Походката на свободата

Оригиналната публикация на есето е в сп. АРТизанин, бр. 14.

1.

Battle Royale звучи елегантно и изискано. Като някакъв префърцунен десерт или като артхаус филм, който никой от компанията не е гледал, но всички го коментират, за да не изглеждат тъпи. В наши дни battle royale е името на цял отделен жанр във видеоигрите.

Словосъчетанието е означавало малко по-различно забавление в американския юг по времето на законите Джим Кроу. Накратко – събират няколко черни момчета на импровизиран ринг, тепих или просто на прашната земя и ги оставят да се млатят, всеки срещу всеки. Понякога връзват очите им, за да е по-забавно. Победител е последният, съумял да остане на краката си. Ухиленият „меценат“, който е организирал събитието, плаща на шампиона жълти стотинки. Или изобщо не плаща, но вече обмисля следващия му бой, урежда залози.

В ето тази разновидност на battle royale редовно е участвал младият Джак Джонсън – роден през март 1878-а (досущ като нашето Освобождение), той става първият черен световен шампион по бокс в тежка категория трийсет години по-късно, през 1908-а. Досущ като нашата независимост.

2.

Джак Джонсън се ражда в Галвестън, Тексас, трето дете от общо девет в семейството на освободени роби. Посещава училище само пет години, после работи каквото дойде и живее където намери. Печалбата от първия му мач се равнява на един долар и петдесет цента. По това време боксьорът няма ни най-малка представа, че ще стане личен идол и пример за подражание на друг, всеобщ идол – Майлс Дейвис. Поне по отношение на детството, условията и средата, двамата на пръв поглед нямат нищо общо. Майлс Дюи Дейвис Трети никога не е бил беден и не познава дъното преди сам да се запъти към него заради хероиновата си зависимост от началото на петдесетте. Расте в заможно семейство – бащата е едър земевладелец и известен зъболекар, майката е цигуларка и учител по музика. За амбициозните родители не е проблем да изпратят талантливия си син да учи в Джулиард. Една от преподавателките на Дейвис в престижното училище се опитва да му пробута клишето за историческите страдания на афроамериканците като единствена първопричина на творческия гений – за робството, което ражда блуса и болката, която мотивира таланта. На младежа обаче такива приказки не му минават. Той я контрира с цитат от Summertime:  „Тате е богат, а мама – хубава. Аз никога не съм страдал и нямам намерение да страдам. Въпреки това мога да свиря блус, нали?“

3.      

Подобно на младия Джонсън, младият Дейвис по това време също няма представа, че му предстои да се превърне в най-гръмкото въплъщение на думата стил. И може би това е общото.

Стилът е походката на свободата. Демонстративното ѝ движение, откритостта ѝ насред улиците, площадите и кафенетата. Ако решим да повярваме на древните, че истината е не-скритост (ἀλήθεια), то стилът би трябвало да бъде истината за свободата, най-ясният и впечатляващ начин, по който тя се манифестира и показва себе си. Тук идват Майлс Дейвис и Джак Джонсън. Те не са борци за свобода, не са революционери, великомъченици и прочие. И не трябва да бъдат.

Да, свободата се нуждае от своите защитници, от борци, които да я извоюват и теоретици, които да я посочат на тълпата. Но тези вдъхновяващи идеалисти никога не са самата нея. Личните имена на свободата не са имена на герои, а на порочни, даровити хора, които просто не са били в състояние да живеят другояче, освен независимо. Те не анализират своята свобода и не се борят за нея. В този смисъл не вършат работа като икони, нито като портрети в класни стаи или пък като снимки в учебниците по история.

4.      

Титлата „световен шампион в тежка категория“ е нещо специално. Особен ореол окръжава носителя ѝ и това няма кой знае каква връзка с майсторството и изкусността на спортиста. Става дума за чист атавизъм и страхопочитание. Вещите в бокса знаят, че, технически погледнато, гигантите обикновено не са най-добрите боксьори и в по-долните категории са битките, които наистина могат да впечатлят ценителите. Но това не отменя митичния статут на световния шампион в тежка категория. Спортът не разчита на ценителите, а на масовия зрител. А последният не обича нищо толкова, колкото стълкновението между най-застрашителните и огромни мъже на планетата. Няма по-завладяващ спектакъл, не е измислена друга, по-ярка среща между първичността и поезията. Световният шампион в тежка категория волю-неволю се превръща в някаква алегория, неизбежно става ходещ символ на нещо си – на нацията, на възхода, на силата. И уви, на расата... Ето защо преди 110 години мисълта за черен световен шампион е недопустима. Полицията спира записа в 14-ия рунд на мача между Джонсън и Томи Бърнс, за да не се види „позорният“ нокаут. Спира и самата среща. Бяла Америка започва да търси „The Great White Hope“, която да детронира нахалния нов шампион, позволил си да разхвърля по ринга представители на „правилната“ раса. През 1910-а (навръх Четвърти юли!) тази надежда в лицето на Джеймс Джефрис също е победена безапелационно, с усмивка и снизхождение. Започват масови безредици на расова основа из цялата страна – Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Ню Орлиънс, Атланта, Сейнт Луис... 50 града в 25 щата. Поне 20 жертви и стотици ранени.  

През следващите няколко години Джак Джонсън продължава да защитава титлата си с лекота и това не му помага. Но по-големият проблем е друг, стилистичен – шампионът  носи скъпи дрехи и аксесоари, бижута, обича високите скорости и кара бързи, луксозни коли (в такава и умира), залага големи суми на хазарт, пресата е обсебена от него. И – по-лошо от всичко – не крие, че обича бели жени, позволявайки си най-безочливо да се жени за тях. Не го е грижа за каузата по равноправието на неговите събратя, но личната му свобода е още по-опасна. Проблемът е в походката му.

5.      

Джордж Форман казва, че боксът е като джаза – колкото по-качествен е, толкова по-малко го ценят хората.

Между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията.

Според популярния стереотип, боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти. Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост.

Майлс Дейвис знае всичко това дори по-добре от съвременниците си и през целия си живот е силно привързан към бокса. Прекъсва интервюта по средата, за да догледа мач. Тренира редовно в зали заедно с именити боксьори (включително в залата, където се е готвил Шугър Рей Робинсън). Твърди, че боксът му е помогнал да се избави от хероина. Преди важни участия се подлага на боксьорски режим и се въздържа от секс и храна. Забележително е, че когато говори за колеги-музиканти, по правило не си позволява да изглежда като фен, но стане ли дума за бокс, хладният гений отстъпва пред запаления почитател. Може би думата „кумир“ не е най-подходящата, вземайки предвид величавата арогантност на Майлс Дейвис, но ако тромпетистът някога е имал подобия на кумири, то те не са били музиканти. Имената им са Шугър Рей Робинсън и Джак Джонсън.

6.      

Албумът Jack Johnson (преиздаден по-късно като A Tribute to Jack Johnson) заема странно място в дискографията на Майлс Дейвис. Безспорно, няма нито репутацията, нито продажбите на Kind of Blue или Sketches of Spain. Но в творбата има нещо друго – някаква особена, завладяваща безцеремонност и безпардонност. Същата нагла свобода, която желае да те дразни, знае, че самото ѝ съществуване не е по правилата и затова празнува себе си с настървение.

Успехът на Джонсън е смятан за безобразие, талантът му – за престъпление. Подозирам, че Дейвис добре познава чувството, затова и сам настоява да напише текста за обложката на плочата. Вътре казва: „Джонсън олицетворяваше свободата – тя прокънтя силно като гонга, който го обяви за Шампион“. Казва и други любопитни неща по повод бързите коли и белите жени.

Самият албум също не е по правилата. Джазовите пуристи не го харесват, защото има твърде много рок и фънк в него. Рок пуристите не го харесват, защото пък има джаз. А авторът започва да избягва думата „джаз“ още през 1968-а, твърдейки, че просто прави „музика“. Така, както Джак Джонсън просто се боксира. Нека другите обясняват кое е черно и кое – бяло.

Плочата излиза през 1971-а и е саундтрак към документален филм за боксьора, номиниран за Оскар. Когато заговорят за фюжън и за джаз-рок периода на Майлс Дейвис, всички бързат да възкликнат Bitches Brew, но моят личен избор си остават тези записи. Не знам защо, но по някакъв начин влияят на походката. 

Световното стихотворение

В новия брой на вестник "К" поставиха въпроса за бъдещето. Имах удоволствието да съм сред питаните. 

Успех на доброто старо-ново издание. Та ето какво мисля:

Някои положения в науката звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, фразата остана в главата ми задълго. Красотата ѝ предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите общо взето вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.

Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.

Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.

Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, какво остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.

Колтрейн и равноденствието

Оригиналната публикация на това есе е във втори брой на списание "АРТизанин".

Когато положението се оплеска, трябва да си спомниш за любимите си неща. Няма къде да ходиш. Приблизително така разсъждава и гувернантката Мария фон Трап в  мюзикъла (а после и филма) „Звукът на музиката“. По време на бурята тя събира децата в спалнята и им говори за мустачки на котета, за сладки понита и ябълков щрудел. „Моите любими неща“ e една от ония лъчезарни, засмени композиции на Роджърс и Хамърстайн, които разчитат на наивната си, подкупваща красота, за да се загнездят в ушите на слушащия. И като останат там, да се превърнат в класика. Съвсем закономерно впрочем.  

Но това, което Джон Колтрейн прави с точно тази класика, е зашеметяващо. Той обръща „Моите любими неща” с хастара навън. 14-минутната му версия от едноименния албум не звучи бодро и захаросано като оригинала, а е ненадейно тайнствена и мистична. Мощта ѝ не търпи възражения и е толкова притегателна, че влиянието ѝ избива на съвсем неочаквани места – например, вдъхновява солата в „Light My Fire” на Доорс. Няма сладки понита и котета. Има нещо необяснимо и мрачно, дори агресивно, което обаче изневиделица поражда любов – както винаги става при Колтрейн. По всичко личи, че този човек свири с гняв, звукът му много по-често е израз на чиста, метежна сила, отколкото на лекота и нежност. И въпреки това  чувството, което посява у слушащия, неизменно е любов. Как?

Усещането за яд може би идва от изобилието, което се изсипва върху слуха. Колтрейн не млъква. В този смисъл Майлс Дейвис е негова противоположност, с умелото манипулиране на паузата и тишината, с височайшата меланхолия на тона си. Дейвис е лаконичен гений. Колтрейн е бъбрив, но не така, както е бъбрива посредствеността, вечно обясняваща се и не казваща нищо. „Многотията“ в неговото звучене е стихийна сила, сякаш самата природа. Известен е случаят, в който Дейвис му направил забележка за твърде дългото соло по време на една от сесиите им заедно и Трейн отвърнал: „Не знам как да се спра“. Майлс, бидейки Майлс, без да се замисля, му казал: „Ами опитай да извадиш шибаната тръба от устата си.“

Извън музиката ролите им се разменят – Дейвис говори, а Колтрейн мълчи. В едно от малкото интервюта, които дава приживе, саксофонистът отрича „обвиненията“ в твърде агресивен маниер на свирене, като казва: „Аз просто опитвам толкова много неща едновременно, че явно започва да звучи ядосано“. Всъщност няма значение дали това е вярно. Произведения като „Blue Train”, „Giant Steps” и „A Love Supreme” може да са плод на съзидателен гняв или пък на хармонично единение с Вселената; на западна дисциплина или на източно опиянение; на чисто сърце или на интоксикиран разсъдък. Все едно. Колтрейн си остава ненадминат архитект на любовта. Сложните му музикални конструкции са част от строежа на Върховната любов – монументално здание, което завършва през 1965-а с едноименната си сюита, безспорно негов най-голям шедьовър. След това му остават още само две години живот – в тях той ще се заеме да разруши всичко старо, традиционно и закостеняло и ще стане толкова авангарден, че по-ранните експерименти на Орнет Колман звучат направо консервативно в сравнение с това, което прави Колтрейн в албуми като „Ascension”. За новите му търсения отново си има и възвишено обяснение – те съответстват на философските и религиозните му интереси; има си и прозаично – от 1965-а Трейн започва да употребява LSD. Не зная кое от двете е изиграло по-голяма роля, но това пак е вторичен, невъзпитан въпрос. По-важното е, че експериментите му не са самоцелни, нямат общо с прищявката да звучиш поновому. Те са неподправени, смели опити да се намери решение на фундаментален проблем – как Джон Колтрейн и останалите хора на света да се спасят и да станат щастливи? Отговорът по подразбиране е любовта. Средството е музиката. Нещо повече, тя е особено подходящо средство, тъй като предава любовта на възприематаля много по-директно и непосредствено от едно разсъдъчно изкуство, каквото е поезията например. Стихотворението изисква и от автора, и от читателя да спре за малко. Музиката изисква обратното – тя се случва в настоящия момент и настоява на движението.

Но ако имаш много за казване, как да вкараш цялата тази рефлексия в обема на момента? Изглежда това е задачата на джаза. Изкуството е проява на свободната воля по дефиниция, но когато всичко се случва сега, отговорността за решенията ти  нараства. Свободен си, но е трудничко – какво ще избереш да направиш? Понякога този товар се оказва твърде тежък и търсиш начини да излъжеш времето. А понеже не е възможно действително да излъжеш времето, започваш да лъжеш тялото. Наскоро гледах интервю с Гари Барц относно масовата употреба на хероин сред джаз музикантите през 50-те и 60-те години на миналия век. Той каза нещо любипитно: „Може би единственият позитивен ефект е, че забавя момента – струва ти се, че чуваш всичко и така имаш повече време да вземаш решения.“ Естествено, забавянето е илюзорно, то не може да се задържи.

Колтрейн разбира това и през 1957-а, след като изживява по собствените си думи „истинско духовно пробуждане“, надмогва съвсем сам тежката си, десетгодишна зависимост към хероина и алкохола. След което успява да намери нови, този път автентични начини да разшири момента и да го запълни с колкото може повече ноти и откровения. Геният на Колтрейн е тъкмо в това: той подчинява цялата си виртуозност на духовните си търсения,  на вземането на смели, нови решения, които разтеглят момента като дъвка и възкачват слушателя до едни извънвремеви пространства, обиталища на любовта и истината. Макар и позитивни, тези пространства са самотни и, доколкото са отдалечени от безопасния квартал на пошлостта, не са за всеки. Там няма нито филмова щастлива развръзка, нито божествена награда, нито пък трагичен край. Има ги само тези двете – любов и истина. В техния район се нанася зрелият Колтрейн.

Блусът и джазът са най-важните постижения на американската култура – именно защото са диаметрално противоположни на мелодраматичния наратив с обещан хепиенд, който се повтаря под най-различни форми и залива всичко, навсякъде в тази  велика страна. Блусът и джазът оспорват мелодраматичния наратив, без обаче да стигат нито до трагизъм, нито до най-лошата крайност – цинизма. Трагичен джаз не може изобщо да съществува, тъй като тази музика е винаги въпрос на свободен избор и на attitude. В нея можеш да правиш каквото си искаш, стига само да го правиш готино. Респективно, дори мъката ти е cool. На това най-добре ни учи Майлс Дейвис.

Джон Колтрейн се хвърля в друга посока, още по-нова и неизследвана. И е бил да прав да бърза. В един известен джаз стандарт се пее „Дните стават къси, щом септември дойде“. Роден точно в деня на есенното равноденствие, Колтрейн изглежда е имал иманентен усет за това, за застигащата го стрелка и нуждата да запълни максимално 40-те години, които са му отредени под небето. Един от собствените му стандарти се казва „Равноденствие“.

Днес, половин век след смъртта му, сякаш знаем още по-малко за него. И навярно така е справедливо,  говорейки за фигура, в която светлината и мрака са по равно, нищо не е само бяло или само черно. Ако джазмените бяха досократици, Колтрейн щеше да е Хераклит. Пленителната му сложност неизменно ще ни провокира – всеки път по нов,  вълнуващ начин.

 „Колтрейн е светец“, казват едни. „Колтрейн уби джаза“, твърдят други. Трети си мълчат, за да не изтърсят още някоя подобна глупост. Всички са прави, разбира се. В Сан Франциско наистина има църква, която е канонизирала музиканта и на входа те посреща икона на „Св. Джон Колтрейн“ във византийски стил. А в края на кариерата му някои хора наистина си излизат ядосани от залите, защото това, на което са свидетели, е вече нещо отвъд не само джаза, но и музиката въобще – и е напълно основателно да им се струва неслушаемо. Но каквото и да е то, за него не стига само дарбата. Иска се и особен вид сила – да преодолееш собствените си зависимости, за да научиш околните на независимост. Едно от любимите ми неща.

Някои закономерности...

Някои закономерности, които ми се откриват напоследък:

1. Колкото по-силно се заявява обичта към родината, толкова по-слабо се владее родната граматика. Следователно:

2. Най-голям враг на днешния патриот е собственият му език. Такъв родолюбец може да победи, да завладее, да се справи с всичко – само не и с родната си реч.

3. Колкото по-малко е населеното място, толкова повече хора в него знаят със сигурност истината за международната политика и за намеренията на световните лидери.

4. Колкото по-малко е пътувал някой, толкова по-наясно е с проблемите на другите държави. Оттук следва, че ако човек никога не е бил в чужбина, то тогава е най-запознат.

5. Колкото по-заявен либерал е някой, толкова повече не търпи да му се противоречи. Респективно, най-ярките защитници на диалога не обичат никой да им прекъсва монолога.

6. Колкото по-заявен противник на либерализма е някой, толкова по-настървено се възползва от благата на същия либерализъм – медийна среда (и медийно гостоприемство), свобода на изразяването, свобода на придвижването, право на частна инициатива и прочие. Т.е., възползва се от всички тези блага, за да оповести, че е против тях. Те са му на разположение, за да ги громи.

Don't Think Twice, It's All Right

Последният поет, удостоен с Нобелова награда за литература, беше Тумас Транстрьомер. Да – Боб Дилън не е Транстрьомер и затова много хора сега възразяват. Не е и Шимборска, не е Шеймъс Хийни. Но знаете ли какво казва за него самият Хийни? Веднъж при някакво запознанство представили ирландеца като „най-големия съвременен поет“. Той отсякъл моментално – „Не, това е Боб Дилън“. 

Дали Дилън е поет в този класически смисъл на думата като Транстрьомер, като Хийни? Поет като Бродски ли е (впрочем, двамата са родени на една и съща дата)? Писател като Солженицин ли е? Естествено, че не. Ако извадиш дори най-гениалните му текстове от музиката и ги оставиш сами, те не стоят с такава тежест, не са толкова внушителни, колкото в записа. Затова и поезията е жестоко, безкомпромисно изкуство – защото се изисква характер да останеш сам на листа, без никакви патерици. Въпросът обаче е друг: има ли нужда текстовете на Дилън да се издърпват насилствено от музиката, за да се докаже, че са литература? На подобен принцип някой би могъл да се пробва да съди и драматурзите – те също работят в жанрове, които се нуждят от нещо повече от книжното тяло, за да се покажат в пълнота. Но, слава Богу, ние не ги упрекваме заради това, че пишат за сцена и те често са Нобелови лауреати.

Тук може да се приведе и аргументът за синкретизма между поезия и музика от древността, да се изтъкне, че Дилън е представител тъкмо на това и прочие, но не виждам смисъл да го правя, защото така пък има реална опасност всички пишещи, които знаят три акорда, да вземат да се юрнат към китарите и тогава жална ни майка.

Ясно е, че повечето автори на песни, дори по-добрите, не съумяват да се изкачат до степен на Поезия (повечето автори на стихове – също). Но има и изключения. Дилън е такова – той винаги е бил изключение. И ако някога трябваше да бъде награден такъв автор, който е надскочил собствената си жанрова форма, минал е отвъд нейните естествени лимити, това е точно той. Да не говорим, че дори миналата година Нобелова награда за литература спечели журналистка, а преди са я давали и на небезизвестен политик.

Та затова, по повод цялата дандания, един поет-нобелист казва така: 

It ain’t no use to sit and wonder why
If you don’t know by now

Всичко е наред. Don’t think twice, it’s alright.

P.S. За заблудилите се – връчването на Нобелова награда за литература никога не е означавало, че си най-великият писател. Ако някой смята така, вероятно не е прочел целия списък с досегашни победители, за да види какви имена отсъстват (а в някои случаи – и какви присъстват). Граф Лев Толстой няма Нобел. Джойс също. От големите поети на XX век Одън няма, понеже от Академията му намекнали, че е добре да редактира свой предговор, в който критикува номиниралия го Даг Хамершелд. Той, разбира се, не го направил и после казал на приятели „Айде, отиде Нобелът”. It’s alright. 

Вкусът на живота според Иван Теофилов

Това са думите ми от представянето на Иван Теофилов на тазгодишната Аполония. Като текст излязоха във в-к Култура, бр. 30 (2867) - тук. Препечатвам ги. 

Направата на автоантология е специфичен жест, който дава възможност да надникнем в кабинета на автора, да се запознаем с неговите собствени критерии за отсяване, с неговия процес на „това – да, това – не“ – най-важния процес за пишещия човек. Когато чуят думата „автоантология“, много читатели биха си представили някакво монументално издание, което цели да респектира и с обема си, настоява да внуши страхопочитание отдалеч. Всичко това обаче няма нищо общо със светогледа на Иван Теофилов.

Пред нас е книга, която обхваща шест десетилетия от авторовия път. Самият поет живее в три Българии: Царство България, после и Народна република България, започвайки да пише в най-сталинисткия период на българския социализъм, още преди „размразяването“ (настоявам, разбира се, на кавичките при използването на тази дума), имаме привилегията да общуваме с него и днес, след промените. През целия си живот предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали) Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И въпреки че синтезира целия този път, автоантологията „Вкусът на живота“ е тънка книга. Подборката в нея е не просто внимателно направена, тя е безкомпромисна.

Този тип принципно отношение към художествените ти намерения, решителността да кажеш точно това, а не „всичко“ на читателя, готовността да пожертваш част от наследството си в името на мярата – това са белези на мисленето на големия поет. Напомнят ми на пословичната склонност на У. Х. Одън да се саморедактира през годините, да променя (драстично да съкращава, удължава или направо да премахва) текстове с вече придобит статут на шедьоври – при това с педантизъм и прямота, които докарват сериозни главоболия на редакторите, съставяли различните му томове „Събрано“.

В този смисъл „Вкусът на живота“ не е просто том „Събрано“ или „Избрано“. Тази книга ни дава възможност да видим нещо изключително интересно – как един значителен поет мисли своята поезия и света през годините, как се променя, докато си остава същият, ако ми бъде позволено клишето. Дълголетието на такъв поет е богатство и е редно да си даваме сметка за това.

Разбира се, в нашия локален контекст няма как да минем без ирония. В България властва една устойчива митологема за образа на каноничния поет, която не само отменя дълголетието му, ами направо поощрява обратното. Според нея поетът си отива от поезията млад, за предпочитане дори при трагични обстоятелства. Историческите несгоди на България подсилват тази митологема и я правят неизкоренима. Би трябвало да е анахронизъм, но уви, не е. Масовият читател и днес гледа на дълголетието на поета едва ли не като проява на лош вкус.

Е, творческата и житейска биография на Иван Теофилов недвусмислено ни показва другото – че съществуват (все пак) поети, които с достойнство вървят по собствения си път дълги години, не позволявайки на „злорадството на времето“ да ги отклони от него. И плодовете на таланта им не окапват след определена възраст, а напротив, раждат се нови, по-различни плодове.

Казионната критика е по традиция длъжник на такива поети и обикновено среща трудности при разбирането им. До ден днешен витаят най-различни често повтаряни тези за поезията на Иван Теофилов и това, че са често повтаряни, не ги прави по-малко грешни. Например, попадал съм на схващането, че поезията на Теофилов избягва делничното. В действителност тази поезия изобщо не се страхува от гмуркането в делника, защото има силата да измъкне оттам възможно най-не-делничните образи и благородни късове истина. Това ѝ позволява да естетизира ежедневното, да говори тихо за „забравените вещи“, за „фруктиерата“, за стола, за асмата на двора и едновременно с това да бъде извисена и универсална, да бъде чиста мъдрост. Нека си спомним, че едно от най-дълбоките късни стихотворения на Бродски (впрочем превеждан от Теофилов) е за чаша вода.  

Много по-лесно е лирическият глас да се качи на гребена на „големите“ актуални теми, да си помогне с патерицата на патоса, да застане плакатно на фона на някаква псевдоангажираност, която неуспешно прикрива опортюнизъм. Мнозина от съвременниците на Иван Теофилов са го направили. Той е отказал да го направи.  Не твърдя, разбира се, че е единствен – нито по отношение на тази естетизация на ежедневното, налична и у други големи наши поети от втората половина на XX в., нито по отношение на този отказ от кресливостта на слоганите. Но ние говорим тъкмо за почерка, погледа, а и за отказа на Иван Теофилов.

Още от появата на „Небето и всички звезди“ през 1963, официозната критика има един характерен проблем с този отказ: тя не критикува какво е казал поетът, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка, говори се за едни такива всекидневни неща, а не за Проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима, защото е много по-мъгляво и неясно. Какво да се прави с нещо такова? Откритото плюене поне припознава властта по неизбежност, посочва я. А истинската свобода се държи така, сякаш не я забелязва.

Най-сервилните критици виждат безразличие в съзерцателността на Иван Теофилов. А тя е всъщност на другия полюс – показва изтънчена чувствителност.

Няколко наблюдения относно тази чувствителност.

Добре известно е, че слабите поети и прилагателните имена взаимно се привличат, намират се едни-други някъде по средата в полето на бъбривостта. От самия Теофилов пък знаем, че „Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност“. Тоест, истински високият поет говори за самите неща. И в образната си система си служи с тях,  физическите неща, които могат да се пипнат и да бъдат уловени от сетивата. Така този поет, през естетизацията на ежедневното, достига и до смислови пробиви, до открития, като това да нарече морето „неопитомен обем“, пътеките – „драскотини“, да си служи с разгърната метафорика като тази: „И забелязваш някакво антично, / върховно оживление в природата, / като че ли в момента стари елини / подреждат статуите си и съблюдават / за геометрията на духа...“. Обърнете внимание, че това вече не са само тропи и някакви ефектни гримове за разкрасяване на стиха, а философеми.

***

Съществуват различни типове умни хора. По-разпространеният тип е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си морални дефицити.

Има и един друг, много по-рядък тип умни хора, към които причислявам Иван Теофилов. Когато сте в една стая с тях и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори, „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“. Такъв човек кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен. Той не поучава, но самото му присъствие е пример. Благодарен съм на Иван Теофилов за поезията. Благодарен съм му за общуването ни, в рамките на което той се превърна в мой учител – не говоря само за литература, а житейски. Показа ми, че пътят на поета, въобще на всеки човек, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, от непрестанното жужене на рояка от посредственост наоколо, встрани от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета в пространството, каква е истинската ѝ тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи всичко това. На нас ни остава да четем.  

Днес да почерпят

Текстът излезе в Площад Славейков.

Всички знаят, че на днешния 7 април отбелязваме 120 години от деня, в който нито се е родил, нито пък е починал Джон Келог, откривателят на фъстъченото масло, а и като цяло нищо особено не се е случило през целия ден.

Но това не са случайни съвпадения и, уви, не е само д-р Келог. Броят на великите личности, които нямат нищо общо с днешната дата, е впечатляващ. Списъкът с имена респектира, стряска, а при някои по-чувствителни читатели може да предизвика и хрема. Ето защо ще започна с писателите, но няма да изброявам всички.

Пушкин, например, изобщо не е роден на 7 април. Даже напротив – родил се е на 6 юни, 1799-а. Дори и по стар стил е на 26 май, а относно това какво е правил на 7 април същата година, историята подозрително мълчи. Някой би казал, че това е просто отделен случай. Нищо подобно. Достоевски и Толстой, иначе съвременници, също не са родени на 7 април, а и не са починали тогава (в това отношение се наблюдава известно сходство с Пушкин). А какво да кажем за Пруст, Кафка и Джойс? Същото. Ами Хемингуей, Т. С. Елиът и В. Улф? Читателят навярно вече се досеща.

Днешната знаменателна дата не е подминала и българската литература – на 7 април не е роден и не е починал никой от кръга „Мисъл”. Никой!

Крайно време е да спрем да си затваряме очите пред фактите. Много от представителите на съвременния ни културен елит също не са родени днес – художници, актьори, музиканти и Криско. Не е за вярване, но дори Радо Шишарката не е роден на 7 април – болезнена истина, дълго премълчавана от услужливите ни медии. Твърде дълго, за да е неволно.

Магичната аура, обгърнала тази дата, витае над най-различни исторически събития. На 7 април 1991 г. жителят на Царичина Димо Г. за пореден път не вижда никакви извънземни нито около прословутата Царичинска дупка, нито в двора си. Същото необичайно явление се повтаря и в следващите 28 дни, докато накрая Димо губи интерес и, предавайки се на апатията, се напива с домашна ракия.

Една от най-великите битки на Средновековието – българо-византийската при Ахелой – е можела да се състои точно на 7 април 917 г., ако цар Симеон или Лъв Фока бяха решили така. Но след известни колебания и двамата водачи (поотделно) в крайна сметка са преценили, че няма смисъл да е толкова рано.

Нека припомним и думите на феномена Ванга относно 7 април: „На тоя ден в България политик ке излъже, по телевизията ке дават нещо тъпо, някой ке вземе подкуп, а някой кара колело“. Година след година, всичко това се сбъдва с абсолютна точност. След такова изумително пророчество вече и последните скептици би трябвало да се засрамят, да се разкаят и да напуснат работа.

Защото, нека се замислим за момент – какъв е шансът трима от вашите кумири да са починали на тази дата, особено ако са все още живи? Именно.

Торбалан и сатирата

Написах това есе за новия брой на Капитал Light. Вече излезе на хартия, онлайн е публикувано и на сайта на изданието - тук. 

Ако няма нещастие, няма смях. От първия неандерталец небрежар, който се е хлъзнал на бананова кора и са му се изхилили, вместо да му помогнат, та до днешните epic fail клипчета в YouTube, на които се смеем, защото някакъв клет човечец, скачайки в басейна, е пропуснал басейна – ние неизменно се забавляваме с чуждия провал. Изобщо – нещо е смешно, когато не е както трябва. Когато очакванията са излъгани. Когато има недоразумение и неразбиране, провал и нещастие. Всичко това е достатъчно известно, чак банално, но поражда важен въпрос. В България очакванията са излъгани, нищо не е както трябва, има много недоразумения, неразбирания, впечатляващи провали и поголовно нещастие. Защо тогава, като си пуснем телевизора, крайно рядко ще попаднем на нещо смешно?

Има една приказка, че във всичко на тоя свят можеш да откриеш поезия освен в слабото стихотворение. У нас днес е същото с хумора – като се огледаш, навсякъде можеш да откриеш комедия освен в нещата, които са замислени да бъдат комедийни. Там хумор като цяло няма.
Има и други неща по темата, дето всъщност ги няма. Две от тях заслужават особено внимание. Липсата на едното е тревожна, но въпреки това хич не ни притеснява. А за другото постоянно ни убеждават, че си го има и дори е най-важното. Само дето никой не го е виждал.

Първото нещо е сатирата.
Съжалявам за лошата новина, но в нашата страна днес няма сатира по телевизията. Който не вярва и твърдението му се струва гръмко, нека сега започне да превключва каналите и да търси, после да съобщи какво е намерил. Аз имам време, ще почакам. Някой сега ще се сепне, ще каже: "Ама как, бе, как да няма сатира, аз нали оня ден гледах..." Не сте. Няма какво. Има поводи за сатира. Но сатира няма.
В печатните медии и в интернет има отделни сатирици – пишещи и карикатуристи – които са блестящи автори с остри умове и аз ги ценя и шестимата, но телевизията е съвсем друго царство. Тя всъщност има някакво значение, защото всички гледат, а много по-малко четат. Закономерностите са особени – като напишеш смешен текст за вестник, списание или интернет портал, не печелиш никакви пари и го четат приятелите ти. Ако напишеш несмешен текст за телевизия, печелиш достатъчно, за да се издържаш. И го гледа цяла България. От първото получаваш онова усещане, което единствено авторът познава. При второто работиш за нещо, което има много автори и още повече редактори. А много баби – хилаво предаване.

Сатирата е такава наистина, когато осмива силните на деня. Ако се подиграваш с някой анонимен или беззащитен, това не е сатира, а злобица и злословие. От най-евтиния сорт. Също така може да бъде и донос – много добре застъпен жанр в българската традиция. Но пак не сатира. По необходимост като сатирик ти си длъжен да се майтапиш с елитите в обществото си. В телевизията на цивилизования свят това се случва свободно – в американската (Стивън Колбер, Бил Мар, Джон Оливър, до неотдавна Джон Стюарт), в британската (помоему най-високата летва въобще е това, което прави Стюарт Лий по BBC 2) и т.н. В българската не се случва и няма изгледи скоро да се случи. Ако на американския президент (без значение кой е) му доскучае в Овалния кабинет и реши да си пусне телевизора, ще види безпощадна критика и ирония. Българският ще види стар виц за един, дето се прибрал пиян. Нали го знаете? 

Демокрацията разчита на сатирата, за да изговаря себе си. Българската демокрация разчита на лошия превод и слабата памет. Ние смятаме американците за прости, но не щем излишно усложняване на екрана си. Социалният коментар ще ни развали настроението, а старият виц ни успокоява. Не ни разсмива, но ни е някак уютно с него. Защо да е хубаво, като може да е тъпо? В същото време не искаме да обидим нито един известен човек, пази Боже от такива лоши работи. И не говоря само за политиците – нищо че са като извадени от скеч и даже няма какво да им се добавя и преувеличава. Те са си готови. Българските лидери са сред най-натурално смешните хора, които съм виждал през живота си, не само думите и действията, дори телодвиженията им са нелепи. Но мълчанието покрай тях е ясно – породено е или от страх, или от кариеризъм (двете обикновено вървят ръка за ръка).

Лакейството обаче се разпростира далеч отвъд Народното събрание и стига до името на всеки що-годе известен човек в тая страна. Не смеем да се пошегуваме истински с никого, да не вземе да се обиди. Властва някакво странно разбиране за VIP статута като нещо, което имунизира човека срещу всяка проява на глупост и всяка постъпка, достойна за осмиване. Да вземем за пример механизмите на някаква незлонамерена шега, съвсем стандартна като техника и направа. Ако напишеш нещо от рода на: "Григор Димитров и тази година отказа да участва на АТП турнира в София, тъй като по това време ще е зает да не печели друг турнир." 

Или: "САЩ и Русия най-накрая се договориха за примирието в Сирия. Ако една от страните посмее да го наруши, другата ще ѝ пусне новия клип на Гери-Никол."
Или: "След като заяви, че от театрите ще се правят открити сцени, за да идват мечките, Христо Мутафчиев се обади на мечката от филма с Леонардо ди Каприо и я покани да играе в Смолянския театър. Министерството на културата чака отговор от бозайника."
Подобни шеги стават за публикация, но в телевизията няма актуална платформа, където да минат. Какво искаме да кажем с тях? Че споменатите известни хора са някакви идиоти и некадърници? Ами не. Искаме да кажем, че Григор Димитров скоро не е печелил турнир и вече е време да го направи, за да му се радваме. Че Гери-Никол може и да е талантливо дете, но в крайна сметка в България не само Веско Маринов прави тъпи песни. Трябва ли това да е обидно? И не искаме да кажем, че Христо Мутафчиев е злодей, а че в случая с мечките беше изтърсил глупост, с която си струва човек да се избъзика. Какво – публичната личност не е способна да казва глупости от време на време като всички нас ли? Аз вярвам в глупостта на публичната личност и ще я защитавам до последно. Но защо се получава така – има сервилност, пък няма сатира? Както винаги, ако не ни хрумва друго, можем да се облегнем на историческите аргументи.

Българският народ е народ тъжен, защото в огромна част от историята си е живял под владичество, за което дори спори и си настоява, че е робство (така може да е още по-тъжен). В тиранични режими като този на назадничавата Османска империя и този на просташката соцдиктатура не е прието да се шегуваш открито с елитите си. Можеш да го правиш само под сурдинка, защото, ако се осмелиш да си открит, следват едни специфични наказания. А хората обичат да се смеят, но все пак повече им харесва да дишат. Ето ви възможно обяснение. Звучи удобно, нали? Но аз съм склонен да мисля, че днешният български проблем се корени в българското владичество. А то е най-страшно (и най-смешно). От него освобождение не се вижда. Толкова.

Второто нещо, дето го няма, е прословута фигура в бранша – митичният и вездесъщ средностатистически зрител. Той е като някакъв Торбалан за сценаристи.
По негов адрес ще кажа само няколко думи, защото и аз като всички нито съм го виждал, нито го познавам. Но години наред ми се говори само за него. Той се появява с различни имена – баба Пена, баба Гинка, леля Цецка, Гошо от "Люлин", Пешо от "Дружба", средния кюстендилец... Всички тези хора са един човек, за когото телевизията неуморно те убеждава, че е много прост. Но нещата се правят само за него. Точно той няма нужда от сатира, точно той е единственото мерило и таргет, предварително съображение и крайна цел на телевизионния продукт. В началото не знаех за него. Спомням си, че беше преди... вече повече от осем години, бях съвсем младо момче, когато започнах след един национален кастинг в "Комиците". На главата ми имаше повече коса тогава, а вътре в главата – повече ентусиазъм. Скоро след това с не по-малко ентусиазъм се преориентирах към сериалите – плащаха по-добре, а и вече отчаяно исках да се махна от тоя средностатистически зрител. Само че няма къде да избягаш.

Сега ми се ще поне да го познавам, за да му кажа какво мислят за него тези от кутията, която обича да гледа. Да го информирам, че не го уважават особено много. Да му кажа за една стара максима в телевизията (авторството й се приписва на известни лица) – че никой никога не е загубил, като е подценил аудиторията. Отвратителна максима, направо гнусна според мен. Но много хора изкараха добри пари от нея, а аз не. Така че вероятно греша. Нищо не е сигурно и само Торбалан е вечен. Той броди с една торба на гърба, в която отнася всяка непослушна и оригинална мисъл.

Сам вкъщи

Текстът е публикуван в Площад Славейков.

Всяка година по празниците се изяснява, че най-желаното коледно чудо за много мечтатели е в София да падне неутронна бомба. И, като при Вонегът, да останат само сгради. В социалните мрежи се изтъкват безспорните преимущества на това в един град да няма хора (най-често с черно-бели снимки на празни улици и площади), защото иначе, съгласете се, град с някакви хора в него е егати селянията.

В същото време мечтателите изпитват гордост, че са жители на голяма европейска столица. Само ако имаше някакъв начин – размишляват те – хем градът да е голям и да се чувстваме заети участници в забързано ежедневие, хем пък в него да има примерно десет-двайсет хиляди човека, колкото е имало през 1879. И всичките местни. Защото къде се е чуло и видяло голям град да се формира с приходящо население? Както знаем, в Лондон, Париж, Ню Йорк, Москва и Токио всички местни са се плодили винаги само помежду си (по закон!) и тъкмо така тези градове са станали мегаполиси. Друг начин няма. А законът е известен като ЗВП (Закон за Всеобщата Претенция).

Мечтателите-романтици, разбира се, изпитват носталгия по изчистеното минало на града, преди да се пренасели с невъобразимите, възмутителни за всеки здрав разум 1.5 милиона човека (впрочем тази бройка също варира – ако питате таксиджията, който ви вози, в зависимост от настроението си той ще ви каже, че тук живеят от 3 до 4 милиона души, а ако е в наистина лошо настроение, ще ги качи до повече хора, отколкото въобще има в България). Носталгията и болката по празна София са съвсем неподправени.

Шокиращо, екип от учени наскоро (ей сега преди малко) се натъкна на доста интересен документ по темата – дневникът на един такъв идеалист, който, забележете, се е докопал до машина на времето и с нея веднага се е втурнал да търси своята София – едновремешната, чистата, истинската. С две думи отпреди да дойдат селяните.

Предлагам на вниманието на читателя няколко извадки от този дневник.

IX век, 809 г.

„Точно си мислех, че всичко е наред и българите дойдоха. Този дивак Крум ще ми прецака хубавия град. Не вижда ли, че не е планиран да поеме такъв поток от хора?  Инфраструктурата изнемогва. Сега като почнат едни задръствания... Махам се.“

V-VI век

„Ужасно е. Неслучайно го наричат Велико преселение на народите. Идват всякакви селяни – това готи, славяни, хуни, авари... И всички мекат брутално.“

IV век

„Римляните са тук от няколко века. Те така си обичат да се заседяват, но аз имам въпрос – някой да ги е канил? До един са жалки селяндури, но най-напорист и амбициозен е тоя Константин Велики. Адски дразнещ и като всички такива си взе имот в идеалния център, да избива комплекси. Кога дойде, кога успя? Чак искал да мести столицата. Какво ще местиш ти, като си дошъл от майната си? „Сердика е моят Рим“, казва. Ми ходи си в Рим! Не си от тук. Довиждане.“

VII в. пр. Хр.

„И този период е зле – траките са бесни селтаци, със златните си дрънкулки и чалгарски пиршества. Да се махат. Един път видях във фейса, че Хораций (друг селянин, който не е от София) е писал за тях: „Обикновено траките, когато се напият,/се сбиват с чашите, създадени за пир“. Ами по-ясно от това няма как да го кажа. Простотия.“

???? пр. Хр.

„Сега е супер! Няма хора. Едно красиво и гордо Софийско поле. Чист въздух. Зеленина. Витоша – загадъчна и нежна, но най-вече празна, без пукнат турист.

Няма улични кучета (поради липсата на улици и кучета). Няма трафик, защото няма коли. Вярно, няма и велоалеи, но ако исках, можех да карам колело, защото няма трафик. И дупки по пътищата няма, понеже няма пътища. Градският транспорт не закъснява никога, защото не съществува. Проблемът с боклука изглежда решен – не виждам боклук никъде.

Няма го и проблемът с местата в детските градини – няма детски градини. Както и деца. Няма корупция. Няма агитки и хулигани, битова престъпност. Мога спокойно да изляза да се разхождам, защото няма къде да отида. Нищо не нося и няма кого да срещна. И мен ме няма. Няма нищо. Като в оная песен на Мария Илиева.

Най-накрая малко спокойствие. Накъдето и да се огледаш по Софийско равно поле – нищо. Моята София.“

От дума на дума

Текстът е от личния ми профил във фейсбук. Няколко медии го препечатаха (Площад Славейков и др.), така че може да се намери и на други места в интернет.

Като простодушен наивник се канех тия дни да отида на една изложба, докато не осъзнах нещо шокиращо: вече няма галерии. И театри също няма. Не знам кога точно е станало, но без да се усетим, сега, вместо тези познати работи, има пространства за визуални изкуства и пространства за пърформанс и съвременен танц. Кината не са кина, а места за събития и прожекции.

Представяте ли си какво е да отидеш на постановка в Народното пространство „Иван Вазов“? Или да пиеш бира в градинката (т.е. пространството за насърчаване на растителността в модерна градска среда) пред същото това Народно пространство, седнал с приятелите си на хоризонтално пространство за релаксация и диалог (преди му викахме пейка)?

Но хайде, галерии, театрии,  изкуство – как да е. По-стряскащото е, че вече няма и барове. Има ърбън-спотове. Градски места. Човек поръчва и си пие питието някак объркан и напрегнат, защото му се е ходило на бар, а не щеш ли, се е озовал в ърбън-спот, парти-център или (пази Боже) локация за ивенти.

Езикът се отдалечи от предмета. Измислят се дефиниции, устойчиви словосъчетания, фрази, които вместо да уточняват, дистанцират думите от нещото, за което се говори. Защото какво всъщност се казва с такова определение? Не е ли всичко някакво пространство? Не заема ли всичко някакво място? Не е ли всичко някъде?

Идните поколения ще имат интересна задача да правят художествена литература с такива конструкции под ръка. Как ли би звучало Вапцаровото „Кино“ като „Място за събития и прожекции“? Или Ботевото „В механата“ като „В ърбън-спота“? Или да вземем Рупчев – „Балада за празния парти-център“?

Но всъщност, след няколко години сигурно вече няма да издаваме и книги. Ще издаваме „пространства за съвкупност от думи“. Грешка – няма да ги издаваме. Ще ги случваме. Като проекти. Защото сега всичко е проект. Никой не казва, че пише, рисува, играе, снима или свири. Просто има нов проект и се опитва да го случи. Проектът, ако някой лекомислен още се чуди, е интерактивен.

Езикът се раздели с нещата.

Не знам дали сте забелязали, но вече го няма и феноменът, наречен „пълна тъпотия“, който толкова добре познавахме и обичахме. „Пълна тъпотия“ сега се именува „друга гледна точка“. Например хората, които твърдят, че кацането на Луната е било инсценирано и новият майтапчийски клип в интернет го доказва, вече не говорят пълни тъпотии. Те просто имат „друга гледна точка“.

Джордж Карлин се опита да ни предупреди за всичко това преди години. Но проектът му завърши през 2008 и той сега обитава едно друго пространство.

Тримата глупаци педагози

Текстът излезе в днешния брой на Труд.

Една от сериите в класиката на Доньо Донев се казваше така. Може би глупакът винаги е искал да бъде и педагог - понеже, като всеки глупак, жадува да изглежда умен. Желанието му да поучава по традиция се изостря, когато времената са напрегнати, а новините - тревожни.

В публичното говорене за бежанската криза и актуалните проблеми на Европа здравият разум срамежливо е отстъпил, за да се откроят гласовете на 3 (три) основни вида глупаци (има, разбира се, и подвидове):

Глупак 1: разпенявеният реакционер

Наречете го и закостенял консерватор, бесен националист, както щете. Той е твърдо за разстрели на общо основание. Омразата към чужденците извира от дълбините на шкембето му (дори и да е слаб, този човек има шкембе - не мога да го обясня). Самият той не се къпе често, но всеки чужденец му мирише лошо. Може би само германецът не. Страх го е, че тия, кафявите, ще дойдат и ако останат, ще му вземат работата - макар че той самият не е квалифициран за нищо (и въобще, ако човек, който не говори езика, може да ти вземе работата, проблемът май е повече у теб, отколкото у него). Страх го е, че тия, кафявите, ще спят с българките - макар че той самият не може да се похвали с особени успехи сред българките, както и сред жените от каква да е националност. Най-вече страх го е, че кафявите са фанатици и ще стрелят и колят. На базата на това предположение иска те да бъдат застреляни и заклани - до един. За него всеки е джихадист. Удавеното сирийско момче също е джихадист. Този човек не знае какво значи думата джихадист.

Без да има никаква автентична информация по въпроса, той твърди, че граничарят, който е произвел изстрела и е убил афганистанеца, е герой. Всеки, който стреля по мигрант, задължително е герой. Не му идва наум, че ако наистина си стрелял във въздуха и така си убил човек (!), то това не би трябвало да се нарича „героизъм“, а „каръщина“.

Глупак 2: лигавият либерал

Веднага уточнявам - той не е истински либерал. Всъщност „наистина“ не е никакъв. Най-важната разлика между него и предишния тип е, че разпенявеният реакционер говори страшни глупости. А този тук говори смешни глупости. Страшна глупост е например: „Трябва да си знаят, че припарят ли до нас, това ги чака - веднага разстрел!“. Смешна глупост пък е следното: „Искам да живея в свят без държави и граници, където никой не стреля по никого“. Ама сериозно ли? В свят без държавни граници? В Близкия изток сега има такъв свят - иди за няколко дни да видиш как ще си прекараш и после се върни да разкажеш. Политическата наивност на лигавия либерал е колкото трогателна и комична, толкова и досадна, защото той ти се навира в лицето. Присъща му е напористата публичност, неговата политическа коректност е амбициозна - тя събира лайкове.

Той смята по презумпция, че всеки, който преминава незаконно границата, е абсолютно задължително невинен. Сред този огромен поток от хора според него не може да има и един с лоши намерения. Той е същият глупак като предишния тип, но застанал на срещуположния полюс. Иска през границата да се влиза толкова лесно, колкото се влиза в „Старбъкс“. Може би и в момента е в „Старбъкс“ или нещо подобно - забил умно глава в лаптопа, уж че върши някаква самотна работа, за която няма никаква логика да седи в пълно кафене. Пие топла напитка, направена от претенция и лапад. Вижте го хубаво - този човек няма да прибере бежанец в хола си. Може би за кратко, за да го тагне във фейсбук. Към мигрантите изпитва шумно съчувствие, а към обикновените хора около него - тихо презрение.

Той ме кара понякога да се чувствам неудобно, че също съм човек с демократични, либерални убеждения. Глупостите му ми идват в повече, но най-вече ме тревожи прикритата му жестокост. Той няма търпение да те осъди и изключи от групата на единствено правите. Откраднал е знамето на толерантността и вече марширува с него, цитирайки велики мислители, които не е чел.

Глупак 3: медийният мъдрец

На мен лично този ми е най-интересен, защото е и най-уважаван в обществото. Той е оратор - това му е работата, словоохотлив е от девет до пет. Обикаля всички предавания и говори едно и също - мрачна, черна прогноза за краха на цивилизацията и незавидната участ на България. Неизбежно фризирана с излишно усложнена лексика. Тук-там нещо, Шпенглер и „Залезът на Запада“, едно-друго. Медийният мъдрец открито критикува либерализма и говори пламенно за упадъка на нравите и бездуховността на Стария континент. Повече го тревожи това, че в Западна Европа се радват на жена с брада, отколкото, че в Източна няма правосъдна система. Някак си му е по-голям проблем това.

Той е красиво черноглед и предварително прав. Като кажеш нещо лошо, дето всички го знаят, е много лесно да минеш за мъдрец.

При него най-много ме радва това, че критикувайки патетично либерализма, той с удоволствие се възползва от всички удобства на либералната демокрация - всичките граждански свободи и права. Той се изразява, показва се, пътува, в общи линии си живее добре и необезпокояван. И ако не пребиваваше в демократичния режим, който осъжда, никой никога нямаше да му даде трибуна. Изобщо нямаше да сме чували за него.

Та значи влизат в бар бесен националист, трогателен либерал и медиен мислител. Бирата закъснява и националистът иска барманът да бъде застрелян. Либералът първо оглежда дали пък човекът не е от някакво малцинство, защото тогава би било по-некоректно. Медийният гуру е седнал удобно в сепаре до прозореца и с притворени от снизхождение очи рефлектира: как всичко това е закономерно и ние сме обречени, а той е умен.

Anmerkungen zu „Leviathan“

Статията ми за "Левиатан" на немски. Оригиналната публикация е тук. 

Bei einem Rendezvous mit dem korrupten, grotesken Bürgermeister zitiert ein orthodoxer Priester den Römerbrief des Apostel Paulus, Kapitel 13.

Genauer: jenen populär gewordenen Teil, der lautet: „Denn es gibt keine staatliche Gewalt, die nicht von Gott stammt; jede ist von Gott eingesetzt “. Dieses Zitat wiederholt sich sogar in zwei verschiedenen Szenen, der Film legt einen Wert darauf.

Denn, nimmt man es wörtlich, kommt auch die Aussichtslosigkeit des Individuums gegenüber dem System klar ersichtlich hervor. Es stellt sich heraus, dass eben die Vertreter des Systems an Gott glauben (noch mehr sogar, dass de facto Gott der Arbeitgeber des Bürgermeisters ist) und nicht das Individuum. Das Individuum verliert durch Gott alles, wie der biblische Hiob. Aber im Unterschied zu Hiob, wird uns Nikolaj am Ende nicht in seinem wiedergewonnen Glück und Segen gezeigt. Er bleibt ein Verlierer.

Die Worte der Hl. Schrift werden von den Machthabern nicht nur buchstäblich genommen, sie werden auch bequem interpretiert – der Bürgermeister fühlt sich beruhigt nach seinen Treffen mit dem ehrwürdigen Bischof.

Er fühlt sich soweit beruhigt, dass er seine bestialischen Vergehen mit einem noch größeren Elan fortführt (es wird ihm ja von oben herab eine carte blanche gegeben). Er glaubt aufrichtig daran, dass Gott „in seiner Mannschaft“ mitspielt. Andererseits, der Moskauer Anwalt Dmitrij, der Freund Nikolajs, beschwört stolz, dass er „nicht an Gott, sondern an die Fakten glaubt“. Aber Nikolaj glaubt an nichts. Eigentlich glaubt er seiner Frau und hat keine Ahnung wie falsch er damit liegt.

Ich betone das alles, da m. E. eben darin die Hauptidee von „Leviathan“ liegt. Diese schwankt zwischen zwei großen Texten: der eine ist Poesie, der andere Prosa – das Buch Hiob und der Traktat Leviathan von Hobbes.

Es besteht aber keine vollständige Übereinstimmung weder mit dem einem noch mit dem anderen. Ich finde diese woanders: in der Warnung vor dem Missverstehen der genannten Zeilen von Römer 13. Die beeindruckenden Bilder des Zvyagintsev zeigen uns deutlich, welche elende Wirklichkeit solch ein Missverstehen zustande bringen kann. Wenn die Macht von oben herab gekommen ist, anstatt von unten herauf, wenn keiner „bevollmächtigt ist“, sie in Frage zu stellen, wenn alles seinem Gang überlassen ist – führt nicht gerade dies, fragt Zvyagintsev, zum Obskurantismus, zur sittlichen Verdummung und zur alkoholisierten Apathie. Wird dann nicht auch unser eigenes Bewusstsein zu einer entlegenen, dunklen Provinz, zu der die guten Nachrichten zu lange fahren, um überhaupt anzukommen?

Die zeitgenössischen weltlichen Gesellschaften haben sich dazu entschieden, Römer 13 nicht wörtlich zu verstehen. Deshalb steht auch in unseren Grundgesetzen (z. B. im bulgarischen sowie im russischen) auch etwas ganz anderes – dass die Macht allein aus dem Volk heraus kommt.

Auch wenn Gott ursächlich ist für die Entstehung des Volks, hat Er das Volk jedoch selbst seine eigenen Missverständnisse wählen lassen. Dies legitimiert auch das Urrecht zum Einspruch-Erheben, zum Protest. Im Zvyagintsevs „Leviathan“ ist dieses gleiche Recht unerreichbar für den Protagonisten Nikolaj. Er kann nichts tun, und wenn wir ehrlich sind, versucht er erst gar nicht viel zu machen.

Der Betrachter bemitleidet Nikolaj für seine ungerechten Verluste, aber in diesem Film gibt es eigentlich keine guten Menschen. Der Bürgermeister ist schlecht und der Bischof auch. Dass beide an einem Strick ziehen macht es dann ganz schlimm. Aber Nikolaj, Lilja, der Anwalt Dmitrij, der Sohn Romka, die Freunde der Familie – sie sind alle nicht gut. Es ist leicht, sie angesichts der Tragödie zu bemitleiden, hin und wieder über sie zu lachen, aber er ist nahezu unmöglich, jemanden aus diesem nördlichen Städtchen lieb zu gewinnen. Der Bürgermeister Wadim ist das reinste Böse, aber Schuld daran, dass Nikolaj säuft, hat er nicht. „Wer ist schuld?“ fragt Herzen noch am Anfang der 40-er Jahre des 19. Jahrhunderts. Die Russophoben tragen mit größtem Vergnügen das Saltykov-Schtschedrin zugeschriebene Zitat vor: „Wenn ich nun einschlafe und in 100 Jahren wieder aufwache, werde ich die Frage ‘Was in Russland geschehe?’ mit ‘Sie saufen und stehlen.’ beantworten.“. Die Russophilen (ein heute verzerrter Begriff) werfen dem Film dagegen alles Mögliche vor, nur nicht das, wofür er Kritik verdient.

Natürlich, ein Großteil sowohl von den einen als auch von den anderen haben den Film gar nicht gesehen, haben das, was sie zitieren, nie gelesen, und werden das auch ihr Leben lang wohl nicht machen.

Deshalb sind ihre Meinungen auch so fest und kategorisch. Die Diskussion um „Leviathan“ nahm von Anfang an eine seltsame Richtung, wahrscheinlich wegen des Zeitpunkts der Erscheinung. Der Film wurde sofort als „bestellt“ abgestempelt, unabhängig davon, dass er noch vor 2008 begonnen worden ist und die Prototyp-Geschichte dahinter von einem Amerikaner aus dem Staat Colorado handelt.

In Russland kommen die schärfsten Kritiken gegen den Film erwartungsgemäß wegen des politischen Elements darin – das übrigens ganz nebensächlich thematisiert wird, zumindest was seine Tagesaktualität betrifft. Allerdings ist die Alleinstaatlichkeit traditionell empfindlich und mag es überhaupt nicht, wenn man ihr Schlechtes nachsagt, auch nicht mal andeutet.

Die Staatssender im Moment besingen die neuen russischen Waffen, schweigen jedoch zum internationalen Sieg des russischen Kinos mit „Leviathan“. Dabei ist das der erste Goldene Globus für Russland in der Kategorie „Bester ausländischer Film“ nach der Verfilmung von „Krieg und Frieden“ im entfernten 1969.

Das Problem von Radikalpatrioten und kranken Nationalisten ist, dass sie ihren Staat lediglich heuchlerisch und niederträchtig lieben. Sie posaunen damit öffentlich herum, aber was nicht liebenswert ist, halten sie verdeckt. Sie sind von solchen Filmen beleidigt, denn sie sind besorgt, dass das Heimatland bloßgestellt wäre und was, um Gottes Willen, würden die Leute von uns hier halten.

Nur, wahre Liebe zur Heimat ist dies nicht. Das ähnelt mehr der Liebe zur Familie – man kennt die Makel all seiner Verwandten, aber man liebt sie trotzdem. Was soll man denn sonst tun – man hat sie sich ja nicht ausgesucht.

In diesem Sinne scheint es mir, dass Zvyagintsev Russland liebt. Die russischen Nationalisten (und Konformisten, was in der heutigen russischen Realität das Gleiche ist) sind nun beleidigt, dass der Russe im „Leviathan“ zu viel fluche und saufe und dies nicht der Wahrheit entspräche. Gut, sei es dem so. Das endgültige Bild des Films bleibt jedoch russisch. Ich bin mit der Annahme nicht einverstanden, dass wenn man den Wodka gegen den Schnaps tauscht, das Monster Leviathan sich in unseren (bulgarischen) Gewässern heimisch fühlen würde, oder wenn man stattdessen Tequila nimmt – es mexikanisch wird usw.

Das mag politisch korrekt klingen und ist auch gut für Festtagreden geeignet, ist aber nicht wirklich wahr – die Begebenheit kann sich überall ereignen, die Macht kann dem Bürger überall Gewalt antun, aber die konkrete Wirklichkeit hier ist russisch.

Das eben nicht so sehr wegen des Saufens und der feudalen Lokalmacht, sondern vielmehr wegen jener Treffen zwischen dem Bürgermeister und dem Bischof. Und die „einsichtsvollen“ Kritiker des Liberalismus heute, diejenigen, welche in der russischen Orthodoxie die letzte „Alternative“ des westlichen Untergangs beschwören, sollten sich ernsthaft über das Zusammenwachsen von absolutistischer Macht und institutionalisierter Religion Gedanken machen.

Um diesen verwerflichen Bund sollten sie sich Sorgen machen, denn er ist nicht normal und stellt keine „Symphonie der Mächte“ nach byzantinischer Art dar. Ja, er ist typisch und wohl bekannt aus der Geschichte, aber nicht normal, sondern monströs – ein Leviathan.

Diejenigen, die den Film voreilig als antirussisch bezeichnen, sollten ihn lieber aus einer begründeteren Position heraus kritisieren. Z. B. in Bezug auf die Struktur – bis zum Schluss erfahren wir nahezu nichts über die Protagonisten. Es kommen auch einige legitime Fragen auf: Warum der sattelfeste Moskauer Anwalt, der klüger als alle in dieser hoffnungslosen Provinz ist, so einfach und naiv in den Wagen des Bürgermeisters einsteigt? Oder warum Lilja das machte, was sie im Wald tat, und dazu noch vor allen, ungeachtet des Risikos?

Warum der Bürgermeister sich ausgerechnet Nikolajs Häuschen vorknöpft, wenn entlang der Küste sonst nichts ist? Was ist sein „Nutzen“ davon? Diese Fragen sollen nicht verdrießen, sie kommen von allein, viele Betrachter werden sie sich beim Verlassen des Kinosaals stellen. Die Schauspieler sind tadellos, der Dialog ist sparsam und stark, aber die Motivation der Charaktere bleibt an vielen Stellen des Drehbuchs unklar. Es ist nicht übertrieben zu sagen, dass bei „Leviathan“ die Natur plausibler handelt als die Figuren. Letztere werden uns im Vergleich als weit ungestümer und unbeständiger gezeigt.

Vor unseren Augen wechseln sich angeblich Bilder einer landschaftlichen Ödnis, die Ödnis ist aber in den Menschen. Die Symbolik ist dicht, reichhaltig und betont biblisch – von den Fischen am Fließband, über den Schiffsfriedhof bis zum Walskelett. Jedes Bild ist tiefgründig und bewegend, virtuos ausgeführt. Aber in den Seelen dieser Menschen bleibt es weiterhin so trist und leer.

Die Landschaften im „Leviathan“ sind raffinierter als die Porträts.

Das ist auch einer der Gründe, warum der Film m. E. kein Meisterwerk ist, auch wenn man hier eindeutig von einem starken, beeindruckenden Kino sprechen kann.

Zvjaginzev ist nicht der „neue Tarkowski“. Solch eine dumme Definition klingt schlimm für beide. Nichtsdestoweniger ist „Leviathan“ wichtig, wertvoll und – wir wollen es ja nicht abstreiten – zeitgenössisch.

Und wenn es um die Fragen zu Hiob, Hobbes, der Vertikalen der Macht und der Umarmung mit der Kirche, sowie zu dem Abstempeln oder Nicht-Abstempeln, den Skeletten und dem Geist geht – der Zuschauer wird das alles letztendlich selbst entscheiden. Oder, leider Gottes, noch wahrscheinlicher wird er das entschieden haben, bevor er den Film gesehen hat. 

 Übersetzung aus dem Bulgarischen: Luba Karabadjakova