От "Стандарт" ми зададоха няколко въпроса във връзка с Деня на будителите. Оригиналната публикация е в днешния брой, онлайн може да се намери тук. Ето отговорите ми:
Будителите в живота ми? На първо място семейството ми, което в моя случай се изчерпва с майка ми. После, няколко от професорите ми в университета. Няколко живи писатели, с които съм имал и имам удоволствието да общувам, да ги слушам и не само да ги чета. Редакторите на книгите ми. А по-голямата, основната част от личните ми будители - това са любимите ми автори, които не са между нас отдавна. От тях съм научил повече, отколкото от хората, които познавам.
Будители у нас днес - имаме няколко живи писатели, музиканти, художници, учени. Толкова. Тези хора се броят на пръсти, имайте предвид...
Тъжно е изобщо това положение, в което днес имаме нужда от будители, тягостно е да си заспал през 2014. Тъжно е да сравняваме държава - член на Европейския съюз в ХХI век и народ в рамките на Османската империя през ХIХ век. Нелепостта на този анахронизъм, меко казано, не е в наша полза. Защото ние сега не гоним националноосвободителни каузи, просто се опитваме да живеем нормално. И това, от което имаме нужда, за съжаление е нещо, което почти никога не сме имали - управленска грамотност, политическа далновидност. Има едно стихотворение на Иван Методиев, в което се казва "Толкова усилия, за да превърнем нищото в корона...". Имам чувството, че в политическия си живот ние това го правим всеки път. Не зная какво да ви кажа. Аз съм песимист, който тайно се надява да бъде оборен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар