Invisible Dreams - RHCP cover

Don't look back in acoustic anger

Една от многото много добри акустични версии - Japan'2006. По-завладяващо отколкото в албума.

Наука, изкуство, спорт? - онтология на шаха

Този текст не е нов, писах го преди около година. Представя поглед върху шахмата и неговото "какво е?" в онтологически смисъл. Изследва се въпросът с какво се занимава собствено играещият когато е зад дъската; естетически, научно или откровено несериозно (игрово) да мислим шаха?

Самосъздаване на субекта в рамките на шахматното общуване

“… Полутанец,

Полурасчет – вот шахматы”

(В. Набоков, „Три шахматных сонета”)

Така поднесено заглавието на темата може би се нуждае от някои допълнителни разяснения – какво точно се има предвид под „шахматно общуване”, защо не сме избрали да говорим просто за „шахматната игра” или за широко известния спорт шахмат? Причината да използвам подобен необичаен израз е, че нашето понятие за шахмата бива „теглено” в еднаква степен към четири основни полюса – игра, спорт, изкуство, наука. То се приближава и едновременно се отдалечава от четирите по особен начин. Тази пленителна и все още неразгадана амбивалентност на шахмата – едновременно да е и да не е – е занимавала специалисти от различни сфери на духа години наред. Затова смятам за подходящо да започна именно с търсенето на шахматността – един опит за обособяване и отличаване на шахмата от другите полета на субектна дейност, обвързани с посочените четири полюса. Веднъж разкрили пред себе си чистата quidditas на шахмата, ние ще сме способни да се отправим към същинската цел на изследването, а именно – да постигнем разбиране по въпроса какво собствено прави занимаващият се с шахмат и как субектът постига своето самосъздаване в шахматната дейност.

В кварталното кафене не правят разлика между шахмата, таблата и четворката-белот. Ние съзнателно се пазим от тази профанистка представа. Ако това беше вярно, то какъв отговор можем да си дадем на въпроса защо точно на шахмата е безусловно отредена ролята да бъде посредник между света на неангажиращата игра и света на високото художествено творчество, а тази роля не е отредена, да кажем на пинг-понга или на играта със стъклени топчета? Защо великите шахматни майстори са сравнявани по-често с музикални виртуози и художници, отколкото, да речем футболистите? Защо за шахмата винаги се е говорило по-иначе, независимо от историческия фон на дадена епоха? През Средновековието шахматът е част от рицарското възпитание. Сервантес твърди, че „животът е шахматна партия”. А Пушкин е писал на своята Наталия: „Благодаря ти, душа моя, че се учиш да играеш шахмат. Това е необходимо на всяко благоустроено семейство”. Такива редове не са се изписали за повечето игри.

Шахмат се играе на табло от 64 черно-бели квадратчета с участието на 32 фигури – 16 бели и 16 черни. Белите правят първия ход и началната симетрия е нарушена – всичко започва толкова просто. Началото е строго определено и целта е една, положена още в този първи момент: да се обяви мат на противниковия цар. Правилата се научават сравнително лесно и тук не е мястото да се запознаваме детайлно с тях. От друга страна познатият ни днес шахмат не винаги е изглеждал така и един анализ на неговото историческо развитие до достигането на съвременната и позната нам форма би ни бил полезен. За съжаление такъв анализ предполага изчерпателност и пространност, които тук биха ни отдалечили от конкретните ни търсения и цели. Затова нека се задоволим засега със следния любопитен извод – шахматът, за разлика от повечето неща в световната история, е рядък пример на симбиоза между Изтока и Запада[1]. Възникнал в Далечния Изток (преобладава становището, че Индия е прародина на древната игра, но персийските земи и Китай също разполагат с аргументи в своя полза), той победоносно навлиза посредством арабите в Испания и постепенно завладява Запада, ставайки неизменна част от европейската култура. Систематичният европейски ум пръв създава стройна шахматна теория, но източната мистика и до ден днешен се открива в ирационалните и красиви комбинационни решения, които дадена позиция предлага на посветения.

Захващайки се със сложната проблематика по откриването на това, което наричаме шахматност, е подходящо да започнем оттам, откъдето сякаш възникват най-малко спорове, от най-разпространеното (респективно най-съмнителното) мнение – приближаването на шахмата откъм игровата страна. Правя уговорката, че тук разбирам играта като това, което тя собствено е в своята целеположеност – неангажиращо занятие, изпълващо свободното време и предлагащо разтуха. В случая умишлено страня от иначе уместния патос на Хьойзинха, според който (грубо обобщавам – И. Л.) всяка форма на човешка дейност се оказва в последна сметка игра. Степенуване в субектните дейности обаче все пак има и играта се намира заслужено на по-ниско стъпало от художественото творчество, макар и да е негов безспорен праобраз. Също така, тук преднамерено говоря за играта, съдържаща спортно-съревнователен елемент, ergo изключвайки детските форми на подражателни игри, играта с кукли и прочее. Има се предвид това, което гърците наричат agon – борба, съревнователна игра, спорт. Към agon можем да числим атлетическите състезания, боксът, както и съвременните спортове, изискващи умения и съперничество, например футбола, баскетбола, тениса и т.н. Тук е мястото и на шахмата.

Игровият елемент в шахмата е сам по себе си очевиден и да оспорваме наличието му би било наивно. Налице са непринудеността и лежерността, противоборството, победата, охотата и веселието, които спохождат извършваното действие. Налице е цялото това приятно абстрахиране от профанното посредством навлизане в един условен, въображаем свят от 64 полета. Налице е едно широко достъпно интелектуално развлечение – същността на шахмата се корени в играта. Това, което си заслужава да се изследва, е по-скоро остава ли при играта шахматът? На най-сериозния аргумент в полза на отговор „не” тук ни обръща внимание още първият официален световен шампион Вилхелм Щайниц, който пише следното: „В нашата благородна игра никаква роля не играе елементът на случая (изключая оказващите само временнно влияние личностни фактори), който е най-главен и определящ във всички останали игри и поради това резултатът от шахматното сражение изцяло лежи върху научни и логически основания.”[2]. С това е трудно да се спори. Случаят има определящо влияние върху играта изобщо, оттам идва и този незадължителен, „несериозен” характер на самото играене. В една типична игрова ситуация съвсем не всичко зависи от играча и точно това я прави забавна и увлекателна – действията на играча са в по-голяма или по-малка степен зависими от някакъв fatum, който упражнява влияние върху него, а не обратното. При шахмата да се говори за нещо подобно би било несериозно. Тук случайният елемент липсва – не ти идват „ръце”, не се хвърля зар, не се върти топче, не се разчита на траекторията на кожено кълбо в летеж. Всъщност в занятията, където е водещ случайният елемент, истинско самосъздаване на субекта на практика не се състои. А и нещо забележително – дори в спортните игри, където ролята на игровото майсторство вече превъзхожда ролята на случая, субектът-играч все още не е напълно свободен и независим от обстоятелства. Той се нуждае от физически реалности, артефакти, за да осъществи на практика игровия процес – футбол не може да се играе без топка, както и билярд без маса с джобове, щека и комплект билярдни топки. При шахмата обаче това не е пречка, комплектът фигури и табло въобще не са задължителни, за да се играе. Практически е възможно двама души, разхождащи се в парка, да играят шах, т.нар. blind chess – просто изговаряйки един на друг ходовете си чрез координатите на въображаемото табло. За този феномен ще стане специално дума по-късно, защото той се оказва ключов за нашето разбиране на шахматността.

Всъщност днешният шахмат е стигнал в своята история до нивото, в което вече е излязъл вън от себе си, вън от битието си на игра. Твърдя, че може и с точност да се датира кога играта вече се оказва недостатъчна и неспособна да удържи нашата понятност за шахмата – 1851г. с провеждането на първия международен турнир в Лондон. Тази дата подготвя един неизбежен за бъдещето сблъсък: на невинната игра с икономическия феномен, наречен съвременен спорт. Днес спортната страна на шахмата е тази, за която се знае най-масово, тя е най-показваната и поддаваща се на комерсиализация. Шахматният спорт е логичният резултат от развитието на една съревнователна и безкомпромисна по своята природа игра. Вторият световен шампион Емануил Ласкер (доктор по философия) открива същинското очарование на шахмата именно в борбената спортна страна: „Ако беше просто игра, шахматът никога нямаше да преживее тези сериозни изпитания, на които е бил подлаган през дългото време на своето съществуване. Някои горещи ентусиасти възвеличават шаха като наука или изкуство. Той не е нито едното, нито другото; главното му характерно достойнство изглежда е това, което доставя висше наслаждение на човешкия интелект, а именно – борбата.”[3].

Днес шахматът е всепризнат спорт и първите сто в световната ранглиста (подобно на тениса) са шахматни професионалисти, които осигуряват живота си от участие в турнири. Има въведен строг регламент, точкуване в състезанията и система за провеждане на световните първенства. Има режим на подготовка и дългосрочни тренировъчни планове. В повечето спортни академии по света (включително българската) се изучава специалност шахмат. През 60-70-те години на XX-ти век американският шахматен гений Роберт „Боби” Джеймс Фишер успя да вкара солидните хонорари в света на шахмата и по този начин да присъедини древната игра към семейството на големия спорт. В действителност дискусията дали шахматът е спорт или не в днешно време е несъстоятелна.

Много повече може да се дискутира по въпроса за шахмата като изкуство. Ще приложа обичайния подход на излагане на най-сериозните доводи pro et contra.

Математикът и шести световен шампион д-р Михаил Ботвиник, един от първите инициатори на проекта за създаване на шахматен софтуер, през 1960г. пише статия, озаглавена „Изкуство ли е шахматът?”. Разбира се, далеч преди това по този въпрос вече се е изписало достатъчно много, но тази статия представлява интерес най-вече заради… погрешните заключения, изложени в нея. В добросъвестните си намерения да открие истината Ботвиник си признава, че е посредствен изкуствовед и е написал статията си разбирайки твърде малко от изкуство (впрочем това е проблем и на редица философи, пишещи по естетически въпроси), като, нека добавя, разбирането му е и допълително помрачено от неизбежните марксистки интерпретации на изкуството. В резултат Ботвиник така и не излиза от представата си за изкуството единствено и само като социално-обвързан миметически акт, подражание, представа, която съвременната естетика отдавна е преодоляла: „Но, за да докажем, че шахматът е изкуство трябва да преодолеем трудно препятствие – да докажем, че в художествените образи на шахматното произведение се отразява специфична реалност.”[4]. В хода на труда си авторът успява да „докаже”, че реалността, която шахматното произведение отразява е „творческата, логическата страна на нашето мислене” и, наистина, ние можем да считаме шахмата и за изкуство.

Подобни „доказателства” едва ли ще ни помогнат тук. Никак не е нужно на едно произведение да е съобразено с реалност, за да бъде то произведение на изкуството. Нещо повече, това че шахматната художественост не се съобразява с външни реалности, а субектът съвсем сам и свободен от влияния твори художествена ценност на дъската, още повече ни убеждава в това, че изкуството лежи някъде в основите на шаха. В нашия път си заслужава да тръгнем преди всичко от някои специфични особености на шахмата, които му позволяват да бъде мислен като изкуство. Първата от тях е наличието на жанровата форма, наречена шахматна композиция. Тя се състои в съставянето на т. нар. шахматни етюди (проблеми, задачи) – съчинени позиции, до които не е достигнала реална партия и които предполагат неочевидно и красиво решение, доставящо запомнящ се естетически ефект. В шахматната композиция художественият елемент излиза на преден план и дори се елиминира съперника, съвсем не като в играта: “Играта и етюда са дълбоко неподобни жанрове… … Природата на шахмата е множествена”[5]. Тази множествена природа като единство на отрицанията е показана прекрасно в стиховете на Набоков от епиграфа. Самият писател също се е занимавал усилено с шахматна композиция и у него нито за момент не е имало съмнение относно изкуство ли е шахматът: „Шахматните задачи изискват от композитора същите достойнства, които характеризират и всяко достойно изкуство… … Съставянето на тези загадки от слонова кост е сравнително рядък дар и разточително занятие; но и всяко изкуство е безполезно, божествено безполезно в сравнение с ред други по-популярни човешки занятия.”[6].

Но шахматното изкуство не се изчерпва с композицията. То е видно и в завещаното ни наследство от виртуозите на древната игра – в реално случили се турнирни партии. Играещият шах субект е творец par excellence. Той твори и моделира свят, постоянно е в ситуация – той създава ситуация и същевременно бива заварен в ситуация. Обърнете внимание на това. Шахматистът е автор, но и нещо повече: едновременно съперник в една битка и съавтор в едно произведение, което има възможност да битува във времето и да води самостоен живот. Никое произведение на изкуството не изчезва в момента на завършека си, то е трайно – ние разполагаме с най-добрите шахматни образци от няколко века назад. Шахматните произведения биват запазвани.

Още редица фактори говорят в полза на художественото възприемане на шахмата – например ясното присъствие на авторов стил (личностно повляният стил на големите играчи е виден от техните партии и позволява зад определено произведение да се познае почерка на автора, така както лесно различаваме един от друг великите композитори и писатели) или тази присъща на всяко изкуство своеобразна елитарност. Представата за напълно демократичния характер на изкуството, което трябва да се разбира от всеки, е заблуда, която дори е вредна за изкуството като такова. При всяко изкуство е нужна известна подготовка, за да се превърнеш от лаик в ценител. Неподготвеното ухо няма как да оцени по достойнство сложни джаз-импровизации, неграмотен човек не може да прочете „Престъпление и наказание”. Така и незнаещият правилата на шаха няма как да се възхити от комбинациите на световния шампион.

А то, изкуството, наистина лежи в основите на древната игра и то е, което гарантитира успешното себепостигане на субекта, неговото проециране и творене на себе си: „… самата начална позиция, правилата, идейната пълнота – това вече е шедьовър. …Произведение на изкуството, създаващо произведения на изкуството… … красотата проявява сама себе си – творяща, бореща се, постигаща – човешка мисъл.”[7].

Трябва да отбележа, че всъщност единственият тревожен момент, на който се натъквам, изследвайки шахмата като изкуство, е нещо, с което защитниците на тази теза дори се хвалят (!): „В сравнение с другите видове изкуства той има това преимущество, че не може да изпадне в безнравственост. Лишен от целта да възвисява морално, той има предимството да не може никого да повлече към морално падение.”[8]. С други думи шахматът е неподатлив на идеологически натиск, за разлика от другите изкуства. Това звучи чудесно, но зад патетичния тон на изказването виждаме и следния смисъл: липсва възможност за многопластово тълкуване, следователно липсва многоликост, богатство на съдържанието. Неспособни сме да разтълкуваме една красива шахматна партия противоречиво, като истински критици, да открием множество различни съдържания, освен тези, видните от позицията на дъската. Всичко, което можем да направим е да поощрим силните, да порицаем слабите ходове и да изпитаме естетическа наслада от манифестираната на таблото истина – една, победоносна и нетърпяща възражения.

Шахматът се занимава изключително с истина. Той има свои закони, които са предмет на шахматната теория – научната страна на шахмата. Шахматът се изучава научно и количеството специализирана литература недвусмислено свидетелства за това. И ако наистина никой не смята сериозно да защитава тезата, че самият той е наука (това е нелепо), то теорията на шахмата във всички случаи е такава. Можем да си позволим и такова казване: шахматната теория е точно толкова наука, колкото и литературната теория. Аргументите относно абстрактността на предмета й, както и това, че не ни казва нищо за света, не издържат. Във всеки случай шахматната теория не ни казва по-малко за света от формалната логика или граматиката.

В шахмата властват закони и правила (напр. : конят се движи на Г, а офицерът по диагоналите на съответния цвят полета), но също и принципни положения с характер на теореми (напр. : цар и лека фигура (офицер или кон) не могат да обявят мат на гол цар; или: дама и цар обявяват мат на гол цар максимум за девет хода при точна игра), както и дедуктивни принципи, които се прилагат в конкретната позиция (напр. : в открити положения запазвай двойката офицери; при закрит център атакувай на фланга; в ендшпила (последната фаза на нормално проведената партия) активизирай царя си и прочее). Фазите на играта са разделени на три, като всяка от тях е отделен клон на шахматната теория: дебют (от фр.) – начално развитие и активизиране на фигурите; мителшпил (от немски) – средата на играта, изготвяне и провеждане на план, след като първоначалното развитие е завършило; ендшпил (от немски) – последен стадий, в който са останали най-малко фигури и царят се включва активно в играта. Шахматната литература се занимава с трите, но най-много се пише резонно за дебютната теория, която е най-динамична и стремглаво се развива и влияе от модата на епохата. Отделни варианти, открития на различни майстори, носят техните имена – напр. „Защита Нимцович”, „Вариант Найдорф” и т.н. Видна е специфичната терминология, която постепенно авторите са въвели в шахматната теоретична литература. Остава въпросът, как изобщо се пише шахматна литература и как се осъществява споменатото запазване на шахматното съдържание? Затова помага въведеният строг символен език – едно безпорно научно достижение – т. нар. шахматна нотация. Тя позволява, посредством символите на фигурите и координатите на шахматната дъска (от a до h хоризонтално и от 1 до 8 вертикално), да се транслира съдържанието на партията и да се съхрани за бъдещ анализ. Целият прогрес на шахматната теория се базира на такъв анализ на съдържания – той помага да се натрупва и предава шахматното знание.

Шахматът е въведен като задължителен в образователната система на много страни, а в някои чуждестранни университети се дават и научни звания в тази област.

Що се отнася до историята на шахматната теория, то тя идеално се вписва в модела на Кун за революциите и смяната на парадигмите, описан в „Структурата на научните революции” – тя е история на неравно развитие с разпокъсани взривове тук и там, преобръщаши властващата до съответния момент представа.

И тъй, добихме ли понятност относно спецификата на шахматността? Какво се случва на субекта по време на шахматното общуване? Самата шахматна реалност е сложно единство на различности, като при все това успява да запази хомогенния си облик, едновременно бидейки и не бидейки всичко, с което се обвързва в нашето познавателно понятие за нея. Тя събира в своята хармоничност отрицанията: „единство на движението (хода) и покоя (позицията)”[9]. На дъската-микрокосмос, логически модел на Универсума, съседстват кристалната рационалност (едно начало с ясна цел, процес, подвластен на принципите на геометрията и аритметиката) и страшната, но теглеща към себе си безкрайност и мистичност (постоянно умножаване на количеството възможности). Шахматното общуване е същото, пренесено в сложния свят на субектните отношения. То е форма на двусубектно единство, в което властват законите на идеалната, необезпокоявана и ритмична диалогичност. Този диалог между съперниците, диалогът на шахматната ходовост, е сред най-равномерните и хуманни форми на общуване въобще, той притежава ненарушим вътрешен ритъм. Тук нуждата от другия за създаването на ценност е най-безусловният фактор. Във всяка друга игра на света, която предполага ходовост, нуждата от постоянен ритъм не е така остра. Един прост пример – в билярда и неговите разновидности пуул, снукър, девета топка неизменно има fouls и penalties, различни наказания, които препредават реда на съперника и той започва с е р и я, която не прекъсва докато сам не сгреши. В шахмата, където се играе ход-за-ход това е недопустимо, защото моментално се разпада цялата хармония на позицията, на самото общуване. Субектът-съавтор постига себе си чрез другия в една честна и обусловена от справедливи принципи борба. Но тази борба се снема, за да се разкрие същинската форма на общуването – взаимната работа по създаване на ценност, по откриване на идея. А играейки шахмат субектът е сам по себе си вече в царството на чистите идеи, той борави с идеи, съвършени образци. Именно затова на Ал. Алехин не е бил нужен шахматният комплект, когато през 1931г. е играл „на сляпо” срещу 35 души, както на Бетовен не е бил нужен слух, за да сътвори Деветата симфония и “Missa Solemnis”. Сетивото за шахмата е разумът – там битуват идеите ни за него. Формите и наименованията на фигурите са просто конвенционално приети – например тук казваме офицер, но на английски същата фигура е „bishop” (епископ), на руски е „слон”. В разума ни обаче тя е функция върху дъската и извършва предзададени векторни движения – съвършено безразлично е как се нарича и дали съществува физически до нас в този момент.

Субектът проектира себе си върху дъската и в тази си дейност той е напълно свободен от всяка външна реалност. Съперникът не нарушава, а гарантира тази свобода, той ни предизвиква да вземем решението си сами. Вярно е, че когато играят, гросмайсторите ползват определени евристики, придобити с опита. Но те работят само до един момент. До момента в който спонтанно възникналата ситуация (с помощта на съперника) прогонва цялата теория и предварително знание от полесражението. Вашият противник и съавтор, другият, ви призовава да проявите свободата си, да постигнете себе си.

---

[1] По този въпрос вж. Юдасин, Леонид, „Тысячелетний миф шахмат. Историко-философское исследование”, предисловие на проф. д.ф.н. Александър Кармин, стр. 8.

[2] Щайниц, В. „Шахматът като упражнение на ума и как да се усъвършенстваме в него”, в „100 уроков шахматных маэстро”, Николай Калиниченко, Москва, 2007, стр. 4.

[3] Ласкер, Ем. „Общи принципи на шахмата”, ibid., стр. 9.

[4] Ботвинник, М. М., „Полвека в шахматах”, Москва, 1978, стр. 261.

[5] Юдасин, Л., ibid., стр. 346.

[6] Цитатът от Набоков е взет от посочената книга на Л. Юдасин, стр. 346.

[7] Ibid., стр. 350-351.

[8] Ibid, стр. 34.

[9] Ibid., стр. 344.