За улеснение на българската публика заглавието на този филм от програмата на Филм Феста бе умишлено удължено – още в брошурата се заявява, че ще иде реч за „младите Дали, Лорка и Бунюел” и каквито и да било обърквания вече няма как да се породят. Тази услуга спрямо наивността на нашия зрител постигна успех и филмът се радваше на интерес у нас, включително заради гостуването на режисьора Пол Морисън, който с охота разказа за проекта си и любезно отговори дори на въпроси от типа „Защо избрахте тази история?”Като оставим настрана важния само за телевизията въпрос за режисьорската мотивация, филмът определено притежава достойнства, които следва да бъдат споделени – на първо място, струва ми се, това, че не цели да шокира, а да разкаже история. Хубавото в разказването е тъкмо това, че историята върви непревзето и сякаш „просто се е случило” да бъде между гениални творци от един пол. Сексуалността в едно такова повествование вече отдавна може да шокира само българи или републиканци. Впрочем, шокира и испанската публика, която по думите на Морисън, не е била особено зарадвана от „посегателството” върху иконичните й образи.
Описаните отношения между тримата колосално важни за съвременното изкуство мъже – Лорка, Дали и Бунюел – се базират най-вече на биографични намеци, не толкова на исторически извори. Няма и как да бъде иначе, доколкото истински извори липсват. Историята, каквато я разказва „Little Ashes”, е била често обговаряна и влиза в графата на „всички знаят, че”, но същевременно никога не е била и няма да стане официално тиражираната версия. Самият Дали до края на живота си е доста уклончив за отношенията си с Лорка. Макар да е очевидно, че и любов, и отхвърляне, е имало и на това се гради целият филм на Морисън. В развитието на сюжета е отдадено съвсем ясно предпочитание на страната на Лорка, който се явява жертва на любовния триъгълник, както и буквално, жертва на фашистите. Страданието на Лорка е добре известно и документирано – той се бори упорито срещу това, което е и въпреки произтичащото мъчение, успява да запази позицията на достоен човек. Особено според тълкуването на Морисън. Ролята на поета е поверена на Хавиер Белтран, който освен че се справя убедително има и едно основно предимство пред колегите си Робърт Патинсън (Дали) и Матю Макнълти (Бунюел) – наистина е испанец.
Приятно впечатление прави и че Дали, който през целия си живот умело съчетава битието на велик художник с това на ужасен човек, не е представен тук като жалка карикатура на себе си, нито като някаква митологизирана фигура. Напротив – показва се процесът на ставане на Дали, логичният за него път от срамежлив студент до нагъл гений. И за разлика от повечето филми, съсредоточили наратива си върху "живота на твореца" (ужасно словосъчетание) този успява да покаже нещо много важно, което често остава скрито – влиянието, което "животът на твореца" (ето пак!) оказва върху творбитe. Чудесно е да ти се покаже в киносалон как любовта, приятелството и враждата повлияват поезията на Лорка и картините на Дали. Безпомощността на Бунюел в цялата ситуация също му повлиява житейски и творчески и това не е пропуснато в „Little Ashes”.
За зрителя накрая остават и много други блага, но заедно с тях и досадата от това, че трима известни чистокръвни испанци трябва през цялото време да говорят лош английски с испански акцент. Колкото нелепо, толкова и неизбежно.
Описаните отношения между тримата колосално важни за съвременното изкуство мъже – Лорка, Дали и Бунюел – се базират най-вече на биографични намеци, не толкова на исторически извори. Няма и как да бъде иначе, доколкото истински извори липсват. Историята, каквато я разказва „Little Ashes”, е била често обговаряна и влиза в графата на „всички знаят, че”, но същевременно никога не е била и няма да стане официално тиражираната версия. Самият Дали до края на живота си е доста уклончив за отношенията си с Лорка. Макар да е очевидно, че и любов, и отхвърляне, е имало и на това се гради целият филм на Морисън. В развитието на сюжета е отдадено съвсем ясно предпочитание на страната на Лорка, който се явява жертва на любовния триъгълник, както и буквално, жертва на фашистите. Страданието на Лорка е добре известно и документирано – той се бори упорито срещу това, което е и въпреки произтичащото мъчение, успява да запази позицията на достоен човек. Особено според тълкуването на Морисън. Ролята на поета е поверена на Хавиер Белтран, който освен че се справя убедително има и едно основно предимство пред колегите си Робърт Патинсън (Дали) и Матю Макнълти (Бунюел) – наистина е испанец.
Приятно впечатление прави и че Дали, който през целия си живот умело съчетава битието на велик художник с това на ужасен човек, не е представен тук като жалка карикатура на себе си, нито като някаква митологизирана фигура. Напротив – показва се процесът на ставане на Дали, логичният за него път от срамежлив студент до нагъл гений. И за разлика от повечето филми, съсредоточили наратива си върху "живота на твореца" (ужасно словосъчетание) този успява да покаже нещо много важно, което често остава скрито – влиянието, което "животът на твореца" (ето пак!) оказва върху творбитe. Чудесно е да ти се покаже в киносалон как любовта, приятелството и враждата повлияват поезията на Лорка и картините на Дали. Безпомощността на Бунюел в цялата ситуация също му повлиява житейски и творчески и това не е пропуснато в „Little Ashes”.
За зрителя накрая остават и много други блага, но заедно с тях и досадата от това, че трима известни чистокръвни испанци трябва през цялото време да говорят лош английски с испански акцент. Колкото нелепо, толкова и неизбежно.
2 коментара:
Подобен е и проблемът с "Непосилната лекота на битието", където англичанин, шведка и французойка говорят на развален английски с "чешки" акцент. :)) Иначе гореописаното нещо страда от често срещания проблем на биопиковете, че хем иска да е "представително" за времето и събитията, които показва, хем да е художествено и да има какво да се види. Накрая не е ясно какво точно гледаш. :) Но лично аз очаквах да е по-повърхностен и дразнещо измислен, така че по-скоро ми хареса. :)
И на мен!
Публикуване на коментар