събота, 27 март 2010 г.

Little Ashes

Шепа прах: Младите Дали, Лорка, Бунюел
За улеснение на българската публика заглавието на този филм от програмата на Филм Феста бе умишлено удължено – още в брошурата се заявява, че ще иде реч за „младите Дали, Лорка и Бунюел” и каквито и да било обърквания вече няма как да се породят. Тази услуга спрямо наивността на нашия зрител постигна успех и филмът се радваше на интерес у нас, включително заради гостуването на режисьора Пол Морисън, който с охота разказа за проекта си и любезно отговори дори на въпроси от типа „Защо избрахте тази история?”
Като оставим настрана важния само за телевизията въпрос за режисьорската мотивация, филмът определено притежава достойнства, които следва да бъдат споделени – на първо място, струва ми се, това, че не цели да шокира, а да разкаже история. Хубавото в разказването е тъкмо това, че историята върви непревзето и сякаш „просто се е случило” да бъде между гениални творци от един пол. Сексуалността в едно такова повествование вече отдавна може да шокира само българи или републиканци. Впрочем, шокира и испанската публика, която по думите на Морисън, не е била особено зарадвана от „посегателството” върху иконичните й образи.
Описаните отношения между тримата колосално важни за съвременното изкуство мъже – Лорка, Дали и Бунюел – се базират най-вече на биографични намеци, не толкова на исторически извори. Няма и как да бъде иначе, доколкото истински извори липсват. Историята, каквато я разказва „Little Ashes”, е била често обговаряна и влиза в графата на „всички знаят, че”, но същевременно никога не е била и няма да стане официално тиражираната версия. Самият Дали до края на живота си е доста уклончив за отношенията си с Лорка. Макар да е очевидно, че и любов, и отхвърляне, е имало и на това се гради целият филм на Морисън. В развитието на сюжета е отдадено съвсем ясно предпочитание на страната на Лорка, който се явява жертва на любовния триъгълник, както и буквално, жертва на фашистите. Страданието на Лорка е добре известно и документирано – той се бори упорито срещу това, което е и въпреки произтичащото мъчение, успява да запази позицията на достоен човек. Особено според тълкуването на Морисън. Ролята на поета е поверена на Хавиер Белтран, който освен че се справя убедително има и едно основно предимство пред колегите си Робърт Патинсън (Дали) и Матю Макнълти (Бунюел) – наистина е испанец.
Приятно впечатление прави и че Дали, който през целия си живот умело съчетава битието на велик художник с това на ужасен човек, не е представен тук като жалка карикатура на себе си, нито като някаква митологизирана фигура. Напротив – показва се процесът на ставане на Дали, логичният за него път от срамежлив студент до нагъл гений. И за разлика от повечето филми, съсредоточили наратива си върху "живота на твореца" (ужасно словосъчетание) този успява да покаже нещо много важно, което често остава скрито – влиянието, което "животът на твореца" (ето пак!) оказва върху творбитe. Чудесно е да ти се покаже в киносалон как любовта, приятелството и враждата повлияват поезията на Лорка и картините на Дали. Безпомощността на Бунюел в цялата ситуация също му повлиява житейски и творчески и това не е пропуснато в „Little Ashes”.
За зрителя накрая остават и много други блага, но заедно с тях и досадата от това, че трима известни чистокръвни испанци трябва през цялото време да говорят лош английски с испански акцент. Колкото нелепо, толкова и неизбежно.

2 коментара:

cadaurus каза...

Подобен е и проблемът с "Непосилната лекота на битието", където англичанин, шведка и французойка говорят на развален английски с "чешки" акцент. :)) Иначе гореописаното нещо страда от често срещания проблем на биопиковете, че хем иска да е "представително" за времето и събитията, които показва, хем да е художествено и да има какво да се види. Накрая не е ясно какво точно гледаш. :) Но лично аз очаквах да е по-повърхностен и дразнещо измислен, така че по-скоро ми хареса. :)

Landzhev каза...

И на мен!