За "По вина на Боби Фишер" в Литературата Днес

Рецензията е на Преслав Ганев. Оригиналната публикация е тук.

В зависимост от това кога четеш (сутрин, обед, вечер), как го четеш (бързо, бавно, съсредоточено, лежерно, през пръсти) и къде го четеш (в хола, в спалнята, в кенефа, на работа или на лекции) Иван Ланджев ти се струва различен. Прав е Тома Марков, че нещо толкова приятно в съвременната българска поезия рядко се среща – но го установих чак на втория си прочит и то след като между двата бях слушал няколко стихотворения на Ланджев в Арт-хостела.

Присъщо на добрата поезия, в “По вина на Боби Фишер” Ланджев работи страхотно с фигури – естествено, има какво да се желае, на моменти са твърде наситени или твърде крехки, смисловата им ритмика малко бяга, но цялостният ритъм на стихосбирката като че ли (с малки изключения) е повече от добър в сравнение със съвременните на Ланджев господа поети.

Като цяло на мен ми е трудно да пиша за поезия – категоричната ми субективност при писането за проза при поезията се замества от крехка колебливост. И това е така, защото поезията говори твърде добре за себе си, за да се появяват самозванци, които да я коментират, па макар и без претенция за стойностна критика. Тяхната работа всъщност е да кажат едно-единствено нещо – дали си струва да опиташ с даден поет или по-скоро да го прескочиш и да се насочиш към следващия.

Безочливият, суров, лишен от обикновено самосъжаление и надарен с шахматна прецизност в изказа Иван Ланджев, струва ми се, е нещо, през което читателите трябва да преминат въпреки или именно заради краткостта и стегнатостта на съдържанието и цената.