Портрет на съпругата

Тя се усмихва, наистина, но човек
не трябва да се доверява на рекламите.

Брадичката е задължително остра.
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията,
за да стигне до гърди, които
сега се вълнуват напразно.
Много скоро с тях ще се случи
най-обидното:
естетиката ще стане етика,
красотата – предназначение
и заедно с детето
ще се роди майката.

Любовницата ще умре.
Дори да се опитва, няма да е тя.

Дали ѝ е хрумвало като малка, докато
кокетно разкрасява и усъвършенства
подписа си, че един ден ще го постави
редом с неговия (подписа на инженера)
в прашна зала, от която даже слънчевият
лъч напира да си тръгне и дървениците
си търсят оправдание, за да излязат?

Всички поканени са съгласни:
грешката ѝ бе, че стана вярна.

Тя се усмихва, наистина.
И тайно се преструва,
че все още има тайни,
но аз видях отвъд стъклото
на очите ѝ. Там беше ясно.
Гардеробът, макиажът и
екскурзиите няма да помогнат.

Тя е омъжена жена.
Подобно гръмките заглавия на Ницше,
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и никого.
Но повече за никого.

---

Публикувано в е в Литернет, Стандарт, Литературен вестник, сп. Страница и др.