Well It's The Alley Cat

back up in this with a fresh pair of sneakers... and a Jersey accent

Отпуската вече ме отпусна от двуседмичната си хватка и ето ни отново след рекламите. Не ми провървя съвсем със самото почиване и релаксът не успя да се случи на 100 процента - както обикновено. Затова след като се върнах попитах разни приятели те как са прекарали отпуската ми. Рекоха - "добре". Хубаво е да правиш хората щастливи, пък ако ще и с отсъствието си. Що се отнася до присъствието, със сигурност знам, че то е зарадвало майка ми и е ядосало котарака ми. Тръгнах си от Сливен с множество белези по ръцете от него - красивите неща са отвратителни, ужасно хапят и драскат през цялото време, а в човешки вариант и говорят глупости.
Любопитен се оказа пътят и в двете посоки - на отиване се сблъсках с онова прекрасно балканско недоумение от нормалното поведение на човека отсреща. На автогарата изневиделица непознат човек предложи на мен и двамата приятели, с които пътувах, да ни закара със своето такси-ван на цената на автобусния билет. Веднага го заподозрях в какви ли не дейности, на които външният му вид съвсем не отговаряше и дори без да се усетя, запомних номера на колата. Все пак се качихме. През целия път не се включих в приятелския разговор, който услужливият човек поде, освен един два пъти, само за да се заяждам за нещо и да разбера лъже ли за еди какво си. Подозрението ми нарастваше със всеки следващ учтив жест от негова страна. Например много по-малко го подозирах преди да ни пусне телевизия и музика в таксито. А това, че се съобрази с нашите жанрови изисквания и пускаше каквото кажем, вече ми се стори прекалено. Никога досега пътят по магистрала "Тракия" не ми се е виждал чак толкова неравен.
За капак на всичко, когато стигнахме Сливен, закара всеки от нас поотделно до дома му. А ние живеем в различни квартали! Помогна на всеки един лично с багажа и взе колкото пари беше заявил предварително - цената на автобусния билет. Отчете и студентското намаление (!) и след тази проява на нахалство чашата вече преля. Сигурен бях, че нещо не е в ред. Дълго след като слязох, българското в мен така и не се отърси от чувството, че все пак нещо ме е прецакал, а другото в мен, по-човешкото, се срамуваше ужасно много от първото. Ние не сме психически подготвени да се държат нормално и добре с нас, ставаме нервни и раздразнителни от това. Може би ще се научим.
На връщане за София си взех автобуса, където поне бях спокоен със сигурната информация, че съм прецакан в рамките на нормалното. За забавлението на пътниците се погрижиха, пускайки мюзикъл с Кевин Спейси ("Beoynd The Sea"), което само по себе си би могло и да се отмине с мълчание, но това, което го прави по-интересно е, че всъщност нямаше звук. Това е първият мюзикъл, който гледам, без да съм си затананикал нито едно от парчетата. Явно Кевин Спейси просто не го бива. А на почивката забравиха да спрат dvd-то и филмът тръгна пак, за да го затвърдят пътуващите, не чувайки нито една от песните на легендарния шоумен Боби Дарин, човекът за чиито житейски път се разказва в лентата. Отново през целия път не се отърсих от чувството, че нещо липсва.
Снощи в "Хамбара" обаче не липсваше нищо, звук имаше и едни пичове свириха прекрасен джаз. Джазът сваля всички подозрения и гали настроението ти под брадичката. И ти се чувстваш като доволен котарак, хитър alley-cat с блестящ поглед, дете на нощния живот, пълно с истории за котки. Наистина доволен, а не ядосан и драскащ като зверчето в Сливен при мама.
Докато си говорихме след изпълнението чернокожият перкусионист ме попита учуден как така говоря с акцент на човек от Ню Джърси. Казах му, че в тези части на града всички alley-cats говорим английски така. Посмяхме се - така е в софийските части на Джърси. После интернационалните пичове и френската дама се решиха да продължат в "Апартамента", а аз към апартамента вкъщи, за да дойда на работа днес.
Пияните ухилени хора през нощта са далеч по-естествени и по-малко подозрителни от позитивните добронамерени хора през деня.