Торбалан и сатирата

Написах това есе за новия брой на Капитал Light. Вече излезе на хартия, онлайн е публикувано и на сайта на изданието - тук. 

Ако няма нещастие, няма смях. От първия неандерталец небрежар, който се е хлъзнал на бананова кора и са му се изхилили, вместо да му помогнат, та до днешните epic fail клипчета в YouTube, на които се смеем, защото някакъв клет човечец, скачайки в басейна, е пропуснал басейна – ние неизменно се забавляваме с чуждия провал. Изобщо – нещо е смешно, когато не е както трябва. Когато очакванията са излъгани. Когато има недоразумение и неразбиране, провал и нещастие. Всичко това е достатъчно известно, чак банално, но поражда важен въпрос. В България очакванията са излъгани, нищо не е както трябва, има много недоразумения, неразбирания, впечатляващи провали и поголовно нещастие. Защо тогава, като си пуснем телевизора, крайно рядко ще попаднем на нещо смешно?

Има една приказка, че във всичко на тоя свят можеш да откриеш поезия освен в слабото стихотворение. У нас днес е същото с хумора – като се огледаш, навсякъде можеш да откриеш комедия освен в нещата, които са замислени да бъдат комедийни. Там хумор като цяло няма.
Има и други неща по темата, дето всъщност ги няма. Две от тях заслужават особено внимание. Липсата на едното е тревожна, но въпреки това хич не ни притеснява. А за другото постоянно ни убеждават, че си го има и дори е най-важното. Само дето никой не го е виждал.

Първото нещо е сатирата.
Съжалявам за лошата новина, но в нашата страна днес няма сатира по телевизията. Който не вярва и твърдението му се струва гръмко, нека сега започне да превключва каналите и да търси, после да съобщи какво е намерил. Аз имам време, ще почакам. Някой сега ще се сепне, ще каже: "Ама как, бе, как да няма сатира, аз нали оня ден гледах..." Не сте. Няма какво. Има поводи за сатира. Но сатира няма.
В печатните медии и в интернет има отделни сатирици – пишещи и карикатуристи – които са блестящи автори с остри умове и аз ги ценя и шестимата, но телевизията е съвсем друго царство. Тя всъщност има някакво значение, защото всички гледат, а много по-малко четат. Закономерностите са особени – като напишеш смешен текст за вестник, списание или интернет портал, не печелиш никакви пари и го четат приятелите ти. Ако напишеш несмешен текст за телевизия, печелиш достатъчно, за да се издържаш. И го гледа цяла България. От първото получаваш онова усещане, което единствено авторът познава. При второто работиш за нещо, което има много автори и още повече редактори. А много баби – хилаво предаване.

Сатирата е такава наистина, когато осмива силните на деня. Ако се подиграваш с някой анонимен или беззащитен, това не е сатира, а злобица и злословие. От най-евтиния сорт. Също така може да бъде и донос – много добре застъпен жанр в българската традиция. Но пак не сатира. По необходимост като сатирик ти си длъжен да се майтапиш с елитите в обществото си. В телевизията на цивилизования свят това се случва свободно – в американската (Стивън Колбер, Бил Мар, Джон Оливър, до неотдавна Джон Стюарт), в британската (помоему най-високата летва въобще е това, което прави Стюарт Лий по BBC 2) и т.н. В българската не се случва и няма изгледи скоро да се случи. Ако на американския президент (без значение кой е) му доскучае в Овалния кабинет и реши да си пусне телевизора, ще види безпощадна критика и ирония. Българският ще види стар виц за един, дето се прибрал пиян. Нали го знаете? 

Демокрацията разчита на сатирата, за да изговаря себе си. Българската демокрация разчита на лошия превод и слабата памет. Ние смятаме американците за прости, но не щем излишно усложняване на екрана си. Социалният коментар ще ни развали настроението, а старият виц ни успокоява. Не ни разсмива, но ни е някак уютно с него. Защо да е хубаво, като може да е тъпо? В същото време не искаме да обидим нито един известен човек, пази Боже от такива лоши работи. И не говоря само за политиците – нищо че са като извадени от скеч и даже няма какво да им се добавя и преувеличава. Те са си готови. Българските лидери са сред най-натурално смешните хора, които съм виждал през живота си, не само думите и действията, дори телодвиженията им са нелепи. Но мълчанието покрай тях е ясно – породено е или от страх, или от кариеризъм (двете обикновено вървят ръка за ръка).

Лакейството обаче се разпростира далеч отвъд Народното събрание и стига до името на всеки що-годе известен човек в тая страна. Не смеем да се пошегуваме истински с никого, да не вземе да се обиди. Властва някакво странно разбиране за VIP статута като нещо, което имунизира човека срещу всяка проява на глупост и всяка постъпка, достойна за осмиване. Да вземем за пример механизмите на някаква незлонамерена шега, съвсем стандартна като техника и направа. Ако напишеш нещо от рода на: "Григор Димитров и тази година отказа да участва на АТП турнира в София, тъй като по това време ще е зает да не печели друг турнир." 

Или: "САЩ и Русия най-накрая се договориха за примирието в Сирия. Ако една от страните посмее да го наруши, другата ще ѝ пусне новия клип на Гери-Никол."
Или: "След като заяви, че от театрите ще се правят открити сцени, за да идват мечките, Христо Мутафчиев се обади на мечката от филма с Леонардо ди Каприо и я покани да играе в Смолянския театър. Министерството на културата чака отговор от бозайника."
Подобни шеги стават за публикация, но в телевизията няма актуална платформа, където да минат. Какво искаме да кажем с тях? Че споменатите известни хора са някакви идиоти и некадърници? Ами не. Искаме да кажем, че Григор Димитров скоро не е печелил турнир и вече е време да го направи, за да му се радваме. Че Гери-Никол може и да е талантливо дете, но в крайна сметка в България не само Веско Маринов прави тъпи песни. Трябва ли това да е обидно? И не искаме да кажем, че Христо Мутафчиев е злодей, а че в случая с мечките беше изтърсил глупост, с която си струва човек да се избъзика. Какво – публичната личност не е способна да казва глупости от време на време като всички нас ли? Аз вярвам в глупостта на публичната личност и ще я защитавам до последно. Но защо се получава така – има сервилност, пък няма сатира? Както винаги, ако не ни хрумва друго, можем да се облегнем на историческите аргументи.

Българският народ е народ тъжен, защото в огромна част от историята си е живял под владичество, за което дори спори и си настоява, че е робство (така може да е още по-тъжен). В тиранични режими като този на назадничавата Османска империя и този на просташката соцдиктатура не е прието да се шегуваш открито с елитите си. Можеш да го правиш само под сурдинка, защото, ако се осмелиш да си открит, следват едни специфични наказания. А хората обичат да се смеят, но все пак повече им харесва да дишат. Ето ви възможно обяснение. Звучи удобно, нали? Но аз съм склонен да мисля, че днешният български проблем се корени в българското владичество. А то е най-страшно (и най-смешно). От него освобождение не се вижда. Толкова.

Второто нещо, дето го няма, е прословута фигура в бранша – митичният и вездесъщ средностатистически зрител. Той е като някакъв Торбалан за сценаристи.
По негов адрес ще кажа само няколко думи, защото и аз като всички нито съм го виждал, нито го познавам. Но години наред ми се говори само за него. Той се появява с различни имена – баба Пена, баба Гинка, леля Цецка, Гошо от "Люлин", Пешо от "Дружба", средния кюстендилец... Всички тези хора са един човек, за когото телевизията неуморно те убеждава, че е много прост. Но нещата се правят само за него. Точно той няма нужда от сатира, точно той е единственото мерило и таргет, предварително съображение и крайна цел на телевизионния продукт. В началото не знаех за него. Спомням си, че беше преди... вече повече от осем години, бях съвсем младо момче, когато започнах след един национален кастинг в "Комиците". На главата ми имаше повече коса тогава, а вътре в главата – повече ентусиазъм. Скоро след това с не по-малко ентусиазъм се преориентирах към сериалите – плащаха по-добре, а и вече отчаяно исках да се махна от тоя средностатистически зрител. Само че няма къде да избягаш.

Сега ми се ще поне да го познавам, за да му кажа какво мислят за него тези от кутията, която обича да гледа. Да го информирам, че не го уважават особено много. Да му кажа за една стара максима в телевизията (авторството й се приписва на известни лица) – че никой никога не е загубил, като е подценил аудиторията. Отвратителна максима, направо гнусна според мен. Но много хора изкараха добри пари от нея, а аз не. Така че вероятно греша. Нищо не е сигурно и само Торбалан е вечен. Той броди с една торба на гърба, в която отнася всяка непослушна и оригинална мисъл.