчина се ръководеше от следните критерии: 1) Многоизмерност и цялостност на духовното послание и на индивидуалния лирически почерк; 2) Оригиналност, новаторство, динамика, обърнатост към бъдещето и заедно с това поетическа култура и съзнание за традициите на българската и световната поезия; 3) Остра съвременна чувствителност за кризите – личностни и глобални – на епохата, както и сетиво за онова (така трудно днес, а все пак необходимо) трансцендиране на наличното, без което поезията е немислима. 4) Най-сетне съществено беше да се отстранят празните реторически жестове и клишираните ефекти.

Пред този труден избор журито постигна съгласие относно следните шест номинации:

Живка Балтаджиева, НИКОГА други стихове, ИК „Жанет 45”, 2009. Прецизност, сдържаност, майсторство, внимание както към микрокосмоса, така и към неизмеримото.

Кирил Василев, Липсващи страници, Стигмати, 2010. Класичност на модерните форми, дълбочина, която се движи по ръба на отчаянието и устояването.

Екатерина Йосифова, Тази змия, ИК „Жанет 45”, 2010. Тази голяма дама на българската поезия винаги е предпочитала да остане в сянка, но за пореден път покорява със своята изисканост, самовзискателност във формата, финес на усещанията, лаконизъм на изказа, проницателност и онова самоотречение, което идва с осъзнаването на суетността на всяка слава. Мъдра.

Иван Ланджев, По вина на Боби Фишер, Сиела, 2010. Дисонансите и екстазите на града през погледа на един ярък поетически дебют, събрал крайностите на „шахматната” рационалност и безконтролния ексцес.

Патриция Николова, Яков и ангелът, Сиела, 2010. Милосърдна и аналитична, „аполитична” и драматично социална, това е поезия на неочакваните ракурси и на суровите, безпощадни като снайпер попадения.

Едвин Сугарев, Стихове от Камен бряг, самиздат, 2010. Лице в лице с природата и вечността, страстна и медитативна, отворена към неизмерими вътрешни и отвъдни светове, поезията на Сугарев ни напомня, че истинският живот на всеки от нас е все пак невидим за другите.

22 декември 2010 (сряда), 18:30 ч.
Народен театър "Иван Вазов", Камерна зала

Тази вечер

2010-12-06T10:27:00.003+02:00

Поетичен Никулден 2010
Поетична вечер, посветена на Николай Кънчев и Збигнев Херберт

Под почетния патронаж на Н. Пр. д-р Лешек Хенсел,
извънреден и пълномощен посланик на Република Полша в Република България

6 декември 2010 г., понеделник, 18.00 ч.
Полски институт София
София, ул. „Веслец” 12

- Но един ден и ние ще танцуваме -
Из писмо на Збигнев Херберт до Николай Кънчев

За диалога Збигнев Херберт (1928-1998) - Николай Кънчев (1936-2007), за поетите и поезията, за поетичния превод ще говорят д-р Войчех Галонска, консул на Р Полша, почетният професор на НБУ Михаил Неделчев
и проф. д-р Светлозар Игов.

Актьорът Милен Миланов ще изпълни стихове на Николай Кънчев и Збигнев Херберт.

В поетичния диалог ще участват поетите:
Екатерина Йосифова, Първан Стефанов, Иван Цанев, Божана Апостолова, Пламен Александров, Рада Александрова, Валентин Дишев, Силвия Чолева, Палми Ранчев, Едвин Сугарев, Кристин Димитрова, Георги Господинов, Георги Борисов, Мирела Иванова, Марин Бодаков, Илко Димитров, Йордан Ефтимов, Николай Бойков, Ясен Атанасов, Роман Кисьов, Петър Чухов, Бети Файон, Яница Радева, Марица Колчева, Стефан Иванов, Антоанета Николова, Иван Ланджев.

Ще бъде представена изложба на Маргарита Горанова „Рисунки с туш” по стихотворения на Николай Кънчев

Водещи на вечерта:
Федя Филкова и Милен Миланов

Поетичната вечер, в рамките на Панаира на книгата, се организира от съпругата на поета Николай Кънчев - Федя Филкова - с любезното съдействие и подкрепа на Полски институт София.

Somethin' Through The Rye

2010-11-30T00:59:00.007+02:00

He had a big damn mirror in front of the piano, with this big spotlight on him, so that everybody could watch his face while he played. You couldn't see his fingers while he played--just his big old face. Big deal. I'm not too sure what the name of the song was that he was playing when I came in, but whatever it was, he was really stinking it up. He was putting all these dumb, show-offy ripples in the high notes, and a lot of other very tricky stuff that gives me a pain in the ass. You should've heard the crowd, though, when he was finished. You would've puked. They went mad. They were exactly the same morons that laugh like hyenas in the movies at stuff that isn't funny. I swear to God, if I were a piano player or an actor or something and all those dopes thought I was terrific, I'd hate it. I wouldn't even want them to clap for me. People always clap for the wrong things. If I were a piano player, I'd play it in the goddam closet. Anyway, when he was finished, and everybody was clapping their heads off, old Ernie turned around on his stool and gave this very phony, humble bow. Like as if he was a helluva humble guy, besides being a terrific piano player. It was very phony--I mean him being such a big snob and all. In a funny way, though, I felt sort of sorry for him when he was finished. I don't even think he knows any more when he's playing right or not. It isn't all his fault.

Holden Caulfield

Писане по натура

2010-11-30T00:28:00.005+02:00

Винаги обичам Пловдив. Миналият уикенд бях там, за да чуя сета на един приятел китарист - много добър във fingerpicking-а и с усет към старите парчета. Истинско, неподправено folkie, което разцепи, особено във втората част на вечерта. Беше супер!

А преди малко повече от месец обикалях региона с едно бусче, пълно с Петър Чухов и с унгарци - неизбежно енергичният и търсещ българските игри на думи Дьорд Сонди и няколко унгарски автори, допреди това непознати за мен. Пак пленер "Писане от натура". Спомних си как лятото представях стихосбирката си в плодивското радио и една млада стажантка се обърка за тоя вид игри с поезията, каза "писане по натура". Отговорих й, че избягвам да пиша по натура на публични места...

Пристигнахме в Пловдив и тръгнахме - от Етнографския музей (винаги съм се чудил как сграда на повече от 160 години някак успява и сега да изглежда новобогаташка). Бързо излязохме от града и отидихме до Бачковския манастир, после до Асеновата крепост. Накрая се върнахме в Пловдив и последното място за бързо писане беше Античния театър. По-долу са текстовете, които написах в просъница за малкото време на всяко от местата. Спах през целия път в бусчето и после ги четох в Унгарския център в София, по време на представянето на "унгарския" брой на Литературен вестник:

Бачковския манастир

Нищо не видях,
а може би не е за гледане.
Може би не е за вярване
количеството вярващи,
което се изсипа.
Цялото смирено паство:
мутри, мастити мошеници,
Марии Магдалени, млади
момичета до своите момчета
с очила,
тъмни като лицето на Христос
в опушения стенопис,
със ланци,
блестящи като свещ, запалена
за близък и любим мъртвец.
Чудновати хора се отъркват
в чудотворните икони. Суетнята
е последно доказателство,
че има Бог.

И в началото бе таксата.
И на седмата минута Той видя,
че снимаме, и това не беше добро.
Снизи се тогава и рече:
„70 лева и без обяснения!”

И аз като моя Бог мразя
да ми се обясняват. Избягах.
Затътрих 206-те си грешни
кокала нагоре, към останалите
в костницата.

Надпис на Асеновата крепост

В лето 7518 (2010), аз
Иван Лука I,
въздигнат от скуката си,
скептик относно българи
и други народи,
харесах
този харесан от мнозина
преди мен градеж. Тук
съименникът-цар написал
не без самочувствие, че той
е собственикът. След близо осем века
и на сантиметри вдясно, туристът
Венци е оставил „Венци беше тук”.
А страстен обожател малко по-нататък
е написал: „Аз обичам Тошо”.

Нека историята отсъди чии
завет да заличи от камъка,
а аз да си остана цар на всяка
драсканица върху моята хартия.

Античен театър

Лявото платно на булеварда долу
спори шумно с дясното. Скандалът
няма да спре. Чува ли се как пиша?
Питам заради акустиката.
Много е добра, когато е заключена
между тепетата.
Писано е даже и върху седалките –
където си прочетеш квартала, там
сядаш, ставаш публика и гледаш.
Далновидни римляни са стигнали
до тази истина и тя не гласи: „Чувствай
се като у вас, когато си на театър” или
нещо подобно. Тя иска да ни каже друго:
всеки задник принадлежи на квартала си.
А моят не е тукашен.
Остава му единствено
да се качи на сцената.

***

Надявам се някоя вечер, даже скорошна, да чета свои неща от книгата (+ нови) в тъмен бар в Пловдив. Наистина е нещо друго.

За "По вина на Боби Фишер" в Литературата Днес

2010-10-21T14:35:00.005+03:00

Рецензията е на Преслав Ганев. Оригиналната публикация е тук.

В зависимост от това кога четеш (сутрин, обед, вечер), как го четеш (бързо, бавно, съсредоточено, лежерно, през пръсти) и къде го четеш (в хола, в спалнята, в кенефа, на работа или на лекции) Иван Ланджев ти се струва различен. Прав е Тома Марков, че нещо толкова приятно в съвременната българска поезия рядко се среща – но го установих чак на втория си прочит и то след като между двата бях слушал няколко стихотворения на Ланджев в Арт-хостела.

Присъщо на добрата поезия, в “По вина на Боби Фишер” Ланджев работи страхотно с фигури – естествено, има какво да се желае, на моменти са твърде наситени или твърде крехки, смисловата им ритмика малко бяга, но цялостният ритъм на стихосбирката като че ли (с малки изключения) е повече от добър в сравнение със съвременните на Ланджев господа поети.

Като цяло на мен ми е трудно да пиша за поезия – категоричната ми субективност при писането за проза при поезията се замества от крехка колебливост. И това е така, защото поезията говори твърде добре за себе си, за да се появяват самозванци, които да я коментират, па макар и без претенция за стойностна критика. Тяхната работа всъщност е да кажат едно-единствено нещо – дали си струва да опиташ с даден поет или по-скоро да го прескочиш и да се насочиш към следващия.

Безочливият, суров, лишен от обикновено самосъжаление и надарен с шахматна прецизност в изказа Иван Ланджев, струва ми се, е нещо, през което читателите трябва да преминат въпреки или именно заради краткостта и стегнатостта на съдържанието и цената.

От лекция на Ленард Бърнстейн в Харвард

2010-10-15T14:26:00.004+03:00

За метафоричния език и експресивността в музиката.

“midway between the unintelligible and the commonplace, it is metaphor which most produces knowledge” (Aristotle)

"Music and poetry, but especially music can and does name the unnamable"

За "Списъци"

2010-10-02T12:19:00.002+03:00

Мой текст за книгата на Стефан Иванов, публикуван в списание Искам. Ето линк, ако искате:

http://iskammagazine.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1290:2010-10-01-15-40-21&catid=77:2010-03-21-22-18-47&Itemid=144

Година след излизането на третата стихосбирка на един млад, но вече утвърден автор, това което сякаш най-много притеснява критиката, е не толкова написаното, колкото обемът на книжното тяло. Консервативната гледна точка привижда 150-те страници на Списъци („Сиела") по-скоро като претенция на младостта, нежели като логична стъпка в израстването на поета. Нека веднага поясня, че аз виждам в тази книга само второто – Списъци е най-безспорното свидетелство, че поетът Стефан Иванов расте.

В книгата са поместени стихотворения на Стефан, писани през последните пет години на различни места в Европа, най-често София и Париж. Последното се оказва ключово за вътрешния рисунък на стихосбирката – Париж е едното от двете зъбчати колела, които задвижват търсенията на Иванов и карат автора да изброява впечатленията си в списъци. Второто е, разбира се, момичето, което и вътре, насред поезията, и извън нея има статут на единствено за подреждащия списъците. От стихосбирките на български автори, излизали през последните две-три години, само в Канела на Елин Рахнев можем да видим подобна непринуденост, подобна искреност и липса на всякаква маниерност и/или излишен патос в стихове, посветени на жена.

В книгата умело се съчетават гласът на Изповядващия се и гласът на Наблюдаващия. За щастие трети глас, такъв на Проповядващия, липсва. И в случая толкова по-добре за една поезия, която е със съзнание за себе си, че е преди всичко градска и съвременна, заета с това да описва, вместо да ангажира.

Изповядващият се Стефан Иванов е едновременно честен и изтънчен (рядко явление по нашите, не само литературни, територии), което го спасява от опасността да изпадне в досадна наивност. Що се отнася до Наблюдаващия, тук списъците на автора наистина са дълги – това са събрани детайли, снимките в главата на един знаещ и много любопитен млад човек, който неподправено се вълнува от градовете и милионите погледи, които се пресичат по улиците, баровете, музеите. Вълнува се от по-добрите книги, филми, актриси и вокалисти, от всичките места където изкуството още може да се състои. Именно заради това неизкушеният в поетиката на Иванов читател може първосигнално да се пренасити от изброявания. Препоръчвам му да преодолее тази заблуда възможно най-бързо, за да види главното – питането в тези стихове. Това питане е, което прави списъците на Стефан Иванов по-особени. Те не подреждат нищо и не задават цел, както би се държал един нормален списък по дефиниция, а проблематизират видяното и питат не можеше ли другояче. Списъците, които лепим на стената на хладилника, са задачи, които си казваме, че е добре да изпълним – докато Иванов говори в книгата си за всичко онова, което не е изпълнено и „няма да се случи". Това го прави мрачен точно колкото трябва и не по-малко интересен.

За София Поетики в ЛВ

2010-09-23T11:57:00.008+03:00

Това е в новия брой на Литературен вестник от вчера. Зададоха ми няколко въпроса за София Поетики.

Защо прие да участваш в този фестивал, какво е впечатлението ти от него?

Главното е, че получих покана от организаторите. Липсата на такава покана сериозно щеще да ме затрудни да приема. После – приех, защото няма разумна причина да откажа. Човек веднага се замисля за три неща: селекцията, мястото и – естествено – идеята. Е, какво по-хубаво от това да си в добра (подбрана!) компания, на знаково място, правейки нещо, което си струва? Това са накратко и впечатленията ми от вечерта. Дойдоха много хора, донесоха си връхни дрехи и слушаха поезия и музика. Не бих могъл да съм по-доволен.

Как литературата се вписва в градската култура?

От една страна, градът, както знаем, произвежда сам викачите си. Грамадна част от съвременното ни писане съществува заради градската среда и слава богу, че е така. От друга страна, литературата изобщо „вписва” градската култура в инвентара на времето и запазва най-интересното. Не знам от къде съм научил повече за градската култура – от това, че съм гражданин или от това, че съм читател. Сякаш книгите са ми казали повече за градовете от всичко останало. Понякога дори повече от гледките и преживяното.

Чува ли град като София литературата?

Този фестивал пита същото и поздравявам организаторите за смело поставения въпрос. Моят отговор е: София чува и иска да й се предоставя възможност да чува по-често. Така че не е лоша идея и ние да откликваме по-често с литература, която става за слушане и дори за четене. Понеже има и една трета литература, която пък става само за гледане. Тя е най-амбициозна.

Литературата в града – има ли бъдеще тази сцена?

Разбира се! И дано този път Елиът не е прав, че „бъдещето се съдържа в миналото време” – защото в България тази сцена пък няма достатъчно минало. Аз не мисля, че изобщо има друга истинска сцена за литературата освен града. Талантът може да се ражда и се ражда навсякъде, но сцената не може да се появи преди да се е появил градът. Трябвало е първо да има полис и в него да се организират поетически състезания – това не се е променило кой знае колко до днес. Такъв е и принципът на София Поетики, само че без боговете-покровители. Литературата се събира някъде, за да се види и чуе – и това някъде е градът.

въпросите са на Галина Георгиева

Напоследък

2010-09-13T01:05:00.008+03:00

Напоследък ме преследват умни мисли, но аз съм бърз и успявам да им избягам.

Напоследък гледам националния ни отбор по футбол, който не спира да радва феновете - първо зарадва английските, после и черногорските.

Напоследък често слушам този кавър на най-доброто парче на Weezer:

както и това от Davy Graham:

А ето го и на видео човека. Прави каквото му е отредено:

И така напоследък. Плюс всичко останало. При вас?

Утре в Хеликон

2010-09-02T16:19:00.003+03:00

На 03.09.2010 от 19.00 в книжарница Хеликон - Витоша ще се проведе Литературно четене В края на лятото.
В него свои нови произведения ще прочетат авторите: Тома Марков, Стефан Иванов, Иван Димитров, Иван Ланджев, Мирослав Христов и Калин Терзийски под звуците на електрическата китара на Явор Николов - Ръмпо (свирил с барабаниста на Джими Хендрикс Мич Мичъл)
Вход - свободен.

***
Елате, пък каквото стане. Ще четем поезия. Ще се радвам да се видим.
Поезия. От Поетиките. Това ми е любимата случайна снимка от вечерта. Благодаря на който я е уловил.

София Поетики 2010

2010-08-29T15:12:00.003+03:00

http://www.sofiapoetics.eu/

място: Борисовата градина, Езерото с лилиите

29.08.2010, 16:00 часа

Музика:

Ambient Anarchist

Nasekomix

Wayab

Блуба Лу

Джаз трио: Валентин Геров (виола), Антони Дончев (пиано), Георги Дончев (бас)

Остава

Самоделия

Явор Захариев (Gravity Co) & DJ Dian Solo

Поезия и проза:

Богдан Русев

Борис Роканов

ВБВ

Васил Георгиев

Виргиния Захариева

Владимир Левчев

Галина Николова

Георги Господинов

Елена Алексиева

Елин Рахнев

Емануил А. Видински

Иван Димитров

Иван Ланджев

Иван Христов

Ида Даниел

Илко Димитров

Калин Терзийски

Камелия Спасова

Кристин Димитрова

Любомир Терзиев

Марин Бодаков

Мария Калинова

Мария П. Василева

Марица Колчева

Миглена Николчина

Мирослав Христов

Радослав Парушев

Румен Баросов

Стефан Иванов

Теодора Димова

Тодора Радева

Тома Марков

Ясен Василев

Ясен Атанасов

Със специалното участие на:

Василис Аманитидис (Гърция)

Раду Ванку (Румъния)

Сабина Уги (Унгария)

Станка Храстел (Словения)

Япрак Йоз (Турция)

Интервю в Програмата

2010-08-27T23:16:00.010+03:00

http://www.programata.bg/?p=90&l=1&c=1&id=325

текст Елена Пенева, снимки Валентин Даневски за Ангел Коцев студио

На 29 август фестивалът София: Поетики отново ще ни срещне с над 30 от най-добрите български автори – не се учудваме да видим младия Иван Ланджев сред тях. Преди няколко месеца прочетохме дебютната му книга с конспиративно-шахматното заглавие По вина на Боби Фишер, но всъщност Ланджев се навърта по литературни четения от години. Беше крайно време да го разпитаме за предишни и следващи ходове в една приятелска словесна партия.

За кого пишеш?
За себе си. Предполагам не само, но основно.

За какво ти е виновен Боби Фишер?
О, за какво ли не! Той е ужасен човек. Виновен е за повечето от проблемите, които сега има в България и света. А сериозно, Боби Фишер ми беше кумир като малък, когато играех шах. Тогава четях книги за великите шахматисти и него го чувствах особено близък.

Защо?
Е, предимно ранния Фишер, защото късният вече е напълно умопобъркан. Начинът, по който е расъл, странността му ми се струваше интересна – винаги ме е вълнувал проблемът за гения. Латинското genius е равнозначно на гръцкото daemon– демонче, нещо, което се разпорежда с теб и прави каквото си иска, нещо извън теб.

Чувствал ли си се така неприспособим?
Не знам как се е чувствал той, но аз ако се чувствах еднакъв с всички останали, щях много слабо да се уважавам. Всъщност ми харесва да мисля, че мога да направя нещо различно, а не, че самият аз съм такъв, което би било проста суета.

Каква е разликата между шаха и поезията?
Интересно е, че шахматното изкуство също е книжно изкуство – трябва да четеш, за да ставаш по-добър. Има шахматна нотация, както нотния език в музиката. Нещата могат да се препредават – можеш да видиш играта на големите майстори написана. Можеш да видиш какво е играл Фишер. Само че сега компютрите са много силни. Скоро ще се стигне до положение, в което да пуснеш компютър на човешко състезание е все едно да пуснеш кола на олимпийски игри. Ще стане излишно. Това е опасно за шаха, защото има лимити, може да се разгадае. За разлика от него, поезията не може. Компютърът можем да го бием в поезията, както и на бокс. Няма алгоритъм за писане на поезия – процесор не може да измисли метафора и тя да не е тъпа. Тъпа ще е.

На какво те е научил Боби Фишер?
Идеално е това, че той е сам срещу цялата шахматна съветска машина. Преди него шахматните първенства са вътрешна работа на СССР. И изведнъж се появява американец, когото по-голямата му сестра е учила да играе шах, расъл без баща в Бруклин. Не е завършил осми клас, защото е мислел, че всички учители и ученици са тъпаци. Сам срещу всички. Бил е първият рокендрол шахматист. Големите пари в шаха днес са благодарение на него – той е отишъл, като американец и пич-капиталист и е заявил, че иска като спре да играе, да е милионер. Поискал е невъзможни пари, за да си построи после къща като шахматен топ. Случило му се е, но пък е полудял, дал си е парите на секта...

На какво те е научила поезията?
Гледам да се уча на поезия. Не от нея. Тя не може да те научи на живот – не го пожелавам на никого.

В книгата ти има много гласове, повечето на мъртви герои. С кого от живите си говориш?

Да, характерна особеност ми е, че имам по-високо мнение предимно за хора отдавна умрели. От живите не общувам истински с много широк кръг от хора. От великите живи хора се респектирам и притеснявам. Успокояващо е, че чисто статистически живите велики хора са много по-малко. Иначе представяш ли си ако бяхме заобиколени от такива, какъв ад щеше да бъде!

Старомодни ли са модерните поети?

Не знам, има нещо дразнещо в това, когато модерен поет се опитва да бъде лайфстайл. Това е оксиморон, защото всъщност, без да звучи надменно, с поезията се опитваш да се докоснеш до някакви абсолютни и непреходни стойности. Естествено без да морализираш, но все пак да улавяш нещо, което си струва. Или поне да си такъв лъжец, че да убеждаваш хората, че това, за което пишеш, си струва и е най-значимото нещо на света. В същото време, ако искаш да си модерен и лайфстайл, това е... от вчера за днес. Естествено чудесно е да имаш стил, но не си струва да се мъчиш да си модерен, за да те четат.

Е, шах, китара и поезия – това си е лайфстайл, просто малко старовремски...

Ха-ха, да. Но ми е смешно да отида на парти и да ми кажат ей тоя пич пуска. Кво пускаш, бе пич, свири на нещо! Сигурно си права, харесвам стари неща – музика, очила, книги, уиски.

Комедия или трагедия?

Хубаво е да е смешно. Трагичното е толкова обичайно и всекидневно, че вече почва да избива на цинична шега.

Ти си сценарист на комедийно предаване. Българският хумор в последните години малко го няма. Защо?

Действителността е толкова смешна у нас, толкова е нелепа, че не може да се измисли. Нещата, които ни вълнуват са толкова безполезни и скучни, с такива глупости се занимаваме, че няма накъде. Пътищата са смешни, тротоарите са смешни, телевизията е смешна. Бях отпуска и със страшно голямо удоволствие не знаех какво става в България. Днес се връщам, пускам новините и осъзнавам, че вече съм ги гледал: прецакало се нещо на магистралата, Бойко Борисов играл футбол с някого, друг свил пари... Ето какво са Новините: двама души излизат, казват „Добър вечер“ и след това половин час те уверяват в обратното.

Ти уверен ли си?

Ами да. Скоро бях на гости в една телевизия да говоря по някаква безумно банална тема, поднесена като в сутрешния блок на БНТ. Добре де, всъщност бях точно в сутрешния блок на БНТ да говоря по темата чете ли младият човек в България. Първо, кой млад човек? Не го познавам, откъде да знам дали чете. Моите познати млади хора четат. Не обичам буквалистка патетика.

Къде живее твоята амбиция?

С мен. Аз плащам наема, амбицията ми расте и паразитира.

Поезия или проза?

Поезия.

Българската поезия традиционно е по-добра от прозата, но пък все по-малко я четат хората...

Да, това е така, наред с киселото мляко и пътищата, и този интересен феномен съществува. Откакто има българска поезия и проза, винаги поезията е била по-добра и световно съизмерима, за разлика от прозата – ние нямаме нито едно прозаично произведение, което да е световен феномен. Обаче въпреки това поезията е яката работа – да кажеш много с малко, повече стилизация. С нея можеш да викаш по-добре. Ок е да искаш да разказваш, но на мен понякога ми се крещи, снима, музицира.

Литературата е смесица от реално и въображаемо. В твоята кое е повече?

Дори и да умееш добре да описваш, да въобразяваш е ключовото. Така че сигурно измисленото. Не е лошо това, което прави примерно гонзо журналистиката – претенцията, че това, което пишеш от първо лице, е вярно. Обаче да измислиш нещо и да убедиш хората, че е вярно, ми се струва по-интересно. Това отличава добрите писатели – те са искрени и наистина те убеждават, че един ден се събудили като бръмбари примерно. И това става реалност. Добрият писател лъже искрено. Иначе може да бъде записано нещо реално точка по точка как е станало и да е толкова скапано, че да си кажеш: баси, тоя как си ги измисля... Важното е да ти вярват – истината е баланс между лъжа и стил.

Ако някой трябваше да изсвири поезията ти, кой щеше да е?

Уличният музикант. Или самоукият. Известните, като Джими Хендрикс и Кърт Кобейн, и останалите в книгата, са свирили своята поезия. Даже не е нужно някой да свири моята. Освен това езикът е единственото нещо, което вечно подлежи на актуализиране – ако си добър, не можеш да звучиш тъпо с езика. Нито да бъдеш крадлив. В музиката може – прогресиите и акордите се повтарят. Идеята е това, което си правил да задава правило на хората след теб.

Съвсем по кантиански. На София Поетики също ще има смесица от поезия и музика...

Да, а аз за първи път ще съм от другата страна на сцената на фестивала. И това се случва тъкмо навреме за мен, книгата ми също излезе тази година. Важно е да има такива събития, защото на практика няма такива събития. Имам предвид с такава масовост, с фестивалност, с усещане за jam и истински концерт. Ще бъде шумно, парково, но в добрия смисъл. Нуждаем се от такъв шум, нуждаем се да бъде по-рокендрол в съвременната поезия.

Ти си завършил философия, сега учиш съвременно изкуство. Все по-непрактично...

Да, всяка нова специалност ме отдалечава все повече от реалността – шах, музика, литература, философия, сега културология. Сигурно следва космонавтика. А, искам да свиря и на пиано.

Иван Ланджев е на София Поетики 2010

По вина на Боби Фишер е по книжарниците от Сиела, 8лв

Питай прахта

2010-08-26T12:31:00.010+03:00

Щастлив и изтормозен едновременно, като същински Артуро Бандини, се прибрах след отпуската и на първата сутрин в София се оказах на място, където всички бяха оперирани от чувство за хумор и сериозни по най-естрадния начин. Държавна телевизия и аромат на нафталин при първи петли. В шест сутринта ставам само в два случая - при пътуване и при природно бедствие. Сега се оказва, че и за сутрешен блок, но може би това спада към втория случай. Беше ми меко казано странно там, даже забравих да кажа как се казва книгата ми, но така е по-добре.
Сещам се за всичко, което пропуснах да напиша тук напоследък. За едно изречение от разказ на г-н Капоти: "На мъжа му дай път да пътува". През последния месец Аз и Тя опознахме родината, не за да я обикнем, а за да свикнем, и всъщност си прекарахме чудесно: и в Пловдив (не бях стъпвал там от пет години, а градът е страхотен), където говорих за книгата по радиото и свирихме на една пейка в стария град с прекрасните ни нови приятели-музиканти - искам да направя четене в Пловдив и те да свирят; и във Влас един уикенд, където приятелка ни беше оставила ключа за апартамента си и имаше къде да избегнем шумотевицата; и в стария ми роден град Сливен където изкачвахме и слизахме планината и в другия най-стар квартал освен моя търсихме родната къща на дядо й - също писател; и няколкочасовите разходки в Бургас; и седмицата във Варвара където дори кафето завира бавно и най-голямата красота на селото са нещата, които ги няма - няма много хотели, няма много плажове, няма много асфалт, няма добра защита от прах, пясък и насекоми, няма много заведения и най-важното - няма много хора. Все още. Идеално е! За съжаление няма и аптека, а когато точно последната вечер се разболеете (а тъкмо сте решили да останете още малко), това се оказва не без значение.
Не писах как ми се е сторил концертът на Massive, не писах колко забавен ми се е сторил Inception и съм се превивал от смях в киното, не писах за нищо от това, което е ставало в държавата, защото първо, отпуската е време за сладко безразличие и второ, не е добре да се унесеш съвсем и да решиш, че жалката платформа на блога ти е някаква обществено значима медия. Не е. Най-доброто, което можеш да направиш, е да си пишеш за твоите неща или за чужди, които ти се струват интересни и през цялото време да знаеш, че нищо важно за обществото няма да се промени от това.

А можеш и един месец да пропуснеш, също като мен. Действителното у нас никога не е разумно, случилото се, като навсякъде другаде, вече се е случило. По-добре да кажа какво има да се случва. А то, в най-обозримо бъдеще, е - СОФИЯ ПОЕТИКИ' 2010. Надявам се да се видим там в неделя. Снощи с организатора Ясен Атанасов и още няколко от участниците говорихме за фестивала по БНР. Ще кача информация тия дни.
А днес има нещо друго, на което също ви каня:

На 26.08.2010 г., четвъртък, от 18:00 ч. в галерия “Кръг+” на ул.”Будапеща” 5 в София, приятели на Валентин Дишев ще четат свои текстове и ще предлагат за продажба книги. Цел на вечерта е и събирането на част от недостигащите средства за планираната през септември медицинска интервенция в чужбина, която е изключително важна за успешното лечение на Вальо.

Някои от заявилите участие в четенето до момента по азбучен ред:

Божидар Пангелов,
Бояна Петкова,
Ваня Константинова,
Виолета Гъркова,
Владимир Левчев,
Галина Николова,
Георги Милев,
Гриша Трифонов,
Екатерина Йосифова,
Иван Димитров,
Иван Ланджев,
Иванка Могилска,
Илко Димитров,
Ирен Леви,
Катя Начева,
Кристин Димитрова,
Левена Филчева,
Марин Бодаков,
Марица Колчева,
Мария Тодорова,
Мая Кисьова,
Мирела Иванова,
Нели Добринова,
Рада Александрова,
Рада Панчовска,
Силвия Чолева,
Федя Филкова,
Яна Монева,
Яница Радева
…
Списъкът остава отворен за нови участници.
Всеки, който желае да участва в четенето, да се обърне към организаторите:
Илко Димитров, Георги Милев, Ваня Константинова
За връзка: o.vania@abv.bg

Вход - 10 лв.

Банкова сметка за дарения:

IBAN - BG23UNCR70001508218706
BIC - UNCRBGSF
УниКредит Булбанк
Валентин Диков Дишев

What then?

2010-07-28T12:27:00.000+03:00

His chosen comrades thought at school
He must grow a famous man;
He thought the same and lived by rule,
All his twenties crammed with toil;
'What then?' sang Plato's ghost. 'What then?'

Everything he wrote was read,
After certain years he won
Sufficient money for his need,
Friends that have been friends indeed;
'What then?' sang Plato's ghost. ' What then?'

All his happier dreams came true -
A small old house, wife, daughter, son,
Grounds where plum and cabbage grew,
poets and Wits about him drew;
'What then.?' sang Plato's ghost. 'What then?'

The work is done,' grown old he thought,
'According to my boyish plan;
Let the fools rage, I swerved in naught,
Something to perfection brought';
But louder sang that ghost, 'What then?'

William Butler Yeats

Интервю за Stand.bg

2010-07-13T16:41:00.001+03:00

http://stand.bg/page/detail/title/Иван+Ланджев:+Кризата+не+пречи+на+културата

Лесно ли се издава първа книга в България?

При тази книга имаше нещо по-различно, понеже гръбнакът на целия ръкопис, един цикъл от десетина неща, спечели миналата година конкурса „Веселин Ханчев". Там всъщност първа награда е да ти издадат книга. Предполагам, че е трябвало от конкурса да финансират издаването. Не знам как са протекли разговорите между организаторите на конкурса и издателството ми, но книгата е факт. Това ме интересуваше най-много. Иначе тези конкурси дават една легитимация. Защото в литературни среди като българската, които са локални, повече или по-малко махленски, едно такова по-авторитетно казване за теб е добре дошло. Някаква инстанция да се произнесе: „той пише добре". Ти можеш да пишеш добре и без да си печелил никакъв конкурс, но в последна сметка се оказва, че е полезно, не е излишно.

Участвал ли си в подобни конкурси преди това?

Печелил съм литературни конкурси като по-малък, иначе не. Не знам и отсега нататък дали ще участвам. Зависи от наградата, ако е достатъчно примамлива - защо не? Но това, което този конкурс направи, беше да се каже „да, ето вижте този човек".

Иначе откога пишеш?

Отдавна, само че като по-малък трябваше да мине достатъчно време, за да преодолея в себе си разни вътрешни препятствия. Да се покажат тези неща и на другите. Има такъв момент на преодоляване, на някаква по-трезва самооценка. Преди няколко години дойде този етап, в който започнах да публикувам по-често в периодичния печат, поезия и проза. Днес писането ме изхранва, работя като сценарист. Не мога да кажа, че се издържам с литература, защото не живея от художествената си литература, но, в общи линии, всеки лев, който печеля, е свързан с писане.

Остава ли ти достатъчно творческа енергия за писане на художествена литература, след като се занимаваш с писане и професионално?

Да. Двете неща са доста различни. Едното е професионален ангажимент, който гледам да си изпълнявам честно и съвестно. С художествената литература, с поезията, това е нещо друго. Това е вътрешна нужда, която движи. Двигател, който не си отива, не се разваля. Ако аз мога да бъда щастлив без това, няма да го правя. Обаче не ми се получава да бъда щастлив без него. Гледам и едното да помага на другото. Не съм от тези автори, които открито говорят против „другата" си професия. Мисля, че всяко писане е школа. В нещата, които правя за телевизията, властват същите драматургични закони, които властват и в театъра. Всичко това е школа по писане и не мисля, че ми е излишно. Не мога да кажа, че сценариите помагат на поезията, но не бих и побързал да го нарека нещо нечистоплътно, което писателят не бива да прави. Напротив. Има много примери на велики и не толкова велики писатели, които са се издържали и с журналистика, и със сценарии, и с телевизия, и с най-различни такива неща, свързани с писане. Това е нормално.

А на кое отдваш по-голямо значение - на поезията или на прозата?

Колридж казва, че прозата, това са думите в най-добрия ред, а поезията - най-добрите думи в най-добрия ред. И определено очарованието на поезията ме влече повече. Това е по-висш пилотаж в писането, доколкото синтезирано, с малко неща, казваш много. Не че се отнасям несериозно към прозата. Чета с настървение много проза, пиша отвреме-навреме проза за списания. Но сякаш в поезия е това, което основно имам да кажа, засега. По-нататък може да направя нещо с разкази. Но поезията си остава това, което ми е най-важно.

На представянето на книгата ти имаше много хора. Смяташ ли, че има криза в българската култура, както доста хора твърдят?

Хората, които казват, сочейки с пръст, че има криза в българската култура, може би имат криза в собствената си култура. По време на криза нещата в културата могат да се случват още по-добре. Това е много стара и известна теза. Нищо не пречи на културата да се случва по време на криза. Тя не е особено трудоемка откъм финансиране. За нещата, които правим, не е нужна мащабна и агресивна рекламна кампания. Нужни са хора, които да ни четат. И аз не съм песимист в това отношение, мисля че в България има такива млади хора. Просто трябва да се подобри начинът, по който те да чуят за нас, да знаят за това, което правим. Не е сложно.

Как беше приета самата книга?

Тя излезе в деня на премиерата, аз я видях за пръв път тогава, и трябваше да минат няколко дни, докато се появят рецензии в периодичния печат. Не знам как се приема. Получих похвали и потупвания по рамото от познати и непознати, което беше добре. На премиерата имаше и хора, които не познавах. Това ми хареса. Благодаря и на тях, че дойдоха. Мислех за това, че книгата излиза малко късно - лятото, а беше готова от известно време. Но залата въпреки това се напълни и аз останах много доволен. Надявам се сега да се приема и продава добре. В България поезията се купува и се разпространява по-малко от прозата. Което е странно. Издателствата приемат това за нормална ситуация и за правило, обаче гледайки историческата традиция, в България винаги е имало по-добра поезия, отколкото белетристика. Винаги. Откакто има българска поезия и белетристика, поезията ни е по-добра. Което не значи, че нямаме добри белетристи. Но в един глобален план, в прозата почти няма какво да съпоставим на световните образци. Дори на балканските образци. Ние нямаме нобелист (Канети естествено не се брои). Но това не ни пречи да имаме страхотни, световни поети.

30 стихотворения. Много ли са или малко? Как ги подбра?

Подбрахме ги заедно с редактора ми, поета Петър Чухов, на когото благодаря за работата - за думите, които каза на премиерата, за думите, които махна от книгата. Радващото е, че махнатите думи бяха съвсем малко, книгата не е „орязана". 30 стихотворения са просто точните за тази книга. Представях си я по този начин. Разделена е на три части по десет, като трите стадия на една шахматна партия. Понеже са казва „По вина на Боби Фишер" има и шахматни препратки. Нещата са вързани едно с друго, и биографично, и концептуално.

Изкушен ли си от шаха?

Бях. Като дете (до тийнейджър) се занимавах много активно и се състезавах. Стигнах до кандидат-майстор на спорта и след това спрях. Покрих нормата за майстор и се отказах. Въпреки това кумирът ми от тези детски години, Боби Фишер, си остана с мен. И реших, че е правилно точно той да бъде виновникът за цялата неадекватност и налудност - понеже е доста неадекватен и налуден гений. Преди да умре, го бяха нарочили за виновен за страшно много неща. За повечето от тях наистина е виновен. Но чисто естетически в шаха ми импонира начинът му на игра, стилът му. Той играе много просто! И аз се опитвам да играя просто в поезията. В живота ми е малко по-сложно. Не съм сигурен доколко се справям там, но в поезията наистина се старая стилистично да си наложа една простота и да избягам от излишествата. Това понякога е трудно.

Ако първата ти книга е някакъв ендшпил, какво следва?

Следва втора книга. Както беше казал Петър Чухов, това е най-добрата книга, която съм писал досега. Той ми отправи пожелание - „дано да е най-лошата оттук-нататък". Не знам каква ще е следващата книга, която ще напиша, дали ще е втора стихосбирка. Пиша нови стихотворения в момента. Имам и разкази, но още не са достатъчно за сборник. Ще видя кое ми се иска повече и ми се струва по-естествено да се появи на бял свят. Както досега, и оттук нататък за мен следва писане - това е сигурно.

Имаш стихотворение, посветено на Кърт Кобейн. Музиката ли е основното ти вдъхновение?

Вярвам дълбоко в тази взаимовръзка между музиката и поезията, защото добрата, силна поезия съзнава, че е музика. Във всяка поезия, независимо дали е римувана, или е бял стих, има вътрешен ритъм. И човек я пише с ритъм. За мен ритъмът е нещо задължително. Занимавам се с музика в свободното си време. По-скоро като меломан съм професионален, а като музикант съм посредствен. Свиря лошо, пея сносно, но слушам музика професионално и действително съм меломан. Много от нещата, които пиша, са повлияни от музиканти. Музиката е изиграла ключова роля в живота ми, в книгата има поема за Кърт Кобейн, имам стихотворение за Джими Хендрикс. Изобщо тази стихосбирка е изпъстрена с извесни мъртъвци. Някои от тях са музиканти, има един шахматист. Има много писатели, български и световни. Влиянията са доста - впечатлявам се от нещата, които си струват.

А как сядаш да пишеш?

Зависи от контекста. Ако става въпрос за офиса, сядам строго, дисциплинирано. Със стихотворенията е друго. Не съм от най-дисциплинираните писатели от този хемингуеев тип - да стана в шест часа и да започна да пиша, когато никой не ме притеснява. Не мога да си представя за какво нещо ще стана изобщо в шест часа. Пиша много вечер. Знам, че е писателско клише, но важи за мен. Успявам да се концентрирам вечер. Тази вече остаряла представа за писателя, който сяда много късно през нощта, налива си питие и започва да пише, при мен се случва точно така. Просто така умея да работя.

Интервю за Public Republic

2010-07-06T19:57:00.008+03:00

Интервюто е на Галя Младенова

Снимки: Николай Николов

Мястото е Клуб 703 - любимо място, което от няколко дни вече го няма...

http://www.public-republic.com/magazine/2010/07/52591.php

Иван Ланджев е поет, писател и телевизионен сценарист на 24 години. Лауреат е от националната олимпиада по философия (2005). Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски”, а сега учи магистратура „Изкуства и съвременност (XX-XXI в.)”.

Победител е в националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), както и в други литературни конкурси. На 16 юни бе премиерата на дебютната му стихосбирка „По вина на Боби Фишер”.

Oпределяш първата си стихосбирка „По вина на Боби Фишер” като „лична”. Защо?

В нея има солиден биографичен елемент. Разбира се, един автор би трябвало да умее да измисля неща от нищото, защото това, което правим, е свързано главно с въобразяването. В този смисъл честността не е най-голямата добродетел на поезията. Само че наистина има честност в тази книга, и това не е показна честност от типа „Ето, сега аз ще напиша нещо и то ще е честно”. Получило се е така просто от нужда. Надявам се да има добър баланс между въобразеното и между личното, биографичното…

За мен книгата е наистина лична, тя биографично започва от началото и свършва до сега. Разделена е на 3 части, които следват биографичен ритъм, занимава се със случки и проблеми, които са минали през годините, с лични мои неща, които съм имал нужда да кажа по някакъв начин.

Какво беше очакваното и какво беше неочакваното на премиерата на книгата?

Много се радвам, че успяхме да напълним кино „Влайкова”, защото в последния момент решихме това да е мястото. Хубавото е, че не беше камерно, дойдоха много непознати хора, млади, получи се разговор между тях и поезията. По предварителна уговорка премиерата трябваше да е в един джаз бар, но той излезе във ваканция, и трябваше бързо да намерим друго място. Аз не исках да е в книжарница, защото да представяш книга в книжарница е най-баналното нещо, което може да ти се случи.

Освен това аз имах и нещо предвид, което осъществихме на премиерата – накрая направихме едно парче от книгата (стихотворението – „Converse”) заедно с един мой приятел басист, с когото от време на време свирим заедно. За да го направим с бас трябваше озвучаване и сцена, което в книжарница нямаше как да се случи. Хората, които поканих да четат (Петър Чухов, Стефан Иванов, Тома Марков), казаха много хубави неща, надявам се и да са прочели хубави неща. Доволен съм и от слушаните, и от слушащите.

Гладко ли вървеше работата с твоя редактор Петър Чухов?

Да, защото ние сме приятели, не се събираме само по литературни поводи. Освен чудесен поет, той е и китарист – беше ме поканил за вокал в една от групите, в които свири… Разбира се, за разлика от него аз съм посредствен музикант, главното за мен винаги е било работата по книгата. И за моя радост той не я е „рязал”, много малко неща не влязоха – 2-3 стихотворения.

Тук – там по някоя и друга дума в отделните стихотворения, неща, за които сме се хванали да интерпретираме и да спорим. Това, което най-много ми помогна, бяха разговорите ни за поезията – имаме много сходни виждания, и двамата имаме слабост към езиковите игри, той дори ме е съветвал да не прекалявам с тях, защото има тенденция да го правя… Също така харесваме пестеливостта в изказа, поантите. Благодарен съм на Петър за сътрудничеството ни.

Все пак с какво беше по-различна нередактираната версия на стихосбирката?

Тя беше по-нехомогенна. Умувах дълго какъв да бъде редът. Стихосбирката стоя дълго време в суров вид, без да знам каква да бъде концепцията, как да се казва и какъв ритъм да следва. Беше кашесто, имах написани достатъчно стихотворения, с които не знаех какво да правя. В един момент трябваше да реша и мисля, че се получи нещо единно, балансирано и овладяно. Въпреки че е първа книга, има свой собствен тон – това ми харесва.

Имаш ли си любимо стихотворение от книгата?

Предпочитам да възприемам книгата като цялост. Очевидно, за да ги сложа в книгата, съм останал в един момент доволен от всички стихотворения. Има такива, които са ми по-важни, не че ги харесвам повече от другите.

Например „Куфар №18”, което спечели Ханчевия конкурс. Също така последното стихотворение, поемата „Бонус трак”. Тя е написана от името на Кърт Кобейн, който се намира в „Ад” на Данте. Там самоубийците са в седмия кръг на ада и са превърнати в дървета. Поемата е написана в първо лице, от името на самоубилия се Кобейн, който вече е дънер.

Около него са и други известни самоубийци – Хемингуей, Маяковски… Харесва ми идеята в стихотворението, защото е необичайна. Като цяло книгата е пълна с известни мъртъвци. Влиза се къде умишлено, къде неволно в диалог с Вапцаров, с Гео Милев, с Кърт Кобейн, с Боби Фишер, естествено.

Като по-млад си участвал в състезания по шах. Как се запали по шаха?

Историята е забавна и, разбира се, в нея е намесена жена. Аз бях много малък, някъде на 9, и бях отишъл на рождения ден на приятелка. Батко й беше идолът на всички деца в квартала и освен всичко останало, можеше да играе шах. Аз исках да я впечатля и играх с него, но той ме размаза.

Казах си, че това трябва много бързо да се промени. Накарах нашите да купят шах, записах се да тренирам, много скоро започнах да го побеждавам и се чувствах чудесно. После въобще забравих за момичето, обаче шахът остана. Много бързо се запалих и се занимавах наистина сериозно до една тийнейджърска възраст. Участвах в много турнири, по републикански първенства, веднъж и на европейско…

А защо се отказа? Промени ли нещо у теб шахът, все пак и името на стихосбирката е свързана с това?

Да, аз реших, че дължа на шаха поне едно заглавие на книга. Това беше моето сериозно детско занимание, всеки като дете си има по едно сериозно занимание. Обаче това в един момент не ми достигна, аз съм човек, който се впечатлява лесно от най-различни неща наоколко. Едно, че исках да остана с книгите, а сериозните занимания с шах са много времеемки, и друго, че много неща в тази възраст започнаха да ми се струват все по-интересни. Добре направих, че спрях.

Всъщност четенето започна преди шаха, научих се да чета много, много малък, някъде на 4 години сигурно. Четях каквото намеря, дори сложни книги, без да разбирам абсолютно нищо. Имах си ново умение – научил се да чете и хваща първите книги, които му попаднат. После се появи шахът… Той е перфектната диалогична игра, в нея едновременно може да покажеш превъзходство и да произведеш естетическа ценност.

Преплитат се логически и естетически съждения. Можеш едновременно да побеждаваш и да създаваш. Сега, след като съм се отказал да играя, спортната страна отдавна е останала на заден план, победата не е толкова интересна, но естетическото в шаха продължава да ме влече. А и шахматистите са впечатляващи хора и обичам да изучавам живота им. Чисто изследователски ме вълнува проблема за гения. Затова Боби Фишер всъщност е виновникът като персонаж в книгата. Той е бил виновен за много неща в живота си. Явно пак е виновен и след смъртта си, защото ексхумират останките му, което показва, че не съм сгрешил, като съм посочил него за виновник в заглавието.

Завършил си философия, тя помага ли за творческото писане?

Във всеки случай не пречи. Това е хуманитарна специалност и е близка до филологиите, защото изучавахме много класически текстове, но в същото време не е филология и аз не съм писател- филолог. Много често идеите, които се появяват в главата ми, идват точно от философеми. А философското образование е много хубаво нещо, защото дава една цялостна образованост.

Човек не може да работи като философ, особено в България, но като завършиш философия, просто излизаш образован човек. А според мен добрият писател не може да си позволи да бъде невеж. Особено сега, в нашата ситуация, след постмодерното, писателят не може да не е читател. Тези измишльотини за авторът, който не чете и пише, разчитайки на прозрения свише, са глупости. Не може да пишеш добре и да не четеш добре.

Занимаваш се с много неща, чии обувки са ти най-удобни – на поет, на писател, на сценарист, на шахматист, на музикант?

Шахматист не съм отдавна, а не съм и бил, така че това отпада. Когато човек е някакъв, означава, че това е основното, което прави, това е призванието му, издържа се от това нещо. Аз се издържам единствено и само от писане, кажи-речи всеки лев, който печеля, е от писане.

За музиката – просто е хоби, аз съм фанатичен меломан, постоянно слушам музика, каквото и да правя. Заниманията с музика също не са особено сериозни, просто много обичам музиката и вярвам, че тя е органично свързана с поезията. Това е видимо още от древна Елада, не мисля, че кой знае колко се е променило до днес. Добрата поезия, уважаващата себе си поезия, има вътрешен ритъм, всики поет пише с музиката в главата си.

Остават сценарната практика и поезията. Те са колкото две различни вселени, толкова и взаимосвързани – едното ми е професионален ангажимент, защото работя като сценарист, другото е просто нужда от поезия и писане на художествена литература.

В момента се издържам от писане, но не се издържам от художествена литература. Ако един ден дойде моментът, в който се издържам изцяло от художествена литература, това ще е супер. Не се виждам да правя нещо друго в живота си, не съм особено сръчен… Работата ми винаги ще бъде свързана с измисляне на неща – което при мен се получава чрез писане.

А трудно ли е да събереш всичко под една шапка?

Сигурно да, затова го събирам под много и различни шапки – колекционирам шапки отдавна. Вижте, аз не го и мисля толкова – по някакъв начин ми се отдава да балансирам.

Свършвам си работата на едното място, и я започвам на другото. Ако на някой му се вижда твърде динамично и тегаво, то за мен пък е много важно да бъда самостоятелен, да живея и да се издържам сам от това, което правя. Един автор би трябвало да може да си позволи самостоятелност. И ако за това му се налага да пише най-различни неща, включително за медии – да, защо не? Не го мисля толкова за трудно, колкото за естествено. Това е естественото състояние на нещата.

И, последно, накъде гледаш за в бъдеще?

Не се оплаквам, до голяма степен водя живота, който искам. Ще ми се да напиша по-хубави неща, да ставам все по-добър в това – да правиш себе си е интересен и вълнуващ процес. Имам много идеи за нещата, които искам да напиша. Предполагам, че ще има втора стихосбирка, ще има и проза. Мога да събера разкази за сборник, обаче съм доста самокритичен и това ще отнеме време, за да бъда доволен, първо и най-вече пред себе си. В по-далечно бъдеще бих написал пиеса, пише ми се за театър…

Ще видим, не знам. Но със сигурност ще има следваща стихосбирка, която вероятно ще е много по-различна от тази. Сигурно няма да има нищо общо с шаха. Имах нужда да разкажа за себе си и за шахматната партия на живота ми и по-нататък вече ще ви занимавам с други проблеми. Ще съм понатрупал още доста глупости и случки, аз не обичам да си ги спестявам…

За "По вина на Боби Фишер" в "Една седмица в София"

2010-07-05T12:34:00.002+03:00

Converse - от аз и бас

2010-06-22T22:42:00.008+03:00

Клипът е от премиерата - чета стихотворението си "Converse", правим си компания с бас китарата.

Благодарности на Александър Кръстев от сайта "Аз чета", който го е качил, и на Дани Ненчев, който го е заснел.

За "По вина на Боби Фишер" в Dictum

2010-06-20T21:01:00.005+03:00

Интервю с мен и редактора ми Петър Чухов за книгата, качено в литературния сайт "Dictum":

http://dictum.mediabg.eu/?p=3575

След

2010-06-19T13:55:00.009+03:00

Много благодаря на всички, които дойдоха и които участваха - на слушащите и на слушаните. Скоро, когато се сдобия с такива, ще кача и снимки/клипчета от премиерата. Ето едно съвсем ново мое нещо, вечерта в сряда го прочете Тома, а аз го бях чел на Зачитането в началото на юни.

***

Джими Хендрикс така е умрял.
Задавил се с истината една вечер
в Англия.
В София също е късно – усещам,
задава се задавяне в нечие гърло,
което се мъчи да ви надвика със
стихове.

Има ли нещо за казване?

И тази вечер
отговорите на най-метафизичните въпроси
имат среща на дъното на моята чаша.
Любознателен човек съм – как
да не стигна до такова важно дъно?
Как да не изпия смело
дългата пътека до там?
Аз съм късметлия – цялата световна философия
се побира в предпочитания от мен порок.

Джими Хендрикс така е умрял.

А жената, която обичам, ми сипва.
Разлива полата си в стаята.
Стените се стичат, падат кубчета
лед от тавана. Подът е пепелник
мръсен, в него лежим и догаряме
смачкани.
Не говорим за Mикеланджело,
за Микеланджело се мълчи.
За нейните очи, както за добрия скоч,
се говори наум и само се преглъща.

Няма нищо за казване.

По стотици дървени повърхности
на барове, подпирайки брада
аз съм се убеждавал,
и лежейки на асфалта съм се убеждавал,
и повръщайки отново съм се убеждавал,
че както обикновено, така и днес
Бог няма нищо за казване.

По вина на Боби Фишер - покана

2010-06-14T09:58:00.006+03:00

Тази сряда във Влайкова, ето и официалната информация:

По вина на Боби Фишер е първата книга на поета Иван Ланджев. В нея могат да се намерят 30 негови стихотворения, а тя самата вече може да се намери в книжарниците. Иван Ланджев също може да бъде намерен – едно от местата е на предстоящата премиера.

Представянето на книгата ще се състои в сряда, 16 юни 2010 г,. в кино „Влайкова” от 20 ч. с участието на нейния автор, редактора й Петър Чухов и поетите Стефан Иванов и Тома Марков.

В паузите между четенията ще можете да чуете по-доброто от Нирвана, Джими Хендрикс и Джон Фрушанте. А още на входа на кино „Влайкова” всеки ще получи своята шахматна фигура и своята глътка уиски.

По вина на Боби Фишер е книга със стихотворения от Иван Ланджев. Авторът би я определил като лична, но всъщност не му се определя и „книга със стихотворения” е достатъчно. Заглавието е оправдание – защото вината се нуждае от носител и трябва да се намери виновник за всички странни решения. За налудността в тези стихове и за неадекватността наоколо – за случките, веществата, думите и музиката. Животът не е шах, но хората го играят едни срещу други. Авторът записва ходовете си. Резултатът е поезия.

Ръкописът на тази книга е спечелил I-ва награда от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, 2009.

Фотографиите на кориците са дело на Яна Лозева.

Издава „Сиела”.

Иван Ланджев (1986) е завършил философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Лауреат е от националната олимпиада по философия (Пловдив, 2005) и участник в световната такава през същата година във Варшава. В момента учи магистратура по културология – „Изкуства и съвременност (XX-XXIв.)”. Негови текстове (поезия и проза) са публикувани в редица списания и вестници. Работи като телевизионен сценарист.

Утопия I - ЛВ. Детска градина.

2010-06-10T12:20:00.020+03:00

Броят на Литературен вестник с текстовете за утопията излезе миналата седмица. В предишния постинг накратко казах за идеята. Целият брой в интернет е тук. Аз написах следното:

В детската градина на утопията

И в образцовия остров се ходи на домче.
Сутрин рано отваря врати
Седма детска градина „АУ!” –
съкратено от Апофатична Утопия.
Нашата е такава. Започва с най-гордото „не”.

Накъдето и да се огледаш, тя е пълна с липси.
Тя е мирна и уютна. Като в съюза на писателите
– тук отдавна няма поезия. И това е за доброто
на всички ни.
Децата утопийци не ги бият през ръцете
ако пишат с лявата. Напротив, поощряват,
стига да не пишат поезия. Стига да са от добрите.

Аз бях от бодрите деца, не от добрите.
С добрите винаги е друго. Будят ги от
утопична дрямка в два и им четат приказки.
Само пълни, защото празните приказки
тук отсъстват. Не може да става и дума!

Липсват и езикови игри.
Със съвършеното е трудно,
няма как децата да играят,
ако от малки са научени да знаят.

Няма стражари и апаши.

Когато липсват апашите,
излишни са стражарите
и криеницата е немислима.

Но за сметка на това в Седма
детска градина си има... градина!
И там, чуйте внимателно: няма
червеи в черешите!
Няма в черешите червеи! Съвсем!
И насред този безупречен двор

очевидно

ме няма и мен. Как да ме има?

На мене толкова
явно ми липсват
първите седем
години.

Утопия на Овче поле

2010-06-04T17:14:00.007+03:00

Събрахме се в редакцията на Литературен вестник и решихме да пишем за утопията си. За важните места в не-мястото. Аз написах едно стихотворение за детската градина, защото това ми се падна. Заповядайте утре в The Fridge на Овче поле 122, ето и официалното инфо:

Време: 18:30

05.06.2010

Място: the fridge
СОФИЯ, УЛ. ОВЧЕ ПОЛЕ 122

Утопията I

В новия брой 20 на „Литературен вестник” се изработва една утопия. Двадесет и трима съвременни български автори измислят очертанията на идеалната държава и нейните въобразени топоси. Повече за проекта, коментари върху реализираната утопия и идеи за нейното утопично продължение, както поезия и проза от авторите на УТОПИЯ I, може да чуете в the fridge тази събота 05.06.2010 от 18.30 часа. На събитието ще може да се срещнете и със създателите на [анти]утопичната музика:Simeon Dotkov, wayab.

Утопията I

Текст: ВБВ, Емил Христов, Станимир Панайотов, Камелия Спасова, Моника Вакарелова, Галина Калчева, Мартин Колев, Димитър Божков, Лидия Кирилова, Иван Христов, Петър Топуров, Иван Ланджев, Андриана Спасова, Мирослав Христов, Guy de July, Octavian von August, Марин Бодаков, Николай Атанасов, Иван Димитров, Платон, Мария Калинова, Невена Панова, Стефан Иванов, Яница Радева, Владислав Христов

Музика: Simeon Dotkov, wayab

Зачитаме Алкохола

2010-05-30T17:22:00.006+03:00

1 юни, 19.30 часа, кино "Влайкова", ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Четвъртото издание на Зачитане е посветено на Алкохола. То ще се състои на 1 юни, денят на детето, защото алкохолът вдетинява, премахва задръжките, раздвижва желанията, освобождава думите, проявава капризите, маниите, дори и агресиите. Децата не са само усмихнати и добри. Те просто са всякакви. Както и хората под въздействието на напитките с по-висок градус.

За алкохола ще зачетат:

Ирена Георгиева

Ваня Щерева

Силвия Чолева

Мария Калинова

Камелия Спасова

Калин Терзийски

Ангел Константинов

Тома Марков

Светослав Терзийски

Иван Ланджев

Иван Христов

Ясен Атанасов

Стефан Иванов

Владимир Левчев

Иван Димитров

Както и на предишните издания, освен литература, ще има и филми. Този път това ще са късометражни ленти на Ален Рене, Мартин Скорсезе, Д.У. Грифит, Шантал Акерман, Морис Пиала и Йорген Лет. Коктейлът от филми и литература ще бъде разреден с музиката на The Doors, The Kinks, The Beatles, The Jefferson Airplane, Дженис Джоплин, Ник Кейв, Боб Дилън и други.

След зачитането, при хубаво време, събитието може да се пренесе пред сцената в Борисовата градина. Там алкохолът ще бъде употребен на чист въздух.

Няколко

2010-05-27T13:29:00.003+03:00

В Литклуб излязоха няколко (нарочно) къси парчета от книгата ми. Ето тук:

http://litclub.com/library/nbpr/landzhev/index.html

Сравнително скоро ще излезе и тя.
Аз сега излизам. За гостите на блога, поздрав с Том Уейтс.
По-спорадичен съм тук напоследък, но всичко е по вина на Боби Фишер.
Ще се видим на Зачитането.

Този месец

2010-05-07T13:55:00.005+03:00

издава "Сиела". Инфо - тук.

Иван Ланджев мести добре. Освен това в партията му с думите няма жалостиви поплаци, няма шедьоври на самосъжалението и автоупоение от това, колко талантливо той, играчът Ланджев, може да е нещастен.

В поезията ни навлиза перо, което презира евтините утехи на случайността и самохипнотизирането с масови митове. И внимателно придвижва думите към квадрати, където те се пълнят с неподозирана за дилетанта мощ. Значи знае за какво става дума. Или поне дава такъв вид.
Засега е повече от достатъчно.

Бойко Ламбовски

Нехайна и нахакана, поезията на Иван Ланджев преминава през града (къде ще идем/ и какво ще пишем/ за какво ще викаме/ ако не сме ведно с града), спира за кратко при шахматистите в градинката пред Народния, премества някоя фигура, пуши, пие, прави любов, въобще – държи се нормално. По вина на Боби Фишер е под влияние на толкова неща, най-вече на поезията. Стихотворения, които стават за четене.

Силвия Чолева

Добра дебютна партия поезия. Иван Ланджев се учи от словесните и житейски ходове на Вапцаров, Елиът, Константин Павлов, Буковски и Кърт Кобейн, но е предимно себе си – талантлив и своеобразен. Ироничен, сериозен, с очила на носа, безочлив, влюбен, егоистичен и отдаващ се. И най-вече искрен, свободен и честен. Основни съставки на поезията. И на шаха.

Стефан Иванов

Поезията на Иван Ланджев ли? Не помня от кога не съм чел нещо толкова приятно! Изобщо г-н Ланджев е един от малкото живи хора, които се навъртат наоколо...

Тома Марков

Зачитане на читателя

2010-04-26T10:52:00.003+03:00

27 април, 19.30 часа, Кино „Влайкова”, ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Третото издание на Зачитане е утре. Посветено е на четенето и на писателя, който е преди всичко и ревностен читател с ярко изразени предпочитания и сила на вкуса.

Читателите ще бъдат:

Ирена Георгиева
Ваня Щерева
Петър Чухов
Тома Марков
Богдан Русев
Илко Димитров
Ясен Василев
Владимир Левчев
Иван Ланджев
Стефан Иванов
Калин Терзийски
Васил Георгиев
Ясен Атанасов
Силвия Чолева
Марица Колчева
Мина Стоянова

Авторите, които ще бъдат прочетени са:
Джон Фаулс, Димитър Воев, Алън Гинсбърг, Георги Рупчев, Гео Милев, Т. С. Елиът, Едгар Алън По, Мария Калинова, Любомир Левчев, Густаво Адолфо Бекер, Одисеас Елитис, Ришард Криницки, Збигнев Херберт, Райнер Мария Рилке, Иван Методиев, Том Робинс, Итало Калвино и Николай Кънчев.

На самото четене ще стане ясно кой какво и защо ще прочете.

През цялото време, като визуален фон, ще вървят късометражни филми на Андрей Тарковски, Кшищоф Кешловски, Уес Андерсън, Винсънт Гало, Херц Франк, Клод Льолюш, Уолт Дисни и Салвадор Дали, Шон Елис, Уилърд Маас и документален филм за Андре Бретон, бащата на сюрреализма.

Музиката, която ще разрежда литературата и киното, ще е на The Organ, Джон Фрушанте, Блуба Лу, Babyface Clan, Джими Хендрикс, Fever Ray, Depeche Mode, Radiohead, Джон Брайън, Bonobo и други.

Библиотеката и княза

2010-04-22T16:26:00.005+03:00

Ето линк към предаването "Библиотеката" - тази седмица беше за Парижкото Зачитане:

http://bnt.bg/bg/productions/60/edition/74 04/bibliotekata_19_april_2010

И друго - ето с какво ме изненада една приятелка, подвизаваща се от известно време в Истанбул, не може да не се сподели:

"Три" от Петър Чухов

2010-04-20T10:50:00.010+03:00

20 април от 19:30 часа, рок бар „Фенс“, София, бул. „Васил Левски“ 114.

Днес ще е премиерата на стихосбирката „Три“ от Петър Чухов, под редакцията на Екатерина Йосифова, Марин Бодаков и Йордан Ефтимов, с оформление на Владислав Лепоев, издадена от ИК „Жанет-45″.

Книгата „Три“ ще бъде представена от доц. Александър Кьосев, с участието на етно-рок група „Гологан“, Силвия Чолева, Кристин Димитрова, Бойко Ламбовски, Георги Господинов, Стоил Рошкев, Иван Христов, Иван Ланджев, редакторите на книгата и дори автора.

Авторът е страхотен поет, което е добре известно, а освен това е и редактор на моята книга "По вина на Боби Фишер". Освен това е и китарист на различни групи, в една от които свирим заедно. В нея той е основно китарист, а аз - недостатък.

Ето едно от "Три" (макар че довечера ще прочета друго):

Благотворителност

Един познат
богат като въображението ми
снощи ми каза приятелю аз мисля
за бедните
ето вчера си купих
най-големия от всички възможни
телевизори
с цветове по-естествени
от естествена смърт
със звук по-чист и ясен
от мотив за убийство
сега съм щастлив - поне двама клошари
мога да живеят в кашона му

Седьмой чемпион

2010-04-09T15:23:00.012+03:00

Василий Василиевич Смислов умря на 27 март 2010-та, като 89-годишен мъдрец в родната си Москва. Гросмайстор Смислов беше седмият световен шампион по шахмат.
Василий Василиевич беше и съвсем нелош баритон!
Ето как звучат ходовете:

Записът е от 1981, г-н Смислов пее известната (особено в Русия) "Стенька Разин" - за въстаника Степан Разин, който е казак, не московчанин, но също умира в Москва. Само че не като мъдрец, а разкъсан от коне на Червения площад. За него е и първият, най-първи руски игрален филм, "Понизовая вольница" от 1908. Има и бира "Степан Разин". Хубаво е, че няма "Василий Смислов".

Парижко Зачитане - покана

2010-03-29T11:47:00.007+03:00

30 март (вторник), 19.30 часа, Кино „Влайкова”, ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Второто издание на Зачитане ще бъде посветено на Париж и неговите потайности и истории, които са разкрити и разказани в съвременна българска поезия, проза и пътеписи.

Думите на четящите ще се преплитат с образите на екрана, които са белязали Париж – от мостовете на Сена, градините, парковете и влюбените двойки до Маларме, Рембо, Модиляни, Хемингуей, Роден, Дали и дори Ленин, който е живял четири години в невъзможно шарения и жизнен калейдоскоп на града.

Марица Колчева ще разкаже за разходките си из града и за собствената си пяна на дните, котките, коктейлите, книжарниците и гробовете.

Иван Ланджев ще сподели за слона сомнамбул, за една, две, три жени и много повече писатели, също и за една почти самоудавила се в Сена бутилка вино.

Иван Димитров ще прочете поемата си за едно последно парижко сатори, в което дръмендбейсът ще е стара градска песен, но липсата, онази истинската липса, няма да е остаряла.

За Ясен Атанасов Париж е това, което е Хубавата Елена за Парис – нещо невероятно красиво, което би искал да отнесе у дома. Той ще покаже успеха си с красноречив монолог.

Васил Георгиев, чрез помощта на Тома Марков, ще прочете текста си за софийската улица Париж от последната си книга „Уличник”.

Момчил Миланов пътува с влак към френската столица, но може би невидими чудовища ще осуетят пристигането му.

Поетичните думи на Мина Стоянова тичат по безтегловната френска нощ, в която има бутилки, лампи, чадъри, мечета и кафе.

Калин Терзийски ще сподели за първото си (макар и на 40 години) голямо излизане в белия свят с трезво съзнание и чисти, напълно отворени, сетива.

Силвия Чолева ще зачете стихотворенията, които е написала по повод пощенски картички получени от Париж.

Тодор П. Тодоров с разказ за кисели жени и вино, котараци, хашиш и Ван Гог в Париж.

Стефан Иванов се е потопил в кадрите на града, все едно е в непрекъснат и пълен с дим филм на Годар, Бергман, Кешловски и Тарковски.

Литературата на авторите ще бъде редувана с музика на Борис Виан, Les Rita Mitsouko, Мишел Уелбек, Шарлот Гензбур, Милен Фармер, Ян Тиерсен, Caravan Palace, Били Холидей, Карла Бруни, Франсоаз Арди и Иги Поп.

Little Ashes

2010-03-27T18:10:00.008+02:00

Шепа прах: Младите Дали, Лорка, Бунюел

За улеснение на българската публика заглавието на този филм от програмата на Филм Феста бе умишлено удължено – още в брошурата се заявява, че ще иде реч за „младите Дали, Лорка и Бунюел” и каквито и да било обърквания вече няма как да се породят. Тази услуга спрямо наивността на нашия зрител постигна успех и филмът се радваше на интерес у нас, включително заради гостуването на режисьора Пол Морисън, който с охота разказа за проекта си и любезно отговори дори на въпроси от типа „Защо избрахте тази история?”

Като оставим настрана важния само за телевизията въпрос за режисьорската мотивация, филмът определено притежава достойнства, които следва да бъдат споделени – на първо място, струва ми се, това, че не цели да шокира, а да разкаже история. Хубавото в разказването е тъкмо това, че историята върви непревзето и сякаш „просто се е случило” да бъде между гениални творци от един пол. Сексуалността в едно такова повествование вече отдавна може да шокира само българи или републиканци. Впрочем, шокира и испанската публика, която по думите на Морисън, не е била особено зарадвана от „посегателството” върху иконичните й образи.
Описаните отношения между тримата колосално важни за съвременното изкуство мъже – Лорка, Дали и Бунюел – се базират най-вече на биографични намеци, не толкова на исторически извори. Няма и как да бъде иначе, доколкото истински извори липсват. Историята, каквато я разказва „Little Ashes”, е била често обговаряна и влиза в графата на „всички знаят, че”, но същевременно никога не е била и няма да стане официално тиражираната версия. Самият Дали до края на живота си е доста уклончив за отношенията си с Лорка. Макар да е очевидно, че и любов, и отхвърляне, е имало и на това се гради целият филм на Морисън. В развитието на сюжета е отдадено съвсем ясно предпочитание на страната на Лорка, който се явява жертва на любовния триъгълник, както и буквално, жертва на фашистите. Страданието на Лорка е добре известно и документирано – той се бори упорито срещу това, което е и въпреки произтичащото мъчение, успява да запази позицията на достоен човек. Особено според тълкуването на Морисън. Ролята на поета е поверена на Хавиер Белтран, който освен че се справя убедително има и едно основно предимство пред колегите си Робърт Патинсън (Дали) и Матю Макнълти (Бунюел) – наистина е испанец.
Приятно впечатление прави и че Дали, който през целия си живот умело съчетава битието на велик художник с това на ужасен човек, не е представен тук като жалка карикатура на себе си, нито като някаква митологизирана фигура. Напротив – показва се процесът на ставане на Дали, логичният за него път от срамежлив студент до нагъл гений. И за разлика от повечето филми, съсредоточили наратива си върху "живота на твореца" (ужасно словосъчетание) този успява да покаже нещо много важно, което често остава скрито – влиянието, което "животът на твореца" (ето пак!) оказва върху творбитe. Чудесно е да ти се покаже в киносалон как любовта, приятелството и враждата повлияват поезията на Лорка и картините на Дали. Безпомощността на Бунюел в цялата ситуация също му повлиява житейски и творчески и това не е пропуснато в „Little Ashes”.
За зрителя накрая остават и много други блага, но заедно с тях и досадата от това, че трима известни чистокръвни испанци трябва през цялото време да говорят лош английски с испански акцент. Колкото нелепо, толкова и неизбежно.

Възможно най-доброто

2010-03-07T20:47:00.002+02:00

Лаптопът се развали - занесох го на сервиз. Телефонът се развали - и него на сервиз. Блокираха SIM-картата - оправихме и нея. Вкъщи пък днес идваха майстори да оправят нещо. Загубвам си 4-ти чифт слушалки, оня ден си загубих и кутията на очилата. Написах си книгата.
Чудесно е усещането когато очевидно всичко е наред! И е "По вина на Боби Фишер"...

---
Първото Зачитане мина, подробно за него има в този блог. Заповядайте на 30-ти март пак. Ето малко от мен вечерта на 2-ри:

Дядо Хенри гледа... А хората в момента гледат двама с каскети и слушат един.

С една приятелка (тази, която е снимала) се впуснахме в интерпретационен дебат за това "G-string" - в дадения контекст дали значи "прашки" или "струна Сол"? Тя си настоява на "прашки".

Каня ви

2010-02-28T14:24:00.006+02:00

На 2 март (вторник), от 19.30 часа. Мястото е Кино Влайкова (на ул. "Цар Иван Асен II" 11). Входът е 4 лева.

ЗАЧИТАНЕ

Казва се Зачитане, защото в продължение на няколко часа ще се отделя такова внимание на литературата, че да води слушателите до евентуално зачитане (етическо и естетическо) на авторите и книгите им.

Първото Зачитане ще е само на поезия.

Участниците са:

Силвия Чолева – Автор е на книгите – „Детето на глухонемите”, „Вход”, „Отиване Връщане”, „Внимателно”, „Зими и лета”, „Писма” и „Картички”. Печелила е наградата за дебютна книга „Южна пролет” и Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Красимира Джисова – Автор е на книгата „Абревиатурата”, за която печели наградата за дебют „Южна пролет”.

Иван Ланджев – Носител на първа награда от конкурса „Веселин Ханчев”. „По вина на Боби Фишер”, първата му книга с поезия, ще излезе през пролетта на 2010.

Тома Марков – Автор е на книгите „Героин”, „Томатериалист”, „Живот без поезия”, „Черен PR и други действия” и „Майка”. Носител е на наградата на Европейската академия за поезия и на Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Калин Терзийски – Автор е на книгите „Сол”, „Тринайсет парчета от счупеното време”, „Сурови мисли със странен сос” и „Има ли кой да ви обича”. Номиниран е за наградата „Хеликон”.

Светослав Терзийски – Автор е на книгата „Безпризорни ангели”, номинирана за наградата „Хеликон”.

Ясен Атанасов – Автор на книгите „Книга“, „Хтон“, „Неща: горчивата книга“, „Свят за изпиване“. Печелил е първата награда за проза на литературен клуб „Spirt & Spirit” и годишната награда на Съюза на българските журналисти.

Стефан Иванов – Автор на книгите „4 секунди лилаво”, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” и „Списъци”. Носител е на първата награда за поезия на литературен клуб „Spirt & Spirit”, печелил е награда за „Sms поезия”, номиниран е за Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Освен поезия ще има и музика (Лало Шифрин, Еър, Бейбифейс Клан, Фийвър Рей, Депеш Мод, Рейдиохед, саундтраци на филми от 70-те) и филми за писатели (Хенри Милър, Хорхе Луис Борхес, Пол Остър, Чарлс Буковски), които ще вървят като визуален фон преди и по време на четенията.

Второто издание ще бъде посветено на Париж и появата му в съвременната българска поезия, проза и есеистика. Като музикален фон ще звучат Борис Виан, Ле Рита Мицуко и много други, а филмите ще бъдат за мостовете, баровете, бордеите, парковете и артистите на столицата на ХIX век.

Виж

2010-02-25T23:43:00.005+02:00

Предлагам никога
да не гледаме телевизия.

Да си отворим с ключ бутилка и
да плуват късове от тапата
в червеното, което сипвам. Ти
отпивайки да се нацапаш, аз
неуместно да се пошегувам.

Добре си го представям.
Нали?
Добре си го представям.

Дотам добре, че виждам ясно как
аз бих пожертвал фигура за теб.

Но някак си без ти да разбереш.
Виж как добре си го представям!

И всичко можеше и да се случи,
ако не беше всеизвестно, че

красивите решения са верни
единствено в шахматните етюди.

***
Публикувано е в "Public Republic" - тук.

Don't Hate Haiti!

2010-02-11T15:27:00.003+02:00

Почувствах се част от нещо по-голямо, участвайки и аз в "Хаити не е филм: участвай и ти". Затова и приех да направя сценария с поетесата и организатор Красимира Джисова, да открием, въобще - да бъда въвлечен повече... Към това да прибавим и всички приятели, които четоха и свириха, както и това, че не постигнахме малко за нещо, проведено на самодеен, ентусиастки принцип - събрахме 3334 лв.
Въпреки това от самото начало знаех на що за "аргументи" ще се натъкваме. Чувах ги - едни и същи, из устите на хора от 18 до 40+ години: "Защо за Хаити?", "Защо не помогнете на българите?", "Интелектуалците само търсят евтин PR, не обръщат внимание на нашите проблеми тук!", "Парите ви няма да стигнат до там!" и все пак "Защо за Хаити, а не за България?". АМИ ЗАЩОТО ТУКА НЯМА БЕДСТВИЕ, ПИЧ! Защото освен това, че (ч)акаш и нищо не вършиш за нищо, друг проблем нямаш! Поне не такъв, който да е извън твоя контрол.
Намирам все по-малко и по-малко причини да харесвам сънародниците си. Писна ми да слушам горните тъпотии по всякакъв повод. Само в България и никъде другаде е възможно човек да завижда на някой, че го е ударило земетресение. Не пожелавайте труса на ближния си! Сериозно, недейте...
Гнус ме е от това, че хората наоколо очакват помощ "просто така", защото чувстват, че им се полага (Защо? Кой какво ни дължи?) и им става неприятно, когато помощта се оказва на друг, някъде по-надалеч. А и представата, че другият е по-надалеч просто не е вярна.
Но както един приятел обича да казва - тук няма странни неща. Помня, като малък чух интервю по жалка кабеларка с някакъв футболист, който изпуснал голово положение. И каза: "Съжалявам за това положение, но това е положението!". Точно така.

---
Post-инфо за за това как мина вечерта и какво се постигна, плюс снимки - тук.

В "Сега"

2010-01-23T16:43:00.002+02:00

В днешния брой на вестник "Сега" има няколко мои стихотворения. Две от тях - "Дали пък не" и "Converse" - ги има и тук на блога. Ето линк към публикацията в сайта на "Сега":

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=4870&sectionid=20&id=0004101

Освен самата публикация, е приятно и чувството, че ме е публикувал тъкмо Бойко Ламбовски, поетът, който беше секундант на Васил Балев - опонента ми в поетическия двубой от ноември миналата година. Аз така и не намерих време тогава да поздравя тук, в блога, себе си, Тома и тях двамата. Правя го сега.

Дали пък не

2010-01-09T21:42:00.013+02:00

Сенките на женските тела
се местят
от
под завивките
до
под очите ми.

Трупат се
и стават на торбички.

„Дали пък не ги мисля твърде много?”,
повтарям си докато слушам,
нагазил надълбоко в късното
някъде към три
когато
единствената ми компания
са Колтрейн, Майлс и
двете кучета на етикета.

В пушека и в царствената скука
на три и една минута –
не е ли най-доброто време за
нехайство?

Тогава
мен не ме засяга,
че според вестниците
някой сваля пак властта.
Дали му хрумва на сваляча,
че трябва първо
да я изведе на среща?

Дали пък не е по-добре
Да й подари цветя?

***
Публикувано е във вестник "Сега", в"Public Republic" тук, също и в DICTUM, където има аудио - тук.

Converse

2010-01-09T21:28:00.011+02:00

Аз и ти
във тези кецове
и мръсни тениски
с щамповани по тях
остроумни послания
с намацани по тях
повествования
сме себе си

по асфалта на София
в стремеж към биография
сеем зловредно влияние
шляем се
аз и ти
сме поети
стараем се

отегчени сме от хората
впечатлени от човека

него във града го няма
тук са само хората
но ние се нуждаем от града
най-вече нощем от шума когато
пишем до прозореца

нуждаем се
като от музика на живо
нуждаем се
както религия от чудо

ние се нуждаем от града
като от похот
алкохол и друго

ние се нуждаем от града

тъй както той самия
се нуждае от пожар
потоп
пандемия
корупция
и глупави тирани
тъй както са му нужни своевременните бедствия
всичките боклуци и катрани

така и ние се нуждаем от града

от улиците баровете
промеждутъците
тъмното
и другите по-чести
причинители на стихове

Аз и ти
къде ще идем
и какво ще пишем
за какво ще викаме
ако не сме ведно с града –

пасторални разкази ли
някакви идилии?

Защо това когато можем –
силно и неразредено
цялото живеене
което сме изпили –

да разкажем

***
Публикувано е в антологията "100 лица", във вестник "Сега", също и в интернет: в "Кръстопът" - тук и в "Public Republic" - тук.

И прочие...

2009-12-22T23:23:00.009+02:00

Интервюирах Тодор Живков. Сторих го миналата седмица в Правец, излъчиха го сега в неделя. Всъщност винаги съм искал да го направя. Бащата на Предходната България и сина на Преходната България - няма как да не стане разговор. Вождът сподели някои много ценни неща в типичния си стил, по актуални теми. Беше разговорлив въпреки студеното време. Ето видео:

http://www.vbox7.com/play:43327ed1 - някъде след 4:35, 4:40 е...

http://www.btv.bg/videos/broadcast_video.pcgi?section_id=322&video_id=24377 - цялото предаване (без таймер, това е в последната част)

---
Пак миналата седмица бях на рожден ден на един басист, също и приятел, дори мой съименник. Имаше всякакви хора, начервени и прочие, забавлявахме се, посвирихме, попяхме. Докато не дойдоха органите на реда, призовани от съседа. Явно става въпрос за стилови различия, знам ли... Не мисля да се впускам в анализ на моралните казуси в Мусагеница. Но някои парчета се получиха много добре, даже полицаите май усетиха. Подозирам, че дори другарят Живков би затананикал : ) Чудя се как ли щеше да се развие вечерта под неговото зорко наблюдение, в "онези" дни.
Ето и един не толкова шумен, чудесен прочит на Елиът. Да речем, че е поздрав покрай идващите празници, много ме радва тия дни (макар че това с дигиталното мърдане на устните е тъпо, вижте в клипа):

http://www.youtube.com/watch?v=Upojbi-6dbM

Хайде и още един:

http://www.youtube.com/watch?v=A2khDhfwsoE

Вече не слагам клиповете тук директно, защото имат навика да изчезват - ще трябва да се натиска по линковете, за да се чуят и Т. Живков, и Т. Елиът. А жените продължават да влизат и излизат, бръщолевейки за Микеланджело... Това е хубаво.

"Че как ли да им устоим?"

2009-12-11T23:37:00.017+02:00

След като заради работата в предаването питах произволни хора из Алма Матер знаят ли защо пък точно осми декември е денят (сигурно репортажът го има качен в нета, но не ми се рови за линк), ето че заслужено отпразнувах и аз. Очаквано, получи се пре-празнуване и пре-незаспиване, в резултат потекъл нос, седене вкъщи днес и занимания със стари неща: стари вождове (пак по работа), стари филми, стари таблатури и стари поети, чак до Франсоа Вийон.

А вчера все пак трябваше настинал да ида и до Ректората, този път не за да питам за осми - получих си дипломата за висше образование, с тога и всичко останало както си му е реда. После видях, че в документа, в името на единия от курсовете ми ("Пресечни точки между литературна теория и философия: Бахтин, Гадамер и Дерида"), пишеше не Дерида, а "Дарида"... Даридае ли се чуди човек или да се усмихва : ) Реших, че това ще да е някакъв особен вид деконструкция. Може да се гледа и като доказателство, че хората, които печатат дипломи по философия, вероятно са учили нещо друго.

По пътя ми се случи леко досадно déjà vu, но пък иначе с Вийон си припомням парижките жени отпреди година и е забавно. Някои са там, някои не. "Че как ли да им устоим?" Сигурно с разсеяност. Помня как се чувствах тогава и малко след като се върнах, някъде по това време през декември.Третата снимка тук всъщност трябваше да е на една дама в една стая, но тя заяви, че би се чувствала неудобно и по-добре не и... е напълно права. Трябва да се уважават позициите на дамите, защото както уверява самият нехранимайко от XV в. "като коноп се стрива/ наесен целият ти кяр - /по кръчми и жени отива."

Покана

2009-11-23T17:42:00.002+02:00

Тази сряда от 18:30 в арт-център "Алтера" (бул. "Драган Цанков" 36, в сградата на Интерпред) ще се случи поетически двубой между мен и Васил Балев. Секунданти ще ни бъдат съответно Тома Марков (на мен) и Бойко Ламбовски (на Васил). Водещ ще е Петър Чухов. Повече информация има тук:

http://crosspoint.mediabg.eu/?p=4433 (тук има и аудио)
http://www.azcheta.com/index.php?option=com_content&view=article&id=703:2009-11-22-13-08-18&catid=5:2009-06-15-08-10-45&Itemid=28
http://www.slovesa.net/?id=2192
http://litclub.info/#01
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=8933&sid=9

Ще се радвам да се видим там : )

Писане от натура

2009-11-16T23:33:00.003+02:00

В предния пост споменах за идеята на пленера "Писане от натура". Резултатите от нея вече могат да се видят в интернет (дълго преди да се видят в сборник, което също ще стане). Има ги на няколко места, но ето тук е по-цялостно и обяснено изобщо какво е:

http://www.litclub.bg/library/plener.html

Беше ми интересно и ново, забавно да участвам и импровизирам - заедно с Петър Чухов, Яница Радева и Стоил Рошкев.
Целта е да се уловят впечатления наистина на момента, после и да се видят сходствата (и различията) между образите в главите на различни хора, когато са изправени пред нещо съвсем непознато и са "заставени" да пишат стихотворения веднага. Разбира се, ясно е: това не са дълбоко промислени стихотворения, над които поетът се поти с месеци, това са на практика с н и м к и. Малко по-странни, но да - с н и м к и.
И иска ли питане, че си струва да измислиш няколко реда, за да прекараш няколко часа в пивоварна.

---
В рамките на Ханчевия конкурс идеята на Петър Чухов е реализирана за пръв път през 2007-ма, когато са участвали той, Мария Калинова, Камелия Спасова и Марица Колчева. Стихове и снимки от тогава - тук.