Бележки под „Левиатан“

Текстът е публикуван във "Факел" - тук.

На рандеву с корумпирания гротесков кмет един православен свещеник цитира посланието на ап. Павел до римляните, глава 13. По-точно онази популярна част, гласяща: „... няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Цитатът дори се повтаря два пъти в две различни сцени, филмът настоява на него. Защото, видимо, от тези думи, разбрани буквално, произтича и безизходицата на индивида срещу системата.  Оказва се, че именно представителите на системата вярват в Бог (нещо повече, Бог е de facto работодателят на кмета), а индивидът – не. Той, като библейския Иов, губи всичко с Божието благоволение. Но за разлика от Иов, Николай на финала не ни е показан върнат към щастието и благодатта. Коля си остава губещ.

Думите от Св. Писание се разбират от властта не само буквално, но и удобно – кметът се успокоява от срещите с достолепния архиерей. Дотолкова се успокоява, че продължава да върши зверствата си с още по-голям размах (даден му е картбланш отгоре). Той искрено вярва, че Бог е от неговия отбор. От другата страна московският адвокат Дмитрий, приятелят на Николай, гордо повтаря, че „не вярва в Бог, а във фактите“. Коля пък не вярва в нищо. Всъщност, вярва на жена си и няма представа колко се заблуждава.

Изтъквам всичко това, защото помоему в него е и главната идея на „Левиатан“. Тя се люшка между два велики текста, единият поезия, другият проза – книгата на Иов и трактата „Левиатан“ на Хобс – но не се припокрива изцяло с нито един от двата. Намирам я другаде: в предупреждението за кривото разбиране на тези стихове от Римляни 13. Внушителните картини на Звягинцев ни показват каква убога действителност може да породи едно такова разбиране. Ако властта е дошла от горе надолу, вместо от долу нагоре, ако никой „не е упълномощен“ да я поставя под въпрос, ако всичко е оставено на самотек – не води ли точно това, пита Звягинцев, до мракобесие, нравствено затъпяване и впиянчена апатия? Не се ли превръща и собственото ни съзнание в отдалечена, глуха провинция, до която добрите новини пътуват прекалено дълго, за да стигнат изобщо?  

Съвременните светски общества са избрали да не четат Римляни 13 буквално. Затова и в конституциите ни (например в българската, а и в руската) пише нещо съвсем друго – че властта прозтича единствено от народа. Ако ще и Бог да е отговорен за появата на народа, все пак Той е оставил народа сам да си избира недоразуменията. Това легитимира и изконното право на оспорване, на протест. В „Левиатан“  на Звягинцев същото право е недостижимо за протагониста Николай. Той не може да направи нищо, а ако трябва да сме честни и не се опитва да направи кой знае какво.

Зрителят съчувства на Коля за несправедливите загуби, но всъщност във филма няма добри хора. Кметът е лош и архиереят е лош. Това, че двамата са дупе и гащи, е вече много лошо. Но Коля, Лиля, адвокатът Дмитрий, синът Ромка, семейните приятели – и те не са добри. Заради трагедията е лесно да им състрадаваш, от време на време им се смееш, но се оказва непосилно трудно да обикнеш някого в това северно градче. Кметът Вадим е чисто зло, но той не е виновен, че Коля пие. „Кой е виновен?“ пита Херцен още в 40-е години на XIX век. Русофобите със задоволство бързат да издекламират приписвания на Салтиков-Шчедрин цитат: „Ако сега заспя и се събудя след сто години, на въпроса „Какво става в Русия?“, ще им кажа: „Пият и крадат“. Русофилите (изкривено понятие днес) пък критикуват филма за всичко друго, само не и за това, за което си струва да бъде критикуван. Естествено, голям процент и от едните, и от другите не са гледали филма, не са чели това, което цитират, и няма да го направят в този живот. Затова и мненията им са така солидни и категорични. Дискусията около „Левиатан“ тръгна в странна посока от самото начало, навярно заради времето, в което се появи. Веднага беше обявен за „поръчков“, нищо че е започнат през 2008-а, а историята-прототип се е случила с американец от щата Колорадо.

В Русия най-острите критики срещу филма очаквано са заради политическия елемент в него – впрочем, съвсем слабо засегнат, поне откъм злободневната му страна. Но самодържавието е традиционно чувствително и не обича да му се говорят лоши работи, дори да се загатват. Държавните канали в момента възпяват новото руско оръжие, но мълчат за международната победа на руското кино с „Левиатан“. А това е първият Златен глобус за Русия в категорията „най-добър чуждоезичен филм“ след екранизацията на „Война и мир“ на Бондарчук в далечната 1969.

Проблемът на лъжепатриотите, болните националисти и радикалите е, че обичат държавата си лицемерно и пошло. Развяват я на показ наляво-надясно, а каквото не е за обичане, го крият. Те се обиждат от такива филми, защото се тревожат, че се излага родината и, ужас, какво ще си помислят хората за нас тук. Само че истинската любов към родината не е това. Тя прилича повече на любовта към семейството – знаеш им недостатъците на всичките си роднини, но пак ги обичаш. Какво да ги правиш, ти не си ги избирал. В този смисъл на мен ми изглежда, че Звягинцев обича Русия. Руските националисти (и конформисти, което в днешния им микроклимат е едно и също) сега са обидени, че руснакът в „Левиатан“ бил показан като прекалено псуващ и пиещ, а това не отговаря на истината. Добре, така да бъде. Все пак окончателната картина на филма си остава руска. Не съм съгласен с тезата, че ако например сменим водката с ракия, чудовището Левиатан ще заплува в нашенски води, ако сипем текила – в мексикански и т. н. Тя звучи политически коректно и е добра за церемонии, но не е съвсем вярна – случката може да произтече навсякъде, властта може да упражни насилие над гражданина където и да е, да, но конкретната действителност е руска. Не толкова заради пиенето и феодалната местна власт, колкото заради същите тия срещи между кмета и архиерея. И „проникновените“ критици на либерализма днес, тези, които виждат в руското православие сега едва ли не последната „алтернатива“ на западния декаданс, би трябвало да се замислят сериозно за това – за срастването на абсолютната държавна власт с институционалната религия. Този зловреден съюз би трябвало да ги тревожи, защото не е нормален и не е „симфония на властите“ по византийски. Типичен и добре познат от историята е. Но не е нормален, а чудовищен – Левиатан.

Побързалите да обявят филма за „антируски“ можеха да го критикуват от къде по-основателни позиции. Например в структурно отношение – заради това, че докрая ние не узнаваме почти нищо за героите. Заради някои закономерни питания, които изникват: защо изпеченият московски адвокат, по-умен от всички в тази безнадеждна провинция, се качи толкова лесно и наивно в колата на кмета? Защо Лиля направи това, което направи в гората, пак пред всички, пренебрегвайки риска? Защо кметът се е хванал точно за къщурката на Николай, при положение, че на километри по бреговата ивица няма нищо? Какъв точно е „кярът“ му? Тези въпроси не са заяждане, те се появяват от само себе си, ще си ги зададат и много други зрители на излизане от салона. Актьорите са безупречни, диалогът е пестелив и силен, но мотивацията на характерите остава неясна на много места в сценария. И не е пресилено да се каже, че в „Левиатан“ природата действа по-мотивирано от персонажите. Те са ни показани като далеч по-стихийни и изменчиви от нея. Пред очите ни уж се редуват кадри на природна пустош, а наистина пусто е вътре в хората. Символиката е наситена, богата и подчертано библейска – от рибите на фабричната линия, през гробището за кораби, та до скелета на кита. Всяка картина е дълбока и вълнуваща, виртуозно изпълнена. Но в душите на тези хора си е все така празно и тягостно.

Пейзажите са много по-издържани от портретите в „Левиатан“. 

Това е и една от основните причини да не смятам филма за шедьовър, макар и да е очевидно, че говорим за силно, впечатляващо кино. Звягинцев не е „новият Тарковски“. Такова глуповато определение звучи зле и за двамата. Но „Левиатан“ е важен, стойностен и – нека не го отричаме – своевременен. Колкото до въпросите за Иов, Хобс, за вертикалите на властта и прегръдката с църквата, за щампите или не-щампите, за скелетите и за духа – зрителят в последна сметка ще реши сам. Или (уви, по-вероятното) ще е решил още преди да гледа.