Второ издание

Второто издание на "Ти, непрестанна новина" излиза, за разлика от мен.
Готово е от края на февруари. Но после дойде март... Първо се ядосах, че плановете ми се провалиха – като плановете на всички. След това ми стана смешно. Кое е смешно? Арогантното тропане с крак на човека пред всичко, което не зависи от човека. Заблудата му, че е кочияш на впряга от обстоятелства.

И все пак изданието е факт. "Всичко на тоя свят се случва за втори път".
Четения и представяния няма да има, по обясними причини.
Книжарниците са затворени, но издателите ми казаха, че може да се поръчва директно от тях с отстъпка. Благодаря им.

Благодаря на вас, че ме четете – защото да те преиздадат е нещо, което зависи единствено и само от читателите. Това е ваше решение и аз съм трогнат.

Книгата е същата и не е – написах един предговор, може да го видите вътре, а сигурно и ще го публикувам някъде скоро.

Бъдете здрави и нека любимите ви групи никога не се разделят.

Here’s Looking At You, Kid

Държавата и без това отива на кино - вие елате на библиотека. Столична, където ще бъда „Поет на месеца“ за февруари.

Каня всички странни хора, които: 

не са обявени за международно издирване;

не са свалили доверието си от поезията;

не се сещат за главния прокурор, щом чуят за мъж с гола глава и шапка, а се сещат за мен.

Всички, които не живеят между обедните и вечерните новини, а търсят Непрестанната.

Заповядайте на 13-и вечерта. Не съм избирал датата, не зная дали има общо с любовни празници и т.н., но знам, че всяко стихотворение на света е любовно, защото любовта е причина, дори когато не е тема. Доведете своята причина, аз ще взема моята - езика.

И ще ви чета стихове, нещо едновременно безполезно и жизнено важно. И ще има музика, и ще си говорим.

We‘ll always have Столична библиотека.

По книжарниците

„Ти, непрестанна новина“ излезе от печат. Търсете, както се казва, в добрите книжарници. Ако я има и в лошите, не възразявам.

Благодаря от сърце на редакторите си Иван Теофилов и Георги Господинов - за зоркото око, за фенера по пътя. За всяка дума.

На Люба Халева, която прави нещата ми да изглеждат красиви и топли, щом човек ги погледне в книжарницата. Благодарение на нея мнозина се подлъгват и посягат към тях.

На честните, умни и взискателни приятели, които също прочетоха ръкописа: проф. Людмил Димитров, проф. Георги Каприев, поетите Елин Рахнев и Димитър Ганев, журналиста и драматург Райко Байчев.

На всички в Жанет 45 и специално на издателката ми Божана Апостолова, която ме изръчка (както само тя си може), докато се намирах на не най-доброто място в живота си.

Ще благодаря още очи в очи. Премиерата е на 19 декември в Младежкия театър. Заповядайте да се видим там.

книгата в Goodreads - тук

в каталога на издателството - тук

Скоро

Написах нова книга. Казва се „Ти, непрестанна новина“ и излиза съвсем скоро.

Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов. 

Художник е Люба Халева.

Издава Жанет 45.

Твоят бележит съименник предупреди...

 * * *

Твоят бележит съименник предупреди,

че любовта е дълготърпелива.

Аз не помня някога (кога?) да е било преди:

ръцете да са тъй щастливи,

сигурни, че са в добри ръце.

Отвъд прозореца градът

не е готов, но чаят е

и кукумявките летят

в разучени диагонали

от нашия комин

до крайните квартали

по тайнствения път

на своя лов. Студът

постарому си е суров,

но не го взимам присърце.

Ръцете ни са във добри ръце, любов.

Това е нещо ново, сетивата

са съгласни. То е скок

в антична истина,

                              порок

без всякакви последствия, облог-

ът на Паскал спечелен, виж:

последно доказателство

                                         за Бог.

И гледката пред мене е възможна.

Животът не е нищо сложно.

То е вдишваш и издишваш: на смъртта протакането.

И ако се наложи, ние можем скришом да сме ние:

да затвориме капака на любовната си делва

(А помниш ли когато там, със корабче по Елба?)

Понеже тя е дълготърпелива, както казахме

в началото, то ние можем смело да почакаме

да мине врявата.  

......................................

........................................................

От гнилите блата на лятото ме дръпна

(тогава бях дете, като дете говорех),

а днес познавам зимата като единствена хармония,

като подслона на вековен орех

и съм спокоен във подножието,

прегърнат съм от корените,

                                             стоплен

                                                              от короната. 

Аз накъдето и да тръгна вече, не пътувам сам

                        и съм готов

                                          да се откажа от иронията.

В реалните неща ще съм въвлечен,

за висшите неща ще знам

и ще вървим, и ще отидем там, любов.

---

Едно от (относително) новите ми стихотворения. Наскоро излезе в сп. „Страница“.

                   

"Ние според мансардата" на немски

И още една вест за нова книга.

При мене тази година се получава нещо като шопския лаф за фойерверките: нема, нема, нема, па току... Но искам да уверя и заклетите си читатели (те не са един и двама – възможно е да са трима), и недоброжелателите си, че не е било нарочно. Просто така се стекоха обстоятелствата. И в момента съм щастлив, за което се извинявам.

Това е корицата на немското издание на „Ние според мансардата“. Двуезично е, а всъщност книгата не е съвсем същата – вътре има няколко нови стихотворения, коментари за немския читател (които впрочем биха били интересни и на българския), както и послеслов.

Издава eta Verlag (Берлин), в лицето на неуморимата Петя Лунд, която събра добрите намерения на всички, прояви инициатива и ни впрегна в работа.

Художник отново е Павлина Обретенова, на чиито талант се възхищавам.

Преводът е дело на Хенрике Шмит и Мартин Савов, като Хенрике е автор и на коментарите и послеслова. 

Преди време тя (отново с помощта на Мартин) преведе няколко мои стихотворения на немски. Студенти-художници от Хамбург (заедно с преподавателката си Габи Бергман) подготвиха изложба по текстовете, направихме четения в Хамбург и Берлин, после вернисаж. Хората навсякъде откликваха. Част от стиховете излязоха в едно австрийско списание (броят бе представен на Лайпцигския панаир) и след това просто не прекъснахме работа.

Изключително благодарен съм на изброените хора, както и на всички останали, свързани по някакъв начин с представянето ми пред немска публика – те не са малко и ще се погрижа да благодаря на всеки лично.

Момиче

Намразих тия ранни ремонти и късните кранове.

Строежа на разпадането. Мисълта, която гоня.

Редактирах крачките от „Солунска“ до „Македония“.

Намразих цели жанрове.

Изпращането, вляво, до самата църква,

нахалстващите магазини и асфалта синкав.

Животно и дете с измислена трапчинка,

тъгуваш ли за просяка, когато мръква?

В онази прахосана есен аз бях сполетян от тревожно

бялата кожа, косата ти черна – приканваща пропаст,

„Грозни са нравите“, пеех. Прегракнах от глупост.

Нима се е сменило нещо? Нима вече има възможност

да се видим по-други, поправени – този четвъртък?

Присъствие на Духа ще запазим ли? Покрай църквата...

Вероятно всичко зависи от времето и заетостта ти. 

Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.

--- 

Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Възхвала на една пещера

Виж слънцето – билярдна топка

пада в ъгловия джоб на хоризонта,

червена и уверена.

Не се съмнявай в свойта траектория

и ти, който изпадаш често в размишления.

Процесите са ясни, начертана е посоката. Самотен,

преднамерено самотен пътнико:

не се препъвай в камъка – любимо вдъхновение

на чорлави поети. Своевременно се откажи

да търсиш тайна в него. Няма. Камъкът е камък.

Достатъчно, за да ни превъзхожда.

Природата не се задъхва от амбиция,

не се изкачва с плам. Шедьовърът е там,

където в ниското се врязва. Щото

падината винаги е по-дълбока,

отколкото е най-прославеният връх висок.

Велико дъно на нещата,

в теб всяка висота потъва.

Уста на естеството, ъглов джоб,

накрая и осмицата ще падне в теб.

И всичко ще започне.

Шкоцян, 2015 

--- 

Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Papa Was a Rollin’ Stone

Не съм те срещал никога, нямам кой знае

какво за казване. Нито добро, нито лошо.

Ако ме стигне скръбната вест, бих си траял.

Или съболезнования, учтиви. Какво още?

Нищо чудно, разбира се, да те изпреваря.

В наши дни е безумно, един косъм може да те убие.

Медицината е развита, но и безсилна. Не отговаря

на въпросите, дето с години под костите ни се крият.

Ти пропусна: китарата, пешката, бокса и буквата, всичко

каквото има да се пропуска. Трудно ми е да преценя

като питат – снизхождение ли прозира зад мили очички

или дружелюбен съвет: че (все пак) не бива да те виня?

В известен смисъл продължавам да съм ти копие. Неизбежно е.

Страня от няколко навика (досещаш се) поради тебе.

Напоследък си мисля: постъпките са един вид обзавеждане 

на душата. И се съмнявам, че би се нанесъл при себе си. 

--- 

Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Чупливо е като през януари...

* * *

Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.

Стремежите и дрехите са стари.
Постъпката –
момчешка глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.

Аз също знам: да стъпвам е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.

---
От "Ние според мансардата"

Публикация в Словения

Сп. Sodobnost
превод: Namita Subiotto

Публикация в Индия

Няколко мои стихотворения са излезли в превод на маратхи в сп. "Nav Anushtubh", Индия. 

Така изглеждат корицата и страниците с публикацията. 

С благодарност към индийския поет Prafull Shiledar.

Приблизителен сонет

Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.

На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.

--- 

От "Ние според мансардата"

Назидание в летен делник

Но август може би е по-жесток, защото убеждава те,
че този юг наистина е джунгла, ако съдим по комарите,
клишетата, по август и околните. А после сутринта.
Пак неизбежна като сметка в пощенската ти кутия.
Сутринта е малко упражнение по смърт, което следва
да се прави сутрин. Ти готов ли си? Аз да: раз-два.
Вратът ти се е схванал, болят те даже плановете.
Обличаш се за офиси, обкичваш се, намяташ
неуспешните си опити и им измисляш имена.
Къде?
На пода книгите нощуват разпилени – непочистени
трохи от мъртва мъдрост. Ти отново ги прескачаш,
възпитаваш ловкост. Тананикаш глупости.
Във банята е все така: самобръсначката седи без работа,
простенва кранчето и струята се втурва, и кръвта
по четката за зъби, олюляването, всичко по реда си.
Накъде?
Ръжда е цялото налично, затова вземи едно
ръждясало такси, качи се. Престани да питаш.

--- 

От "Ние според мансардата"  

Одеялото

Не си пада по слънцето – има лунички, също
тия нощни разходки се отразяват отлично. Всъщност
съм подходящ за лицето ѝ – уютен съм като мрак.
Днес нямало да успее, но в петък ще дойде пак.

По някое време мъжът ѝ ще позвъни,
тя ще стане с одеялото, ще отиде встрани.
Гласът е спокоен, но с ръце въздуха ще накълца.
Изпуска одеялото. Започва със „Ало, Слънце?“.

--- 

От "Ние според мансардата"

други публикации: Granta

По книжарниците

Денят на книгата е хубав повод да го отбележа - "Ние според мансардата" вече излезе и е по книжарниците.

Повече информация - тук. 

В Goodreads - тук.

Ние според мансардата

Това е заглавието на новата ми книга.
Излиза от печат съвсем скоро.

редактор: Иван Теофилов

художник: Люба Халева 

издава: ИК Жанет 45 

Тукашен блус

Ние караме по тези две напукани, единствени платна,
по лошия балкански път.
Срещата ни е колкото невъзможна,
толкова и неизбежна.
Давай.
Зверовете ще се откажат да ни гонят,
ако не побързаме.
Пейзажът ще спре да ни се присмива,
ако не побързаме.
Някой ще изглади несъответствията. Музиката
ще съвпадне с картината – ако не побързаме.

Виж малките светци, висящи от огледалата ни
за задно виждане: тресат се все по-заплашително.
Изглежда знаят.
Произшествието е все пак някакъв шанс
да тръгнем заедно.

---

Стихотворението е публикувано в интернет тук, тук и тук, както и в няколко списания. 

Днес го публикувам в блога заради усещането от всичко, случило се в България през последния месец. Мисля, че мога да го нарека "тукашен блус". 

Той е различен, наш си. Една от характеристиките му е съзнанието, че най-ясната перспектива е безизходицата.  

Ние според мансардата

Привидно спокойно е – Испанска партия: 

само три хода са минали, а спуска се вече 

ръката към дамския фланг. 

Подредено красиво е – Евклидова геометрия: 

само две възможни точки под скосения прозорец 

и единствената права между нас си ти. 

Понякога бъбриво е – съвременна поезия, 

а само един глагол е тук наистина и стига 

да узнаеш плановете, чекмеджетата, срама ми. 

Обичам. 

Онази фигура, 

избрана от играча и решила изхода на всичко. 

Онази фигура, 

открила се внезапно светла в голата глава на геометъра. 

Онази фигура 

в средата на стиха, която го краси едва забележимо. 

Ти тихо знаеш, че си нея, именно, 

а в мене пак е радостно и благодарен съм, 

че моят ден е сбор от твоите минути. 

Вечността живее долу 

и е нищо повече от възрастна съседка. 

Историята и световните обрати са значими 

колкото изкашлянето й. Нима ще се сравни 

каквото и да е със нашето велико и последно 

времетраене? Тук, в стаята 

привидно спокойно, 

подредено красиво 

и понякога бъбриво е. 

Числата прокапват от покрива, за да ни изброят 

отново, цели и естествени. Обречени да бъдат 

верни. А думите само обиждат с имена нещата.

---

Стихотворението е публикувано в Литернет и в. Преса. Прочетох го на тазгодишните Поетики.

Портрет на съпругата

Тя се усмихва, наистина, но човек
не трябва да се доверява на рекламите.

Брадичката е задължително остра.
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията,
за да стигне до гърди, които
сега се вълнуват напразно.
Много скоро с тях ще се случи
най-обидното:
естетиката ще стане етика,
красотата – предназначение
и заедно с детето
ще се роди майката.

Любовницата ще умре.
Дори да се опитва, няма да е тя.

Дали ѝ е хрумвало като малка, докато
кокетно разкрасява и усъвършенства
подписа си, че един ден ще го постави
редом с неговия (подписа на инженера)
в прашна зала, от която даже слънчевият
лъч напира да си тръгне и дървениците
си търсят оправдание, за да излязат?

Всички поканени са съгласни:
грешката ѝ бе, че стана вярна.

Тя се усмихва, наистина.
И тайно се преструва,
че все още има тайни,
но аз видях отвъд стъклото
на очите ѝ. Там беше ясно.
Гардеробът, макиажът и
екскурзиите няма да помогнат.

Тя е омъжена жена.
Подобно гръмките заглавия на Ницше,
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и никого.
Но повече за никого.

---

Публикувано в е в Литернет, Стандарт, Литературен вестник, сп. Страница и др.