Второ издание

Второто издание на "Ти, непрестанна новина" излиза, за разлика от мен.
Готово е от края на февруари. Но после дойде март... Първо се ядосах, че плановете ми се провалиха – като плановете на всички. След това ми стана смешно. Кое е смешно? Арогантното тропане с крак на човека пред всичко, което не зависи от човека. Заблудата му, че е кочияш на впряга от обстоятелства.

И все пак изданието е факт. "Всичко на тоя свят се случва за втори път".
Четения и представяния няма да има, по обясними причини.
Книжарниците са затворени, но издателите ми казаха, че може да се поръчва директно от тях с отстъпка. Благодаря им.

Благодаря на вас, че ме четете – защото да те преиздадат е нещо, което зависи единствено и само от читателите. Това е ваше решение и аз съм трогнат.

Книгата е същата и не е – написах един предговор, може да го видите вътре, а сигурно и ще го публикувам някъде скоро.

Бъдете здрави и нека любимите ви групи никога не се разделят.

Here’s Looking At You, Kid

Държавата и без това отива на кино - вие елате на библиотека. Столична, където ще бъда „Поет на месеца“ за февруари.

Каня всички странни хора, които: 

не са обявени за международно издирване;

не са свалили доверието си от поезията;

не се сещат за главния прокурор, щом чуят за мъж с гола глава и шапка, а се сещат за мен.

Всички, които не живеят между обедните и вечерните новини, а търсят Непрестанната.

Заповядайте на 13-и вечерта. Не съм избирал датата, не зная дали има общо с любовни празници и т.н., но знам, че всяко стихотворение на света е любовно, защото любовта е причина, дори когато не е тема. Доведете своята причина, аз ще взема моята - езика.

И ще ви чета стихове, нещо едновременно безполезно и жизнено важно. И ще има музика, и ще си говорим.

We‘ll always have Столична библиотека.

Походката на свободата

Оригиналната публикация на есето е в сп. АРТизанин, бр. 14.

1.

Battle Royale звучи елегантно и изискано. Като някакъв префърцунен десерт или като артхаус филм, който никой от компанията не е гледал, но всички го коментират, за да не изглеждат тъпи. В наши дни battle royale е името на цял отделен жанр във видеоигрите.

Словосъчетанието е означавало малко по-различно забавление в американския юг по времето на законите Джим Кроу. Накратко – събират няколко черни момчета на импровизиран ринг, тепих или просто на прашната земя и ги оставят да се млатят, всеки срещу всеки. Понякога връзват очите им, за да е по-забавно. Победител е последният, съумял да остане на краката си. Ухиленият „меценат“, който е организирал събитието, плаща на шампиона жълти стотинки. Или изобщо не плаща, но вече обмисля следващия му бой, урежда залози.

В ето тази разновидност на battle royale редовно е участвал младият Джак Джонсън – роден през март 1878-а (досущ като нашето Освобождение), той става първият черен световен шампион по бокс в тежка категория трийсет години по-късно, през 1908-а. Досущ като нашата независимост.

2.

Джак Джонсън се ражда в Галвестън, Тексас, трето дете от общо девет в семейството на освободени роби. Посещава училище само пет години, после работи каквото дойде и живее където намери. Печалбата от първия му мач се равнява на един долар и петдесет цента. По това време боксьорът няма ни най-малка представа, че ще стане личен идол и пример за подражание на друг, всеобщ идол – Майлс Дейвис. Поне по отношение на детството, условията и средата, двамата на пръв поглед нямат нищо общо. Майлс Дюи Дейвис Трети никога не е бил беден и не познава дъното преди сам да се запъти към него заради хероиновата си зависимост от началото на петдесетте. Расте в заможно семейство – бащата е едър земевладелец и известен зъболекар, майката е цигуларка и учител по музика. За амбициозните родители не е проблем да изпратят талантливия си син да учи в Джулиард. Една от преподавателките на Дейвис в престижното училище се опитва да му пробута клишето за историческите страдания на афроамериканците като единствена първопричина на творческия гений – за робството, което ражда блуса и болката, която мотивира таланта. На младежа обаче такива приказки не му минават. Той я контрира с цитат от Summertime:  „Тате е богат, а мама – хубава. Аз никога не съм страдал и нямам намерение да страдам. Въпреки това мога да свиря блус, нали?“

3.      

Подобно на младия Джонсън, младият Дейвис по това време също няма представа, че му предстои да се превърне в най-гръмкото въплъщение на думата стил. И може би това е общото.

Стилът е походката на свободата. Демонстративното ѝ движение, откритостта ѝ насред улиците, площадите и кафенетата. Ако решим да повярваме на древните, че истината е не-скритост (ἀλήθεια), то стилът би трябвало да бъде истината за свободата, най-ясният и впечатляващ начин, по който тя се манифестира и показва себе си. Тук идват Майлс Дейвис и Джак Джонсън. Те не са борци за свобода, не са революционери, великомъченици и прочие. И не трябва да бъдат.

Да, свободата се нуждае от своите защитници, от борци, които да я извоюват и теоретици, които да я посочат на тълпата. Но тези вдъхновяващи идеалисти никога не са самата нея. Личните имена на свободата не са имена на герои, а на порочни, даровити хора, които просто не са били в състояние да живеят другояче, освен независимо. Те не анализират своята свобода и не се борят за нея. В този смисъл не вършат работа като икони, нито като портрети в класни стаи или пък като снимки в учебниците по история.

4.      

Титлата „световен шампион в тежка категория“ е нещо специално. Особен ореол окръжава носителя ѝ и това няма кой знае каква връзка с майсторството и изкусността на спортиста. Става дума за чист атавизъм и страхопочитание. Вещите в бокса знаят, че, технически погледнато, гигантите обикновено не са най-добрите боксьори и в по-долните категории са битките, които наистина могат да впечатлят ценителите. Но това не отменя митичния статут на световния шампион в тежка категория. Спортът не разчита на ценителите, а на масовия зрител. А последният не обича нищо толкова, колкото стълкновението между най-застрашителните и огромни мъже на планетата. Няма по-завладяващ спектакъл, не е измислена друга, по-ярка среща между първичността и поезията. Световният шампион в тежка категория волю-неволю се превръща в някаква алегория, неизбежно става ходещ символ на нещо си – на нацията, на възхода, на силата. И уви, на расата... Ето защо преди 110 години мисълта за черен световен шампион е недопустима. Полицията спира записа в 14-ия рунд на мача между Джонсън и Томи Бърнс, за да не се види „позорният“ нокаут. Спира и самата среща. Бяла Америка започва да търси „The Great White Hope“, която да детронира нахалния нов шампион, позволил си да разхвърля по ринга представители на „правилната“ раса. През 1910-а (навръх Четвърти юли!) тази надежда в лицето на Джеймс Джефрис също е победена безапелационно, с усмивка и снизхождение. Започват масови безредици на расова основа из цялата страна – Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Ню Орлиънс, Атланта, Сейнт Луис... 50 града в 25 щата. Поне 20 жертви и стотици ранени.  

През следващите няколко години Джак Джонсън продължава да защитава титлата си с лекота и това не му помага. Но по-големият проблем е друг, стилистичен – шампионът  носи скъпи дрехи и аксесоари, бижута, обича високите скорости и кара бързи, луксозни коли (в такава и умира), залага големи суми на хазарт, пресата е обсебена от него. И – по-лошо от всичко – не крие, че обича бели жени, позволявайки си най-безочливо да се жени за тях. Не го е грижа за каузата по равноправието на неговите събратя, но личната му свобода е още по-опасна. Проблемът е в походката му.

5.      

Джордж Форман казва, че боксът е като джаза – колкото по-качествен е, толкова по-малко го ценят хората.

Между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията.

Според популярния стереотип, боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти. Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост.

Майлс Дейвис знае всичко това дори по-добре от съвременниците си и през целия си живот е силно привързан към бокса. Прекъсва интервюта по средата, за да догледа мач. Тренира редовно в зали заедно с именити боксьори (включително в залата, където се е готвил Шугър Рей Робинсън). Твърди, че боксът му е помогнал да се избави от хероина. Преди важни участия се подлага на боксьорски режим и се въздържа от секс и храна. Забележително е, че когато говори за колеги-музиканти, по правило не си позволява да изглежда като фен, но стане ли дума за бокс, хладният гений отстъпва пред запаления почитател. Може би думата „кумир“ не е най-подходящата, вземайки предвид величавата арогантност на Майлс Дейвис, но ако тромпетистът някога е имал подобия на кумири, то те не са били музиканти. Имената им са Шугър Рей Робинсън и Джак Джонсън.

6.      

Албумът Jack Johnson (преиздаден по-късно като A Tribute to Jack Johnson) заема странно място в дискографията на Майлс Дейвис. Безспорно, няма нито репутацията, нито продажбите на Kind of Blue или Sketches of Spain. Но в творбата има нещо друго – някаква особена, завладяваща безцеремонност и безпардонност. Същата нагла свобода, която желае да те дразни, знае, че самото ѝ съществуване не е по правилата и затова празнува себе си с настървение.

Успехът на Джонсън е смятан за безобразие, талантът му – за престъпление. Подозирам, че Дейвис добре познава чувството, затова и сам настоява да напише текста за обложката на плочата. Вътре казва: „Джонсън олицетворяваше свободата – тя прокънтя силно като гонга, който го обяви за Шампион“. Казва и други любопитни неща по повод бързите коли и белите жени.

Самият албум също не е по правилата. Джазовите пуристи не го харесват, защото има твърде много рок и фънк в него. Рок пуристите не го харесват, защото пък има джаз. А авторът започва да избягва думата „джаз“ още през 1968-а, твърдейки, че просто прави „музика“. Така, както Джак Джонсън просто се боксира. Нека другите обясняват кое е черно и кое – бяло.

Плочата излиза през 1971-а и е саундтрак към документален филм за боксьора, номиниран за Оскар. Когато заговорят за фюжън и за джаз-рок периода на Майлс Дейвис, всички бързат да възкликнат Bitches Brew, но моят личен избор си остават тези записи. Не знам защо, но по някакъв начин влияят на походката. 

По книжарниците

„Ти, непрестанна новина“ излезе от печат. Търсете, както се казва, в добрите книжарници. Ако я има и в лошите, не възразявам.

Благодаря от сърце на редакторите си Иван Теофилов и Георги Господинов - за зоркото око, за фенера по пътя. За всяка дума.

На Люба Халева, която прави нещата ми да изглеждат красиви и топли, щом човек ги погледне в книжарницата. Благодарение на нея мнозина се подлъгват и посягат към тях.

На честните, умни и взискателни приятели, които също прочетоха ръкописа: проф. Людмил Димитров, проф. Георги Каприев, поетите Елин Рахнев и Димитър Ганев, журналиста и драматург Райко Байчев.

На всички в Жанет 45 и специално на издателката ми Божана Апостолова, която ме изръчка (както само тя си може), докато се намирах на не най-доброто място в живота си.

Ще благодаря още очи в очи. Премиерата е на 19 декември в Младежкия театър. Заповядайте да се видим там.

книгата в Goodreads - тук

в каталога на издателството - тук

Скоро

Написах нова книга. Казва се „Ти, непрестанна новина“ и излиза съвсем скоро.

Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов. 

Художник е Люба Халева.

Издава Жанет 45.

Световното стихотворение

В новия брой на вестник "К" поставиха въпроса за бъдещето. Имах удоволствието да съм сред питаните. 

Успех на доброто старо-ново издание. Та ето какво мисля:

Някои положения в науката звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, фразата остана в главата ми задълго. Красотата ѝ предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите общо взето вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.

Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.

Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.

Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, какво остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.

"Ние според мансардата" на немски

И още една вест за нова книга.

При мене тази година се получава нещо като шопския лаф за фойерверките: нема, нема, нема, па току... Но искам да уверя и заклетите си читатели (те не са един и двама – възможно е да са трима), и недоброжелателите си, че не е било нарочно. Просто така се стекоха обстоятелствата. И в момента съм щастлив, за което се извинявам.

Това е корицата на немското издание на „Ние според мансардата“. Двуезично е, а всъщност книгата не е съвсем същата – вътре има няколко нови стихотворения, коментари за немския читател (които впрочем биха били интересни и на българския), както и послеслов.

Издава eta Verlag (Берлин), в лицето на неуморимата Петя Лунд, която събра добрите намерения на всички, прояви инициатива и ни впрегна в работа.

Художник отново е Павлина Обретенова, на чиито талант се възхищавам.

Преводът е дело на Хенрике Шмит и Мартин Савов, като Хенрике е автор и на коментарите и послеслова. 

Преди време тя (отново с помощта на Мартин) преведе няколко мои стихотворения на немски. Студенти-художници от Хамбург (заедно с преподавателката си Габи Бергман) подготвиха изложба по текстовете, направихме четения в Хамбург и Берлин, после вернисаж. Хората навсякъде откликваха. Част от стиховете излязоха в едно австрийско списание (броят бе представен на Лайпцигския панаир) и след това просто не прекъснахме работа.

Изключително благодарен съм на изброените хора, както и на всички останали, свързани по някакъв начин с представянето ми пред немска публика – те не са малко и ще се погрижа да благодаря на всеки лично.

Поетика на себенадмогването

Излезе новата ми книга „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“. Издава я „Факел“, а художник е Павлина Обретенова. 
Благодаря на издателя си Румен Леонидов. 

Благодаря на научния си ръководител и рецензент проф. д-р Людмил Димитров за напътствията и безценните съвети през цялото това време.

Основа на тази книга е докторатът, който защитих през 2015, но книжното тяло не е „дисертация с корици“, намерението ми беше друго. Исках да напиша именно книга за късния Толстой и тя, освен че е (по необходимост) специализирано изследване, да бъде също и (по възможност) интересна за четене – противно на популярната у нас представа за „академичност“, всъщност двете не си пречат и няма такава норма, която да ги разделя.

Нека читателят отсъди доколко съм се справил. 

Накратко става дума за следното: в годините след духовния прелом, който Лев Николаевич Толстой преживява, проповедникът и художникът у него започват да се борят за надмощие. И в личността на автора, и директно върху страниците – на „арената“ на самия наратив. 

Тази борба при късния Толстой оставя поразителен отпечатък върху текстовете от периода и е едно от най-интересните явления, на които съм се натъквал като читател въобще. Прииска ми се да задълбая в него и резултатът от това задълбаване е книгата.

Don't Think Twice, It's All Right

Последният поет, удостоен с Нобелова награда за литература, беше Тумас Транстрьомер. Да – Боб Дилън не е Транстрьомер и затова много хора сега възразяват. Не е и Шимборска, не е Шеймъс Хийни. Но знаете ли какво казва за него самият Хийни? Веднъж при някакво запознанство представили ирландеца като „най-големия съвременен поет“. Той отсякъл моментално – „Не, това е Боб Дилън“. 

Дали Дилън е поет в този класически смисъл на думата като Транстрьомер, като Хийни? Поет като Бродски ли е (впрочем, двамата са родени на една и съща дата)? Писател като Солженицин ли е? Естествено, че не. Ако извадиш дори най-гениалните му текстове от музиката и ги оставиш сами, те не стоят с такава тежест, не са толкова внушителни, колкото в записа. Затова и поезията е жестоко, безкомпромисно изкуство – защото се изисква характер да останеш сам на листа, без никакви патерици. Въпросът обаче е друг: има ли нужда текстовете на Дилън да се издърпват насилствено от музиката, за да се докаже, че са литература? На подобен принцип някой би могъл да се пробва да съди и драматурзите – те също работят в жанрове, които се нуждят от нещо повече от книжното тяло, за да се покажат в пълнота. Но, слава Богу, ние не ги упрекваме заради това, че пишат за сцена и те често са Нобелови лауреати.

Тук може да се приведе и аргументът за синкретизма между поезия и музика от древността, да се изтъкне, че Дилън е представител тъкмо на това и прочие, но не виждам смисъл да го правя, защото така пък има реална опасност всички пишещи, които знаят три акорда, да вземат да се юрнат към китарите и тогава жална ни майка.

Ясно е, че повечето автори на песни, дори по-добрите, не съумяват да се изкачат до степен на Поезия (повечето автори на стихове – също). Но има и изключения. Дилън е такова – той винаги е бил изключение. И ако някога трябваше да бъде награден такъв автор, който е надскочил собствената си жанрова форма, минал е отвъд нейните естествени лимити, това е точно той. Да не говорим, че дори миналата година Нобелова награда за литература спечели журналистка, а преди са я давали и на небезизвестен политик.

Та затова, по повод цялата дандания, един поет-нобелист казва така: 

It ain’t no use to sit and wonder why
If you don’t know by now

Всичко е наред. Don’t think twice, it’s alright.

P.S. За заблудилите се – връчването на Нобелова награда за литература никога не е означавало, че си най-великият писател. Ако някой смята така, вероятно не е прочел целия списък с досегашни победители, за да види какви имена отсъстват (а в някои случаи – и какви присъстват). Граф Лев Толстой няма Нобел. Джойс също. От големите поети на XX век Одън няма, понеже от Академията му намекнали, че е добре да редактира свой предговор, в който критикува номиниралия го Даг Хамершелд. Той, разбира се, не го направил и после казал на приятели „Айде, отиде Нобелът”. It’s alright. 

Вкусът на живота според Иван Теофилов

Това са думите ми от представянето на Иван Теофилов на тазгодишната Аполония. Като текст излязоха във в-к Култура, бр. 30 (2867) - тук. Препечатвам ги. 

Направата на автоантология е специфичен жест, който дава възможност да надникнем в кабинета на автора, да се запознаем с неговите собствени критерии за отсяване, с неговия процес на „това – да, това – не“ – най-важния процес за пишещия човек. Когато чуят думата „автоантология“, много читатели биха си представили някакво монументално издание, което цели да респектира и с обема си, настоява да внуши страхопочитание отдалеч. Всичко това обаче няма нищо общо със светогледа на Иван Теофилов.

Пред нас е книга, която обхваща шест десетилетия от авторовия път. Самият поет живее в три Българии: Царство България, после и Народна република България, започвайки да пише в най-сталинисткия период на българския социализъм, още преди „размразяването“ (настоявам, разбира се, на кавичките при използването на тази дума), имаме привилегията да общуваме с него и днес, след промените. През целия си живот предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали) Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И въпреки че синтезира целия този път, автоантологията „Вкусът на живота“ е тънка книга. Подборката в нея е не просто внимателно направена, тя е безкомпромисна.

Този тип принципно отношение към художествените ти намерения, решителността да кажеш точно това, а не „всичко“ на читателя, готовността да пожертваш част от наследството си в името на мярата – това са белези на мисленето на големия поет. Напомнят ми на пословичната склонност на У. Х. Одън да се саморедактира през годините, да променя (драстично да съкращава, удължава или направо да премахва) текстове с вече придобит статут на шедьоври – при това с педантизъм и прямота, които докарват сериозни главоболия на редакторите, съставяли различните му томове „Събрано“.

В този смисъл „Вкусът на живота“ не е просто том „Събрано“ или „Избрано“. Тази книга ни дава възможност да видим нещо изключително интересно – как един значителен поет мисли своята поезия и света през годините, как се променя, докато си остава същият, ако ми бъде позволено клишето. Дълголетието на такъв поет е богатство и е редно да си даваме сметка за това.

Разбира се, в нашия локален контекст няма как да минем без ирония. В България властва една устойчива митологема за образа на каноничния поет, която не само отменя дълголетието му, ами направо поощрява обратното. Според нея поетът си отива от поезията млад, за предпочитане дори при трагични обстоятелства. Историческите несгоди на България подсилват тази митологема и я правят неизкоренима. Би трябвало да е анахронизъм, но уви, не е. Масовият читател и днес гледа на дълголетието на поета едва ли не като проява на лош вкус.

Е, творческата и житейска биография на Иван Теофилов недвусмислено ни показва другото – че съществуват (все пак) поети, които с достойнство вървят по собствения си път дълги години, не позволявайки на „злорадството на времето“ да ги отклони от него. И плодовете на таланта им не окапват след определена възраст, а напротив, раждат се нови, по-различни плодове.

Казионната критика е по традиция длъжник на такива поети и обикновено среща трудности при разбирането им. До ден днешен витаят най-различни често повтаряни тези за поезията на Иван Теофилов и това, че са често повтаряни, не ги прави по-малко грешни. Например, попадал съм на схващането, че поезията на Теофилов избягва делничното. В действителност тази поезия изобщо не се страхува от гмуркането в делника, защото има силата да измъкне оттам възможно най-не-делничните образи и благородни късове истина. Това ѝ позволява да естетизира ежедневното, да говори тихо за „забравените вещи“, за „фруктиерата“, за стола, за асмата на двора и едновременно с това да бъде извисена и универсална, да бъде чиста мъдрост. Нека си спомним, че едно от най-дълбоките късни стихотворения на Бродски (впрочем превеждан от Теофилов) е за чаша вода.  

Много по-лесно е лирическият глас да се качи на гребена на „големите“ актуални теми, да си помогне с патерицата на патоса, да застане плакатно на фона на някаква псевдоангажираност, която неуспешно прикрива опортюнизъм. Мнозина от съвременниците на Иван Теофилов са го направили. Той е отказал да го направи.  Не твърдя, разбира се, че е единствен – нито по отношение на тази естетизация на ежедневното, налична и у други големи наши поети от втората половина на XX в., нито по отношение на този отказ от кресливостта на слоганите. Но ние говорим тъкмо за почерка, погледа, а и за отказа на Иван Теофилов.

Още от появата на „Небето и всички звезди“ през 1963, официозната критика има един характерен проблем с този отказ: тя не критикува какво е казал поетът, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка, говори се за едни такива всекидневни неща, а не за Проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима, защото е много по-мъгляво и неясно. Какво да се прави с нещо такова? Откритото плюене поне припознава властта по неизбежност, посочва я. А истинската свобода се държи така, сякаш не я забелязва.

Най-сервилните критици виждат безразличие в съзерцателността на Иван Теофилов. А тя е всъщност на другия полюс – показва изтънчена чувствителност.

Няколко наблюдения относно тази чувствителност.

Добре известно е, че слабите поети и прилагателните имена взаимно се привличат, намират се едни-други някъде по средата в полето на бъбривостта. От самия Теофилов пък знаем, че „Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност“. Тоест, истински високият поет говори за самите неща. И в образната си система си служи с тях,  физическите неща, които могат да се пипнат и да бъдат уловени от сетивата. Така този поет, през естетизацията на ежедневното, достига и до смислови пробиви, до открития, като това да нарече морето „неопитомен обем“, пътеките – „драскотини“, да си служи с разгърната метафорика като тази: „И забелязваш някакво антично, / върховно оживление в природата, / като че ли в момента стари елини / подреждат статуите си и съблюдават / за геометрията на духа...“. Обърнете внимание, че това вече не са само тропи и някакви ефектни гримове за разкрасяване на стиха, а философеми.

***

Съществуват различни типове умни хора. По-разпространеният тип е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си морални дефицити.

Има и един друг, много по-рядък тип умни хора, към които причислявам Иван Теофилов. Когато сте в една стая с тях и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори, „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“. Такъв човек кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен. Той не поучава, но самото му присъствие е пример. Благодарен съм на Иван Теофилов за поезията. Благодарен съм му за общуването ни, в рамките на което той се превърна в мой учител – не говоря само за литература, а житейски. Показа ми, че пътят на поета, въобще на всеки човек, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, от непрестанното жужене на рояка от посредственост наоколо, встрани от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета в пространството, каква е истинската ѝ тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи всичко това. На нас ни остава да четем.  

Изложба по "Ние според мансардата" в Хамбург

На 14-и ще бъда отново в Хамбург за откриването на изложбата по стихове от „Ние според мансардата“. Заедно с вернисажа ще има и четене/разговор. Благодаря много на студентите на Gaby Bergmann към Akademie für Gestaltung HTK (Hamburger Technischen Kunstschule), които направиха толкова интересни илюстрации, на преводачката си Henrike Schmidt, както и на Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. 

Ако сте наблизо по това време – заповядайте.

Ausstellung von Studierenden der Hamburger Technischen Kunstschule HTK

Lesung mit Gedichten von Iwan Landzhew (Bulgarien)

Schrägen gibt’s nicht nur unterm Dach, sondern auch im Kopf. Der Dichter als Inneneinrichter der Seele — Studierende der Hamburger Technischen Kunstschule HTK (Kurs Experimentelle Illustration, Dozentin Gaby Bergmann) zeigen ihre visuellen Interpretationen und Kunst-Buch-Projekte zu Iwan Landzhews Gedichtband Wir MansardenMenschen.

Der Dichter ist bei der Vernissage anwesend und wird einige seiner Texte vortragen.

greskewitz | kleinitz | galerie

Erdmannstraße 14

22765 Hamburg 

Vernissage und Lesung (bulgarisch | deutsch): 14. Januar 2016, 19.00 

Ausstellung: 15. Januar bis 29. Januar 2016 

Dienstag – Samstag | 14.00 Uhr bis 18.00 Uhr

http://www.greskewitz-kleinitz-galerie.com

Veranstaltet von (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v. (www.postkartell.org) in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung (www.htk-ak.de) und der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V.

Dieses Projekt wird aus Mitteln der Stadtteilkultur des Bezirkes Altona gefördert.

Публикация в Словения

Сп. Sodobnost
превод: Namita Subiotto

Защита

Не съм писал нищо тук от няколко месеца, но имаше доста неща междувременно - и пътувания, и работа. 

На 14-и септември мина публичната защита на докторската ми дисертация "Наративни стратегии у късния Лев Толстой". Бих искал да благодаря на научния си ръководител проф. Людмил Димитров, на журито и специално на граф Лев Николаевич за благосклонното отношение през тези няколко години.

Paging Dr. Landzhev:) 

Извън тази тема: в края на август участвах в семинар за превод на поезия в Словения, където се превеждахме взаимно с автори от няколко страни. Резултатите се получиха интересни, а мястото е изумително. Живях в планинско селце, разположило се над огромни, дълбоки пещери в голям карстов район. Подземната река, която понякога търпеливо, а понякога и гневно дълбае скалите, излиза на повърхността чак в Италия. За съжаление вътре в пещерите не е позволено да се снима, но при повече свободно време, ще кача тук снимки от околността. Ето една: 

При още повече свободно време ще споделя и снимки от пътуванията до Германия и Латвия през май, както и впечатления от четенията там. Благодаря на хората, които все още надникват от време на време в този зле поддържан блог. 

Памет

   Ако беше възможно да избирам каква награда да получа, щях да предпочета именно такава – на името на Георги Рупчев (не бих имал против и на Биньо Иванов, разбира се). И такава, в чиято основа стои понятието за памет. Прочее, писането не е ли точно това – пожелание за памет? 

  В литературата изобщо миналото е по-важно от бъдещето и не се сещам за по-голяма ценност от паметта. И има няколко имена в българската поезия, такива от недалечното минало, които не успях да видя на живо, но са изключително важни за формирането на моите представи и критерии: относно това що е добрата поезия, какво я отличава и т.н. Константин Павлов, Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев. Общуването с тези хора през написаното от тях дава повече от общуването с мнозинството живи автори.

  Благодарен съм за общуването си с Георги Рупчев – за музиката и дълбочината в стиховете му, за висотата и естетиката на неговата дистанция. Все повече се убеждавам, че усетът за пазене на вярната дистанция е нещо ключово, много важно в поезията. Може би дори по-важно отколкото в бокса. Необходимо е да бъдеш достатъчно сам, ако се занимаваш с това.

  Има награди, които не би трябвало да дават особени поводи за гордост на победителя. Има дори такива, които след време оставят срамно петно в биографията на лауреата. Не съм печелил и не бих искал да печеля такива награди, радвам се, че тази не е една от тях. Напротив – винаги ще се чувствам горд с нея.

Интервю за "Списание на Институт за модерността"

Благодаря на Николай Узунов за въпросите, получи се хубав разговор. Оригиналната публикация е тук. Целият брой - тук. 

Николай Узунов: Бих искал да започна питанията си още с избора на заглавие на последната ви стихосбирка – „Ние според мансардата“ ( изд. Жанет 45, 2014 г.). В каква степен пространствата са важни за поета? И какви са предимствата на мансардата, пред панеления апартамент, например? С други думи: какви бяха вдъхновенията ви около създаването на стиховете? 

Иван Ланджев: Пространствата са не само важни, а фундаментални. Човекът е в сложни отношения с тях, не винаги приятелски. Между теб и мястото, в което си положен, често има антагонизъм, понякога помирение, по-рядко покой, много често някаква влюбеност... Но в последна сметка пространството и времето задължително те побеждават. Това не е лоша новина, защото процесът на твоята загуба е интересен и много ценен – това май е животът всъщност. 

И ако беше спорт, поезията щеше да е индивидуален, контактен спорт – първо, защото си съвсем сам (и така е най-добре), второ, защото гледаш света (противника), движенията му, вибрациите, и реагираш на тях. Той ти изскача с нещо, ти предлагаш някакво противодействие, реакция – стихотворение. 

Мансардата е удобна наблюдателна кула: надолу има много за гледане. Нагоре е Бог (ако тази дума ви смущава, измислете друга, но нагоре все пак има велика тайна). Също така, прекрасно място да бъдеш самодостатъчен е. „Ние“ не издържа много дълго като „ние“ на такова място, мансардата не го предполага. За сметка на това в нея пък всичко се помни много дълго. 

В Чеховия разказ „Къщата с мансарда“ художникът накрая ни уверява, че вече е взел да забравя станалото, но се вижда, че не е успял съвсем, нали? Надява се и него да не са го забравили. Затова завършва с въпрос. Забравил човек не пита. 

Н. У.: Стихосбирката е изцяло концептуална – от избора на цитатите между трите части, до цитата от Кавафис в началото, и последното стихотворение „*** Нека не го отричаме“. Нарочно търсен ли бе този ефект като внушение? Защо? 

И. Л.: Нарочно, разбира се. Вижте: идеята за нещо, хрумката, идва случайно. Ненадейно, неизвестно как – тя сполетява човека. Няма как да се получи нарочно да ти хрумне нещо, независимо от напъна – това би довело по-скоро до физически дискомфорт. Но той не бива да се бърка с идея, както често става. 

От друга страна, структурата е винаги нарочна, целенасочена. Не може строежът на нещото, направата му, да бъдат случайни. Ако са, то значи нищо не си направил и толкова. 

В този смисъл няма случайни неща в подредбата на тази книга, в препратките, епиграфите, цитатите (скрити, явни, или пък измислени, мистификации). Всичко това е там с причина. Понякога причината изисква малко повече от читателя, но това не значи, че е усложнена поради прищявка. Не искам да подвеждам читателите си, а да ги въвличам в своите работи. Не съм злонамерен към тях. 

За причините, заложените значения и тъй нататък може да се говори дълго. Някои ги улавят, други не, трети откриват такива, каквито няма. Четвърти, те са по-интересни, откриват значения, за които аз не съм се сетил, но очевидно ги има в текста. Пети са злонамерени и дребнави, отричат какъвто и да е замисъл или майсторство, заяждат се самоцелно и дрънкат ad hominem с пяна на уста. Към тях – полека, авторът не е винаги и задължително безпросветен идиот. Често пъти разпенявеният, нескопосан опит да докажеш нечие незнание, кара твоето собствено да лъсне. Но все едно – всички прочити са повече или по-малко естествени, в реда на нещата са. 

Изобщо, една книга е структурирано, хомогенно цяло. И всякакви постмодерни жестове и хватки, самоналожени ограничения, дори демонстративният отказ от структура – всичко това пак е форма на структура и строеж. 

Н. У.: В някои от по-ранните ви стихотворения, като „Анахронизъм“ и „Монумент“, е засегнат проблемът за отношението към действителността от преди 1989 г. Към какви теми следва да бъде ориентирана поезията – изцяло субективни или към такива, отнасящи се към настоящата ни действителност? 

И. Л.: Човек е ситуиран в настоящата си действителност, няма как да избяга съвсем от нея. Аз често правя опити да остана за по-дълго в XIX век заради руската класическа литература, но не се получава. А и това време, днешното, ми е много интересно всъщност. Стават важни работи. 

Иначе, все едно каква е темата, ако стихотворението е хубаво. На мен ми е безразлично. Разбира се, определени неща ме вълнуват повече от други и пиша за тях. Но като читател просто харесваш добрата поезия. Не е нужно да е свързана с тема, която те интересува пряко, точно днес. Ако е написано добре, ще те заинтересува. Хубавото стихотворение прави личните мисли на автора да стават и твои. 

Н. У.: Завършил сте бакалавър по философия. Кое е общото според вас между езика на философията и този на поезията? Явява ли се поетът пастир на битието, както пише Хайдегер в съчиненията си след 1950 г.? 

И. Л.: Ще ме поправите ако греша, но доколкото си спомням, това беше от „Писмо за хуманизма“ (малко преди петдесетте) и там се казва, че човекът (не поетът) е „пастир на битието“. А поетът, подобно на мислителя, философа, е пазач на този „дом на битието“ – езикът. Та, ние обитаваме един дом. Философията и поезията са близки, разбира се – и двете са педантични по отношение на верните думи. Да не забравяме, че Парменид е написал поема.

Н. У.: Възприемате ли се като автор, създаващ поезия с екзистенциални мотиви (безсмислието, смъртта, навика)? 

И. Л.: Първо, да направя уговорката, че въпрос за безсмислието като такъв според мен не съществува – това е въпросът за смисъла, но поставен максимално болезнено и остро. Срещащият безсмислие и абсурд всъщност е изключително чувствителен спрямо смисъла. Приемам, че съм такъв. 

Нека не навлизаме във философска дискусия относно existentia и essentiа, съществуване и същност и кое предхожда другото. Да приемем, че тези мотиви са такива – екзистенциални, както ги наричате. 

Дори когато се правим, че говорим за нещо друго в стихотворението, ние пак говорим за тези неща – смисъл, смърт, време, любов, Бог. На мен те са ми важни и тогава нека бъда такъв автор, нямам против. 

Нещо повече. Мисля, че и най-големите глупости, които четем – блудкаво стихотворение, тъп, но протяжен роман, претенциозна, но повърхностна критическа статия, посредствено есе и т.н. – в тях (макар и да не са главното) също присъстват тези мотиви. Хората ги е страх, че трудно се постига смисъл и че ще умрат. Прави са и за двете. Искат да имат значение, да не изчезнат безследно, и се чудят как да го постигнат. Всички мислим за това.  

Н. У.: В този ред на мисли – езикът ли разговаря с Поета, който трябва само да  го слуша (да се вслушва в него) или Поетът е водещият субект в процеса на създаване? В доминиращо отношение ли се намират Поетът и Езикът или са просто добри партньори?

И. Л.: Езикът е благосклонен към някои, към други – не. Вторите са още по-упорити и продуктивни и в това несъответствие е трагедията им. А също и големият смях. 

Н. У.: В какво се състои най-голямата трудност, когато емоции и преживявания трябва да бъдат описвани чрез езикови средства? В каква степен Поетът е способен да изгражда нов език и да променя установените му норми? 

И. Л.: Не зная за най-голямата трудност, но поне на мен езиковите средства са ми по-интересни от останалите. Имайте предвид, че ви го казва човек, който обича изкуството въобще и е много благодарен за възможността да му се възхищава. И все пак – това с езика е по-различно. Има нещо особено и странно в литературата, в сравнение с това да рисуваш, да свириш, да снимаш, да играеш. Защо го казвам, при положение, че обожавам музиката, обичам графиката, живописта, киното, театъра и т.н.? С литературата ангажираш сетивата на човек за нещо, което изобщо го няма там. Не е като да слушаш песен, да гледаш картина – това, което визуализираш, цялостно възприемаш, не е пред теб, него въобще го няма. И все пак го има – ти го чуваш, виждаш и т.н. И няма никакви ограничения в мащаба! Тоест, литературата, начинът по който тя твори реалност, е най-близкото нещо до магия, което притежаваме. Аз съвсем не вярвам в магии и всякакви такива, ню ейдж изстъпления и мистики, езотерични залитания, мисля ги направо за простащини. Но литературата има необяснима ценност, така е. 

А поезията е таванът на езика, убеден съм. И добрият поет наистина може и има позволението да прави повече неща с езика. 

Н. У.: „Ние според мансардата“ описва по интимен и личен начин човешки преживявания (в случая визирам „Недоразумението“ и „Вторият лъч“), в които обаче езикът не е сантиментален. Емоциите или рационалността трябва да бъдат определящи при създаването на поезия? 

И. Л.: Винаги съм гледал на това противопоставяне с подозрение. Все едно разумът е нещо скучно и неприятно – та в него са най-интересните тайни на този свят! Разумът участва във всеки творчески акт. И двете са заедно в поезията – и той, и емоциите. 

Н. У.: В много от стиховете ви по някакъв начин присъства образът на Смъртта („Въпроси към Иван Илич“ и „Мисли през сушав сезон“, например), а в други се усеща безсмислието от делника, в което пребиваваме. Какво може да подтикне един човек към писане – страхът от смъртта, отвращението от баналността на делника или...? 

И. Л.: Всичко това ме вълнува, да. Ще отговоря така: всички тия причини плюс още много. Любовта към литературата също – при мен е сред водещите. Защото това, че те е страх, че ще умреш и се хвърляш към изкуството в опит да си спечелиш повече време и трайност – да, това е вярно, но то се случва по-дълбоко в теб. На повърхността ти „просто“ обичаш литературата, запленен си от нея и решаваш, че искаш „и ти така“. 

При други хора има други мотиви – първо да си успешен, да си известен, харесван и т.н. Всичко това е чудесно, всеки го иска. Само че то е вторично. Ако това те води, а всъщност не обичаш книгите, защо се хващаш точно с писане? Защо не с друго? Такива хора не биха могли да ви отговорят. 

Н. У.: В „Пресечки“ е цитиран част от куплета на Chelsea Hotel No.2 от Ленард Коен, а „На закуска“ носи пояснение в скоби (Scherzo No.2). В какво отношение се намират музиката и поезията (извън общите разбирания за това, че езикът в поезията трябва да следва определен ритъм, независимо дали се пише в хекзаметър или свободен стих)? 

И. Л.: Аз  съм меломан и като цяло музикален човек, ритмичен. Музиката ми влияе много, това си личи и в писането. Обичам да си играя с формата, понякога да изглежда уж „консервативно“ (и аз се чудя за кого е такова), да е в строга стъпка, а после да се „чупи“. В книгата има доста стихотворения в рими, има и на другия полюс – свободен стих до степен, в която един музикално спънат човек няма да разпознае асонансите, алитерациите, мелодията, вътрешният ритъм, който неизбежно присъства в наредената реч. На такъв човек не може да му се помогне, уви. 

Не се присъединявам към „актуалната догма“ на свободния стих: че е задължително да се пише така и всичко друго е остаряло. Ако е задължително, за какъв свободен стих говорим тогава? Мисля че тази мода до голяма степен се поддържа и от страх: че например не можеш да боравиш с римите добре, затова е по-лесно да ги отречеш. Аз не споделям този страх, напротив, интересно ми е. Искам да ползвам всичко, което езикът предлага. 

И мисля, че е невъзможно да извадиш музиката от поезията. Освен ако ти самият не си неритмично дърво. 

Н. У.: Кои ще се увеличават в бъдеще – хората, четящи поезия или онези, които пишат такава? 

И. Л.: Нямам представа. Ако ме питате за някакви видими тенденции... знам ли. Това всъщност е косвено питане за стойността. Знаете ли, разговорът за стойността е безспорно важен и нужен. Но в същото време... самите караници за стойност в настоящето са лишени от особена стойност. Те са нужни, да, но все пак са повече жужене, отколкото нещо наистина меродавно – те не могат действително да определят нищо. Имам предвид, че тъпото в изкуството си ерозира самó, особено като почне да го блъска времето. Така че всичко е наред. Нека си пише всеки, който иска. И всеки да чете каквото иска. След време всичко си идва на мястото.

Четения в Берлин и Хамбург

Ще имам две четения в Германия идната седмица. Ако сте наблизо, заповядайте: 

19 май – Берлин 

Die Galerie Cankova und der Salon für interkulturelle Projekte „Windscheid“ laden herzlich zur Lesung mit dem Dichter Ivan Landzhev ein. Die Moderation macht Roumen M. Evert. Die Lesung findet am 19.05.2015 um 19 Uhr in der Windscheidstraße 12, 10627 Berlin statt. 

20 май – Хамбург 

Schrägen und andere Inneneinrichtungen 

Iwan Landzhew (Bulgarien) 

Lesung | deutsch-bulgarisch 

Mittwoch, 20. Mai 2015, 19.00 Uhr 

Makerhub Café, Kulturetage Altona, Große Bergstraße 160, 22767 Hamburg Altona 

Eintritt 5 Euro | Ermäßigt 3 Euro 

Veranstaltet von der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. und (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v., in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung. 

Illustration: Pia Ellenberger HTK 2013