Бонус трак

Приживе бях:

никому ненужни
фойерверки и подскоци,
движения излишни
по прагчетата на китарата,
по сцените,
движение на хероин
от буталото към лактите
движение –
във вените.

Приживе не разбираха буйствата
ми. Казваха: „Самоубиеш ли се не е борбено,
а бориш ли се е самоубийствено.”
Тогава измислете вие нещо ново.

Реших за себе си. Стрелях.

Сега съм дънер
сух, безлистен.
Във втория отдел на седми кръг разпределен.
Откакто съм дърво не шавам против волята си,
чувствам се стабилен, увековечен.

В нецензурираната версия на бонус трака съм,
намирам се в 13-та песен.
Помня, че в албумите ми бяха по 12.
Винаги.

Адът подозрително звучи като парче от Nevermind,
а вътре в мен е сложено пиратско копие:
ад не с девет, а със три по девет –
точно двадесет и седем –
годишни кръга.
Представете си
по колко грешници
запълват всеки!

Наоколо са все класици:
Хемингуей и Маяковски,
респективно вдясно и отляво,
са двата ми съседни дънера
и както е по текста на парчето
харпии вият гнезда по клоните
(едната харпия се казва Къртни).
Зад мен са още наркомани и художници,
озъртам се:
да, с оглед на всеобщата поезия съм
твърде гръндж.

Изобщо не се вписам в адовия прочит.

Тълпата е отбрана,
популярни типове.
Едва ли
ще ги впечатля:
не мога с клони никакъв акорд
да хвана
и не мога да изсвиря без това
елементарните си рифове.

Накратко адът е това.

Надявам се поне от дървесината
ми да излезе първокласен Фендър,
на него да се учи рижаво момче
в Сиатъл,
София,
или пък Сливен,
тийнейджърският дух отново да мирише на смола

и нищо никога да не се промени.

***
От "По вина на Боби Фишер" (2010)