Належащи отговори

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.

Съвременният човек излиза в отпуск заради две неща – първо и най-важно, за да си качи снимки във фейсбук и второ, за да избяга от всички онези тежки въпроси, които го преследват в града. Опитът показва, че досега само с фейсбук сме постигнали известен успех. По отношение на второто нямаме никакъв шанс за бягство, а през отпуската става и по-зле. Защото дори да се отървем за няколко седмици от дилемите на всекидневието си, по време на почивката ни връхлитат едни други, много по-болезнени и фундаментални питания. Да, точно така –  имам предвид вечните въпроси на българската естрада.

Те ни дебнат.

Туристите опитват различни дестинации – някои поемат към планините, други все още са изпълнени с неоправдан ентусиазъм към Черноморието и плажуват насред жилищните комплекси там. Трети си намират тихо, уединено място и си въобразяват, че са се спасили. Някои от нас са на почивка точно в този момент, може би на палатки или на каравани и  си мислим, че ни се е разминало. Уви, не – съвсем близо някой, някъде, ще пусне тези песни и ние ще ги чуем. Братя Аргирови ще ни попитат „Как си ти – тъдъ-дъ-дът-тъд-тъдът?“ и оттам цялото ни лято тръгва надолу. Може и да сме в чужбина, все едно. Където и да отидем, там вече ни чакат вечните въпроси на българската естрада.

Те са няколко. Измъчват ни от десетилетия и никой досега не е дръзнал да им отговори. Всяко лято се впиват в ушите ни и този ужас се разиграва винаги на едно и също място – класическия пост соц ресторант. Ние не го търсим, той сам ни намира. Добре го познаваме, макар и често да ни се явява в различни превъплъщения (като например хижа, капанче, „традиционна кухня в стария град”, китно автентично заведение и т.н.). Има три белега, които винаги го издават: покривката на квадратчета, за която е невъзможно да се твърди с точност какъв цвят е; мазният оливерник, непочистван от откриването през 1992-ра.; безпощадната „питаща естрада“, която бичи от уредбата.

Бързам да поясня, че тя е нещо коренно различно от златната стара българска музика. И мисля, че тези хора – ресторантьорите през летния сезон – са се наговорили срещу нас. Те никога не пускат „Адаптация“ или „Бяла тишина“, „Богатство“ или „Среща“. Не. Те най-безсрамно атакуват с „Ветрове“.   

За разлика от чалгата, която с цялата си бездънна пошлост е съвсем предвидима, „питащата естрада“ поразява слуха тогава, когато най-малко очакваш. Тя издебва туриста в момент на уязвимост – докато е гладен и чака да му сервират. Веднъж чул тези брътвежи от колоните, той се променя, цялата му почивка се подчинява на тях като на някакъв тайнствен глас от отвъдното. Туристът не може да спи, постоянно си припява въпросителното изречение, кръвното му налягане спада, започва да се храни лошо и в крайна сметка хваща летен вирус. Но дори и на легло, съвсем безпомощен, той не спира да си тананика...

Смятам, че е крайно време да се изправим срещу това. Тези въпроси се нуждаят от честни отговори – нека започнем тук и сега. Всички знаем кой е основният:

На кого е нужна китара без струни?

Да го изясним веднъж завинаги – на никого! Китарата без струни е нефункционален предмет, който не може да се използва по предназначение. Никой няма нужда от нея. Продължаваме нататък.

За да засвири моето пиано

убит е слон, отсечен абанос.

И тази песен черно-бяла стана

добра ли е, това е друг въпрос.

Друг, но изключително уместен. Аз залагам на отрицателния отговор. Тук обаче косвено се поставят и въпроси от криминално естество: един и същ изверг ли е отсякъл абаноса и убил слона? Или това е някаква организация, за която ние не знаем, но певецът има информация? С търговия на музикални инструменти ли се занимават? Всъщност много е лесно да заклеймим друг, но може би цялата вина е в нас – черно и бяло в нас се преплитат.

Ако до всяко добро същество

застане поне още едно...

                                                                                                         

Какво ще стане? Дава ни се следният мъгляв отговор: „Ех, ще започне такъв живот“. Какъв? Единственото, което може да се каже с абсолютна сигурност, е това, че ако до всяко добро същество застане поне още едно (тоест, задължителният минимум), то тогава имаме две добри същества на много близка дистанция. И може да стане какво ли не, по-добре да не го мислим. Само че не ни оставят на мира:

Ако към тия две същества,

прибавиш и още две,

ти знаеш ли колко прави това?

Да, не е сложно, слушателят не бива да бъде така подценяван. Това прави точно четири добри същества и в никакъв случай „най-малко хиляда и две“, което е грубо аритметично недоглеждане.

Кой си ти, коя съм аз –

не е ли все едно това?

В общи линии да, но е добре да има и някакви критерии. В смисъл, вярно, че сме тук само за няколко дни, но все пак...

И последният наболял въпрос:

Каква жена, каква камбанария,

изправена пред моя млад олтар.

Защо ли да се правя на светия,

когато аз съм раждан за звънар?

Хм. Каква камбанария, какво, въобще... А? Не зная, наистина не зная. Ако вие имате идея за отговор, моля изпратете го до редакцията на Sofia Live, ще помогнете на хиляди почиващи.

Не остана време и място да разгледаме други опасни области на естрадата, като например заканителната, която произнася чудовищни заплахи („Ще продължавам да пея“) или агресивно-повелителната („Хей, момиче, ти разбери/ че живота е един, времето не си губи/ Шакадъм танцувай ти!“). Това обаче не значи, че ги няма и че не трябва да сме нащрек постоянно. В никакъв случай не бива да се отпускаме – естрадата точно това очаква от нас.

Когато преди повече от две хиляди години Хораций е написал „Приятели, избягвайте шума”, той без съмнение е имал предвид зверства като „каква жена, каква камбанария“ или „ритъма шакадъм“. За съжаление днес вече знаем, че шумът е твърде силен, а лятото – твърде кратко, за да избягаме. По-кратка от него е само отпуската. И единственото, което ни остава, докато тя трае, е никога, при никакви обстоятелства, да не сваляме слушалките си.

Днес

Днес е рожденият ден на Георги Рупчев и това е повече от достатъчно.  

Среща с баща ми в седем и половина 

Хайде, тичай, иди да се видиш с баща си,

усмихни се дори - прегърни го.
Ако можеш - ревни. За нещастие
още май не си циврил пред никого.
Хайде, тичай - не помниш ли книгите,
портокалите, плочите, джинсите
и детинското глупаво мигане,
като някой те пита чий син си ти.
Гледай умно. Пак ще чуят случайно съседите
за поредната твоя история.
Изтървано дете на разведени.
После майка ти пак ще говори,
ще се чупи гласът й във празното,
ще стърчиш до бюфета изправен и само
между другото с Оня ще споменавате
тия ваши бащи, дето вечно ги няма.
(И приятелите ти - и те са все калпави.
Скрил за малко юмруци в джобовете,
ще се зъбиш към жълтите зъби на лампите,
свой сред чуждите, чужд между своите.)
Хайде, тичай. Най-после ще можете
да премерите крачка със стария,
ще вечеряте, бавно ще режеш със ножа
всяка дума на две, ще повтаряш,
че животът е сложен, но с мама
се оправяте някак... И сетне с десерта
ще заръчате някоя песен за двамата,
ще платите и той ще замине във десет. 

Георги Рупчев

София: Поетики. Утре.

 

Тази година, за разлика от миналата, съм тук и ще прочета едно стихотворение. Заповядайте.

Гари не хапе

Откривам известна ирония в това, че преди няколко дни се върнах именно от Сибир и тук, посред жегите на нашата демокрация, първото, което заварих, беше топлата подкрепа към... присъдата над Pussy Riot! Отдавам го на горещото време, хората се объркват. Не е нужно да съм фен на тези момичета (и не съм), не трябва тяхното изпълнение да е по вкуса ми (и не е), за да знам, че двегодишната им присъда е връх на властовия цинизъм. И да, разбира се, че е непропорционална! Нужен е единствено здрав разум, за да се види крещящата разлика между “Rule of Law” и „Rule of Man”. Ясно е на кое от двете принадлежи Русия.
Обожавам литературата на тази страна (затова се занимавам с нея) и въобще целия й колосален принос в изкуствата. Но когато стане дума за политиката й е много трудно да не повдигнеш вежди от изумление.
За тези, които все още смятат, че тук става дума за защита на религиозни ценности, а не за брутална полицейщина, погледнете този клип. На него се вижда как Гари Каспаров (според мнозина най-великият шахматист за всички времена) просто стои и говори с журналисти. Той не протестира и не вдига стачка. Няколко полицаи идват и го изнасят, бият го и го вкарват в микробус, където го бият още. Това е очевидно. Но какво значение има някаква си очевидност за официалната версия? Ето я и нея: Гари Кимович е нападнал органите на реда и е ухапал (!) единия полицай... Не само на този клип, но и на няколко други (от различни камери), ясно личи, че не е хапал никого. За съжаление обаче, това пак е само очевидно - следователно, може и да не е достатъчно.

In Connection with the Club

Текстът излезе на английски в списание Vagabond (Bulgaria's English Monthly). Оригиналната публикация е тук:

http://www.vagabond.bg/index.php?option=com_content&view=article&id=2095&catid=95#.UDipm9Ygfg9

Преводът е на Кристофър Бъкстън.

Outside it rains, humdrum, but it suits the story. Just one guy is not bothered by the rain drops; he stands on the balcony, smokes and ponders. This is Rag the writer. He has an idea for a new book and longs to share it with some colleague (you know an idea shared is an idea half realised). With this in mind he phones his friend Tag the writer and begins breathlessly to tell him. Ideas splash onto his head one after the other, strong as the Sofia rain. It's hard for Rag to contain his enthusiasm – the book will be entertaining, bold, unpredictable, there'll be a quest in it, a search for treasure. And it will be called The Eleven Chairs.

Tag hastens to praise the idea, particularly its originality. He even suggests they write it together. Not even three minutes have passed, and he's already grasped how to develop the theme – for example, the treasure could be some diamonds hidden in the chairs. And wouldn't The Thirteen Chairs be a better title, it sounds more sinister. Tag talks up a storm and Rag agrees that it's a phenomenal idea. With cult-potential.

After they've reached agreement on their mutual indubitable genius, Rag and Tag happily throw down their phones and begin to feverishly think about what brand names they can introduce into their joint book. OK, the brand of telephone will certainly figure, but that wouldn't be enough. Both experienced writers are clear that in a book there's a lot to think through – for example the location of the launch and what kind of visuals will roll out behind them as background to the reading. It should be in black and white, but yet colourful somehow...

Now some envious sod would say that The Thirteen Chairs has some passing similarity with The Twelve Chairs, a book written by another famous pair of writers, but I see no point here in talking about banal, endlessly suspicious souls. When you write something good, spiteful people will always pop up to spit at it. Doesn't it occur to them that coincidences are precisely coincidences – because they happen by chance. It will be good for sceptics to keep in mind that Rag and Tag are not at all talentless, and they have the necessary qualification to prove it. They are entirely legitimate contemporary writers, members of the Union of the Association of the League of Organised Writers, they pay taxes, they've got clean criminal records and Category B driving licenses. They've both got girlfriends, second year journalism students.

Rag and Tag are bold brassy rebels who fight against linguistic boundaries and defend freedom of self expression. They are really cooking up a language revolution. In Tag's last work alone, the adjective, "fucking" is used 1638 times. Not at all bad for a children's book. The five star reviews of Rag and Tag's books are written by established critics like Tic, Tac and Toe (Toe is Tag's cousin, several times removed). But at the end of the day neither the critics nor I can convince you of the worth of these writers better than their books can. The titles speak for themselves and there's no way they'll be unfamiliar to you. Rag is the author of bestsellers like Catcher in the Oats, the chilling dystopian 1985, the masterfully entertaining Three Men in a Motor Boat. But perhaps the most memorable in this illustrious list is his immortal novelThe Apprentice and Margarita. And Tag has written such novels as My Surname is Red, South American Psycho, 99½ Years of Solitude, Catch 23 and Punishment and Crime. The crystal clarity of his style is impressive in the novella The Pensioner and the Sea, which hasn't been found in bookshops for a long time now as it's sold out. Unlike Rag and Tag. These people cannot be sold out. Talent has no day off. 

Two days before the Friday launch of The Thirteen Chairs in an elite (but not quite so elite) club, Tag, who apart from everything else is a poet, writes a new collection. For a long time he dithers in two artistic minds over how to fashion his most recent prose, but on Wednesday he suddenly sees the light: he narrows the Word file's margins, centres the text…and now poetry bursts from the screen. With prize winning potential. Tag sends it to his publishers with a plea to hurry, because he wants to present his collection on the same evening as the launch. The editor responsible is a responsible soul, he understands what's what, and that he has no time to read it – he prints 1000 copies directly with an average of 3.5 typos per page. Mistakes also count as rebellion – against the ossified system, as well as against literacy.

It's Friday evening. In the elite (but not quite so elite) club the curtains are heavy. The whole second year of the Faculty of Journalism is there, along with the 12 schoolgirls who next year will be first years – Journalism or Literature. The critics Tic, Tac and Toe are grinning at the barmaid and looking stuffed with goodwill. A famous media guru presents the book and warms up the atmosphere with some jokes that are even better known than him, but are skilfully woven into deserved plaudits for the two authors. And now they give out autographs. On the back cover of The Thirteen Chairs it's written next to Rag's photo that he is our most successful contemporary young writer. Next to Tag's photo on the right, it's written that he is our most successful contemporary young writer. Rag and Tag are over 45.

Rag and Tag have connections. And they create connections. Every connection between people is dubious by definition. A person can get tied up in all kinds of danger – with pure cocaine, with a femme fatale, with Islamic extremism, with the Russian Mafia. Or with local literary circles. In this elite (but not quite so elite) club, everything is connected and tied up. Like in the past. Like guts.

I came a little late, just missed the launch, but still I came in – didn't I really want to. They bade me "Welcome." 

***

Това беше единствената проза, която представих на четенето в Ню Йорк през май. В същия брой на Vagabond има и статия за гостуванията ни (моето и на Иван Димитров). Благодаря на автора Милена Делева, ето и линк: http://www.vagabond-bg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2088&catid=95&Itemid=64&limitstart=1 

Sub specie aeternitatis е по-добре

Това интервю (по повод четенето ми в Ню Йорк през май) излезе преди няколко дни в Public Republic. Взе го Владислав Христов - благодаря му, защото въпросите бяха интересни и за пръв път от доста време насам отговарям с охота. Снимките са на Цвета Атанасова, а оригиналната публикация е тук:  

http://www.public-republic.com/magazine/2012/06/93149.php 

Здравей Иване, американската култура и дух са част от теб, какви бяха първите ти впечатления след пристигането? В кое представите ти за Америка се разминаха с действителността и в кое се покриха? 

Няма да е пресилено, ако кажа, че всеки живее със своето лично предубеждение, със собствената си заблуда за САЩ. Много е трудно да си безразличен към тази страна – без значение кой си, къде си роден, американската култура е станала част от твоя живот, независимо дали това ти харесва или не. Моята представа за Америка е плод на дълги натрупвания, най-вече от книги, музика и кино. Тоест – от езика. Това не е нещо оригинално, характерно е за много българи от моето поколение, родените през 80-те, а и след това. За нас Америка вече престана да бъде химера, невъзможна мечта или нарочен враг и се превърна в място, до което се стига с едно прекачване. Някои се впечатлиха от идеята за това място още щом я чуха на английски, други пък побързаха да отхвърлят всичко. Аз съм от първите. Много от нас пораснаха така – информирани повече за Ню Йорк, отколкото за съседния квартал. Всеки един от познатите ми връстници, които се занимават с писане, си има по един такъв личен, неизменен град. Нещо като столица на мислите ти. За някои това беше Париж, за други Лондон... При мен е Ню Йорк. И тук нямам предвид Ню Йорк на Times Square или Wall Street. Говоря за Ню Йорк на писателите и музикантите, актьорите и художниците, Ню Йорк на The Village, на малките улички със стълбите пред всеки вход. Литературният, бохемският Ню Йорк. Аз знаех, че ще видя него, имах своите отдавна промислени маршрути и не останах разочарован. 

Мит ли е свободният дух на хората зад океана? Свободни и щастливи хора ли срещна там? 

В момента САЩ не преживява най-добрите си дни, но свободата на духа, усещането, че можеш да направиш всичко, продължава да бъде иманентно състояние там. Поне това видях и усетих, макар че от този град съвсем не следва да се правят генерални изводи за американците. Естествено, по улиците се срещат и нещастни хора – в американския контекст това са провалилите се, на тях Ню Йорк не им е простил, защото там всеки отива, за да постигне нещо. Ако успееш, дори и сградите те обичат. Ако не успееш, сам си си виновен – безкрайните светлини блестят за някой друг.

Щастливите хора са интересни от наша, българска гледна точка, защото са щастливи от своята свобода в рамките на закона. Тук се усеща и болезнената разлика с нас – нашето общество все още се управлява от хора, а тяхното от закони. Съзнавам, че това може дълго да се оспорва, но впечатлението ми е такова. 

Доби ли представа за Америка извън Ню Йорк, за едноетажна Америка? 

Много обичам тази книга на Илф и Петров, въпреки пропагандните й залитания! Но не мога да кажа, че опознах точно „едноетажната Америка“ – извън Ню Йорк прекарах само няколко дни в Принстън, Ню Джърси. Принстънският университет е сред най-престижните в света и градчето е точно такова, каквото трябва да бъде – малък академичен рай, в който не те напуска усещането, че „всичко е наред“. Студенти от цял свят се готвят да променят света или ако не света, то поне собствения си жизнен стандарт. В този смисъл Принстън няма как да е типичната, „истинската Америка“. Ню Йорк също, разбира се.

Тогава къде е „Тя“ – Средният Запад, Южните щати, Западното крайбрежние или малките, незабележими градчета, които обръщат вота? Не знам. Нямам никаква представа коя е „истинската Америка“ – може би е съвкупността от всички различия вътре в нея. Но и, честно казано, този въпрос за мен не е главното. Градовете винаги са ме интересували повече от държавите. 

Беше в къщата, където е живял Бродски, носят ли още духът на авторите си местата, където са живяли? Как се почувства на стъпалата, по които е вървял Бродски? 

Не съм стигал по-далече от фасадата и стъпалата :). Ако очаквате да видите паметни плочи на тези сгради, лъжете се. Животът не спира, днес в тези стаи вероятно има нови наематели. Това сигурно се отнася и за апартамента на Бродски, и на Одън, и на повечето домове на писатели, които видях. Ти, като читател, разбира се изпитваш благоговение, следвайки стъпките на любимите си майстори, но самият град не се впечатлява толкова лесно. 

В Ню Йорк се намират едни от най-големите книжарници в света. В книжарниците може да се каже, че се чувстваш в свои води, кои посети?

Разбира се, Strand с нейния знаменит слоган – 18 miles of books! Възхитително място, в което можеш да загубиш дни, въобще забравяйки, че навън те чака Манхатън. Така че ако отиваш там, по-добре е да знаеш предварително какво търсиш. Сдобих се с важни за мен заглавия, които няма как да се намерят у нас. Други прекрасни (и известни) книжарници са Barns & Noble, Shakespeare & Co, Rizolli... В Greenwich Village има и малки квартални книжарници, които определено си струват и е хубаво да не ги пропускаш.

Четенето ти в Ню Йорк беше пред българска и американска публика, какви са според теб разликите между двете публики? Как приема американската публика българската литература? Интересува ли се според теб американският читател от литературите извън своята собствена?

От няколкото четения, които досега съм имал в чужбина, винаги оставам с едно и също ведро впечатление – много ми харесва неподправения интерес на публиката към текста. Дошлите да слушат правят точно това – слушат текста и той определя мнението им за автора. Така беше и сега. Що се отнася до втората част от въпроса, американците рядко имат достъп до българска литература. И това, струва ми се, е наш проблем, а не техен. Ние трябва да променим нещо. 

Четенето в българското консулство, заедно с Лий Каплан (с нея участвахме и в Sozopol Fiction Seminar миналата година - и двете събития са организирани от фондация "Елизабет Костова")

Какви според теб са начините да се експортира българска литература в чужбина? Литературните четения са камерни, как това може да стане в по-голям мащаб? Какво според теб трябва да направят българските издателства и автори в това отношение? 

Далеч съм от позицията да давам съвети, но съм се замислял по този въпрос. Според мен проблемът ни не е в езика – има такава популярна теза, че българският език е, видите ли, малък и това ни спъва. Аз също я споделях, докато не осъзнах, че произведения, написани на по-„малки“ езици, се превеждат безпроблемно на английски и това тутакси ги прави фактор в световната литература. Така че ние нямаме никакво оправдание. За съжаление ще се наложи да работим в тази насока, вместо да се оплакваме. 

Американската литература е родила имена, като Фицджералд, Хемингуей, Милър, Вонегът, Буковски...какво продуцира в момента тя, има ли съвременни автори, които след години ще останат, като знакови имена? 

Списъкът е достатъчно дълъг, всеки опит за изброяване означава да пропуснем важни имена за сметка на други. Затова бих припомнил само, че и поетичната традиция на тази страна е много силна. И съм щастлив, че напоследък у нас се превеждат американски Поет-лауреати от последното десетилетие – говоря за Тед Кусър, Били Колинс. Разбира се, те отдавна са знакови имена (все пак са и вече възрастни), но дълго време „липсваха“ на български.  

Кои уроци трябва да научи българската от американската литература? 

Струва ми се, че урокът е един и може да се научи отвсякъде, не само от американската литература – просто махленското мислене трябва да изчезне. Ще ми се да се създава литература от гледна точка на вечността, а не от гледна точка на премиерата. Да се вълнуваме повече от естетическата стойност на текста, а не от мнението на познатите. Не бива да сме си толкова интересни помежду си. Това е нездраво, до нищо не води. 

Би ли живял в Америка, какво би те спряло да заминеш и какво би те задържало там? 

Бих живял на различни места, но все още никъде не си се представям окончателно, веднъж завинаги. Може би с годините ще добия яснота по въпроса, на 26 ми е позволено да се чудя. Но едно е сигурно – най-добре е да живееш на място, където виждаш, че има смисъл от това, което правиш. 

Връщайки се в България и отърсвайки се от първоначалният културен шок, как би обобщил пътуването си в САЩ? Какво ти даде то, и как такива пътувания се отразяват на твоето творчество? 

Отразяват се благотворно, имам нужда от тях, защото така се чувствам по-свободен. Глътка въздух са. А и човек може реалистично да оцени нещата, когато поглежда по-често отвъд собствената си ограда. 

В следващата ти поетична книга ще има ли и късчета Америка? 

Подозирам, че да. 

Празник

Схващането, че човек не бива да има никакви кумири, винаги ми се е струвало глупаво. Особено когато се свърже с изкуството, тогава става съвсем нелепо. Звучи като най-безпричинната забрана - да не харесваш твърде много(?) именно онова, което си струва да се харесва.
Може би затова имам доста и най-различни кумири. Понякога околните бъркат и вземат уважението към тези хора (и оттам честото им споменаване, непреодолимият стремеж към диалог) за някакво неоправдано сравнение с тях. Което също не е много умно схващане, но нямам нищо против.

Един от кумирите ми е Йосиф Бродски. Не само като поет, разбира се. Есетата му ("Less Than One") са сред най-вдъхновящите текстове, които някога съм чел. Естетическите му възгледи, начинът по който той мисли за писането и за изкуството въобще - десетки пъти с удоволствие съм откривал сходството. Онзи несравним момент, когато се вълнуваш от това, че и ти "винаги така си смятал", но тук, в тази книга, с тези думи, е казано много по-добре.

Всеки, който го е усещал, знае, че този момент е празник. Не малък, както е според израза, а значим, миров празник - когато твоите мисли са извадени от кутията на главата ти, гледаш ги върху страницата на някоя книга и там те изглеждат наистина блестящо, не поради това, че си съгласен, а поради майсторството на автора. Наред с всичко останало, Бродски ти дава и това усещане, а то е приоритет само на писателите от неговата класа. Тези писатели дават и другото усещане - когато пък не си съгласен с написаното, но то е издържано в такъв безупречен стил, че и несъгласието ти също те радва, просто нямаш друг избор.

От горните предпоставки идва и логичното заключение за четенето въобще - то радва.

Четенето радва така, както пушенето убива - почти сигурно. Казвам "почти" заради нужната уговорка - все пак това, което радва, е четенето на хубави текстове. Предпочитам да говоря за тях, а и посредствеността не би трябвало да празнува днес, поне не шумно.

Рискът от прекомерен патос при изброяването на радостите от четенето ми се струва оправдан на този ден. Честит празник. 

Снимките са направени пред апартамента на Бродски в Ню Йорк, на 44 Morton Street.

Следващото стихотворение е написано от Бродски за 40-тия му рожден ден - 24 май, 1980:

Я входил вместо дикого зверя в клетку,

выжигал свой срок и кликуху гвоздем в бараке,

жил у моря, играл в рулетку,

обедал черт знает с кем во фраке.

С высоты ледника я озирал полмира,

трижды тонул, дважды бывал распорот.

Бросил страну, что меня вскормила.

Из забывших меня можно составить город.

Я слонялся в степях, помнящих вопли гунна,

надевал на себя что сызнова входит в моду,

сеял рожь, покрывал черной толью гумна

и не пил только сухую воду.

Я впустил в свои сны вороненый зрачок конвоя, 

жрал хлеб изгнанья, не оставляя корок. 

Позволял своим связкам все звуки, помимо воя;

перешел на шепот. Теперь мне сорок.

Что сказать мне о жизни? Что оказалась длинной.

Только с горем я чувствую солидарность.

Но пока мне рот не забили глиной,

из него раздаваться будет лишь благодарность. 

I have braved, for want of wild beasts, steel cages,

carved my term and nickname on bunks and rafters,

lived by the sea, flashed aces in an oasis,

dined with the-devil-knows-whom, in tails, on truffles.

From the height of a glacier I beheld half a world, the earthly

width. Twice have drowned, thrice let knives rake my nitty-gritty.

Quit the country that bore and nursed me.

Those who forgot me would make a city.

I have waded the steppes that saw yelling Huns in saddles,

worn the clothes nowadays back in fashion in every quarter,

planted rye, tarred the roofs of pigsties and stables,

guzzled everything save dry water.

I've admitted the sentries' third eye into my wet and foul

dreams. Munched the bread of exile; it's stale and warty.

Granted my lungs all sounds except the howl;

switched to a whisper. Now I am forty.

What should I say about my life? That it's long and abhors transparence.

Broken eggs make me grieve; the omelette, though, makes me vomit.

Yet until brown clay has been rammed down my larynx,

only gratitude will be gushing from it.

Йосиф Бродски 

Влизал съм вместо див звяр в клетка. 

Издълбавал съм прякора си с гвоздей – на колене. 

Живял съм край море, играл съм рулетка, 

обядвал съм във фрак – с кого ли не. 

Два пъти съм разпарян, три пъти съм се давил. 

От ледник съм оглеждал половината свят. 

Родила ме е страна, която съм изоставил. 

Забравилите ме стигат за един цял град. 

Носил съм дрехи, дочакващи пак модата, 

бродил съм в степи, помнещи хунска следа. 

Сял съм ръж, жънал съм, по гумно съм ходил. 

Не съм пил само суха вода... 

Ядох хляб по изгнанишки – сбирах всяка трошица. 

Позволих си всичко, освен да плача. 

Преминах на шепот. Навъртях четирийсетица. 

Пуснах в сънищата си шпионката на пазача. 

За живота какво още? Години...години... 

Усещам единствено с мъката солидарност. 

Но докато не запушат устата ми с глина,

 тя ще произнася само думи на благодарност. 

 превод от руски: Бойко Ламбовски