Второ издание

Второто издание на "Ти, непрестанна новина" излиза, за разлика от мен.
Готово е от края на февруари. Но после дойде март... Първо се ядосах, че плановете ми се провалиха – като плановете на всички. След това ми стана смешно. Кое е смешно? Арогантното тропане с крак на човека пред всичко, което не зависи от човека. Заблудата му, че е кочияш на впряга от обстоятелства.

И все пак изданието е факт. "Всичко на тоя свят се случва за втори път".
Четения и представяния няма да има, по обясними причини.
Книжарниците са затворени, но издателите ми казаха, че може да се поръчва директно от тях с отстъпка. Благодаря им.

Благодаря на вас, че ме четете – защото да те преиздадат е нещо, което зависи единствено и само от читателите. Това е ваше решение и аз съм трогнат.

Книгата е същата и не е – написах един предговор, може да го видите вътре, а сигурно и ще го публикувам някъде скоро.

Бъдете здрави и нека любимите ви групи никога не се разделят.

Here’s Looking At You, Kid

Държавата и без това отива на кино - вие елате на библиотека. Столична, където ще бъда „Поет на месеца“ за февруари.

Каня всички странни хора, които: 

не са обявени за международно издирване;

не са свалили доверието си от поезията;

не се сещат за главния прокурор, щом чуят за мъж с гола глава и шапка, а се сещат за мен.

Всички, които не живеят между обедните и вечерните новини, а търсят Непрестанната.

Заповядайте на 13-и вечерта. Не съм избирал датата, не зная дали има общо с любовни празници и т.н., но знам, че всяко стихотворение на света е любовно, защото любовта е причина, дори когато не е тема. Доведете своята причина, аз ще взема моята - езика.

И ще ви чета стихове, нещо едновременно безполезно и жизнено важно. И ще има музика, и ще си говорим.

We‘ll always have Столична библиотека.

Походката на свободата

Оригиналната публикация на есето е в сп. АРТизанин, бр. 14.

1.

Battle Royale звучи елегантно и изискано. Като някакъв префърцунен десерт или като артхаус филм, който никой от компанията не е гледал, но всички го коментират, за да не изглеждат тъпи. В наши дни battle royale е името на цял отделен жанр във видеоигрите.

Словосъчетанието е означавало малко по-различно забавление в американския юг по времето на законите Джим Кроу. Накратко – събират няколко черни момчета на импровизиран ринг, тепих или просто на прашната земя и ги оставят да се млатят, всеки срещу всеки. Понякога връзват очите им, за да е по-забавно. Победител е последният, съумял да остане на краката си. Ухиленият „меценат“, който е организирал събитието, плаща на шампиона жълти стотинки. Или изобщо не плаща, но вече обмисля следващия му бой, урежда залози.

В ето тази разновидност на battle royale редовно е участвал младият Джак Джонсън – роден през март 1878-а (досущ като нашето Освобождение), той става първият черен световен шампион по бокс в тежка категория трийсет години по-късно, през 1908-а. Досущ като нашата независимост.

2.

Джак Джонсън се ражда в Галвестън, Тексас, трето дете от общо девет в семейството на освободени роби. Посещава училище само пет години, после работи каквото дойде и живее където намери. Печалбата от първия му мач се равнява на един долар и петдесет цента. По това време боксьорът няма ни най-малка представа, че ще стане личен идол и пример за подражание на друг, всеобщ идол – Майлс Дейвис. Поне по отношение на детството, условията и средата, двамата на пръв поглед нямат нищо общо. Майлс Дюи Дейвис Трети никога не е бил беден и не познава дъното преди сам да се запъти към него заради хероиновата си зависимост от началото на петдесетте. Расте в заможно семейство – бащата е едър земевладелец и известен зъболекар, майката е цигуларка и учител по музика. За амбициозните родители не е проблем да изпратят талантливия си син да учи в Джулиард. Една от преподавателките на Дейвис в престижното училище се опитва да му пробута клишето за историческите страдания на афроамериканците като единствена първопричина на творческия гений – за робството, което ражда блуса и болката, която мотивира таланта. На младежа обаче такива приказки не му минават. Той я контрира с цитат от Summertime:  „Тате е богат, а мама – хубава. Аз никога не съм страдал и нямам намерение да страдам. Въпреки това мога да свиря блус, нали?“

3.      

Подобно на младия Джонсън, младият Дейвис по това време също няма представа, че му предстои да се превърне в най-гръмкото въплъщение на думата стил. И може би това е общото.

Стилът е походката на свободата. Демонстративното ѝ движение, откритостта ѝ насред улиците, площадите и кафенетата. Ако решим да повярваме на древните, че истината е не-скритост (ἀλήθεια), то стилът би трябвало да бъде истината за свободата, най-ясният и впечатляващ начин, по който тя се манифестира и показва себе си. Тук идват Майлс Дейвис и Джак Джонсън. Те не са борци за свобода, не са революционери, великомъченици и прочие. И не трябва да бъдат.

Да, свободата се нуждае от своите защитници, от борци, които да я извоюват и теоретици, които да я посочат на тълпата. Но тези вдъхновяващи идеалисти никога не са самата нея. Личните имена на свободата не са имена на герои, а на порочни, даровити хора, които просто не са били в състояние да живеят другояче, освен независимо. Те не анализират своята свобода и не се борят за нея. В този смисъл не вършат работа като икони, нито като портрети в класни стаи или пък като снимки в учебниците по история.

4.      

Титлата „световен шампион в тежка категория“ е нещо специално. Особен ореол окръжава носителя ѝ и това няма кой знае каква връзка с майсторството и изкусността на спортиста. Става дума за чист атавизъм и страхопочитание. Вещите в бокса знаят, че, технически погледнато, гигантите обикновено не са най-добрите боксьори и в по-долните категории са битките, които наистина могат да впечатлят ценителите. Но това не отменя митичния статут на световния шампион в тежка категория. Спортът не разчита на ценителите, а на масовия зрител. А последният не обича нищо толкова, колкото стълкновението между най-застрашителните и огромни мъже на планетата. Няма по-завладяващ спектакъл, не е измислена друга, по-ярка среща между първичността и поезията. Световният шампион в тежка категория волю-неволю се превръща в някаква алегория, неизбежно става ходещ символ на нещо си – на нацията, на възхода, на силата. И уви, на расата... Ето защо преди 110 години мисълта за черен световен шампион е недопустима. Полицията спира записа в 14-ия рунд на мача между Джонсън и Томи Бърнс, за да не се види „позорният“ нокаут. Спира и самата среща. Бяла Америка започва да търси „The Great White Hope“, която да детронира нахалния нов шампион, позволил си да разхвърля по ринга представители на „правилната“ раса. През 1910-а (навръх Четвърти юли!) тази надежда в лицето на Джеймс Джефрис също е победена безапелационно, с усмивка и снизхождение. Започват масови безредици на расова основа из цялата страна – Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Ню Орлиънс, Атланта, Сейнт Луис... 50 града в 25 щата. Поне 20 жертви и стотици ранени.  

През следващите няколко години Джак Джонсън продължава да защитава титлата си с лекота и това не му помага. Но по-големият проблем е друг, стилистичен – шампионът  носи скъпи дрехи и аксесоари, бижута, обича високите скорости и кара бързи, луксозни коли (в такава и умира), залага големи суми на хазарт, пресата е обсебена от него. И – по-лошо от всичко – не крие, че обича бели жени, позволявайки си най-безочливо да се жени за тях. Не го е грижа за каузата по равноправието на неговите събратя, но личната му свобода е още по-опасна. Проблемът е в походката му.

5.      

Джордж Форман казва, че боксът е като джаза – колкото по-качествен е, толкова по-малко го ценят хората.

Между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията.

Според популярния стереотип, боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти. Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост.

Майлс Дейвис знае всичко това дори по-добре от съвременниците си и през целия си живот е силно привързан към бокса. Прекъсва интервюта по средата, за да догледа мач. Тренира редовно в зали заедно с именити боксьори (включително в залата, където се е готвил Шугър Рей Робинсън). Твърди, че боксът му е помогнал да се избави от хероина. Преди важни участия се подлага на боксьорски режим и се въздържа от секс и храна. Забележително е, че когато говори за колеги-музиканти, по правило не си позволява да изглежда като фен, но стане ли дума за бокс, хладният гений отстъпва пред запаления почитател. Може би думата „кумир“ не е най-подходящата, вземайки предвид величавата арогантност на Майлс Дейвис, но ако тромпетистът някога е имал подобия на кумири, то те не са били музиканти. Имената им са Шугър Рей Робинсън и Джак Джонсън.

6.      

Албумът Jack Johnson (преиздаден по-късно като A Tribute to Jack Johnson) заема странно място в дискографията на Майлс Дейвис. Безспорно, няма нито репутацията, нито продажбите на Kind of Blue или Sketches of Spain. Но в творбата има нещо друго – някаква особена, завладяваща безцеремонност и безпардонност. Същата нагла свобода, която желае да те дразни, знае, че самото ѝ съществуване не е по правилата и затова празнува себе си с настървение.

Успехът на Джонсън е смятан за безобразие, талантът му – за престъпление. Подозирам, че Дейвис добре познава чувството, затова и сам настоява да напише текста за обложката на плочата. Вътре казва: „Джонсън олицетворяваше свободата – тя прокънтя силно като гонга, който го обяви за Шампион“. Казва и други любопитни неща по повод бързите коли и белите жени.

Самият албум също не е по правилата. Джазовите пуристи не го харесват, защото има твърде много рок и фънк в него. Рок пуристите не го харесват, защото пък има джаз. А авторът започва да избягва думата „джаз“ още през 1968-а, твърдейки, че просто прави „музика“. Така, както Джак Джонсън просто се боксира. Нека другите обясняват кое е черно и кое – бяло.

Плочата излиза през 1971-а и е саундтрак към документален филм за боксьора, номиниран за Оскар. Когато заговорят за фюжън и за джаз-рок периода на Майлс Дейвис, всички бързат да възкликнат Bitches Brew, но моят личен избор си остават тези записи. Не знам защо, но по някакъв начин влияят на походката. 

По книжарниците

„Ти, непрестанна новина“ излезе от печат. Търсете, както се казва, в добрите книжарници. Ако я има и в лошите, не възразявам.

Благодаря от сърце на редакторите си Иван Теофилов и Георги Господинов - за зоркото око, за фенера по пътя. За всяка дума.

На Люба Халева, която прави нещата ми да изглеждат красиви и топли, щом човек ги погледне в книжарницата. Благодарение на нея мнозина се подлъгват и посягат към тях.

На честните, умни и взискателни приятели, които също прочетоха ръкописа: проф. Людмил Димитров, проф. Георги Каприев, поетите Елин Рахнев и Димитър Ганев, журналиста и драматург Райко Байчев.

На всички в Жанет 45 и специално на издателката ми Божана Апостолова, която ме изръчка (както само тя си може), докато се намирах на не най-доброто място в живота си.

Ще благодаря още очи в очи. Премиерата е на 19 декември в Младежкия театър. Заповядайте да се видим там.

книгата в Goodreads - тук

в каталога на издателството - тук

Скоро

Написах нова книга. Казва се „Ти, непрестанна новина“ и излиза съвсем скоро.

Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов. 

Художник е Люба Халева.

Издава Жанет 45.

Световното стихотворение

В новия брой на вестник "К" поставиха въпроса за бъдещето. Имах удоволствието да съм сред питаните. 

Успех на доброто старо-ново издание. Та ето какво мисля:

Някои положения в науката звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, фразата остана в главата ми задълго. Красотата ѝ предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите общо взето вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.

Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.

Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.

Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, какво остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.

Твоят бележит съименник предупреди...

 * * *

Твоят бележит съименник предупреди,

че любовта е дълготърпелива.

Аз не помня някога (кога?) да е било преди:

ръцете да са тъй щастливи,

сигурни, че са в добри ръце.

Отвъд прозореца градът

не е готов, но чаят е

и кукумявките летят

в разучени диагонали

от нашия комин

до крайните квартали

по тайнствения път

на своя лов. Студът

постарому си е суров,

но не го взимам присърце.

Ръцете ни са във добри ръце, любов.

Това е нещо ново, сетивата

са съгласни. То е скок

в антична истина,

                              порок

без всякакви последствия, облог-

ът на Паскал спечелен, виж:

последно доказателство

                                         за Бог.

И гледката пред мене е възможна.

Животът не е нищо сложно.

То е вдишваш и издишваш: на смъртта протакането.

И ако се наложи, ние можем скришом да сме ние:

да затвориме капака на любовната си делва

(А помниш ли когато там, със корабче по Елба?)

Понеже тя е дълготърпелива, както казахме

в началото, то ние можем смело да почакаме

да мине врявата.  

......................................

........................................................

От гнилите блата на лятото ме дръпна

(тогава бях дете, като дете говорех),

а днес познавам зимата като единствена хармония,

като подслона на вековен орех

и съм спокоен във подножието,

прегърнат съм от корените,

                                             стоплен

                                                              от короната. 

Аз накъдето и да тръгна вече, не пътувам сам

                        и съм готов

                                          да се откажа от иронията.

В реалните неща ще съм въвлечен,

за висшите неща ще знам

и ще вървим, и ще отидем там, любов.

---

Едно от (относително) новите ми стихотворения. Наскоро излезе в сп. „Страница“.