Интервюто е на Галя Младенова
Снимки: Николай Николов
Мястото е Клуб 703 - любимо място, което от няколко дни вече го няма...
Иван Ланджев е поет, писател и телевизионен сценарист на 24 години. Лауреат е от националната олимпиада по философия (2005). Завършил е философия в СУ „Св. Климент Охридски”, а сега учи магистратура „Изкуства и съвременност (XX-XXI в.)”.
Победител е в националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” (2009), както и в други литературни конкурси. На 16 юни бе премиерата на дебютната му стихосбирка „По вина на Боби Фишер”.
Oпределяш първата си стихосбирка „По вина на Боби Фишер” като „лична”. Защо?
В нея има солиден биографичен елемент. Разбира се, един автор би трябвало да умее да измисля неща от нищото, защото това, което правим, е свързано главно с въобразяването. В този смисъл честността не е най-голямата добродетел на поезията. Само че наистина има честност в тази книга, и това не е показна честност от типа „Ето, сега аз ще напиша нещо и то ще е честно”. Получило се е така просто от нужда. Надявам се да има добър баланс между въобразеното и между личното, биографичното…
За мен книгата е наистина лична, тя биографично започва от началото и свършва до сега. Разделена е на 3 части, които следват биографичен ритъм, занимава се със случки и проблеми, които са минали през годините, с лични мои неща, които съм имал нужда да кажа по някакъв начин.
Какво беше очакваното и какво беше неочакваното на премиерата на книгата?
Много се радвам, че успяхме да напълним кино „Влайкова”, защото в последния момент решихме това да е мястото. Хубавото е, че не беше камерно, дойдоха много непознати хора, млади, получи се разговор между тях и поезията. По предварителна уговорка премиерата трябваше да е в един джаз бар, но той излезе във ваканция, и трябваше бързо да намерим друго място. Аз не исках да е в книжарница, защото да представяш книга в книжарница е най-баналното нещо, което може да ти се случи.
Освен това аз имах и нещо предвид, което осъществихме на премиерата – накрая направихме едно парче от книгата (стихотворението – „Converse”) заедно с един мой приятел басист, с когото от време на време свирим заедно. За да го направим с бас трябваше озвучаване и сцена, което в книжарница нямаше как да се случи. Хората, които поканих да четат (Петър Чухов, Стефан Иванов, Тома Марков), казаха много хубави неща, надявам се и да са прочели хубави неща. Доволен съм и от слушаните, и от слушащите.
Гладко ли вървеше работата с твоя редактор Петър Чухов?
Да, защото ние сме приятели, не се събираме само по литературни поводи. Освен чудесен поет, той е и китарист – беше ме поканил за вокал в една от групите, в които свири… Разбира се, за разлика от него аз съм посредствен музикант, главното за мен винаги е било работата по книгата. И за моя радост той не я е „рязал”, много малко неща не влязоха – 2-3 стихотворения.
Тук – там по някоя и друга дума в отделните стихотворения, неща, за които сме се хванали да интерпретираме и да спорим. Това, което най-много ми помогна, бяха разговорите ни за поезията – имаме много сходни виждания, и двамата имаме слабост към езиковите игри, той дори ме е съветвал да не прекалявам с тях, защото има тенденция да го правя… Също така харесваме пестеливостта в изказа, поантите. Благодарен съм на Петър за сътрудничеството ни.
Все пак с какво беше по-различна нередактираната версия на стихосбирката?
Тя беше по-нехомогенна. Умувах дълго какъв да бъде редът. Стихосбирката стоя дълго време в суров вид, без да знам каква да бъде концепцията, как да се казва и какъв ритъм да следва. Беше кашесто, имах написани достатъчно стихотворения, с които не знаех какво да правя. В един момент трябваше да реша и мисля, че се получи нещо единно, балансирано и овладяно. Въпреки че е първа книга, има свой собствен тон – това ми харесва.
Имаш ли си любимо стихотворение от книгата?
Предпочитам да възприемам книгата като цялост. Очевидно, за да ги сложа в книгата, съм останал в един момент доволен от всички стихотворения. Има такива, които са ми по-важни, не че ги харесвам повече от другите.
Например „Куфар №18”, което спечели Ханчевия конкурс. Също така последното стихотворение, поемата „Бонус трак”. Тя е написана от името на Кърт Кобейн, който се намира в „Ад” на Данте. Там самоубийците са в седмия кръг на ада и са превърнати в дървета. Поемата е написана в първо лице, от името на самоубилия се Кобейн, който вече е дънер.
Около него са и други известни самоубийци – Хемингуей, Маяковски… Харесва ми идеята в стихотворението, защото е необичайна. Като цяло книгата е пълна с известни мъртъвци. Влиза се къде умишлено, къде неволно в диалог с Вапцаров, с Гео Милев, с Кърт Кобейн, с Боби Фишер, естествено.
Като по-млад си участвал в състезания по шах. Как се запали по шаха?
Историята е забавна и, разбира се, в нея е намесена жена. Аз бях много малък, някъде на 9, и бях отишъл на рождения ден на приятелка. Батко й беше идолът на всички деца в квартала и освен всичко останало, можеше да играе шах. Аз исках да я впечатля и играх с него, но той ме размаза.
Казах си, че това трябва много бързо да се промени. Накарах нашите да купят шах, записах се да тренирам, много скоро започнах да го побеждавам и се чувствах чудесно. После въобще забравих за момичето, обаче шахът остана. Много бързо се запалих и се занимавах наистина сериозно до една тийнейджърска възраст. Участвах в много турнири, по републикански първенства, веднъж и на европейско…
А защо се отказа? Промени ли нещо у теб шахът, все пак и името на стихосбирката е свързана с това?
Да, аз реших, че дължа на шаха поне едно заглавие на книга. Това беше моето сериозно детско занимание, всеки като дете си има по едно сериозно занимание. Обаче това в един момент не ми достигна, аз съм човек, който се впечатлява лесно от най-различни неща наоколко. Едно, че исках да остана с книгите, а сериозните занимания с шах са много времеемки, и друго, че много неща в тази възраст започнаха да ми се струват все по-интересни. Добре направих, че спрях.
Всъщност четенето започна преди шаха, научих се да чета много, много малък, някъде на 4 години сигурно. Четях каквото намеря, дори сложни книги, без да разбирам абсолютно нищо. Имах си ново умение – научил се да чете и хваща първите книги, които му попаднат. После се появи шахът… Той е перфектната диалогична игра, в нея едновременно може да покажеш превъзходство и да произведеш естетическа ценност.
Преплитат се логически и естетически съждения. Можеш едновременно да побеждаваш и да създаваш. Сега, след като съм се отказал да играя, спортната страна отдавна е останала на заден план, победата не е толкова интересна, но естетическото в шаха продължава да ме влече. А и шахматистите са впечатляващи хора и обичам да изучавам живота им. Чисто изследователски ме вълнува проблема за гения. Затова Боби Фишер всъщност е виновникът като персонаж в книгата. Той е бил виновен за много неща в живота си. Явно пак е виновен и след смъртта си, защото ексхумират останките му, което показва, че не съм сгрешил, като съм посочил него за виновник в заглавието.
Завършил си философия, тя помага ли за творческото писане?
Във всеки случай не пречи. Това е хуманитарна специалност и е близка до филологиите, защото изучавахме много класически текстове, но в същото време не е филология и аз не съм писател- филолог. Много често идеите, които се появяват в главата ми, идват точно от философеми. А философското образование е много хубаво нещо, защото дава една цялостна образованост.
Човек не може да работи като философ, особено в България, но като завършиш философия, просто излизаш образован човек. А според мен добрият писател не може да си позволи да бъде невеж. Особено сега, в нашата ситуация, след постмодерното, писателят не може да не е читател. Тези измишльотини за авторът, който не чете и пише, разчитайки на прозрения свише, са глупости. Не може да пишеш добре и да не четеш добре.
Занимаваш се с много неща, чии обувки са ти най-удобни – на поет, на писател, на сценарист, на шахматист, на музикант?
Шахматист не съм отдавна, а не съм и бил, така че това отпада. Когато човек е някакъв, означава, че това е основното, което прави, това е призванието му, издържа се от това нещо. Аз се издържам единствено и само от писане, кажи-речи всеки лев, който печеля, е от писане.
За музиката – просто е хоби, аз съм фанатичен меломан, постоянно слушам музика, каквото и да правя. Заниманията с музика също не са особено сериозни, просто много обичам музиката и вярвам, че тя е органично свързана с поезията. Това е видимо още от древна Елада, не мисля, че кой знае колко се е променило до днес. Добрата поезия, уважаващата себе си поезия, има вътрешен ритъм, всики поет пише с музиката в главата си.
Остават сценарната практика и поезията. Те са колкото две различни вселени, толкова и взаимосвързани – едното ми е професионален ангажимент, защото работя като сценарист, другото е просто нужда от поезия и писане на художествена литература.
В момента се издържам от писане, но не се издържам от художествена литература. Ако един ден дойде моментът, в който се издържам изцяло от художествена литература, това ще е супер. Не се виждам да правя нещо друго в живота си, не съм особено сръчен… Работата ми винаги ще бъде свързана с измисляне на неща – което при мен се получава чрез писане.
А трудно ли е да събереш всичко под една шапка?
Сигурно да, затова го събирам под много и различни шапки – колекционирам шапки отдавна. Вижте, аз не го и мисля толкова – по някакъв начин ми се отдава да балансирам.
Свършвам си работата на едното място, и я започвам на другото. Ако на някой му се вижда твърде динамично и тегаво, то за мен пък е много важно да бъда самостоятелен, да живея и да се издържам сам от това, което правя. Един автор би трябвало да може да си позволи самостоятелност. И ако за това му се налага да пише най-различни неща, включително за медии – да, защо не? Не го мисля толкова за трудно, колкото за естествено. Това е естественото състояние на нещата.
И, последно, накъде гледаш за в бъдеще?
Не се оплаквам, до голяма степен водя живота, който искам. Ще ми се да напиша по-хубави неща, да ставам все по-добър в това – да правиш себе си е интересен и вълнуващ процес. Имам много идеи за нещата, които искам да напиша. Предполагам, че ще има втора стихосбирка, ще има и проза. Мога да събера разкази за сборник, обаче съм доста самокритичен и това ще отнеме време, за да бъда доволен, първо и най-вече пред себе си. В по-далечно бъдеще бих написал пиеса, пише ми се за театър…
Ще видим, не знам. Но със сигурност ще има следваща стихосбирка, която вероятно ще е много по-различна от тази. Сигурно няма да има нищо общо с шаха. Имах нужда да разкажа за себе си и за шахматната партия на живота ми и по-нататък вече ще ви занимавам с други проблеми. Ще съм понатрупал още доста глупости и случки, аз не обичам да си ги спестявам…
