По книжарниците

„Ти, непрестанна новина“ излезе от печат. Търсете, както се казва, в добрите книжарници. Ако я има и в лошите, не възразявам.

Благодаря от сърце на редакторите си Иван Теофилов и Георги Господинов - за зоркото око, за фенера по пътя. За всяка дума.

На Люба Халева, която прави нещата ми да изглеждат красиви и топли, щом човек ги погледне в книжарницата. Благодарение на нея мнозина се подлъгват и посягат към тях.

На честните, умни и взискателни приятели, които също прочетоха ръкописа: проф. Людмил Димитров, проф. Георги Каприев, поетите Елин Рахнев и Димитър Ганев, журналиста и драматург Райко Байчев.

На всички в Жанет 45 и специално на издателката ми Божана Апостолова, която ме изръчка (както само тя си може), докато се намирах на не най-доброто място в живота си.

Ще благодаря още очи в очи. Премиерата е на 19 декември в Младежкия театър. Заповядайте да се видим там.

книгата в Goodreads - тук

в каталога на издателството - тук

Скоро

Написах нова книга. Казва се „Ти, непрестанна новина“ и излиза съвсем скоро.

Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов. 

Художник е Люба Халева.

Издава Жанет 45.

Световното стихотворение

В новия брой на вестник "К" поставиха въпроса за бъдещето. Имах удоволствието да съм сред питаните. 

Успех на доброто старо-ново издание. Та ето какво мисля:

Някои положения в науката звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, фразата остана в главата ми задълго. Красотата ѝ предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите общо взето вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.

Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.

Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.

Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, какво остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.

Твоят бележит съименник предупреди...

 * * *

Твоят бележит съименник предупреди,

че любовта е дълготърпелива.

Аз не помня някога (кога?) да е било преди:

ръцете да са тъй щастливи,

сигурни, че са в добри ръце.

Отвъд прозореца градът

не е готов, но чаят е

и кукумявките летят

в разучени диагонали

от нашия комин

до крайните квартали

по тайнствения път

на своя лов. Студът

постарому си е суров,

но не го взимам присърце.

Ръцете ни са във добри ръце, любов.

Това е нещо ново, сетивата

са съгласни. То е скок

в антична истина,

                              порок

без всякакви последствия, облог-

ът на Паскал спечелен, виж:

последно доказателство

                                         за Бог.

И гледката пред мене е възможна.

Животът не е нищо сложно.

То е вдишваш и издишваш: на смъртта протакането.

И ако се наложи, ние можем скришом да сме ние:

да затвориме капака на любовната си делва

(А помниш ли когато там, със корабче по Елба?)

Понеже тя е дълготърпелива, както казахме

в началото, то ние можем смело да почакаме

да мине врявата.  

......................................

........................................................

От гнилите блата на лятото ме дръпна

(тогава бях дете, като дете говорех),

а днес познавам зимата като единствена хармония,

като подслона на вековен орех

и съм спокоен във подножието,

прегърнат съм от корените,

                                             стоплен

                                                              от короната. 

Аз накъдето и да тръгна вече, не пътувам сам

                        и съм готов

                                          да се откажа от иронията.

В реалните неща ще съм въвлечен,

за висшите неща ще знам

и ще вървим, и ще отидем там, любов.

---

Едно от (относително) новите ми стихотворения. Наскоро излезе в сп. „Страница“.