His chosen comrades thought at school
He must grow a famous man;
He thought the same and lived by rule,
All his twenties crammed with toil;
'What then?' sang Plato's ghost. 'What then?'
Everything he wrote was read,
After certain years he won
Sufficient money for his need,
Friends that have been friends indeed;
'What then?' sang Plato's ghost. ' What then?'
All his happier dreams came true -
A small old house, wife, daughter, son,
Grounds where plum and cabbage grew,
poets and Wits about him drew;
'What then.?' sang Plato's ghost. 'What then?'
The work is done,' grown old he thought,
'According to my boyish plan;
Let the fools rage, I swerved in naught,
Something to perfection brought';
But louder sang that ghost, 'What then?'
William Butler Yeats
сряда, 28 юли 2010 г.
вторник, 13 юли 2010 г.
Интервю за Stand.bg
Лесно ли се издава първа книга в България?
При тази книга имаше нещо по-различно, понеже гръбнакът на целия ръкопис, един цикъл от десетина неща, спечели миналата година конкурса „Веселин Ханчев". Там всъщност първа награда е да ти издадат книга. Предполагам, че е трябвало от конкурса да финансират издаването. Не знам как са протекли разговорите между организаторите на конкурса и издателството ми, но книгата е факт. Това ме интересуваше най-много. Иначе тези конкурси дават една легитимация. Защото в литературни среди като българската, които са локални, повече или по-малко махленски, едно такова по-авторитетно казване за теб е добре дошло. Някаква инстанция да се произнесе: „той пише добре". Ти можеш да пишеш добре и без да си печелил никакъв конкурс, но в последна сметка се оказва, че е полезно, не е излишно.
Участвал ли си в подобни конкурси преди това?
Печелил съм литературни конкурси като по-малък, иначе не. Не знам и отсега нататък дали ще участвам. Зависи от наградата, ако е достатъчно примамлива - защо не? Но това, което този конкурс направи, беше да се каже „да, ето вижте този човек".
Иначе откога пишеш?
Отдавна, само че като по-малък трябваше да мине достатъчно време, за да преодолея в себе си разни вътрешни препятствия. Да се покажат тези неща и на другите. Има такъв момент на преодоляване, на някаква по-трезва самооценка. Преди няколко години дойде този етап, в който започнах да публикувам по-често в периодичния печат, поезия и проза. Днес писането ме изхранва, работя като сценарист. Не мога да кажа, че се издържам с литература, защото не живея от художествената си литература, но, в общи линии, всеки лев, който печеля, е свързан с писане.
Остава ли ти достатъчно творческа енергия за писане на художествена литература, след като се занимаваш с писане и професионално?
Да. Двете неща са доста различни. Едното е професионален ангажимент, който гледам да си изпълнявам честно и съвестно. С художествената литература, с поезията, това е нещо друго. Това е вътрешна нужда, която движи. Двигател, който не си отива, не се разваля. Ако аз мога да бъда щастлив без това, няма да го правя. Обаче не ми се получава да бъда щастлив без него. Гледам и едното да помага на другото. Не съм от тези автори, които открито говорят против „другата" си професия. Мисля, че всяко писане е школа. В нещата, които правя за телевизията, властват същите драматургични закони, които властват и в театъра. Всичко това е школа по писане и не мисля, че ми е излишно. Не мога да кажа, че сценариите помагат на поезията, но не бих и побързал да го нарека нещо нечистоплътно, което писателят не бива да прави. Напротив. Има много примери на велики и не толкова велики писатели, които са се издържали и с журналистика, и със сценарии, и с телевизия, и с най-различни такива неща, свързани с писане. Това е нормално.
А на кое отдваш по-голямо значение - на поезията или на прозата?
Колридж казва, че прозата, това са думите в най-добрия ред, а поезията - най-добрите думи в най-добрия ред. И определено очарованието на поезията ме влече повече. Това е по-висш пилотаж в писането, доколкото синтезирано, с малко неща, казваш много. Не че се отнасям несериозно към прозата. Чета с настървение много проза, пиша отвреме-навреме проза за списания. Но сякаш в поезия е това, което основно имам да кажа, засега. По-нататък може да направя нещо с разкази. Но поезията си остава това, което ми е най-важно.
На представянето на книгата ти имаше много хора. Смяташ ли, че има криза в българската култура, както доста хора твърдят?
Хората, които казват, сочейки с пръст, че има криза в българската култура, може би имат криза в собствената си култура. По време на криза нещата в културата могат да се случват още по-добре. Това е много стара и известна теза. Нищо не пречи на културата да се случва по време на криза. Тя не е особено трудоемка откъм финансиране. За нещата, които правим, не е нужна мащабна и агресивна рекламна кампания. Нужни са хора, които да ни четат. И аз не съм песимист в това отношение, мисля че в България има такива млади хора. Просто трябва да се подобри начинът, по който те да чуят за нас, да знаят за това, което правим. Не е сложно.
Как беше приета самата книга?
Тя излезе в деня на премиерата, аз я видях за пръв път тогава, и трябваше да минат няколко дни, докато се появят рецензии в периодичния печат. Не знам как се приема. Получих похвали и потупвания по рамото от познати и непознати, което беше добре. На премиерата имаше и хора, които не познавах. Това ми хареса. Благодаря и на тях, че дойдоха. Мислех за това, че книгата излиза малко късно - лятото, а беше готова от известно време. Но залата въпреки това се напълни и аз останах много доволен. Надявам се сега да се приема и продава добре. В България поезията се купува и се разпространява по-малко от прозата. Което е странно. Издателствата приемат това за нормална ситуация и за правило, обаче гледайки историческата традиция, в България винаги е имало по-добра поезия, отколкото белетристика. Винаги. Откакто има българска поезия и белетристика, поезията ни е по-добра. Което не значи, че нямаме добри белетристи. Но в един глобален план, в прозата почти няма какво да съпоставим на световните образци. Дори на балканските образци. Ние нямаме нобелист (Канети естествено не се брои). Но това не ни пречи да имаме страхотни, световни поети.
30 стихотворения. Много ли са или малко? Как ги подбра?
Подбрахме ги заедно с редактора ми, поета Петър Чухов, на когото благодаря за работата - за думите, които каза на премиерата, за думите, които махна от книгата. Радващото е, че махнатите думи бяха съвсем малко, книгата не е „орязана". 30 стихотворения са просто точните за тази книга. Представях си я по този начин. Разделена е на три части по десет, като трите стадия на една шахматна партия. Понеже са казва „По вина на Боби Фишер" има и шахматни препратки. Нещата са вързани едно с друго, и биографично, и концептуално.
Изкушен ли си от шаха?
Бях. Като дете (до тийнейджър) се занимавах много активно и се състезавах. Стигнах до кандидат-майстор на спорта и след това спрях. Покрих нормата за майстор и се отказах. Въпреки това кумирът ми от тези детски години, Боби Фишер, си остана с мен. И реших, че е правилно точно той да бъде виновникът за цялата неадекватност и налудност - понеже е доста неадекватен и налуден гений. Преди да умре, го бяха нарочили за виновен за страшно много неща. За повечето от тях наистина е виновен. Но чисто естетически в шаха ми импонира начинът му на игра, стилът му. Той играе много просто! И аз се опитвам да играя просто в поезията. В живота ми е малко по-сложно. Не съм сигурен доколко се справям там, но в поезията наистина се старая стилистично да си наложа една простота и да избягам от излишествата. Това понякога е трудно.
Ако първата ти книга е някакъв ендшпил, какво следва?
Следва втора книга. Както беше казал Петър Чухов, това е най-добрата книга, която съм писал досега. Той ми отправи пожелание - „дано да е най-лошата оттук-нататък". Не знам каква ще е следващата книга, която ще напиша, дали ще е втора стихосбирка. Пиша нови стихотворения в момента. Имам и разкази, но още не са достатъчно за сборник. Ще видя кое ми се иска повече и ми се струва по-естествено да се появи на бял свят. Както досега, и оттук нататък за мен следва писане - това е сигурно.
Имаш стихотворение, посветено на Кърт Кобейн. Музиката ли е основното ти вдъхновение?
Вярвам дълбоко в тази взаимовръзка между музиката и поезията, защото добрата, силна поезия съзнава, че е музика. Във всяка поезия, независимо дали е римувана, или е бял стих, има вътрешен ритъм. И човек я пише с ритъм. За мен ритъмът е нещо задължително. Занимавам се с музика в свободното си време. По-скоро като меломан съм професионален, а като музикант съм посредствен. Свиря лошо, пея сносно, но слушам музика професионално и действително съм меломан. Много от нещата, които пиша, са повлияни от музиканти. Музиката е изиграла ключова роля в живота ми, в книгата има поема за Кърт Кобейн, имам стихотворение за Джими Хендрикс. Изобщо тази стихосбирка е изпъстрена с извесни мъртъвци. Някои от тях са музиканти, има един шахматист. Има много писатели, български и световни. Влиянията са доста - впечатлявам се от нещата, които си струват.
А как сядаш да пишеш?
Зависи от контекста. Ако става въпрос за офиса, сядам строго, дисциплинирано. Със стихотворенията е друго. Не съм от най-дисциплинираните писатели от този хемингуеев тип - да стана в шест часа и да започна да пиша, когато никой не ме притеснява. Не мога да си представя за какво нещо ще стана изобщо в шест часа. Пиша много вечер. Знам, че е писателско клише, но важи за мен. Успявам да се концентрирам вечер. Тази вече остаряла представа за писателя, който сяда много късно през нощта, налива си питие и започва да пише, при мен се случва точно така. Просто така умея да работя.
вторник, 6 юли 2010 г.
Интервю за Public Republic
Интервюто е на Галя Младенова
Снимки: Николай Николов
Мястото е Клуб 703 - любимо място, което от няколко дни вече го няма...
Иван Ланджев е поет, писател и телевизионен сценарист на 24 години. Лауреат е от националната олимпиада по философия (2005). Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски”, а сега учи магистратура „Изкуства и съвременност (XX-XXI в.)”.
Победител е в националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), както и в други литературни конкурси. На 16 юни бе премиерата на дебютната му стихосбирка „По вина на Боби Фишер”.
Oпределяш първата си стихосбирка „По вина на Боби Фишер” като „лична”. Защо?
В нея има солиден биографичен елемент. Разбира се, един автор би трябвало да умее да измисля неща от нищото, защото това, което правим, е свързано главно с въобразяването. В този смисъл честността не е най-голямата добродетел на поезията. Само че наистина има честност в тази книга, и това не е показна честност от типа „Ето, сега аз ще напиша нещо и то ще е честно”. Получило се е така просто от нужда. Надявам се да има добър баланс между въобразеното и между личното, биографичното…
За мен книгата е наистина лична, тя биографично започва от началото и свършва до сега. Разделена е на 3 части, които следват биографичен ритъм, занимава се със случки и проблеми, които са минали през годините, с лични мои неща, които съм имал нужда да кажа по някакъв начин.
Какво беше очакваното и какво беше неочакваното на премиерата на книгата?
Много се радвам, че успяхме да напълним кино „Влайкова”, защото в последния момент решихме това да е мястото. Хубавото е, че не беше камерно, дойдоха много непознати хора, млади, получи се разговор между тях и поезията. По предварителна уговорка премиерата трябваше да е в един джаз бар, но той излезе във ваканция, и трябваше бързо да намерим друго място. Аз не исках да е в книжарница, защото да представяш книга в книжарница е най-баналното нещо, което може да ти се случи.
Освен това аз имах и нещо предвид, което осъществихме на премиерата – накрая направихме едно парче от книгата (стихотворението – „Converse”) заедно с един мой приятел басист, с когото от време на време свирим заедно. За да го направим с бас трябваше озвучаване и сцена, което в книжарница нямаше как да се случи. Хората, които поканих да четат (Петър Чухов, Стефан Иванов, Тома Марков), казаха много хубави неща, надявам се и да са прочели хубави неща. Доволен съм и от слушаните, и от слушащите.
Гладко ли вървеше работата с твоя редактор Петър Чухов?
Да, защото ние сме приятели, не се събираме само по литературни поводи. Освен чудесен поет, той е и китарист – беше ме поканил за вокал в една от групите, в които свири… Разбира се, за разлика от него аз съм посредствен музикант, главното за мен винаги е било работата по книгата. И за моя радост той не я е „рязал”, много малко неща не влязоха – 2-3 стихотворения.
Тук – там по някоя и друга дума в отделните стихотворения, неща, за които сме се хванали да интерпретираме и да спорим. Това, което най-много ми помогна, бяха разговорите ни за поезията – имаме много сходни виждания, и двамата имаме слабост към езиковите игри, той дори ме е съветвал да не прекалявам с тях, защото има тенденция да го правя… Също така харесваме пестеливостта в изказа, поантите. Благодарен съм на Петър за сътрудничеството ни.
Все пак с какво беше по-различна нередактираната версия на стихосбирката?
Тя беше по-нехомогенна. Умувах дълго какъв да бъде редът. Стихосбирката стоя дълго време в суров вид, без да знам каква да бъде концепцията, как да се казва и какъв ритъм да следва. Беше кашесто, имах написани достатъчно стихотворения, с които не знаех какво да правя. В един момент трябваше да реша и мисля, че се получи нещо единно, балансирано и овладяно. Въпреки че е първа книга, има свой собствен тон – това ми харесва.
Имаш ли си любимо стихотворение от книгата?
Предпочитам да възприемам книгата като цялост. Очевидно, за да ги сложа в книгата, съм останал в един момент доволен от всички стихотворения. Има такива, които са ми по-важни, не че ги харесвам повече от другите.
Например „Куфар №18”, което спечели Ханчевия конкурс. Също така последното стихотворение, поемата „Бонус трак”. Тя е написана от името на Кърт Кобейн, който се намира в „Ад” на Данте. Там самоубийците са в седмия кръг на ада и са превърнати в дървета. Поемата е написана в първо лице, от името на самоубилия се Кобейн, който вече е дънер.
Около него са и други известни самоубийци – Хемингуей, Маяковски… Харесва ми идеята в стихотворението, защото е необичайна. Като цяло книгата е пълна с известни мъртъвци. Влиза се къде умишлено, къде неволно в диалог с Вапцаров, с Гео Милев, с Кърт Кобейн, с Боби Фишер, естествено.
Като по-млад си участвал в състезания по шах. Как се запали по шаха?
Историята е забавна и, разбира се, в нея е намесена жена. Аз бях много малък, някъде на 9, и бях отишъл на рождения ден на приятелка. Батко й беше идолът на всички деца в квартала и освен всичко останало, можеше да играе шах. Аз исках да я впечатля и играх с него, но той ме размаза.
Казах си, че това трябва много бързо да се промени. Накарах нашите да купят шах, записах се да тренирам, много скоро започнах да го побеждавам и се чувствах чудесно. После въобще забравих за момичето, обаче шахът остана. Много бързо се запалих и се занимавах наистина сериозно до една тийнейджърска възраст. Участвах в много турнири, по републикански първенства, веднъж и на европейско…
А защо се отказа? Промени ли нещо у теб шахът, все пак и името на стихосбирката е свързана с това?
Да, аз реших, че дължа на шаха поне едно заглавие на книга. Това беше моето сериозно детско занимание, всеки като дете си има по едно сериозно занимание. Обаче това в един момент не ми достигна, аз съм човек, който се впечатлява лесно от най-различни неща наоколко. Едно, че исках да остана с книгите, а сериозните занимания с шах са много времеемки, и друго, че много неща в тази възраст започнаха да ми се струват все по-интересни. Добре направих, че спрях.
Всъщност четенето започна преди шаха, научих се да чета много, много малък, някъде на 4 години сигурно. Четях каквото намеря, дори сложни книги, без да разбирам абсолютно нищо. Имах си ново умение – научил се да чете и хваща първите книги, които му попаднат. После се появи шахът… Той е перфектната диалогична игра, в нея едновременно може да покажеш превъзходство и да произведеш естетическа ценност.
Преплитат се логически и естетически съждения. Можеш едновременно да побеждаваш и да създаваш. Сега, след като съм се отказал да играя, спортната страна отдавна е останала на заден план, победата не е толкова интересна, но естетическото в шаха продължава да ме влече. А и шахматистите са впечатляващи хора и обичам да изучавам живота им. Чисто изследователски ме вълнува проблема за гения. Затова Боби Фишер всъщност е виновникът като персонаж в книгата. Той е бил виновен за много неща в живота си. Явно пак е виновен и след смъртта си, защото ексхумират останките му, което показва, че не съм сгрешил, като съм посочил него за виновник в заглавието.
Завършил си философия, тя помага ли за творческото писане?
Във всеки случай не пречи. Това е хуманитарна специалност и е близка до филологиите, защото изучавахме много класически текстове, но в същото време не е филология и аз не съм писател- филолог. Много често идеите, които се появяват в главата ми, идват точно от философеми. А философското образование е много хубаво нещо, защото дава една цялостна образованост.
Човек не може да работи като философ, особено в България, но като завършиш философия, просто излизаш образован човек. А според мен добрият писател не може да си позволи да бъде невеж. Особено сега, в нашата ситуация, след постмодерното, писателят не може да не е читател. Тези измишльотини за авторът, който не чете и пише, разчитайки на прозрения свише, са глупости. Не може да пишеш добре и да не четеш добре.
Занимаваш се с много неща, чии обувки са ти най-удобни – на поет, на писател, на сценарист, на шахматист, на музикант?
Шахматист не съм отдавна, а не съм и бил, така че това отпада. Когато човек е някакъв, означава, че това е основното, което прави, това е призванието му, издържа се от това нещо. Аз се издържам единствено и само от писане, кажи-речи всеки лев, който печеля, е от писане.
За музиката – просто е хоби, аз съм фанатичен меломан, постоянно слушам музика, каквото и да правя. Заниманията с музика също не са особено сериозни, просто много обичам музиката и вярвам, че тя е органично свързана с поезията. Това е видимо още от древна Елада, не мисля, че кой знае колко се е променило до днес. Добрата поезия, уважаващата себе си поезия, има вътрешен ритъм, всики поет пише с музиката в главата си.
Остават сценарната практика и поезията. Те са колкото две различни вселени, толкова и взаимосвързани – едното ми е професионален ангажимент, защото работя като сценарист, другото е просто нужда от поезия и писане на художествена литература.
В момента се издържам от писане, но не се издържам от художествена литература. Ако един ден дойде моментът, в който се издържам изцяло от художествена литература, това ще е супер. Не се виждам да правя нещо друго в живота си, не съм особено сръчен… Работата ми винаги ще бъде свързана с измисляне на неща – което при мен се получава чрез писане.
А трудно ли е да събереш всичко под една шапка?
Сигурно да, затова го събирам под много и различни шапки – колекционирам шапки отдавна. Вижте, аз не го и мисля толкова – по някакъв начин ми се отдава да балансирам.
Свършвам си работата на едното място, и я започвам на другото. Ако на някой му се вижда твърде динамично и тегаво, то за мен пък е много важно да бъда самостоятелен, да живея и да се издържам сам от това, което правя. Един автор би трябвало да може да си позволи самостоятелност. И ако за това му се налага да пише най-различни неща, включително за медии – да, защо не? Не го мисля толкова за трудно, колкото за естествено. Това е естественото състояние на нещата.
И, последно, накъде гледаш за в бъдеще?
Не се оплаквам, до голяма степен водя живота, който искам. Ще ми се да напиша по-хубави неща, да ставам все по-добър в това – да правиш себе си е интересен и вълнуващ процес. Имам много идеи за нещата, които искам да напиша. Предполагам, че ще има втора стихосбирка, ще има и проза. Мога да събера разкази за сборник, обаче съм доста самокритичен и това ще отнеме време, за да бъда доволен, първо и най-вече пред себе си. В по-далечно бъдеще бих написал пиеса, пише ми се за театър…
Ще видим, не знам. Но със сигурност ще има следваща стихосбирка, която вероятно ще е много по-различна от тази. Сигурно няма да има нищо общо с шаха. Имах нужда да разкажа за себе си и за шахматната партия на живота ми и по-нататък вече ще ви занимавам с други проблеми. Ще съм понатрупал още доста глупости и случки, аз не обичам да си ги спестявам…
понеделник, 5 юли 2010 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)