Sub specie aeternitatis е по-добре

Това интервю (по повод четенето ми в Ню Йорк през май) излезе преди няколко дни в Public Republic. Взе го Владислав Христов - благодаря му, защото въпросите бяха интересни и за пръв път от доста време насам отговарям с охота. Снимките са на Цвета Атанасова, а оригиналната публикация е тук:  

http://www.public-republic.com/magazine/2012/06/93149.php 

Здравей Иване, американската култура и дух са част от теб, какви бяха първите ти впечатления след пристигането? В кое представите ти за Америка се разминаха с действителността и в кое се покриха? 

Няма да е пресилено, ако кажа, че всеки живее със своето лично предубеждение, със собствената си заблуда за САЩ. Много е трудно да си безразличен към тази страна – без значение кой си, къде си роден, американската култура е станала част от твоя живот, независимо дали това ти харесва или не. Моята представа за Америка е плод на дълги натрупвания, най-вече от книги, музика и кино. Тоест – от езика. Това не е нещо оригинално, характерно е за много българи от моето поколение, родените през 80-те, а и след това. За нас Америка вече престана да бъде химера, невъзможна мечта или нарочен враг и се превърна в място, до което се стига с едно прекачване. Някои се впечатлиха от идеята за това място още щом я чуха на английски, други пък побързаха да отхвърлят всичко. Аз съм от първите. Много от нас пораснаха така – информирани повече за Ню Йорк, отколкото за съседния квартал. Всеки един от познатите ми връстници, които се занимават с писане, си има по един такъв личен, неизменен град. Нещо като столица на мислите ти. За някои това беше Париж, за други Лондон... При мен е Ню Йорк. И тук нямам предвид Ню Йорк на Times Square или Wall Street. Говоря за Ню Йорк на писателите и музикантите, актьорите и художниците, Ню Йорк на The Village, на малките улички със стълбите пред всеки вход. Литературният, бохемският Ню Йорк. Аз знаех, че ще видя него, имах своите отдавна промислени маршрути и не останах разочарован. 

Мит ли е свободният дух на хората зад океана? Свободни и щастливи хора ли срещна там? 

В момента САЩ не преживява най-добрите си дни, но свободата на духа, усещането, че можеш да направиш всичко, продължава да бъде иманентно състояние там. Поне това видях и усетих, макар че от този град съвсем не следва да се правят генерални изводи за американците. Естествено, по улиците се срещат и нещастни хора – в американския контекст това са провалилите се, на тях Ню Йорк не им е простил, защото там всеки отива, за да постигне нещо. Ако успееш, дори и сградите те обичат. Ако не успееш, сам си си виновен – безкрайните светлини блестят за някой друг.

Щастливите хора са интересни от наша, българска гледна точка, защото са щастливи от своята свобода в рамките на закона. Тук се усеща и болезнената разлика с нас – нашето общество все още се управлява от хора, а тяхното от закони. Съзнавам, че това може дълго да се оспорва, но впечатлението ми е такова. 

Доби ли представа за Америка извън Ню Йорк, за едноетажна Америка? 

Много обичам тази книга на Илф и Петров, въпреки пропагандните й залитания! Но не мога да кажа, че опознах точно „едноетажната Америка“ – извън Ню Йорк прекарах само няколко дни в Принстън, Ню Джърси. Принстънският университет е сред най-престижните в света и градчето е точно такова, каквото трябва да бъде – малък академичен рай, в който не те напуска усещането, че „всичко е наред“. Студенти от цял свят се готвят да променят света или ако не света, то поне собствения си жизнен стандарт. В този смисъл Принстън няма как да е типичната, „истинската Америка“. Ню Йорк също, разбира се.

Тогава къде е „Тя“ – Средният Запад, Южните щати, Западното крайбрежние или малките, незабележими градчета, които обръщат вота? Не знам. Нямам никаква представа коя е „истинската Америка“ – може би е съвкупността от всички различия вътре в нея. Но и, честно казано, този въпрос за мен не е главното. Градовете винаги са ме интересували повече от държавите. 

Беше в къщата, където е живял Бродски, носят ли още духът на авторите си местата, където са живяли? Как се почувства на стъпалата, по които е вървял Бродски? 

Не съм стигал по-далече от фасадата и стъпалата :). Ако очаквате да видите паметни плочи на тези сгради, лъжете се. Животът не спира, днес в тези стаи вероятно има нови наематели. Това сигурно се отнася и за апартамента на Бродски, и на Одън, и на повечето домове на писатели, които видях. Ти, като читател, разбира се изпитваш благоговение, следвайки стъпките на любимите си майстори, но самият град не се впечатлява толкова лесно. 

В Ню Йорк се намират едни от най-големите книжарници в света. В книжарниците може да се каже, че се чувстваш в свои води, кои посети?

Разбира се, Strand с нейния знаменит слоган – 18 miles of books! Възхитително място, в което можеш да загубиш дни, въобще забравяйки, че навън те чака Манхатън. Така че ако отиваш там, по-добре е да знаеш предварително какво търсиш. Сдобих се с важни за мен заглавия, които няма как да се намерят у нас. Други прекрасни (и известни) книжарници са Barns & Noble, Shakespeare & Co, Rizolli... В Greenwich Village има и малки квартални книжарници, които определено си струват и е хубаво да не ги пропускаш.

Четенето ти в Ню Йорк беше пред българска и американска публика, какви са според теб разликите между двете публики? Как приема американската публика българската литература? Интересува ли се според теб американският читател от литературите извън своята собствена?

От няколкото четения, които досега съм имал в чужбина, винаги оставам с едно и също ведро впечатление – много ми харесва неподправения интерес на публиката към текста. Дошлите да слушат правят точно това – слушат текста и той определя мнението им за автора. Така беше и сега. Що се отнася до втората част от въпроса, американците рядко имат достъп до българска литература. И това, струва ми се, е наш проблем, а не техен. Ние трябва да променим нещо. 

Четенето в българското консулство, заедно с Лий Каплан (с нея участвахме и в Sozopol Fiction Seminar миналата година - и двете събития са организирани от фондация "Елизабет Костова")

Какви според теб са начините да се експортира българска литература в чужбина? Литературните четения са камерни, как това може да стане в по-голям мащаб? Какво според теб трябва да направят българските издателства и автори в това отношение? 

Далеч съм от позицията да давам съвети, но съм се замислял по този въпрос. Според мен проблемът ни не е в езика – има такава популярна теза, че българският език е, видите ли, малък и това ни спъва. Аз също я споделях, докато не осъзнах, че произведения, написани на по-„малки“ езици, се превеждат безпроблемно на английски и това тутакси ги прави фактор в световната литература. Така че ние нямаме никакво оправдание. За съжаление ще се наложи да работим в тази насока, вместо да се оплакваме. 

Американската литература е родила имена, като Фицджералд, Хемингуей, Милър, Вонегът, Буковски...какво продуцира в момента тя, има ли съвременни автори, които след години ще останат, като знакови имена? 

Списъкът е достатъчно дълъг, всеки опит за изброяване означава да пропуснем важни имена за сметка на други. Затова бих припомнил само, че и поетичната традиция на тази страна е много силна. И съм щастлив, че напоследък у нас се превеждат американски Поет-лауреати от последното десетилетие – говоря за Тед Кусър, Били Колинс. Разбира се, те отдавна са знакови имена (все пак са и вече възрастни), но дълго време „липсваха“ на български.  

Кои уроци трябва да научи българската от американската литература? 

Струва ми се, че урокът е един и може да се научи отвсякъде, не само от американската литература – просто махленското мислене трябва да изчезне. Ще ми се да се създава литература от гледна точка на вечността, а не от гледна точка на премиерата. Да се вълнуваме повече от естетическата стойност на текста, а не от мнението на познатите. Не бива да сме си толкова интересни помежду си. Това е нездраво, до нищо не води. 

Би ли живял в Америка, какво би те спряло да заминеш и какво би те задържало там? 

Бих живял на различни места, но все още никъде не си се представям окончателно, веднъж завинаги. Може би с годините ще добия яснота по въпроса, на 26 ми е позволено да се чудя. Но едно е сигурно – най-добре е да живееш на място, където виждаш, че има смисъл от това, което правиш. 

Връщайки се в България и отърсвайки се от първоначалният културен шок, как би обобщил пътуването си в САЩ? Какво ти даде то, и как такива пътувания се отразяват на твоето творчество? 

Отразяват се благотворно, имам нужда от тях, защото така се чувствам по-свободен. Глътка въздух са. А и човек може реалистично да оцени нещата, когато поглежда по-често отвъд собствената си ограда. 

В следващата ти поетична книга ще има ли и късчета Америка? 

Подозирам, че да. 

Празник

Схващането, че човек не бива да има никакви кумири, винаги ми се е струвало глупаво. Особено когато се свърже с изкуството, тогава става съвсем нелепо. Звучи като най-безпричинната забрана - да не харесваш твърде много(?) именно онова, което си струва да се харесва.
Може би затова имам доста и най-различни кумири. Понякога околните бъркат и вземат уважението към тези хора (и оттам честото им споменаване, непреодолимият стремеж към диалог) за някакво неоправдано сравнение с тях. Което също не е много умно схващане, но нямам нищо против.

Един от кумирите ми е Йосиф Бродски. Не само като поет, разбира се. Есетата му ("Less Than One") са сред най-вдъхновящите текстове, които някога съм чел. Естетическите му възгледи, начинът по който той мисли за писането и за изкуството въобще - десетки пъти с удоволствие съм откривал сходството. Онзи несравним момент, когато се вълнуваш от това, че и ти "винаги така си смятал", но тук, в тази книга, с тези думи, е казано много по-добре.

Всеки, който го е усещал, знае, че този момент е празник. Не малък, както е според израза, а значим, миров празник - когато твоите мисли са извадени от кутията на главата ти, гледаш ги върху страницата на някоя книга и там те изглеждат наистина блестящо, не поради това, че си съгласен, а поради майсторството на автора. Наред с всичко останало, Бродски ти дава и това усещане, а то е приоритет само на писателите от неговата класа. Тези писатели дават и другото усещане - когато пък не си съгласен с написаното, но то е издържано в такъв безупречен стил, че и несъгласието ти също те радва, просто нямаш друг избор.

От горните предпоставки идва и логичното заключение за четенето въобще - то радва.

Четенето радва така, както пушенето убива - почти сигурно. Казвам "почти" заради нужната уговорка - все пак това, което радва, е четенето на хубави текстове. Предпочитам да говоря за тях, а и посредствеността не би трябвало да празнува днес, поне не шумно.

Рискът от прекомерен патос при изброяването на радостите от четенето ми се струва оправдан на този ден. Честит празник. 

Снимките са направени пред апартамента на Бродски в Ню Йорк, на 44 Morton Street.

Следващото стихотворение е написано от Бродски за 40-тия му рожден ден - 24 май, 1980:

Я входил вместо дикого зверя в клетку,

выжигал свой срок и кликуху гвоздем в бараке,

жил у моря, играл в рулетку,

обедал черт знает с кем во фраке.

С высоты ледника я озирал полмира,

трижды тонул, дважды бывал распорот.

Бросил страну, что меня вскормила.

Из забывших меня можно составить город.

Я слонялся в степях, помнящих вопли гунна,

надевал на себя что сызнова входит в моду,

сеял рожь, покрывал черной толью гумна

и не пил только сухую воду.

Я впустил в свои сны вороненый зрачок конвоя, 

жрал хлеб изгнанья, не оставляя корок. 

Позволял своим связкам все звуки, помимо воя;

перешел на шепот. Теперь мне сорок.

Что сказать мне о жизни? Что оказалась длинной.

Только с горем я чувствую солидарность.

Но пока мне рот не забили глиной,

из него раздаваться будет лишь благодарность. 

I have braved, for want of wild beasts, steel cages,

carved my term and nickname on bunks and rafters,

lived by the sea, flashed aces in an oasis,

dined with the-devil-knows-whom, in tails, on truffles.

From the height of a glacier I beheld half a world, the earthly

width. Twice have drowned, thrice let knives rake my nitty-gritty.

Quit the country that bore and nursed me.

Those who forgot me would make a city.

I have waded the steppes that saw yelling Huns in saddles,

worn the clothes nowadays back in fashion in every quarter,

planted rye, tarred the roofs of pigsties and stables,

guzzled everything save dry water.

I've admitted the sentries' third eye into my wet and foul

dreams. Munched the bread of exile; it's stale and warty.

Granted my lungs all sounds except the howl;

switched to a whisper. Now I am forty.

What should I say about my life? That it's long and abhors transparence.

Broken eggs make me grieve; the omelette, though, makes me vomit.

Yet until brown clay has been rammed down my larynx,

only gratitude will be gushing from it.

Йосиф Бродски 

Влизал съм вместо див звяр в клетка. 

Издълбавал съм прякора си с гвоздей – на колене. 

Живял съм край море, играл съм рулетка, 

обядвал съм във фрак – с кого ли не. 

Два пъти съм разпарян, три пъти съм се давил. 

От ледник съм оглеждал половината свят. 

Родила ме е страна, която съм изоставил. 

Забравилите ме стигат за един цял град. 

Носил съм дрехи, дочакващи пак модата, 

бродил съм в степи, помнещи хунска следа. 

Сял съм ръж, жънал съм, по гумно съм ходил. 

Не съм пил само суха вода... 

Ядох хляб по изгнанишки – сбирах всяка трошица. 

Позволих си всичко, освен да плача. 

Преминах на шепот. Навъртях четирийсетица. 

Пуснах в сънищата си шпионката на пазача. 

За живота какво още? Години...години... 

Усещам единствено с мъката солидарност. 

Но докато не запушат устата ми с глина,

 тя ще произнася само думи на благодарност. 

 превод от руски: Бойко Ламбовски

New York Stories

След няколко дни, на 15-ти, ще чета свои текстове в Ню Йорк, в нашето консулство, заедно с американската авторка Лий Каплан. Четенето ще бъде на английски. 

Поканата може да се види тук: http://ekf.bg/downloads/Invitation_May%20readingEN.pdf

Ето и няколко препратки с по-подробна информация: 

в Стандарт: http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2012-05-10&article=409231  

в Културни новини: http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=14690&sid=13

Не зная какво друго да споделя по въпроса в момента. Или може би не мога да го формулирам. Затова ще оставя този изчерпателен и красноречив текст на Хю Лори да опише емоцията:

Бяс ни води из полето

Статията е публикувана в Sofia Live - тук. 

1. 

Всичко стана много бързо. Вървях в посока „Седмочисленици” и минавах през „Славейков”. Закъснявах. Обикновено в такива случаи по „Графа” (тоест точно до лявото ти ухо) с трогателни звуци се придвижва трамвай. Този ден не беше изключение. Заедно с другите минувачи постъпих по единствения разумен начин и направих крачка вдясно. Тогава ги видях – шест кучета лежаха необезпокоявани и изглежда не се впечатляваха от факта, че на книжните щандове до тях Кафка си съжителстваше с Джон Кехоу. 

Аз не бих нарекъл тези кучета бездомни, защото те очевидно си имаха дом – живееха на „Славейков”. А и в тази минута не мислех как да ги нарека. Бях в капан – вляво беше трамваят, движещ се мъчно, но все пак достатъчно бързо, за да ме сплеска; вдясно бяха те. И в двата варианта ме чакаше позорна участ. Огледах се за Йорданка Фандъкова – може би в момента е наколо и взема мерки. Уви, точно сега я нямаше. Притесних се много, но наблизо минаваха хора, а това винаги те кара да се стегнеш. Казах си „Подсъзнанието може всичко” и продължих смело напред. 

Разбира се, тогава едно от кучетата (уж най-мързеливото на вид) се спусна към мен. Причерня ми. Съжалих, че цял живот съм обичал повече котките и сега явно съм се издал. Това ли е краят, Иване? Какво постигна? Съвсем скоро щях да стана на 26, а дори още не бях написал втория си текст за Sofia Live. 

Но ето, че кучето ме пощади. Непринудено размаха опашка и ме подмина, тръгна подир някаква баба с покупки. В резултат на това сега имаме текст. 

2. 

Наред с всички ужасии, които води със себе си, една влязла в новините трагедия неизбежно докарва и лошия вкус. Лошият вкус винаги е втората трагедия. Когато бездомни кучета нахапят стар професор, който се е върнал у дома, а ти пишеш статии – тогава е ужасно трудно да се въздържиш и да не вкараш нещо силничко, първосигнално, от рода на „Кучешки живот” например. Изкушението е твърде голямо, ти просто трябва да обясниш на хората как стоят нещата, и то бързо, защото утре може да стане друга, още по-медийна трагедия. Затова хайде – нещо, каквото и да е. Набързо надраскано и нелепо, като велоалея в София. 

Тези похвати обаче действат. Ние всички обожаваме лошите новини и примляскваме от удоволствие когато ни ги разтълкуват простичко и ефектно. Всяко гадно събитие заслужава свой собствен шрифт, отделна шапка в предаването и тематичен джингъл. Само ужасните новини ни сплотяват в името на една обща, велика цел – празните приказки. Интересно как всеки път щом стане нещо отвратително и коментарите са неизменно едни и същи? Все някой няма търпение проблемът да се заколи, застреля, убие, смакча и така да се реши веднъж завинаги. Добре тогава. Щом разсъждаваме примитивно, нека поне е и практично. Да не убиваме бесните кучета, а да ги насъскаме – срещу всички останали актуални проблеми. 

За начало престъпността. Както ние ядем щастливи кокошки, така и тези хищници имат право да ядат щастливи главорези. И без друго напоследък стават показни разстрели, защо с кучетата не ударим едно рамо на организираната престъпност? Току виж сме успели наистина да изчистим България за един ден. 

Сега си представете и как няколко такива кучета върлуват наред във всички телевизии, в най-малоумните предавания, за които може да се сетите, ръфат кичозния реквизит и... нека не стигаме до водещите и гостите, защото мисълта е нехуманна. Единствената опасност е, че преди да са нахапали когото и да е, на песовете и кучките ще вземе да им хареса пред камерите, а от там връщане назад няма. 

Продължаваме поред. То се знае и че цели музикални жанрове ще изчезнат. Всяко по-тлъсто его в културните среди ще бъде ръфнато. В парламента никой няма да спи. Подкупите ще намалеят, и без това възпитаните катаджии и митничари ще се държат още по-възпитано, когато видят бясно куче на задната седалка. Борбата с корупцията може би най-сетне ще се превърне в борба срещу корупцията. Радикалните природозащитници ще преосмислят позициите си при всяко изръмжаване. 

И накрая, разбира се, шест специално подготвени кучета ще чакат зад сцената преди концерта на Веско Маринов (чух, че в Зала 1 щял да присъства един мъж на 50 и около 3000 жени на 65). Те ще са обучени не да изяждат, а само да хапят лекичко и често – това ще предизвика неподправено движение по сцената, по-лесно ще се стигат високите тонове и ще има истинска, добра причина за пот. 

Изобщо, нека затворим очи и с умиление си представим една такава София, в която бесните хапят Наглите, дръгливите ръфат досадните, помиярите хрускат пошлите и така до Утопия! А ако по някаква причина цялата тази идилична картина не ви харесва, има и друго решение. Вземете си котка. После, като я изхвърлите на улицата, шансът да се превърне в бездомно куче е малък.

Четене в четвъртък вечер

В четвъртък вечер от десет ще чета свои нови неща в новото място „На седмото неб(ц)е” (площад Славейков 11). Четенето е част от серията събития „София Поетики представя: Нощ на поети”, организирани от Ясен Атанасов. Благодаря му за поканата.

Зная, че десет е късно в известен смисъл, но проверих какво ще дават по телевизията и единствената друга поезия в този часови пояс ще е мачът Шалке 04 – Атлетик Билбао. Но имайте предвид, че това в Гелзенкирхен ще е само първата им среща.

Също така, ако дойдете, ще имате шанса да видите на живо как в паузите пускам свои любими парчета. От John Frusciante, Davy Graham, Warren Zevon, Tom Waits, Robert Johnson, Taj Mahal, Otis Redding, Madeleine Peyroux...

Искрено се надявам да обичате блус, защото това ще е основното през вечерта.

Четенето ще бъде на глас.

Информация за мен има тук: http://www.liternet.bg/publish26/ivan-landzhev/index.html

Заповядайте, от доста време не съм чел текстовете си пред хора и ще ми е приятно да се видим.

Торбичката на Кармазинов

"Срещнах Кармазинов, „великия писател“, както го величаеше Липутин. Кармазинов бях чел още като малък. Повестите и разказите му са известни на цялото предишно и дори на нашето поколение; мен те просто ме опияняваха; те бяха насладата на юношеството ми, на младостта ми. Впоследствие малко охладнях към перото му; тенденциозните повести, които постоянно пишеше в последно време, вече не ми харесваха тъй, както първоначалните му творби, в които имаше толкова непосредствена поезия; а най-последните му съчинения дори никак не ми харесваха.

Изобщо, ако се осмеля да изразя и своето мнение по такъв един деликатен въпрос, всички тия наши господа таланти от средна ръка, приемани обикновено още приживе едва ли не за гении — не само изчезват почти безследно и някак изведнъж от хорската памет, когато умрат, но се случва, че още приживе — щом само поотрасне ново поколение на мястото на онова, при което са действали те — непостижимо бързо биват забравени и пренебрегвани от всички. Някак внезапно става това у нас, досущ като смяна на декора в театър. О, това не е като с пушкиновци, гоголевци, молиеровци, волтеровци, с всички онези дейци, дошли да кажат своето ново слово! Вярно е и това, че у нас самите тези господа таланти от средна ръка, на склона на една почтена възраст, обикновено по най-жалък начин се изписват, без ни най-малко да го забелязват. Често се оказва, че писателят, комуто са приписвали изключителна дълбочина на идеите и от когото са очаквали изключително и сериозно влияние върху развитието на обществото, разкрива накрая такава рехавост и такава нищожност на основната си идейка, че никой дори не съжалява, дето толкова бърже се е изписал. Но беловласите старчета не забелязват това и се сърдят. Самолюбието им, именно на края на тяхното поприще, взема понякога размери, достойни за богове. За Кармазинов разправяха, че държи на връзките си със силните на деня и с висшето общество едва ли не повече, отколкото на душата си. Разправяха, че той ще ви посрещне и приласкае, ще ви очарова и омае с простодушието си, особено ако сте му нещо нужен, и то се подразбира, ако предварително сте му били препоръчан. Но появи ли се първият княз, първата графиня, първият човек, от когото се бои, ще сметне за свой най-свещен дълг да ви смаже с най-оскърбително пренебрежение, като шушка, като муха, и то тутакси, още преди да сте си излезли; той сериозно смятал това за израз на добър тон. Въпреки цялото си самообладание и изтънко познаване на добрите маниери самолюбието му, казват, стигало до такава истерика, че по никой начин не можел да скрие авторската си раздразнителност дори и в онези обществени кръгове, които малко се интересуват от литература. Ако някой случайно го озадачал с равнодушието си, той болезнено се обиждал и гледал да си отмъсти.

Преди около година четох в едно списание негова статия, написана със страшна претенция за най-целомъдрена поезия, и при това за психология. Описваше гибелта на един параход някъде край английския бряг, на което самият той бил свидетел и видял как спасяват загиващите и измъкват удавниците. Цялата тази статия, доста дълга и многословна, бе написана с единствената цел да изтъкне себе си. Просто се четеше между редовете: „От мене, от мене се интересувайте, гледайте какъв съм бил в тези минути. Защо ви са морето, бурята, скалите, отломките от разбития кораб? Та аз ви го описах достатъчно точно с могъщото си перо. Какво я гледате тази удавница с мъртвото дете в мъртвите ръце? По-добре мен вижте — как не издържах това зрелище и се извърнах. Ето ме, застанал гърбом; ето ме, обзет от ужас и безсилен да се обърна назад; ето ме, замижал — колко интересно, нали?“

"Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Убеден съм, че през лятото непременно носи обущенца с цвят на синя слива и седефени копченца отстрани. Когато се срещнахме, той се беше спрял на ъгъла на улицата и внимателно се оглеждаше. Забелязвайки, че го наблюдавам с любопитство, той с медено, макар и малко кресливо гласче ме попита:

— Бихте ли ми казали как най-пряко да изляза на улица „Бикова“?

— „Бикова“ ли? Че то е ей тука, съвсем близко — викнах аз с необикновено вълнение. — Все направо по тази улица и после вторият завой наляво.

— Много ви благодаря.

Проклета да е тази минута: аз май се бях смутил и гледах раболепно!"

"Той внезапно изпусна мъничкия сак, който държеше в лявата си ръка. Впрочем това не беше сак, а някаква кутийка, по-точно някаква чантичка или още по-точно дамска торбичка, от ония старинните дамски торбички за ръкоделие, впрочем не знам какво беше това, но знам, че май аз се впуснах да го вдигам.

Напълно съм убеден, че не го вдигнах, но първото движение, което бях направил, бе неоспоримо; да го прикрия, вече не можех и се изчервих като глупак. Хитрецът моментално извлече от обстоятелствата всичко, което можеше да се извлече.

— Не се безпокойте, моля ви — очарователно рече той, тоест когато вече добре видя, че няма да му вдигна торбичката, вдигна я, като да ме предварваше, кимна още веднъж с глава и си продължи по пътя, оставяйки ме да стоя като последен глупак. Все едно че аз я бях вдигнал. Около пет минути се смятах за опозорен навеки; но наближавайки дома на Степан Трофимович, изведнъж се разсмях."

Откъсите са от "Бесове" в превод на Венцел Райчев. Достоевски пародира Тургенев.

Грешка в заглавието

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.

Беше важно да минат няколко дни и от тази смърт в Студентски град. Така можем да видим колко точно трае медийната загриженост.

Преди да се захванем с гръмките изказвания, ми се ще да се отървем от два популярни мита. Първият е: „Това никъде го няма, ебати държавата”. Не е така, разбира се. Насилието вътре в рамките на кампуса се случва и наляво от Калотина. Ставало е и в Кеймбридж, Масачузетс – през 1995-а харвардска студентка по медицина убива съквартирантката си в стаята, намушквайки я с нож, след което се обесва в банята. Изводът: момичето е със сериозни ментални проблеми.

Вторият мит е, че такива неща не са се случвали у нас преди. Също не е вярно. Най-масовото убийство в България е станало пак в Студентски град, по Коледа през 1974-а, когато 17-годишният Бранимир Дончев застрелва дузина студенти. Изводът е същият: Бранимир е шизофреник.

И в двата описани случая става дума за насилие, породено от лудост. Няма как да се предвиди лудостта.

Но съвсем спокойно може да се предвиди простотията. Дори могат да се вземат мерки срещу нея. И тук вече стигаме до проблем, който си е само наш или във всеки случай не е на Харвард: убийствата в Студентски град през последните години не стават, защото някой е откачил. Те са резултат от нещо много по-опасно, което засяга повече хора – агресивната простащина.

Това е например някакви да се отрежат в чалготека, да се разправят пред входа и да разбият главата на минаващ студент. Или други от кръчмата да се върнат в стаята, да стане меле, единият да падне и да не се изправи. Тук не искам да дълбаем в конкретния случай с новото убийство: фактите още не са изяснени, нека съдът реши и т.н., каквито се сетите клишета. Ясен е само общият принцип и говорим за него.

Страшна работа е тоя принцип – повтаря се едно и също до откат, а се очакват някакви различни резултати. Както знаем, това пак е лудост, само че не от страна на извършителите. Изводът: от най-острата, мъчителна шизофрения боледува държавата. Може би решението е спешно да се хоспитализира, а всички ние, като неблагодарни роднини, да избягваме свижданията.

Зная, че това звучи гръмко – в самото начало предупредих. Не обичам такива фрази, защото са евтиният начин за журналистическо справяне с проблема, но нямаше как да се избегне. Пациентите, които ни управляват, явно наистина се нуждаят от електрошок, щом не забелязват очевидното: че мястото на агресивната простащина би трябвало да е възможно най-далече от университетските кампуси.

По-наблюдателните вече оповестиха, че в Студентски град има 60 нощни заведения. Ще допълня – и един кастрационен център за кучета. Хубав, немски. Не знам как ви се струва, родители, но може би там трябва да се пращат и мутрите, които идват специално, за да почерпят вашите дъщери с евтина водка и да ги завлекат по тоалетните в четвъртък вечер. Алкохолът е на половин цена, входът е свободен за дамите. Но те само влизат като дами. Излизат като друго. Това е стандартът, готиното нещо в Студентски град. А всичко готино се създава чрез агресивна реклама и 60 дискотеки. Не разбирам хората, които се чудят: логично е Петокнижието на Достоевски да не се радва на такава популярност, каквато имат леопардовите шарки и потта по сепаретата. Дипломата за завършено висше образование не е готина, защото и без нея можеш да си успешен и щастлив индивид, който хвърля салфетки.

Понякога имам чувството, че няма човек на света, който да разбира Студентски град. Което съвсем не пречи всички да говорим за него, напротив, даже поощрява „дебата”. Неадекватните реакции спрямо това място заслужават сборник. Една от най-популярните е височайшата погнуса в стил „бе, остави ги разни селяни там”, споделяна най-често от разни селяни тук. Или другото: сега имало идеи да се засилва полицейското присъствие, да се поставят камери. Това е симптоматично, забележете – мерките, които се обсъждат, са за гето. Мерки като за Южен Бронкс, а не за южна София. Дали пък между другото да не споменем и най-простото решение: мястото да заприлича на името си! Защото насилие има навсякъде, но действително на планетата не съществува кампус, който предлага Манджа стрийт и 60 кръчми. И прилича на Ахтопол.

Мисля, че и този Уникален български проблем, за който се надпреварват да хабят хартия и благодарение на него правят шеметни кариери, е точно същият: подмяната на дефинициите. У нас нещата просто се различават от названията си. Първокласният път не е първокласен път, кренвиршът от месо не е кренвирш от месо и студентският град не е студентски град. Нищо не заслужава името си.

Ако сме честни, това, което сега е „Студентски град”, трябва да се казва и аз не знам как, а „бизнесмените” и „предприемачите”, които строят незаконно там, биха могли да се наричат „престъпници”, примерно. Голяма част от студентите също няма да са „студенти”, докато влизат в това заварено положение на по 18 години и всичко „готино” ги залива пред блока. Ще бъдат същества, които се трепят за глупости. „Дипломата” ще е жалка хартийка. Някакво нищожно малцинство ще се занимава с книги и така ще търси своя изход от панелката („общежитието”) – тези хора ще са аутсайдери.

Колкото до „заведенията” – засега единственият шанс да се закрие някое от тях е ако убийството стане вътре или отпред. Дано да има и друг начин. Стискаме палци.