Ама друг път

Статията е публикувана на 9 септември в Sofia Live - тук.

Станислав Стратиев е по-важен от Сергей Станишев – за България и за света.

Горното е аксиома, при това тясно свързана с датата. От тази аксиома ще изведем и други истини.  

Докато четох новината, че г-н Станишев празнувал 9 септември с 5000 съпартийци в местността „Копривките“ (обсъждайки през това време „калинките“), си припомних негово минало изказване по повод датата. Авторът на „Защото сме социалисти“ твърди следното: „Нямаме основание да се срамуваме от 9 септември. Това е епохално и светло събитие, което остави ярък отпечатък в развититето на България”.

Тук трябва да призная, че аз съм напълно съгласен – с изключение на една подробност. Тъй като е зает човек, г-н Станишев очевидно се е разсеял за момент и е объркал датата с три години. В заблудата си той говори за 9 септември 1944.

А безспорно, „епохално и светло събитие“ трябва да се нарече 9 септември 1941. Тогава е роден Станислав Стратиев.

Може би няма пищещ човек, чиито думи да ми липсват повече тъкмо в днешния контекст на образцов политически цинизъм и на абсурд от най-висок калибър. Есетата от „Българският модел“ са осъдени на вечна актуалност – не само заради таланта на автора си, но и заради таланта, който не спира да се влага в българския абсурд, ежедневно.

Абсурдът ражда най-устойчивите клишета. Едно от тях, често употребявано напоследък, е това за „Пътя на България“ – колкото по-явна става безпътицата ни, толкова повече го повтаряме. Дори от БАН добросъвестно предложиха дебат по темата какъв е българският път, а неотдавна председателят на НС Михаил Миков попита от парламентарната трибуна с нескрита болка в гласа: „Това уи е пътят на Бъугария в XXI век?!“. Бих искал да му отговоря.

Ще го направя в познатия ни от „Българският модел“ стил – първо, защото съм (по)читател на Стратиев и днес е рожденият му ден, и второ, защото г-н Миков и компания сигурно празнуват „другия“ 9-ти и нямат време за отговори с дълги изречения:

Българският път е обратният път.

Той заслужава всяка една от дупките си. Всеки път.

Българският път е нещо като първия път – нищо особено, ама го помниш.

Старогръцката мъдрост за пътя принадлежи на Хераклит: „Пътят нагоре и надолу е един и същ”. Староеврейската е от друг известен философ – Бог: „Проклет, който отбие слепия от пътя”. Българската мъдрост е: „Гъз път да види”.

Българският път не е правият път.

За сметка на това дължината му е добре известна. Тя е 360 километра. За 40 години. При 19 правителства.

В тези правителства са участвали и за съжаление продължават да участват български политици.

Българският политик е човек, който няма фамилно име. Той има прилагателно име. И то  винаги значи нещо обидно и оскърбително. Например:

Какво си се умълчал такъв, виждаш ми се нещо орешарски днес?

Остави я тая - много е манолова. Личи й.  

Е, може ли пак по най-цветановия начин да го свършиш т‘ва?

Егати станишевия ден.

Това на блузата ти изглежда бойко, не знам дали ще се изпере.

Срещу българския политик понякога се изправя българският протестиращ – той е спонтанен, когато е докаран с автобус и е платен провокатор, когато е дошъл пеш. Също така е едновременно баба и бебе, рентиер и лумпен, отегчен реститут и поръчан вандал, който е взел едни 20 лева. От Сорос.

Българският протестиращ обаче не взе предвид най-важното – че превозът по българския път е случаен. Винаги. И идва точно навреме. И, нали, автобусите на тия не са като автобусите на ония. Ама въобще.

Българският протестиращ често (се) страхува, че в България може да остане на пътя, затова рано или късно взема решение – просто си хваща пътя и повече не чуваш за него. И така един по един, докато тук не останат само паметниците.

Българският паметник е нещо сиво във възхвала на червената армия, боядисано в розово.

Какво е България? България много прилича на булевард „България” – от едната страна офиси, от другата панелки и по средата, за всеки случай, път към Бояна.

Тук всичко ще се оправи и татко ще ми купи колело. Ама друг път.