неделя, 24 май 2009 г.

"Vincent! We happy?"

Стефан ме пита това вчера от Париж. Всички други въпроси са в същината си глупави. Та отговорих:

Vincent: Yeah, we happy.

Едно момиче звънна на вратата ми и ми подари супа. Никога досега не са ми подарявали супа. Не мисля, че имаше нещо общо с празника, защото не беше азбучна супа. Беше вкусно, но вече бях закусил с

Jules: Hamburgers. The cornerstone of any nutritious breakfast.

В четвъртък вечер едно момиче се беше напило с вода, а до него един дипломант и особено един преподавател, двамата добри приятели, се бяха напили със скоч. Абитуриенти и други хора пъплеха по заведенията, не съм сигурен с какво се бяха напили. Натъкнах се на някои. И говорих, а ми се щеше да си кажем само:

Mia: Don't you hate that?
Vincent: What?

Mia: Uncomfortable silences. Why do we feel it's necessary to yak about bullshit in order to be comfortable?

Vincent: I don't know. That's a good question.

Mia: That's when you know you've found somebody special. When you can just shut the fuck up for a minute and comfortably enjoy the silence.


Като по принцип най-коректно и честно беше да се каже по въпроса:

Vincent: I ain't saying it's right. But you're saying a foot massage (тук може и да е друго) don't mean nothing, and I'm saying it does. Now look, I've given a million ladies a million foot massages (тук може и да е друго), and they all meant something. We act like they don't, but they do, and that's what's so fucking cool about them. There's a sensuous thing going on where you don't talk about it, but you know it, she knows it ...

Топалов пък не спечели турнира, спечили го Широв, но аз не останах недоволен, защото докато гросмайсторът се бореше с всички сили да задържи изплъзващите се шансове за първото място, аз си разговарях с възхитителната италианска журналистка. На английски, питайки откъде е и прочие, но доколкото може мило, а не така:

Jules:What country are you from?
Brett: What? What? Wh - ?

Jules:"What" ain't no country I've ever heard of. They speak English in What?
Brett: What?
Jules: English, motherfucker, do you speak it?

Brett: Yes! Yes!

Jules: Then you know what I'm sayin'!

Brett: Yes!

Разбрахме се.
А днес бях и на изпращане на класа, на който преподавах. Предбални емоции. Сетих се, че на моята бална вечер отсъствах, бях във Варшавската опера и се хилех самодоволно. Чуждите балове са далеч по-вълнуващи.

Vincent: What happens after that?
Lance: I'm kinda curious about that myself...

четвъртък, 14 май 2009 г.

Куфар №18

"Unstoppered, lurked her strange synthetic perfumes"
T. S. Eliot (The Waste Land, II: A Game Of Chess)


I.
Аз не вървя – танцувам по този терминал,
а в куфара тиктака нетърпението ми.
С него и с очакването съм въоръжен до зъби.
Изключително опасен пътник. И с билет!

Раят е в чужбина всеки път, а на летището се чака
дълго, сякаш е чистилище. Понася се поредната
тълпа от безопасни хора. Платили са, за да отидат
там където им се струва по-доброто място.

Но мен се готвят да ме спрат. И нищо чудно –
отворя ли си куфара ще стане страшно,
ще наизлязат вещества и улики, все сочещи
към теб. Къде съм тръгнал пак да бягам?

Парфюмът ти е в състояние да спре десетки полети,
стотици хора няма да заминат, да пристигнат и не ще
политнат ако мина днес незабелязано оттук със него.
Прави ме завършен терорист дори без съответната брада.

II.
Аз често пиша за пиене, нерядко пия сякаш
има връзка с писането. Глупаво е, знам.
Днес нямаше, но... Сетих се внезапно:
парфюмът всъщност е димът на алкохола.

Това е нещо странно. Течен пушек – с него
си пропила и възглавницата у дома,
и дрехите, и всичко в тоя куфар, пълен със
парцали и несигурности, същества.

Денем дяволите се допират вътре. Тясно им е
като във долап. Нощем го отварям и ги пускам из града,
във който съм попаднал – да те търсят. И дано
те доведат. Подготвил съм ти не едно безчинство.

Защото ако трябва да си избера отрова,
няма да се усъмня и за секунда.
Неколкократно бих се задушил
в дима ти, бих сънувал силно,
(сред твоя дим действително сънувам силно!)
защото ти ме разболяваш постоянно
и после ме лекуваш всеки шибан път.


---
От "По вина на Боби Фишер" (2010)