Не съм те срещал никога, нямам кой знае
какво за казване. Нито добро, нито лошо.
Ако ме стигне скръбната вест, бих си
траял.
Или съболезнования, учтиви. Какво още?
Нищо чудно, разбира се, да те изпреваря.
В наши дни е безумно, един косъм може да
те убие.
Медицината е развита, но и безсилна. Не
отговаря
на въпросите, дето с години под костите
ни се крият.
Ти пропусна: китарата, пешката, бокса и
буквата, всичко
каквото има да се пропуска. Трудно ми е
да преценя
като питат – снизхождение ли прозира зад
мили очички
или дружелюбен съвет: че (все пак) не
бива да те виня?
В известен смисъл продължавам да съм ти
копие. Неизбежно е.
Страня от няколко навика (досещаш се)
поради тебе.
Напоследък си мисля: постъпките са един
вид обзавеждане
на душата. И се съмнявам, че би се
нанесъл при себе си.
---
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар