публикувано е в сп. MAX - бр. януари/февруари 2012
Навън вали - банално, но се налага заради историята. Само един човек не се притеснява от капките, стои на балкона, пуши и размишлява. Това е писателят Сульо. Той има идея за нова книга и жадува да я сподели на някой колега (знаете, споделената идея е наполовина реализирана идея). Затова се обажда на свой приятел, писателят Пульо, и надъхано започва да му разказва. Идеите капят по главата една след друга, силни като софийския дъжд. Трудно е за Сульо да сдържи ентусиазма си - книгата ще бъде забавна, смела, неочаквана, в нея ще има quest, ще се търси съкровище. И ще се казва „Единайсетте стола”.
Пульо бърза да похвали идеята, особено това, че е оригинална. Даже предлага да пишат заедно, не са минали и три минути от разговора, а той вече усеща как да развие сюжета - например съкровището може да са някакви брилянти, скрити в столове. И по-добре заглавието да е „Тринайсетте стола”, така звучи по-фатално. Пульо говори разпалено, а Сульо е съгласен, че това е гениално. И култово.
След като са постигнали единодушие относно взаимната си, безспорна гениалност, Сульо и Пульо удовлетворени захвърлят телефоните и започват трескаво да мислят какви имена на марки да вкарат в новата съвместна книга. Ето, марките на телефоните със сигурност ще влязат, но само това не стига. Двамата опитни автори са наясно, че в една книга има да се обмислят много неща - например мястото на премиерата и какви визуализации да текат зад гърба им като фон по време на четенето. Да е нещо черно-бяло, ама и някак цветно...
Сега някой завистник би казал, че „Тринайсетте стола” прилича по нещо на „Дванайсетте стола”, книга, написана от друго известно писателско дуо, но аз не виждам смисъл тук да си говорим за дребните и вечно подозрителни души. Като напишеш нещо хубаво, винаги ще се намерят злобни хора да го оплюят. Няма да им хрумне, че съвпаденията тъкмо затова са съвпадения - защото са случайни. Скептиците е добре да знаят, че Сульо и Пульо съвсем не са бездарни и имат нужната квалификация, за да го докажат. Те са напълно легитимни съвременни писатели, членове на Съюза на Сдружението на Лигата на Организираните Писатели, плащат данъци, имат свидетелства за съдимост и шофьорски книжки, категория B. Имат си и приятелки, студентки по журналистика във втори курс.
Сульо и Пульо са смели и нахакани бунтари, които воюват срещу рамките в езика и защитават свободата на себеизразяването. Те наистина правят революция в речта. Само в последното произведение на Пульо прилагателното „шибан” е употребено 1638 пъти. Никак не е малко за детска книга.
Възторжени рецензии за творбите на Сульо и Пульо са писали утвърдени критици като Тоя, Оня и Другия (Оня е братовчед на Пульо, далечен). Но в последна сметка нито критиката, нито аз можем да ви убедим в достойнствата на тези писатели така, както техните книги могат да го направят. Заглавията говорят сами за себе си и няма как да не са ви познати. Сульо е автор на бестселъри като „Спасителят в леблебията”, на смразяващата антиутопия „1985”, на виртуозно забавната „Трима мъже в една моторна лодка”. Но може би най-запомнящото се от този респектиращ списък е безсмъртният му роман „Кандидат-майстора и Маргарита”. Пульо пък е написал романите „Презимето ми е червен”, „Южноамерикански психар”, „99 години и половина самота”, „Параграф 23” и „Наказание и престъпление”. Впечатляваща е кристалната яснота на стила му в повестта „Пенсионерът и морето”, която отдавна вече не може да се намери по книжарниците, защото е изчерпана. Но Сульо и Пульо не са. Тези хора не могат да се изчерпят. Талантът няма почивен ден.
Два дни преди петъчната премиера на „Тринайсетте стола” в елитен (но не чак толкова) клуб, Пульо, който освен всичко останало е поет, написва и нова стихосбирка. Дълго време е изпитвал творчески колебания и не е знаел какво да прави с ръкописа на последната си проза, но в сряда изведнъж му просветва: стеснява полетата във файла на Word, центрира текста... и от монитора вече го гледат стихотворения. С потенциал за награда. Пульо ги праща в издателството с молба да побързат, защото иска да представи стихосбирката в петък на същата премиера. Отговорният редактор е отговорен човек, разбира каква е ситуацията и че няма време да чете - издава ги директно в 1000 бройки, с по 3.5 правописни грешки средно на страница. Грешките също се тълкуват като бунт - против закостенялата система, а и против грамотността.
Петък вечер е. В елитния (но не чак толкова) клуб пердетата са тежки. Присъства целият втори курс на факултета по журналистика, както и двайсетина ученички, които догодина ще са първи курс - журналистика или филология. Критиците Тоя, Оня и Другия се усмихват на барманката и изглеждат благоразположени. Известен медиен гуру представя книгата и разчупва атмосферата с няколко вица, известни повече и от него, но умело вплетени в заслужените похвали към двамата автори. А те сега раздават автографи. На задната корица на „Тринайсетте стола” до снимката на Сульо пише, че той е най-успешният съвременен млад писател у нас. До снимката на Пульо до него вдясно пише, че и той е най-успешният съвременен млад писател у нас. Сульо и Пульо са по на 45 години.
Сульо и Пульо имат връзки. И създават връзки. Всяка връзка между хората е съмнителна по дефиниция. Човек може да се свърже с много опасности - с чист кокаин, с фатална жена, с ислямски екстремизъм, с руската мафия. Или с местните литературни среди. В този елитен (но не чак толкова) клуб всичко е свързано и навързано. Като едно време. Като черва.
Закъснях малко, вече изтървах премиерата, но все пак влязох - нали много исках. Казаха ми „Добре дошъл”.
---
Онлайн публикация има и тук.
