Here’s Looking At You, Kid

Държавата и без това отива на кино - вие елате на библиотека. Столична, където ще бъда „Поет на месеца“ за февруари.

Каня всички странни хора, които: 

не са обявени за международно издирване;

не са свалили доверието си от поезията;

не се сещат за главния прокурор, щом чуят за мъж с гола глава и шапка, а се сещат за мен.

Всички, които не живеят между обедните и вечерните новини, а търсят Непрестанната.

Заповядайте на 13-и вечерта. Не съм избирал датата, не зная дали има общо с любовни празници и т.н., но знам, че всяко стихотворение на света е любовно, защото любовта е причина, дори когато не е тема. Доведете своята причина, аз ще взема моята - езика.

И ще ви чета стихове, нещо едновременно безполезно и жизнено важно. И ще има музика, и ще си говорим.

We‘ll always have Столична библиотека.

Походката на свободата

Оригиналната публикация на есето е в сп. АРТизанин, бр. 14.

1.

Battle Royale звучи елегантно и изискано. Като някакъв префърцунен десерт или като артхаус филм, който никой от компанията не е гледал, но всички го коментират, за да не изглеждат тъпи. В наши дни battle royale е името на цял отделен жанр във видеоигрите.

Словосъчетанието е означавало малко по-различно забавление в американския юг по времето на законите Джим Кроу. Накратко – събират няколко черни момчета на импровизиран ринг, тепих или просто на прашната земя и ги оставят да се млатят, всеки срещу всеки. Понякога връзват очите им, за да е по-забавно. Победител е последният, съумял да остане на краката си. Ухиленият „меценат“, който е организирал събитието, плаща на шампиона жълти стотинки. Или изобщо не плаща, но вече обмисля следващия му бой, урежда залози.

В ето тази разновидност на battle royale редовно е участвал младият Джак Джонсън – роден през март 1878-а (досущ като нашето Освобождение), той става първият черен световен шампион по бокс в тежка категория трийсет години по-късно, през 1908-а. Досущ като нашата независимост.

2.

Джак Джонсън се ражда в Галвестън, Тексас, трето дете от общо девет в семейството на освободени роби. Посещава училище само пет години, после работи каквото дойде и живее където намери. Печалбата от първия му мач се равнява на един долар и петдесет цента. По това време боксьорът няма ни най-малка представа, че ще стане личен идол и пример за подражание на друг, всеобщ идол – Майлс Дейвис. Поне по отношение на детството, условията и средата, двамата на пръв поглед нямат нищо общо. Майлс Дюи Дейвис Трети никога не е бил беден и не познава дъното преди сам да се запъти към него заради хероиновата си зависимост от началото на петдесетте. Расте в заможно семейство – бащата е едър земевладелец и известен зъболекар, майката е цигуларка и учител по музика. За амбициозните родители не е проблем да изпратят талантливия си син да учи в Джулиард. Една от преподавателките на Дейвис в престижното училище се опитва да му пробута клишето за историческите страдания на афроамериканците като единствена първопричина на творческия гений – за робството, което ражда блуса и болката, която мотивира таланта. На младежа обаче такива приказки не му минават. Той я контрира с цитат от Summertime:  „Тате е богат, а мама – хубава. Аз никога не съм страдал и нямам намерение да страдам. Въпреки това мога да свиря блус, нали?“

3.      

Подобно на младия Джонсън, младият Дейвис по това време също няма представа, че му предстои да се превърне в най-гръмкото въплъщение на думата стил. И може би това е общото.

Стилът е походката на свободата. Демонстративното ѝ движение, откритостта ѝ насред улиците, площадите и кафенетата. Ако решим да повярваме на древните, че истината е не-скритост (ἀλήθεια), то стилът би трябвало да бъде истината за свободата, най-ясният и впечатляващ начин, по който тя се манифестира и показва себе си. Тук идват Майлс Дейвис и Джак Джонсън. Те не са борци за свобода, не са революционери, великомъченици и прочие. И не трябва да бъдат.

Да, свободата се нуждае от своите защитници, от борци, които да я извоюват и теоретици, които да я посочат на тълпата. Но тези вдъхновяващи идеалисти никога не са самата нея. Личните имена на свободата не са имена на герои, а на порочни, даровити хора, които просто не са били в състояние да живеят другояче, освен независимо. Те не анализират своята свобода и не се борят за нея. В този смисъл не вършат работа като икони, нито като портрети в класни стаи или пък като снимки в учебниците по история.

4.      

Титлата „световен шампион в тежка категория“ е нещо специално. Особен ореол окръжава носителя ѝ и това няма кой знае каква връзка с майсторството и изкусността на спортиста. Става дума за чист атавизъм и страхопочитание. Вещите в бокса знаят, че, технически погледнато, гигантите обикновено не са най-добрите боксьори и в по-долните категории са битките, които наистина могат да впечатлят ценителите. Но това не отменя митичния статут на световния шампион в тежка категория. Спортът не разчита на ценителите, а на масовия зрител. А последният не обича нищо толкова, колкото стълкновението между най-застрашителните и огромни мъже на планетата. Няма по-завладяващ спектакъл, не е измислена друга, по-ярка среща между първичността и поезията. Световният шампион в тежка категория волю-неволю се превръща в някаква алегория, неизбежно става ходещ символ на нещо си – на нацията, на възхода, на силата. И уви, на расата... Ето защо преди 110 години мисълта за черен световен шампион е недопустима. Полицията спира записа в 14-ия рунд на мача между Джонсън и Томи Бърнс, за да не се види „позорният“ нокаут. Спира и самата среща. Бяла Америка започва да търси „The Great White Hope“, която да детронира нахалния нов шампион, позволил си да разхвърля по ринга представители на „правилната“ раса. През 1910-а (навръх Четвърти юли!) тази надежда в лицето на Джеймс Джефрис също е победена безапелационно, с усмивка и снизхождение. Започват масови безредици на расова основа из цялата страна – Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Ню Орлиънс, Атланта, Сейнт Луис... 50 града в 25 щата. Поне 20 жертви и стотици ранени.  

През следващите няколко години Джак Джонсън продължава да защитава титлата си с лекота и това не му помага. Но по-големият проблем е друг, стилистичен – шампионът  носи скъпи дрехи и аксесоари, бижута, обича високите скорости и кара бързи, луксозни коли (в такава и умира), залага големи суми на хазарт, пресата е обсебена от него. И – по-лошо от всичко – не крие, че обича бели жени, позволявайки си най-безочливо да се жени за тях. Не го е грижа за каузата по равноправието на неговите събратя, но личната му свобода е още по-опасна. Проблемът е в походката му.

5.      

Джордж Форман казва, че боксът е като джаза – колкото по-качествен е, толкова по-малко го ценят хората.

Между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията.

Според популярния стереотип, боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти. Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост.

Майлс Дейвис знае всичко това дори по-добре от съвременниците си и през целия си живот е силно привързан към бокса. Прекъсва интервюта по средата, за да догледа мач. Тренира редовно в зали заедно с именити боксьори (включително в залата, където се е готвил Шугър Рей Робинсън). Твърди, че боксът му е помогнал да се избави от хероина. Преди важни участия се подлага на боксьорски режим и се въздържа от секс и храна. Забележително е, че когато говори за колеги-музиканти, по правило не си позволява да изглежда като фен, но стане ли дума за бокс, хладният гений отстъпва пред запаления почитател. Може би думата „кумир“ не е най-подходящата, вземайки предвид величавата арогантност на Майлс Дейвис, но ако тромпетистът някога е имал подобия на кумири, то те не са били музиканти. Имената им са Шугър Рей Робинсън и Джак Джонсън.

6.      

Албумът Jack Johnson (преиздаден по-късно като A Tribute to Jack Johnson) заема странно място в дискографията на Майлс Дейвис. Безспорно, няма нито репутацията, нито продажбите на Kind of Blue или Sketches of Spain. Но в творбата има нещо друго – някаква особена, завладяваща безцеремонност и безпардонност. Същата нагла свобода, която желае да те дразни, знае, че самото ѝ съществуване не е по правилата и затова празнува себе си с настървение.

Успехът на Джонсън е смятан за безобразие, талантът му – за престъпление. Подозирам, че Дейвис добре познава чувството, затова и сам настоява да напише текста за обложката на плочата. Вътре казва: „Джонсън олицетворяваше свободата – тя прокънтя силно като гонга, който го обяви за Шампион“. Казва и други любопитни неща по повод бързите коли и белите жени.

Самият албум също не е по правилата. Джазовите пуристи не го харесват, защото има твърде много рок и фънк в него. Рок пуристите не го харесват, защото пък има джаз. А авторът започва да избягва думата „джаз“ още през 1968-а, твърдейки, че просто прави „музика“. Така, както Джак Джонсън просто се боксира. Нека другите обясняват кое е черно и кое – бяло.

Плочата излиза през 1971-а и е саундтрак към документален филм за боксьора, номиниран за Оскар. Когато заговорят за фюжън и за джаз-рок периода на Майлс Дейвис, всички бързат да възкликнат Bitches Brew, но моят личен избор си остават тези записи. Не знам защо, но по някакъв начин влияят на походката. 

Някои закономерности...

Някои закономерности, които ми се откриват напоследък:

1. Колкото по-силно се заявява обичта към родината, толкова по-слабо се владее родната граматика. Следователно:

2. Най-голям враг на днешния патриот е собственият му език. Такъв родолюбец може да победи, да завладее, да се справи с всичко – само не и с родната си реч.

3. Колкото по-малко е населеното място, толкова повече хора в него знаят със сигурност истината за международната политика и за намеренията на световните лидери.

4. Колкото по-малко е пътувал някой, толкова по-наясно е с проблемите на другите държави. Оттук следва, че ако човек никога не е бил в чужбина, то тогава е най-запознат.

5. Колкото по-заявен либерал е някой, толкова повече не търпи да му се противоречи. Респективно, най-ярките защитници на диалога не обичат никой да им прекъсва монолога.

6. Колкото по-заявен противник на либерализма е някой, толкова по-настървено се възползва от благата на същия либерализъм – медийна среда (и медийно гостоприемство), свобода на изразяването, свобода на придвижването, право на частна инициатива и прочие. Т.е., възползва се от всички тези блага, за да оповести, че е против тях. Те са му на разположение, за да ги громи.

Don't Think Twice, It's All Right

Последният поет, удостоен с Нобелова награда за литература, беше Тумас Транстрьомер. Да – Боб Дилън не е Транстрьомер и затова много хора сега възразяват. Не е и Шимборска, не е Шеймъс Хийни. Но знаете ли какво казва за него самият Хийни? Веднъж при някакво запознанство представили ирландеца като „най-големия съвременен поет“. Той отсякъл моментално – „Не, това е Боб Дилън“. 

Дали Дилън е поет в този класически смисъл на думата като Транстрьомер, като Хийни? Поет като Бродски ли е (впрочем, двамата са родени на една и съща дата)? Писател като Солженицин ли е? Естествено, че не. Ако извадиш дори най-гениалните му текстове от музиката и ги оставиш сами, те не стоят с такава тежест, не са толкова внушителни, колкото в записа. Затова и поезията е жестоко, безкомпромисно изкуство – защото се изисква характер да останеш сам на листа, без никакви патерици. Въпросът обаче е друг: има ли нужда текстовете на Дилън да се издърпват насилствено от музиката, за да се докаже, че са литература? На подобен принцип някой би могъл да се пробва да съди и драматурзите – те също работят в жанрове, които се нуждят от нещо повече от книжното тяло, за да се покажат в пълнота. Но, слава Богу, ние не ги упрекваме заради това, че пишат за сцена и те често са Нобелови лауреати.

Тук може да се приведе и аргументът за синкретизма между поезия и музика от древността, да се изтъкне, че Дилън е представител тъкмо на това и прочие, но не виждам смисъл да го правя, защото така пък има реална опасност всички пишещи, които знаят три акорда, да вземат да се юрнат към китарите и тогава жална ни майка.

Ясно е, че повечето автори на песни, дори по-добрите, не съумяват да се изкачат до степен на Поезия (повечето автори на стихове – също). Но има и изключения. Дилън е такова – той винаги е бил изключение. И ако някога трябваше да бъде награден такъв автор, който е надскочил собствената си жанрова форма, минал е отвъд нейните естествени лимити, това е точно той. Да не говорим, че дори миналата година Нобелова награда за литература спечели журналистка, а преди са я давали и на небезизвестен политик.

Та затова, по повод цялата дандания, един поет-нобелист казва така: 

It ain’t no use to sit and wonder why
If you don’t know by now

Всичко е наред. Don’t think twice, it’s alright.

P.S. За заблудилите се – връчването на Нобелова награда за литература никога не е означавало, че си най-великият писател. Ако някой смята така, вероятно не е прочел целия списък с досегашни победители, за да види какви имена отсъстват (а в някои случаи – и какви присъстват). Граф Лев Толстой няма Нобел. Джойс също. От големите поети на XX век Одън няма, понеже от Академията му намекнали, че е добре да редактира свой предговор, в който критикува номиниралия го Даг Хамершелд. Той, разбира се, не го направил и после казал на приятели „Айде, отиде Нобелът”. It’s alright. 

Изложба по "Ние според мансардата" в Хамбург

На 14-и ще бъда отново в Хамбург за откриването на изложбата по стихове от „Ние според мансардата“. Заедно с вернисажа ще има и четене/разговор. Благодаря много на студентите на Gaby Bergmann към Akademie für Gestaltung HTK (Hamburger Technischen Kunstschule), които направиха толкова интересни илюстрации, на преводачката си Henrike Schmidt, както и на Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. 

Ако сте наблизо по това време – заповядайте.

Ausstellung von Studierenden der Hamburger Technischen Kunstschule HTK

Lesung mit Gedichten von Iwan Landzhew (Bulgarien)

Schrägen gibt’s nicht nur unterm Dach, sondern auch im Kopf. Der Dichter als Inneneinrichter der Seele — Studierende der Hamburger Technischen Kunstschule HTK (Kurs Experimentelle Illustration, Dozentin Gaby Bergmann) zeigen ihre visuellen Interpretationen und Kunst-Buch-Projekte zu Iwan Landzhews Gedichtband Wir MansardenMenschen.

Der Dichter ist bei der Vernissage anwesend und wird einige seiner Texte vortragen.

greskewitz | kleinitz | galerie

Erdmannstraße 14

22765 Hamburg 

Vernissage und Lesung (bulgarisch | deutsch): 14. Januar 2016, 19.00 

Ausstellung: 15. Januar bis 29. Januar 2016 

Dienstag – Samstag | 14.00 Uhr bis 18.00 Uhr

http://www.greskewitz-kleinitz-galerie.com

Veranstaltet von (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v. (www.postkartell.org) in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung (www.htk-ak.de) und der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V.

Dieses Projekt wird aus Mitteln der Stadtteilkultur des Bezirkes Altona gefördert.

Публикация в Словения

Сп. Sodobnost
превод: Namita Subiotto

Защита

Не съм писал нищо тук от няколко месеца, но имаше доста неща междувременно - и пътувания, и работа. 

На 14-и септември мина публичната защита на докторската ми дисертация "Наративни стратегии у късния Лев Толстой". Бих искал да благодаря на научния си ръководител проф. Людмил Димитров, на журито и специално на граф Лев Николаевич за благосклонното отношение през тези няколко години.

Paging Dr. Landzhev:) 

Извън тази тема: в края на август участвах в семинар за превод на поезия в Словения, където се превеждахме взаимно с автори от няколко страни. Резултатите се получиха интересни, а мястото е изумително. Живях в планинско селце, разположило се над огромни, дълбоки пещери в голям карстов район. Подземната река, която понякога търпеливо, а понякога и гневно дълбае скалите, излиза на повърхността чак в Италия. За съжаление вътре в пещерите не е позволено да се снима, но при повече свободно време, ще кача тук снимки от околността. Ето една: 

При още повече свободно време ще споделя и снимки от пътуванията до Германия и Латвия през май, както и впечатления от четенията там. Благодаря на хората, които все още надникват от време на време в този зле поддържан блог. 

Anmerkungen zu „Leviathan“

Статията ми за "Левиатан" на немски. Оригиналната публикация е тук. 

Bei einem Rendezvous mit dem korrupten, grotesken Bürgermeister zitiert ein orthodoxer Priester den Römerbrief des Apostel Paulus, Kapitel 13.

Genauer: jenen populär gewordenen Teil, der lautet: „Denn es gibt keine staatliche Gewalt, die nicht von Gott stammt; jede ist von Gott eingesetzt “. Dieses Zitat wiederholt sich sogar in zwei verschiedenen Szenen, der Film legt einen Wert darauf.

Denn, nimmt man es wörtlich, kommt auch die Aussichtslosigkeit des Individuums gegenüber dem System klar ersichtlich hervor. Es stellt sich heraus, dass eben die Vertreter des Systems an Gott glauben (noch mehr sogar, dass de facto Gott der Arbeitgeber des Bürgermeisters ist) und nicht das Individuum. Das Individuum verliert durch Gott alles, wie der biblische Hiob. Aber im Unterschied zu Hiob, wird uns Nikolaj am Ende nicht in seinem wiedergewonnen Glück und Segen gezeigt. Er bleibt ein Verlierer.

Die Worte der Hl. Schrift werden von den Machthabern nicht nur buchstäblich genommen, sie werden auch bequem interpretiert – der Bürgermeister fühlt sich beruhigt nach seinen Treffen mit dem ehrwürdigen Bischof.

Er fühlt sich soweit beruhigt, dass er seine bestialischen Vergehen mit einem noch größeren Elan fortführt (es wird ihm ja von oben herab eine carte blanche gegeben). Er glaubt aufrichtig daran, dass Gott „in seiner Mannschaft“ mitspielt. Andererseits, der Moskauer Anwalt Dmitrij, der Freund Nikolajs, beschwört stolz, dass er „nicht an Gott, sondern an die Fakten glaubt“. Aber Nikolaj glaubt an nichts. Eigentlich glaubt er seiner Frau und hat keine Ahnung wie falsch er damit liegt.

Ich betone das alles, da m. E. eben darin die Hauptidee von „Leviathan“ liegt. Diese schwankt zwischen zwei großen Texten: der eine ist Poesie, der andere Prosa – das Buch Hiob und der Traktat Leviathan von Hobbes.

Es besteht aber keine vollständige Übereinstimmung weder mit dem einem noch mit dem anderen. Ich finde diese woanders: in der Warnung vor dem Missverstehen der genannten Zeilen von Römer 13. Die beeindruckenden Bilder des Zvyagintsev zeigen uns deutlich, welche elende Wirklichkeit solch ein Missverstehen zustande bringen kann. Wenn die Macht von oben herab gekommen ist, anstatt von unten herauf, wenn keiner „bevollmächtigt ist“, sie in Frage zu stellen, wenn alles seinem Gang überlassen ist – führt nicht gerade dies, fragt Zvyagintsev, zum Obskurantismus, zur sittlichen Verdummung und zur alkoholisierten Apathie. Wird dann nicht auch unser eigenes Bewusstsein zu einer entlegenen, dunklen Provinz, zu der die guten Nachrichten zu lange fahren, um überhaupt anzukommen?

Die zeitgenössischen weltlichen Gesellschaften haben sich dazu entschieden, Römer 13 nicht wörtlich zu verstehen. Deshalb steht auch in unseren Grundgesetzen (z. B. im bulgarischen sowie im russischen) auch etwas ganz anderes – dass die Macht allein aus dem Volk heraus kommt.

Auch wenn Gott ursächlich ist für die Entstehung des Volks, hat Er das Volk jedoch selbst seine eigenen Missverständnisse wählen lassen. Dies legitimiert auch das Urrecht zum Einspruch-Erheben, zum Protest. Im Zvyagintsevs „Leviathan“ ist dieses gleiche Recht unerreichbar für den Protagonisten Nikolaj. Er kann nichts tun, und wenn wir ehrlich sind, versucht er erst gar nicht viel zu machen.

Der Betrachter bemitleidet Nikolaj für seine ungerechten Verluste, aber in diesem Film gibt es eigentlich keine guten Menschen. Der Bürgermeister ist schlecht und der Bischof auch. Dass beide an einem Strick ziehen macht es dann ganz schlimm. Aber Nikolaj, Lilja, der Anwalt Dmitrij, der Sohn Romka, die Freunde der Familie – sie sind alle nicht gut. Es ist leicht, sie angesichts der Tragödie zu bemitleiden, hin und wieder über sie zu lachen, aber er ist nahezu unmöglich, jemanden aus diesem nördlichen Städtchen lieb zu gewinnen. Der Bürgermeister Wadim ist das reinste Böse, aber Schuld daran, dass Nikolaj säuft, hat er nicht. „Wer ist schuld?“ fragt Herzen noch am Anfang der 40-er Jahre des 19. Jahrhunderts. Die Russophoben tragen mit größtem Vergnügen das Saltykov-Schtschedrin zugeschriebene Zitat vor: „Wenn ich nun einschlafe und in 100 Jahren wieder aufwache, werde ich die Frage ‘Was in Russland geschehe?’ mit ‘Sie saufen und stehlen.’ beantworten.“. Die Russophilen (ein heute verzerrter Begriff) werfen dem Film dagegen alles Mögliche vor, nur nicht das, wofür er Kritik verdient.

Natürlich, ein Großteil sowohl von den einen als auch von den anderen haben den Film gar nicht gesehen, haben das, was sie zitieren, nie gelesen, und werden das auch ihr Leben lang wohl nicht machen.

Deshalb sind ihre Meinungen auch so fest und kategorisch. Die Diskussion um „Leviathan“ nahm von Anfang an eine seltsame Richtung, wahrscheinlich wegen des Zeitpunkts der Erscheinung. Der Film wurde sofort als „bestellt“ abgestempelt, unabhängig davon, dass er noch vor 2008 begonnen worden ist und die Prototyp-Geschichte dahinter von einem Amerikaner aus dem Staat Colorado handelt.

In Russland kommen die schärfsten Kritiken gegen den Film erwartungsgemäß wegen des politischen Elements darin – das übrigens ganz nebensächlich thematisiert wird, zumindest was seine Tagesaktualität betrifft. Allerdings ist die Alleinstaatlichkeit traditionell empfindlich und mag es überhaupt nicht, wenn man ihr Schlechtes nachsagt, auch nicht mal andeutet.

Die Staatssender im Moment besingen die neuen russischen Waffen, schweigen jedoch zum internationalen Sieg des russischen Kinos mit „Leviathan“. Dabei ist das der erste Goldene Globus für Russland in der Kategorie „Bester ausländischer Film“ nach der Verfilmung von „Krieg und Frieden“ im entfernten 1969.

Das Problem von Radikalpatrioten und kranken Nationalisten ist, dass sie ihren Staat lediglich heuchlerisch und niederträchtig lieben. Sie posaunen damit öffentlich herum, aber was nicht liebenswert ist, halten sie verdeckt. Sie sind von solchen Filmen beleidigt, denn sie sind besorgt, dass das Heimatland bloßgestellt wäre und was, um Gottes Willen, würden die Leute von uns hier halten.

Nur, wahre Liebe zur Heimat ist dies nicht. Das ähnelt mehr der Liebe zur Familie – man kennt die Makel all seiner Verwandten, aber man liebt sie trotzdem. Was soll man denn sonst tun – man hat sie sich ja nicht ausgesucht.

In diesem Sinne scheint es mir, dass Zvyagintsev Russland liebt. Die russischen Nationalisten (und Konformisten, was in der heutigen russischen Realität das Gleiche ist) sind nun beleidigt, dass der Russe im „Leviathan“ zu viel fluche und saufe und dies nicht der Wahrheit entspräche. Gut, sei es dem so. Das endgültige Bild des Films bleibt jedoch russisch. Ich bin mit der Annahme nicht einverstanden, dass wenn man den Wodka gegen den Schnaps tauscht, das Monster Leviathan sich in unseren (bulgarischen) Gewässern heimisch fühlen würde, oder wenn man stattdessen Tequila nimmt – es mexikanisch wird usw.

Das mag politisch korrekt klingen und ist auch gut für Festtagreden geeignet, ist aber nicht wirklich wahr – die Begebenheit kann sich überall ereignen, die Macht kann dem Bürger überall Gewalt antun, aber die konkrete Wirklichkeit hier ist russisch.

Das eben nicht so sehr wegen des Saufens und der feudalen Lokalmacht, sondern vielmehr wegen jener Treffen zwischen dem Bürgermeister und dem Bischof. Und die „einsichtsvollen“ Kritiker des Liberalismus heute, diejenigen, welche in der russischen Orthodoxie die letzte „Alternative“ des westlichen Untergangs beschwören, sollten sich ernsthaft über das Zusammenwachsen von absolutistischer Macht und institutionalisierter Religion Gedanken machen.

Um diesen verwerflichen Bund sollten sie sich Sorgen machen, denn er ist nicht normal und stellt keine „Symphonie der Mächte“ nach byzantinischer Art dar. Ja, er ist typisch und wohl bekannt aus der Geschichte, aber nicht normal, sondern monströs – ein Leviathan.

Diejenigen, die den Film voreilig als antirussisch bezeichnen, sollten ihn lieber aus einer begründeteren Position heraus kritisieren. Z. B. in Bezug auf die Struktur – bis zum Schluss erfahren wir nahezu nichts über die Protagonisten. Es kommen auch einige legitime Fragen auf: Warum der sattelfeste Moskauer Anwalt, der klüger als alle in dieser hoffnungslosen Provinz ist, so einfach und naiv in den Wagen des Bürgermeisters einsteigt? Oder warum Lilja das machte, was sie im Wald tat, und dazu noch vor allen, ungeachtet des Risikos?

Warum der Bürgermeister sich ausgerechnet Nikolajs Häuschen vorknöpft, wenn entlang der Küste sonst nichts ist? Was ist sein „Nutzen“ davon? Diese Fragen sollen nicht verdrießen, sie kommen von allein, viele Betrachter werden sie sich beim Verlassen des Kinosaals stellen. Die Schauspieler sind tadellos, der Dialog ist sparsam und stark, aber die Motivation der Charaktere bleibt an vielen Stellen des Drehbuchs unklar. Es ist nicht übertrieben zu sagen, dass bei „Leviathan“ die Natur plausibler handelt als die Figuren. Letztere werden uns im Vergleich als weit ungestümer und unbeständiger gezeigt.

Vor unseren Augen wechseln sich angeblich Bilder einer landschaftlichen Ödnis, die Ödnis ist aber in den Menschen. Die Symbolik ist dicht, reichhaltig und betont biblisch – von den Fischen am Fließband, über den Schiffsfriedhof bis zum Walskelett. Jedes Bild ist tiefgründig und bewegend, virtuos ausgeführt. Aber in den Seelen dieser Menschen bleibt es weiterhin so trist und leer.

Die Landschaften im „Leviathan“ sind raffinierter als die Porträts.

Das ist auch einer der Gründe, warum der Film m. E. kein Meisterwerk ist, auch wenn man hier eindeutig von einem starken, beeindruckenden Kino sprechen kann.

Zvjaginzev ist nicht der „neue Tarkowski“. Solch eine dumme Definition klingt schlimm für beide. Nichtsdestoweniger ist „Leviathan“ wichtig, wertvoll und – wir wollen es ja nicht abstreiten – zeitgenössisch.

Und wenn es um die Fragen zu Hiob, Hobbes, der Vertikalen der Macht und der Umarmung mit der Kirche, sowie zu dem Abstempeln oder Nicht-Abstempeln, den Skeletten und dem Geist geht – der Zuschauer wird das alles letztendlich selbst entscheiden. Oder, leider Gottes, noch wahrscheinlicher wird er das entschieden haben, bevor er den Film gesehen hat. 

 Übersetzung aus dem Bulgarischen: Luba Karabadjakova

Памет

   Ако беше възможно да избирам каква награда да получа, щях да предпочета именно такава – на името на Георги Рупчев (не бих имал против и на Биньо Иванов, разбира се). И такава, в чиято основа стои понятието за памет. Прочее, писането не е ли точно това – пожелание за памет? 

  В литературата изобщо миналото е по-важно от бъдещето и не се сещам за по-голяма ценност от паметта. И има няколко имена в българската поезия, такива от недалечното минало, които не успях да видя на живо, но са изключително важни за формирането на моите представи и критерии: относно това що е добрата поезия, какво я отличава и т.н. Константин Павлов, Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев. Общуването с тези хора през написаното от тях дава повече от общуването с мнозинството живи автори.

  Благодарен съм за общуването си с Георги Рупчев – за музиката и дълбочината в стиховете му, за висотата и естетиката на неговата дистанция. Все повече се убеждавам, че усетът за пазене на вярната дистанция е нещо ключово, много важно в поезията. Може би дори по-важно отколкото в бокса. Необходимо е да бъдеш достатъчно сам, ако се занимаваш с това.

  Има награди, които не би трябвало да дават особени поводи за гордост на победителя. Има дори такива, които след време оставят срамно петно в биографията на лауреата. Не съм печелил и не бих искал да печеля такива награди, радвам се, че тази не е една от тях. Напротив – винаги ще се чувствам горд с нея.

Интервю за "Списание на Институт за модерността"

Благодаря на Николай Узунов за въпросите, получи се хубав разговор. Оригиналната публикация е тук. Целият брой - тук. 

Николай Узунов: Бих искал да започна питанията си още с избора на заглавие на последната ви стихосбирка – „Ние според мансардата“ ( изд. Жанет 45, 2014 г.). В каква степен пространствата са важни за поета? И какви са предимствата на мансардата, пред панеления апартамент, например? С други думи: какви бяха вдъхновенията ви около създаването на стиховете? 

Иван Ланджев: Пространствата са не само важни, а фундаментални. Човекът е в сложни отношения с тях, не винаги приятелски. Между теб и мястото, в което си положен, често има антагонизъм, понякога помирение, по-рядко покой, много често някаква влюбеност... Но в последна сметка пространството и времето задължително те побеждават. Това не е лоша новина, защото процесът на твоята загуба е интересен и много ценен – това май е животът всъщност. 

И ако беше спорт, поезията щеше да е индивидуален, контактен спорт – първо, защото си съвсем сам (и така е най-добре), второ, защото гледаш света (противника), движенията му, вибрациите, и реагираш на тях. Той ти изскача с нещо, ти предлагаш някакво противодействие, реакция – стихотворение. 

Мансардата е удобна наблюдателна кула: надолу има много за гледане. Нагоре е Бог (ако тази дума ви смущава, измислете друга, но нагоре все пак има велика тайна). Също така, прекрасно място да бъдеш самодостатъчен е. „Ние“ не издържа много дълго като „ние“ на такова място, мансардата не го предполага. За сметка на това в нея пък всичко се помни много дълго. 

В Чеховия разказ „Къщата с мансарда“ художникът накрая ни уверява, че вече е взел да забравя станалото, но се вижда, че не е успял съвсем, нали? Надява се и него да не са го забравили. Затова завършва с въпрос. Забравил човек не пита. 

Н. У.: Стихосбирката е изцяло концептуална – от избора на цитатите между трите части, до цитата от Кавафис в началото, и последното стихотворение „*** Нека не го отричаме“. Нарочно търсен ли бе този ефект като внушение? Защо? 

И. Л.: Нарочно, разбира се. Вижте: идеята за нещо, хрумката, идва случайно. Ненадейно, неизвестно как – тя сполетява човека. Няма как да се получи нарочно да ти хрумне нещо, независимо от напъна – това би довело по-скоро до физически дискомфорт. Но той не бива да се бърка с идея, както често става. 

От друга страна, структурата е винаги нарочна, целенасочена. Не може строежът на нещото, направата му, да бъдат случайни. Ако са, то значи нищо не си направил и толкова. 

В този смисъл няма случайни неща в подредбата на тази книга, в препратките, епиграфите, цитатите (скрити, явни, или пък измислени, мистификации). Всичко това е там с причина. Понякога причината изисква малко повече от читателя, но това не значи, че е усложнена поради прищявка. Не искам да подвеждам читателите си, а да ги въвличам в своите работи. Не съм злонамерен към тях. 

За причините, заложените значения и тъй нататък може да се говори дълго. Някои ги улавят, други не, трети откриват такива, каквито няма. Четвърти, те са по-интересни, откриват значения, за които аз не съм се сетил, но очевидно ги има в текста. Пети са злонамерени и дребнави, отричат какъвто и да е замисъл или майсторство, заяждат се самоцелно и дрънкат ad hominem с пяна на уста. Към тях – полека, авторът не е винаги и задължително безпросветен идиот. Често пъти разпенявеният, нескопосан опит да докажеш нечие незнание, кара твоето собствено да лъсне. Но все едно – всички прочити са повече или по-малко естествени, в реда на нещата са. 

Изобщо, една книга е структурирано, хомогенно цяло. И всякакви постмодерни жестове и хватки, самоналожени ограничения, дори демонстративният отказ от структура – всичко това пак е форма на структура и строеж. 

Н. У.: В някои от по-ранните ви стихотворения, като „Анахронизъм“ и „Монумент“, е засегнат проблемът за отношението към действителността от преди 1989 г. Към какви теми следва да бъде ориентирана поезията – изцяло субективни или към такива, отнасящи се към настоящата ни действителност? 

И. Л.: Човек е ситуиран в настоящата си действителност, няма как да избяга съвсем от нея. Аз често правя опити да остана за по-дълго в XIX век заради руската класическа литература, но не се получава. А и това време, днешното, ми е много интересно всъщност. Стават важни работи. 

Иначе, все едно каква е темата, ако стихотворението е хубаво. На мен ми е безразлично. Разбира се, определени неща ме вълнуват повече от други и пиша за тях. Но като читател просто харесваш добрата поезия. Не е нужно да е свързана с тема, която те интересува пряко, точно днес. Ако е написано добре, ще те заинтересува. Хубавото стихотворение прави личните мисли на автора да стават и твои. 

Н. У.: Завършил сте бакалавър по философия. Кое е общото според вас между езика на философията и този на поезията? Явява ли се поетът пастир на битието, както пише Хайдегер в съчиненията си след 1950 г.? 

И. Л.: Ще ме поправите ако греша, но доколкото си спомням, това беше от „Писмо за хуманизма“ (малко преди петдесетте) и там се казва, че човекът (не поетът) е „пастир на битието“. А поетът, подобно на мислителя, философа, е пазач на този „дом на битието“ – езикът. Та, ние обитаваме един дом. Философията и поезията са близки, разбира се – и двете са педантични по отношение на верните думи. Да не забравяме, че Парменид е написал поема.

Н. У.: Възприемате ли се като автор, създаващ поезия с екзистенциални мотиви (безсмислието, смъртта, навика)? 

И. Л.: Първо, да направя уговорката, че въпрос за безсмислието като такъв според мен не съществува – това е въпросът за смисъла, но поставен максимално болезнено и остро. Срещащият безсмислие и абсурд всъщност е изключително чувствителен спрямо смисъла. Приемам, че съм такъв. 

Нека не навлизаме във философска дискусия относно existentia и essentiа, съществуване и същност и кое предхожда другото. Да приемем, че тези мотиви са такива – екзистенциални, както ги наричате. 

Дори когато се правим, че говорим за нещо друго в стихотворението, ние пак говорим за тези неща – смисъл, смърт, време, любов, Бог. На мен те са ми важни и тогава нека бъда такъв автор, нямам против. 

Нещо повече. Мисля, че и най-големите глупости, които четем – блудкаво стихотворение, тъп, но протяжен роман, претенциозна, но повърхностна критическа статия, посредствено есе и т.н. – в тях (макар и да не са главното) също присъстват тези мотиви. Хората ги е страх, че трудно се постига смисъл и че ще умрат. Прави са и за двете. Искат да имат значение, да не изчезнат безследно, и се чудят как да го постигнат. Всички мислим за това.  

Н. У.: В този ред на мисли – езикът ли разговаря с Поета, който трябва само да  го слуша (да се вслушва в него) или Поетът е водещият субект в процеса на създаване? В доминиращо отношение ли се намират Поетът и Езикът или са просто добри партньори?

И. Л.: Езикът е благосклонен към някои, към други – не. Вторите са още по-упорити и продуктивни и в това несъответствие е трагедията им. А също и големият смях. 

Н. У.: В какво се състои най-голямата трудност, когато емоции и преживявания трябва да бъдат описвани чрез езикови средства? В каква степен Поетът е способен да изгражда нов език и да променя установените му норми? 

И. Л.: Не зная за най-голямата трудност, но поне на мен езиковите средства са ми по-интересни от останалите. Имайте предвид, че ви го казва човек, който обича изкуството въобще и е много благодарен за възможността да му се възхищава. И все пак – това с езика е по-различно. Има нещо особено и странно в литературата, в сравнение с това да рисуваш, да свириш, да снимаш, да играеш. Защо го казвам, при положение, че обожавам музиката, обичам графиката, живописта, киното, театъра и т.н.? С литературата ангажираш сетивата на човек за нещо, което изобщо го няма там. Не е като да слушаш песен, да гледаш картина – това, което визуализираш, цялостно възприемаш, не е пред теб, него въобще го няма. И все пак го има – ти го чуваш, виждаш и т.н. И няма никакви ограничения в мащаба! Тоест, литературата, начинът по който тя твори реалност, е най-близкото нещо до магия, което притежаваме. Аз съвсем не вярвам в магии и всякакви такива, ню ейдж изстъпления и мистики, езотерични залитания, мисля ги направо за простащини. Но литературата има необяснима ценност, така е. 

А поезията е таванът на езика, убеден съм. И добрият поет наистина може и има позволението да прави повече неща с езика. 

Н. У.: „Ние според мансардата“ описва по интимен и личен начин човешки преживявания (в случая визирам „Недоразумението“ и „Вторият лъч“), в които обаче езикът не е сантиментален. Емоциите или рационалността трябва да бъдат определящи при създаването на поезия? 

И. Л.: Винаги съм гледал на това противопоставяне с подозрение. Все едно разумът е нещо скучно и неприятно – та в него са най-интересните тайни на този свят! Разумът участва във всеки творчески акт. И двете са заедно в поезията – и той, и емоциите. 

Н. У.: В много от стиховете ви по някакъв начин присъства образът на Смъртта („Въпроси към Иван Илич“ и „Мисли през сушав сезон“, например), а в други се усеща безсмислието от делника, в което пребиваваме. Какво може да подтикне един човек към писане – страхът от смъртта, отвращението от баналността на делника или...? 

И. Л.: Всичко това ме вълнува, да. Ще отговоря така: всички тия причини плюс още много. Любовта към литературата също – при мен е сред водещите. Защото това, че те е страх, че ще умреш и се хвърляш към изкуството в опит да си спечелиш повече време и трайност – да, това е вярно, но то се случва по-дълбоко в теб. На повърхността ти „просто“ обичаш литературата, запленен си от нея и решаваш, че искаш „и ти така“. 

При други хора има други мотиви – първо да си успешен, да си известен, харесван и т.н. Всичко това е чудесно, всеки го иска. Само че то е вторично. Ако това те води, а всъщност не обичаш книгите, защо се хващаш точно с писане? Защо не с друго? Такива хора не биха могли да ви отговорят. 

Н. У.: В „Пресечки“ е цитиран част от куплета на Chelsea Hotel No.2 от Ленард Коен, а „На закуска“ носи пояснение в скоби (Scherzo No.2). В какво отношение се намират музиката и поезията (извън общите разбирания за това, че езикът в поезията трябва да следва определен ритъм, независимо дали се пише в хекзаметър или свободен стих)? 

И. Л.: Аз  съм меломан и като цяло музикален човек, ритмичен. Музиката ми влияе много, това си личи и в писането. Обичам да си играя с формата, понякога да изглежда уж „консервативно“ (и аз се чудя за кого е такова), да е в строга стъпка, а после да се „чупи“. В книгата има доста стихотворения в рими, има и на другия полюс – свободен стих до степен, в която един музикално спънат човек няма да разпознае асонансите, алитерациите, мелодията, вътрешният ритъм, който неизбежно присъства в наредената реч. На такъв човек не може да му се помогне, уви. 

Не се присъединявам към „актуалната догма“ на свободния стих: че е задължително да се пише така и всичко друго е остаряло. Ако е задължително, за какъв свободен стих говорим тогава? Мисля че тази мода до голяма степен се поддържа и от страх: че например не можеш да боравиш с римите добре, затова е по-лесно да ги отречеш. Аз не споделям този страх, напротив, интересно ми е. Искам да ползвам всичко, което езикът предлага. 

И мисля, че е невъзможно да извадиш музиката от поезията. Освен ако ти самият не си неритмично дърво. 

Н. У.: Кои ще се увеличават в бъдеще – хората, четящи поезия или онези, които пишат такава? 

И. Л.: Нямам представа. Ако ме питате за някакви видими тенденции... знам ли. Това всъщност е косвено питане за стойността. Знаете ли, разговорът за стойността е безспорно важен и нужен. Но в същото време... самите караници за стойност в настоящето са лишени от особена стойност. Те са нужни, да, но все пак са повече жужене, отколкото нещо наистина меродавно – те не могат действително да определят нищо. Имам предвид, че тъпото в изкуството си ерозира самó, особено като почне да го блъска времето. Така че всичко е наред. Нека си пише всеки, който иска. И всеки да чете каквото иска. След време всичко си идва на мястото.

Четения в Берлин и Хамбург

Ще имам две четения в Германия идната седмица. Ако сте наблизо, заповядайте: 

19 май – Берлин 

Die Galerie Cankova und der Salon für interkulturelle Projekte „Windscheid“ laden herzlich zur Lesung mit dem Dichter Ivan Landzhev ein. Die Moderation macht Roumen M. Evert. Die Lesung findet am 19.05.2015 um 19 Uhr in der Windscheidstraße 12, 10627 Berlin statt. 

20 май – Хамбург 

Schrägen und andere Inneneinrichtungen 

Iwan Landzhew (Bulgarien) 

Lesung | deutsch-bulgarisch 

Mittwoch, 20. Mai 2015, 19.00 Uhr 

Makerhub Café, Kulturetage Altona, Große Bergstraße 160, 22767 Hamburg Altona 

Eintritt 5 Euro | Ermäßigt 3 Euro 

Veranstaltet von der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. und (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v., in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung. 

Illustration: Pia Ellenberger HTK 2013

„Разпятие“, Николай Ге

Вариантът от 1892

Споделям тази любима картина тук с малко закъснение (Страстите свършиха, по-„своевременно“ беше на Разпети петък), но това не я омаловажава.

Да кажем, че Ге е „реалист“ и „един от передвижниците“ е крайно недостатъчно. Евангелските му сюжети са потресаващи, много малко произведения  със сходна тематика впечатляват толкова дълбоко и по такъв начин – чрез отблъскване. Последното нещо, за което човек се замисля като възможност, гледайки тази картина, е Възкресението. Мъката и смъртта тържествуват, Христос е показан в деветия час, в момента на възгласа „Боже Мой! Защо си Ме оставил?“.

Картината е част от „Страстния цикъл“ на Ге и се превръща в творческото завещание на художника. Преправял я е 19 пъти в рамките на 10 години. Когато за пръв път показал ранен вариант на Лев Толстой, графът казал, че Христос е „ужасен“ и трябва да се прави наново. Ге имал безрезервно доверие на Толстой и, разбира се, го послушал. Мъчил се още дълго. Мислил денонощно: защо всъщност е нужно Разпятието? „За възбуждане на жалост, състрадание? Не. Разпятието е нужно, за да почувствам и осъзная, че Христос е умрял за мен“. Задачата на картината не е да предизвиква умиление, а истински потрес.

Изтерзан от съмнения, Ге е смятал и да унищожи последния вариант, но собствената му смърт през 1894 попречила. Няколко месеца преди това, художникът отново показал картината на Толстой в Ясна Поляна. Сложил я в отделна стая, оставил писателя да я види сам и зачакал. След известно време Толстой излязъл от стаята разплакан.

***

В „Идиот“ Достоевски, от името на охтичавия Иполит, прави възхитително описание на картината на Холбайн „Мъртвия Христос в ковчега“ (в романа става дума за копие), в сходен контекст – може ли при тази гледка да вярваш, че човекът ще възкръсне? Това описание е, по моему, далеч по-дълбоко и гениално от самата картина на Холбайн. На мен лично тя не ми въздейства особено, но с „Разпятие“ на Ге е съвсем друго нещо. 

Целият „Страстен цикъл“ е изумителен.

Публикация в Индия

Няколко мои стихотворения са излезли в превод на маратхи в сп. "Nav Anushtubh", Индия. 

Така изглеждат корицата и страниците с публикацията. 

С благодарност към индийския поет Prafull Shiledar.

Ханчевият конкурс 2014

Ако сте в Стара Загора в петък, заповядайте. За втори път имам удоволствието да съм в журито на този конкурс, който е от малкото останали добри традиции наоколо. 

Преди награждаването, от 17.30, ще представя новата си книга в Художествената галерия, а след това е премиерата на миналогодишния победител Стойчо Младенов. Все приятни поводи. Друг такъв е събирането на отличените участници в дома на Гео Милев на следващата сутрин – пак по традиция. 

Ето цялата програма: 

Община Стара Загора

Библиотека „Родина”

Къща Музей „Гео Милев”

Национален младежки конкурс за поезия

„Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014

Тридесет и първо издание

Жури: Георги Господинов – председател, Силвия Чолева, Иван Ланджев

7 ноември 2014 (петък)

17:30 часа

Художествена галерия

• Среща с Иван Ланджев и новата му книга "Ние според мансардата"

19:00 часа

Регионален исторически музей, Антична улица

• Премиера на стихосбирката "Между два града" на Стойчо Младенов, носител на голямата награда от ХХХ Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора 2013

• Връчване на "Златното яйце".

Награждаване и рецитал на отличените млади творци в ХХХІ издание на конкурса 

8 ноември 2014 (събота)

10:00 часа

Къща музей “Гео Милев” (ул. “Гео Милев” 37)

• Поетическа работилница за участниците в НМКП “Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014, с журито

12:30 часа

Книжарница „Приятели” (бул. "Цар Симеон Велики" 118)

• „Среща с автограф” – гостува писателят Георги Господинов

14 ноември 2014 (петък)

18:00 часа

Народно читалище „Бачо Киро” – София

• Поетическа среща на участниците и наградените в ХХХІ издание на НМКП „Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014 

Информацията е взета от сайта Културни новини.