Текстът ми е публикуван в новия, 3-ти брой на списание Пирон - ЛИЧНИ ГРАДОВЕ/Седемнадесет Софии и един Париж. Броят е много интересен и е "за личните маршрути из София и за талантливото живеене в нея. В него изследването на града граничи с поетическото му обитаване."
А това е линкът към публикацията на сайта:
Да си фланьор посред гробища крие в себе си следната особена задача – трябва да се захванеш скитайки, да естетизираш статичното. Оказваш се правостоящия сред мнозинството от лежащи. Разбира се, доколкото фланьорът е апарат, а не герой, то може би тъкмо гробището е най-вярното място – най-сигурният топос за азбучно откриване на героите в градския наратив. Веднъж отишъл, от теб се иска само да се шляеш, да снимаш и да пишеш. Това без съмнение може да се случи подобаващо в Париж. В Пер Лашез и в малкото гробище на Монпарнас, които могат да се похвалят с едно основно предмиство пред „обичайните" гробищни паркове – в парижките човек обикновено не отива, за да види парижани, поне не анонимните парижани. Съвсем закономерно, местните покойници трудно биха развълнували един фланьор (фланьорът по дефиниция не е опечален) и град като Париж е способен да му предложи алтернатива. Нашите „Орландовци" не предлагат това, на тях дори не им е толкова присъща морбидната тягост, колкото постоянната тревога от кражби, от заличаване на нечии метални букви. Затова и няма да се натъкнем на тълпи от любопитстващи там. Нито на голям брой живи писатели, които търсят предшественици.
Скитосването в гробищата позволява на фланьора да се отърси и от друго особено неприятно впечатление в съвременната градска среда – че не ти гледаш града, а градът някак си постоянно те наблюдава и посяга върху уюта на личността. В Пер Лашез това няма как да се случи – наистина си там само за да видиш тези, които вече отдавна не могат да видят теб. Оттук и чувството на спокойствие, което съпътства разходката на търсещия Джим Морисън и Оскар Уайлд.
В рамките на литературното „Зачитане", посветено на Париж в края на март миналата година, се появиха няколко описания на парижки гробища в текстовете на съвременни български автори, прекарали време в града и писали за него. Приликите будят непринудени усмивки и са доказателство за това, че софийското въображение търси в Париж главно онова, което му липсва болезнено в София, онова, което отсъства от тукашното. Повторяемостта в тези търсения на различни хора е повторяемост строго на софийския търсач, не на всекидневния турист в Париж. Привеждам тук тъкмо тези части от пътеписите, в които говорим за Пер Лашез и Монпарнас – Марица Колчева, Калин Терзийски, Стефан Иванов и аз. Целите текстове са публикувани на различни места и могат да се намерят допълнително.
Марица Колчева
Следващите няколко дни минават под знака на едно нежно любимо момиче. Красива е - като сенките, които се удължават към края на деня. Търси гроба на Ман Рей, докато аз я изоставям за половин час, за да говоря по телефона, а после аз търся нея. Духа много студен вятър и сме едни от малцината в гробището Монпарнас. Не намирам Брасаи, тя, както винаги, се справя по-добре от мен и ме води до гроба на Кортасар. После се смеем и се смущаваме от себе си - разхождаме се с каталог на известни мъртъвци в ръка и отбелязваме с кръстчета откъде да минем. Иска ни се да оставим нещо. Оставяме стъпките си и усещаме, че няма по-подходящо от това.
Калин Терзийски
Тръгнахме към Пер Лашез. Да ходиш към мястото за вечно усамотение с компания е някак нелепо. Не отивах на Витоша, по дяволите, но точно такова чувство ме обхващаше – припряно и разщъкано чувство – всеки си зяпа нещо, всеки си подвиква и прибързва напред, снима и се смее на нещо само от него забелязано. Интересно посещение на Пер Лашез се получаваше. Стигнахме до гробищата.
Всичко в тях беше гробищно. Само едно нямаше – прясна смърт. По това не приличаха на софийските гробища. Гробищата в София са пълни с мъка. Пер Лашез са пълни с влажно спокойствие. Не изпитах никакво внушително чувство, гледайки милионите камъни. И веднага се сетих защо не изпитвам. Та какво чувство, за Бога, може да се изпита в някакъв парк? Тук не мога да тъгувам за умрелите, не мога да изпитвам съжаление за отминалия им живот...Какво?
Аз мога просто да опиша какви усещания се породиха, какви малки като мустачки на бръшлян чувства. Мога да опиша какви впечатления останаха. Ето: Усетих пустота и сива мъгла пред събуждането – февруари беше все още мътен и заспал, но нещо в него се размърдваше; усетих миризма на приятен дезинфектант в цялото гробище и си казах с добро чувство към парижаните, че се грижат за чистотата на своите прочути трупове. Все пак колко ли плъхове биха яли от тях, ако някой подреден и акуратен французин не ръсеше препарати? Усетих мъчително безразличие – огромното множество от гробове беше на непознати, много отдавна починали хора. Стана ми досадно и малко противно от това, че не мога да се разчувствам от гроба на случайния парижанин, а търся гроба на специалния, тоя, който е прочут. Всички гробове някак глупаво служеха за фон на гробовете на Оскар Уайлд и Джим Морисън. Всъщност – както се случва и с живите хора – фон на разни Уайлдовци и Морисъновци. Между другото, само на тези два гроба имаше някакво тихо и скучно оживление. Усетих още грамадно спокойствие, но не онова, което е като въздух за задушения, а напротив – спокойствие, каквото можеш да изпиташ в дъното на кладенец. Безразлично спокойствие.
Помислих си с лека досада, че в края на краищата даже обувките... и не даже, а точно обувките – тези две твърди кожи за крака – говорят милион пъти повече за великия човек, отколкото гроба му. За гроба си никой не се замисля приживе. Тоест – замислят се разни малоумни мегаломани като фараоните – може би. Гробовете се правят без дори капчица участие на покойния и не носят нищо от духа му. Не носят и тялото му, защото тялото му отдавна е в дърветата и тревите. А тревите отдавна са изсъхнали и отишли като вечен прах във въздуха, а дърветата отдавна са изгнили и са отишли като вечна мъгла из уличките. Така че – не ми пробутвайте, вие, патетични хора – вашите гробове и сепултури. Нищо не представляват те, само безвкусно и натруфено изгладени камъни.
Не мога да отрека, че няколко гроба – с тъмния си влажен мъх, няколко стари дървета с тънички и здрави вени от изсъхнал брашлян, няколко гробници с интересни статуи – ми харесаха доста много.
По някое време се откъснах от жените и сам затърсих гроба на Дьолакроа. На ъгъла на 49 парцел – в съседния, мисля, 48-ми – видях с приятна изненада гроба на Балзак. Стори ми се все едно видях лицето на познат в тълпа. Лицето на познат в много тиха и мрачна тълпа. Помислих си: колко хубаво би било в отвъдния свят, ей така, да срещна познат, когото познавам само от творенията му, и все съм искал и на живо да се запознаем...
Стефан Иванов
Следващият ден е осми април, неделя, Великден и рожден ден на Чоран. Пътуваме с влак до Сент-Жьонвиев-де-Боа, а от гарата с автобус минаваме покрай първия хипермаркет във Франция, за да стигнем до може би най-важното и голямо гробище на руски емигранти в света. Трупове на малки тръпки започват да лазят по гърба ми. В главата ми е хаотична истерия, но парадоксално размесена със спокойствието на прах, която спокойно лежи в слънчев лъч. Нещо наистина важно ще се случи. Времето е слънчево, няма хора по алеите, само катерички. Атмосферата е не мълчалива, а исихастска. Владимир е потънал в своите размисли, аз - в моите. Настръхвам, когато го виждам. Гробът на Андрей Арсениевич Тарковски. "На човека, който видя ангела" е може би най-правилната епитафия. Макар преувеличението на Вендерс, че Тарковски, Одзу и Трюфо са бивши ангели, да е прекрасно. Единственото, което мога да направя, е да извадя две цигари, за да оставим дъха и духовете ни да излязат от нас, за да се слеят за малко със скулптираното време, както нарича Тарковски киното, на настоящия кадър. Той пуши по-бързо и го моля за малко да ме остави сам, и без това искаше да отиде до църквата. Виждам го как се отдалечава и започвам съвсем тихо да говоря. "Режисирал си седем пълнометражни филма. Премиерата на осмия наистина щеше да е велик ден. Сигурно публиката поне половин час щеше да мълчи, защото седмият печат на седмото изкуство щеше да е счупен, за да стане то един истински апокалипсис, едно истинско откровение. На осми април 1986-а пишеш в Мартиролог-а, в дневника си пишеш, за различни епизоди на бъдещия си филм Свети Антоний. В клиника си и ти правят химиотерапия. За съжаление, няма да..." Не мога да говоря повече. Приближавам се до плочата и я докосвам. Малко камъче пада, взимам го и го слагам в задния джоб, близо до пластината от Махалото на Фуко. Владимир е в църквата, влизам и излизам секунда по-късно. Разглеждам какво има около гробището. В радиус от стотина метра има детска градина, цирк и басейн. Жизненият кръговрат, видян в градоустройствен план - първо си дете, носиш се по течението в цирка на живота, накрая отиваш там, откъдето излязох. Мисля за това и усещам как нещо се намества и приплъзва като голяма китайска кутия, побираща като матрьошка десетки други кутии. Нещата са някак на фокус. Сякаш получих сатори. По-късно разбрах, че усещането ми може би е породено от това, че от всичките гробове, които видях, се убедих само в едно - хората, които са в тях, са живи.
Следобедът отидох сам до Пер Лашез. Там почти ми прилоша от внезапно нахлулата в града жега. Изпуших по цигара, този път син Кемъл, до Шопен, Джим Морисън, Пруст и Уайлд. Пратих съобщение на Владимир да се видим при гробищата на Монпарнас.
Това, което ме фрапира, е, че гаргите и гарваните бяха навсякъде. Не само грачещи, а мъртви. Бяха разхвърляни по алеите, с мухи вместо очи. Имаше ги и поставени като букет цветя в надгробните вази: с перата на опашката нагоре. Гаргите - като точно обратното на ориза, разпръскван на сватби.
И двамата наскоро бяхме прочели "Игра на дама" на Кортасар и го затърсихме, веднага след Сартр, Бовоар и Бодлер, но само аз го намерих. Беше истинска игра на дама, докато го открия. Погледът ми подскачаше на куц крак по голямата табела-карта и по надгробните плочи. Краката все ме отвеждаха до грешната алея. Попитах хората, които изписват новите плочи. Те ми отговориха, че може би е сред живите. Стана още по-абсурдно, когато изневиделица видях Йонеско и Бекет. Една възрастна французойка ме видя и сякаш усети, че още малко и ще изпадна в паника и ми даде своята джобна карта. Оставих едно камъче за следващата игра.
На гроба на Чоран се случи нещо странно. Най-неочаквано и за мен се оказа, че на плочата на този велик скептик има кръст. Някаква жена също видимо беше афектирана от него и се опита да го махне. Около минута се бори с него, но не успя. Помисли го за някаква шега. Каза на приятелката си, че преди го е нямало. Тази случка съперничи по странност само с нелепата подробност, че в блока, където е живял, няма нито паметна плоча, нито бележка, нито нищо. Самият блок, гледащ срещу театър Одеон, прилича на филмов декор, който а-ха да падне.
Иван Ланджев
Камю пише, че един град се познава по това как хората в него се любят, работят и умират. Съответно почивния ден отреждаме на починалите. Отиваме в малкото гробище до Тур Монппарнас, вторият трептящ парижки фалос. Издирваме важните покойници, изиграли по-ключова роля в живота ми от десетки роднини. Повечето хора, за които имам високо мнение, притежават тази характерна черта – да са отдавна умрели.
Тя е леко учудена от гробищния ми ентусиазъм, но аз вадя железния аргумент, че статистически погледнато живите хора са извършили далеч по-страшни неща – и няма смисъл на човек да му е страшно в гробищата. Още до входа ни посреща Сартр, както обикновено в компанията на Симон дьо Бовоар.
Стигам до гроба на Бекет, който трябва да снимам от всички възможни страни. За да стане това, по едно време лягам до него. Лежа си в гробищата докато посетителите минават. Доколкото там лежащите са повече от правостоящите, това не би трябвало да впечатлява никого. И не впечатлява. Още повече, мислят ме за американец, понеже съм скаран с френския и когато питам за нещо, им говоря английски с акцент на човек от Детройт, Мичиган. Това е достатъчна причина по-скоро да ме оставят да умра, отколкото да ме изправят. Ставам и продължавам към другите гробове.
Успявам да обходя всички от листа, който Е. по-рано днес е спретнала за мен. Последният е на Александър Алехин. Въпреки загнездилата се от филмите представа, по принцип на гробищата не се случват много неочаквани неща. Тъкмо съм успял да убедя и Е., че това е точно така, когато изведнъж изскача някакъв скапаняк в малка количка, подобна на тия за голф и започва да крещи, че паркът затваря. В „програмата" на гробището пише, че за туристите следва да има ентъртейнмънт с популярни умрели още поне час. Но тоя си знае неговото – затваря. Всички се разотиват бързешком. И ние така. Количката обикаля из парцелите и бучи от два източника – сирената и скапанякът. Френските сирени звучат смешно мажорно, като безгрижни акордеони. Докато бягаме от гробищата, в главата ми кресва Том Уейтс: "running through the graveyard/ we laughed my friends and I/we swore we'd be together/until the day we died/I made a golden promise /that we would never part/ I gave my love a locket/ and then I broke her heart". С дрезгавината на Том не звучи толкова детско.
---
Проследихме парижките гробища през техните софийски маршрути – за отбелязване е, че това утъпкване на пътя при различните автори се предхожда от почти една и съща мотивация, но повтарянето на стъпките е непреднамерено. В резултат се получава едно съвсем не-скучно присвояване на парижките улици и камъни от фланьори, чието въображение е обусловено във всеки един момент от София.
