Поводът са разни хубави неща, които се случват напоследък и за които нямах време да пиша тук - публикацията в Granta и поетичният фестивал в Словения, където заминавам утре.
интервю на Людмила Йорданова
Поводи да потърся поета Иван Ланджев – много и кой от кой по-хубави.
Наскоро негови текстове бяха публикувани на английски в престижното международно списание Granta.
От 23 до 27 август т.г. пък му предстои да вземе участие в 15-тото издание на „Days of Poetry and Wine” (“Дни на поезията и виното”) в Словения. През последните години този международен фестивал се е утвърдил като един от най-престижните форуми за поезия в Европа. Той включва серия от четения, пърформанси и дискусии. Основната му част се провежда в най-стария словенски град Птуй.
В предишните издания на „Дни на поезията и виното” страната ни е била представяна от Георги Господинов, Румен Леонидов, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски и др.
Тази година ще се включат 26 поети от 20 държави (сред които САЩ, Франция, Великобритания, Германия, Испания, Турция и др.), а почетни гости ще са: Жак Рубо (Франция), Томаж Шаламун (Словения) и Нора Юга (Румъния). Иван Ланджев ще има няколко срещи със словенската публика, като първата от тях е на 23.08. в 20.00 ч., заедно с поети от Австрия, Словения и Хърватия в замъка в Ормож.
Стихотворенията на участниците ще бъдат публикувани на английски и словенски език в антологията на „Дни на поезията и виното 2011”.
Есето “Обувките на пешеходеца” ме накара да се вгледам и в собственото си крачене. Да си пешеходец по Пътя не звучи ли архаично в ХХІ век?
Не, не мисля.
Прозата ти не звучи прозаично. Кое все пак те кара да я пишеш именно като проза, поете?
Пиша проза за забавление, без особени претенции, когато имам нещо за казване. А и като работа, естествено.
Кой е идеалният читател? Той беше ли в журито на спечелените от тебе поетични конкурси?
Не зная кой е идеалният читател, но разчитам, че е схватлив. Не си го представям глупав, надявам се да е по-различен от този „обикновен читател”, „обикновен зрител”, за когото постоянно се говори, а никой не го е виждал. Аз също не го познавам, но ме ядосва – авторите все са длъжни заради него да банализират и опошляват всичко, което правят. Все трябва да е максимално буквално, да го разбере обикновеният читател, да го види обикновеният зрител и т.н.. Излиза, че този човек е някакъв съвсем безпросветен илитерат. Без чувство за хумор и отчайващо неук… Аз не вярвам, че трябва да се пише от такава презумпция. И за щастие, в поезията тя не важи, там мога да правя каквото си искам, да не подценявам умишлено читателите си, да не обиждам интелекта им.
Та, зарежете и идеалния, и обикновения читател. Дайте ми достатъчно интелигентни читатели, подтиквани от истински интерес. Те остават до края на книгата, те ми харесват.
Колкото до конкурсите… Когато ги спечелиш, си позволяваш лукса да казваш, че не са важни, за да се правиш на интересен. Когато не ги спечелиш, пак казваш, че не са важни, защото те е яд, че не си спечелил. Всъщност не трябва нито да се подценяват, нито да се надценяват. Нещо нормално са. А наградите от тях – нещо хубаво, разбира се.
Разкажи повече за това, което ти предстои на фестивала в Словения. С какво чувство очакваш това пътуване?
Много ми е интересно, защото тези мащабни събития още нямат аналог в България, досега не съм участвал в такова нещо. Ще четат поети от 20 държави! През годините български гости там са били Румен Леонидов, Бойко Ламбовски, Силвия Чолева, Георги Господинов. Приятно ми е да съм част от този списък, май съм и най-младият, така че е нормално да бъда ентусиазиран.
Важно ми е и поради друга причина: участието в голям международен фестивал е истинският начин да видиш къде се намираш спрямо света, къде е твоята поезия, а и поезията на твоята държава. Защото тук няма как това да се разбере. „Популярността” в локалния контекст на българската литература може да бъде нещо много измамно. Затова е важно да видиш и другото. У нас може да се окаже достатъчно да издадеш книга, трима твои приятели да кажат, че е добра, приятелите на техните приятели да се съгласят и готово – ти си утвърден писател. Остава само да те четат, но и за това си има приятели.
Радвам се, че при мен никога не се е получавало така. Запознанствата дойдоха едва след стихотворенията ми. Така се случи и с този фестивал. Бих искал да благодаря на доц. д-р Людмил Димитров, когото също не познавах до преди няколко месеца. Той преподава в Словения и докато се е търсел български поет за тазгодишното издание на фестивала, е попаднал и на мои стихове. Харесал ги е и ги е предложил на организаторите, които селектират участниците. А когато се върна в България, се запознахме и досега поддържаме прекрасни отношения с него и семейството му. Много съм му благодарен. Мисля, че това е естественият начин да се случват нещата. Някои хора харесват текстовете ми и така се завързват приятелства, покани. А не обратното. Предполагам, че харесването идва точно, защото не се познаваме предварително. Не казвам, че това, което пиша, е кой знае какво, но със сигурност е по-симпатично от мен самия.
„Напоследък се убеждавам, че за да бъде добре разбран, или още по-важно, правилно неразбран, един поет в България трябва да чете стихотворенията си на английски език в Американския университет.” Как си обясняваш това? Какво е за тебе публикуването на твоите стихове на английски в Granta?
Вече стават няколко цитата от това есе, ще взема да го помисля за сериозно достижение. Дай по-добре да говорим направо за публикацията в
Granta. Щастлив съм, че се случи. В моята глава това е много по-важно от други „новини” за мен, които са получавали и по-голям отклик. Не само заради престижа на изданието. Радвам се, че публикуваните преводи също са мои. От известно време насам превеждам свои стихове на английски. Занимавал съм се с този език общо взето през целия си съзнателен живот, попивал съм всичко, което чуя и прочета, и не спира да ми е интересно. И това, че от
Granta са оценили мои стихотворения, няма как да не ме радва. Все пак
Granta датира от 1889 г., там са публикували Тед Хюз, Силвия Плат, Шеймъс Хийни, Мартин Еймис, Милан Кундера, Реймънд Карвър, Иън Макюън, Маркес… Разбира се, това изреждане не е някакъв опит за поставяне редом с тези хора, това би било нелепо, просто… за мен е чест.
Какъв е добрият сценарий за спасението на четящия и пишещия човек днес?
Нека не бързаме толкова да опяваме четящия и пишещия човек. Той още има пулс, има и ресурса да се спаси – нали чете и пише? Но е вярно, че нещата около него почти никога не зависят от него. Той трудно може да промени нещо, очевидно е маргинал и сам не иска да бъде част от множеството. Особено ако се занимава с поезия. Да си поет сега е… нещо като да имаш ключ, който не отваря нищо. Много хубав ключ, ама не става за нито една врата. Но не се оплаквам. Не бива да забравяме и че понякога поезията може да е най-прецизното средство за разбиване на вратата.
Кой е най-обективният ти критик?
Опитвам се да бъда максимално обективен спрямо това какви ги върша на листа. Почти винаги имам някакви подозрения. Но и безкрайната редакция не е решение. Човек никога няма абсолютни основания да смята, че това, което е направил е добро. Но вече го е направил и това е положението.
Над какво работиш в момента, кой е най-новият ти творчески проект?
Много неочакван въпрос! Пиша нови стихотворения, но не бързам, надали ще напиша втората си стихосбирка до края на тази година. Не мога да бълвам текстове постоянно и да издавам ежегодно. Литературната логорея е сериозно заболяване.
Какво много искаш да бъдеш попитан?
Може би… да бъда питан още за Словения, това ме вълнува, естествено. Но, разбира се, ще имам повече за разказване когато се върна. Заради датите няма да мога да участвам в Поетиките тази година, но… няма как.
Какво непременно би попитал ти на мое място?
Нищо непременно. Но като стана дума за преводи и език, нещо свързано с това, знам ли. Ще ми се да преведа нещо и от английски на български. Нещо забавно – примерно Роджър Макгъф.
Говорихме за английския, но не и за българския. Нашият език също е изключително интересен, има много възможности. Чу ли това за „Съвета за българския език” и глобите, ако ползваш чуждици? Това е чудовищна глупост, но не е изненадващо, у нас чудовищните глупости никога не закъсняват. Сигурно си имат график и за това – примерно всеки вторник нова дивотия. Както и да е. Тези хора не си дават сметка, че огромна част от думите, които сами използват в ежедневието си, са чуждици. И че всичко това е нормален процес. Българският език няма да умре, ако се използват чуждици, ще умре, ако тук не останат хора, защото животът им е лош.
***
Още няколко линка:
