Вървейки

---
По пътя към офиса днес един луд човек насреща ми се ухили и попита любезно:
- Как е хипертонията, върви ли?

Oбещаващо начало на новата седмица!

Така е

"Ами така е, Иване" си казвам аз и продължавам...

I wear sophisticated clothes
I say sophisticated things
Everything about me says
I'm a sophistication king

But when I'm with you
Can't seem to find my cool
Yeah, when I'm with you
I just sit there... and drool

I got sophisticated hands
I got sophisticated feet
A sophisticated car
Parked on sophistication street

But when I'm with you
Can't seem to find my cool
Yeah, when I'm with you
I'm just a dribbling fool

When you look at me and you start to flirt
I have to wipe the dribble off the front of my shirt

When you ask me what's on my mind
All I can think to answer is... "fluh-uh"

I eat sophisticated food
I breathe sophisticated air
I run a sophisticated comb
Through my sophisticated hair

But when I'm with you
Can't seem to find my cool
Yeah, when I'm with you
I'm just a dribbling... fool

С една дума "лигоч".

---
Скоро може да постна още неща от и за Хю Лори, от чиито таланти се възхищавам, въпреки че (или пък тъкмо защото) не гледам "House M.D." Но пък, като много други хора, съм гледал всичко останало забавно, умно и най-вече британско с него - велико от "Blackadder" до "A Bit of Fry and Laurie".

Копелдашка история

Копелета гледаха "Копилетата" - в петък бях предпремиерно на новия Тарантино! Много ясно, че останах във възторг от десетгодишния му труд.
Хората, които не харесват Куентин Тарантино - нехайната му свобода, хумора и лекотата, с която броди из жанровете и прави каквото си иска, безподобните му диалози и тънките асоциации, музиката, това че от всеки негов филм освен всичко останало личи и просто колко голям киноман е, изобщо всичките неща, заради които ние го обичаме - вероятно ще се разциврят срещу този филм. Също и тези, които търсят някаква историческа достоверност или очакват масови батални сцени с грамадни армии, изправени една срещу друга. Това е филм, с който ще се забавлявате - не е героична история за войната, която да повдигне духа на зрителя и да го изпълни с проплакана съпричастност към героя. Тук копИлетата са безславни. "Inglourious Basterds" e, както казва самият Тарантино ,"филм за банда пичове на мисия". Просто се е случило мисията да е уж през Втората Световна Война. И е супер, че обстоятелствата се развиват на немски, френски, английски (и малко италиански). Така трябва да бъде - нищо, че няколкото американци в киносалона навярно нищо не вденаха.
В 153-те минути и сценарий от 164 страници се подвизават:
- Брад Пит като непоколебим селяндур от Тенеси със зверски акцент (сцената с неговия "италиански" е върхът)
- божествената Мелани Лоран - гледах я за пръв път ако не се лъжа миналата година в "Париж" на Киноманията, но сега е нещо съвсем друго...
- Кристоф Валц - и аз не го бях чувал никога. Но това е най-яркото присъствие в целия филм! Гениален.
- Илай Рот, който е най-вече режисьор на ужасии, но когато Куентин Тарантино те помоли да играеш, няма къде да ходиш (а и сигурно помага това да си евреин и ролята ти да е отвяване на нацистки глави с бухалка)
- много други важни лица и за кратко гласовете на Самюъл Джаксън и Харви Кайтел - познайте си ги като гледате! Повече за Inglourious Basterds на български можете да намерите на този сайт.
---
*Не - филмът не е римейк на този от 1978. Никак не би било Тарантино от негова страна.

Always Look on the Bright Side of Fur

Това е същество, намиращо се в състояние на перманентна отпуска. Заради агресивния си и комбинативен стил е кръстено на осмия световен шампион Михаил Тал.

The Naming of Cats

The Naming of Cats is a difficult matter,
It isn't just one of your holiday games;
You may think at first I'm as mad as a hatter
When I tell you, a cat must have THREE DIFFERENT NAMES.

First of all, there's the name that the family use daily,
Such as Peter, Augustus, Alonzo or James,
Such as Victor or Jonathan, George or Bill Bailey -
All of them sensible everyday names.

There are fancier names if you think they sound sweeter,
Some for the gentlemen, some for the dames:
Such as Plato, Admetus, Electra, Demeter -
But all of them sensible everyday names.

But I tell you, a cat needs a name that's particular,
A name that's peculiar, and more dignified,
Else how can he keep his tail perpendicular,
Or spread out his whiskers, or cherish his pride?

Of names of this kind, I can give you a quorum,
Such as Munkustrap, Quaxo, or Coricopat,
Such as Bombalurina, or else Jellylorum -
Names that never belong to more than one cat.

But above and beyond there's still one name left over,
And that is the name that you never will guess;
The name that no human research can discover -
But THE CAT HIMSELF KNOWS, and will never confess.

When you notice a cat in profound meditation,
The reason, I tell you, is always the same:
His mind is engaged in a rapt contemplation
Of the thought, of the thought, of the thought of his name:
His ineffable effable
Effanineffable
Deep and inscrutable singular Name.

- T.S. Eliot
(from "Old Possum's Book of Practical Cats")

Към едно евентуално веселие

Гледах таблатурата на Live Forever на Оasis, понеже има предимството да е лесна и попаднах на нещо, което Ноел Галахър е казал за парчето и защо, как изобщо го е написал:

"It was written in the middle of the grunge and all that and I remember Nirvana had a tune called I Hate Myself And I Want To Die and I was like 'Well, I'm not having that. I can't have people like that coming over here, on smack, saying that they hate themselves and they wanna die. That's just rubbish."

После видях какво казва и за албума на Radiohead In Rainbows:

"Making records should be fun. I remember seeing Radiohead on the cover of a magazine in the U.K. when In Rainbows came out, and it said, RADIOHEAD: THE PAIN. And I thought, "Won't you fucking give it a rest, you bunch of moaning children?" The pain? Of making an album? I don't buy it. If you're not having a laugh, then don't do it."

"Come on, In Rainbows? What the fuck does that mean? Can you be in a rainbow? All the action is supposed to be at the end of the rainbow, isn't it?
Maybe that's where Radiohead are fucking going wrong. Thom has led them into the rainbow, when all the laughs and the good times are at the end. That's why you're in pain, lads."

Замислих се, че в това жизнеутвърждаване има истина, здравословно е цялото нещо и е леко и шеговито, без да е глупаво. Не разбирам защо това мислене не стига до повече хора, които се занимават с писане на музика и (по-специално) на думи у нас - и няма веселие, най-вече няма бодрост и жизненост в описанието на страданието и на кофти нещата. Само никого неизненадваща сълзливост, и то не от хубавата, въздействащата, а от отегчителната. Това никак не е рокендрол...

"Една от най-изкусните форми на прикритие е епикурейството и известна показна смелост на вкуса, отнасяща се лекомислено към страданието и противопоставяща се на всичко тъжно и задълбочено. Има "весели хора", прибягващи до веселостта от желание да не бъдат правилно разбрани. Те искат да останат неразбрани."

Горното е от "Ницше contra Вагнер" и е подходящо за контекста. Ницше се лекува от Вагнер с Бизе, заради настроението, което носи - няма я излишната сериозност, тропаща с крак.

А това е бебето-Дионис от Гуидо Рени. Очевидно се весели. Като го види, на човек лесно му идва наум да го асоциира с това "Дионисиево начало", за което разпалено говори Ницше.

Иначе, връщайки се към началото - както в почти всички свои изказвания, и в това за Нирвана забавният Ноел е на косъм да каже нещо наистина гениално, но вкрайна сметка греши. В Кобейн има доста смях и ирония, само трябва да се чуе. За тези неща са нужни добре развити и тренирани сетива. Впрочем, Ноел Галахър притежава такива - на друго място (в интервю от 1996) той казва, че Кобейн е единственият текстописец, от когото е научил нещо през последните десет години. И това противоречие му е простено, заради парчетата, които е написал. Ако иска вече може да говори глупости до края на живота си.
Но така де... В Нирвана, както и в Рейдиохед, има смешка и остроумие. Не е просто евтино отричане на живота, няма безвкусно навързани жизнеотрицаващи клишета, като от дневник на осмокласничка.
Няма да е зле да има повече усмивка и намигване в литературата ни. Не да е като дневник на осмокласничка. Или по-лошо, като дневник на осмокласник - с плоски напъни авторът да изглежда готин от всеки ред. Това са двете основни опасни залитания при писането в България днес: в поезията - евтино-депресарското и тъпо-мрачното, без никакво въображение и веселост; и в прозата - там пък плитката веселост, несмешните смешки и изкуствения напън да си готин, без нещо отдолу, под всичко това (без естетика отвътре - виж тук). Симптомите на осмокласничката и осмокласника...

А пък Хораций написал нещо доста рокендрол - "Ridentem dicere verum quid vetat" - какво пречи на смеещия се да казва истината? Нещо такова, накратко.