Бяс ни води из полето

Статията е публикувана в Sofia Live - тук. 

1. 

Всичко стана много бързо. Вървях в посока „Седмочисленици” и минавах през „Славейков”. Закъснявах. Обикновено в такива случаи по „Графа” (тоест точно до лявото ти ухо) с трогателни звуци се придвижва трамвай. Този ден не беше изключение. Заедно с другите минувачи постъпих по единствения разумен начин и направих крачка вдясно. Тогава ги видях – шест кучета лежаха необезпокоявани и изглежда не се впечатляваха от факта, че на книжните щандове до тях Кафка си съжителстваше с Джон Кехоу. 

Аз не бих нарекъл тези кучета бездомни, защото те очевидно си имаха дом – живееха на „Славейков”. А и в тази минута не мислех как да ги нарека. Бях в капан – вляво беше трамваят, движещ се мъчно, но все пак достатъчно бързо, за да ме сплеска; вдясно бяха те. И в двата варианта ме чакаше позорна участ. Огледах се за Йорданка Фандъкова – може би в момента е наколо и взема мерки. Уви, точно сега я нямаше. Притесних се много, но наблизо минаваха хора, а това винаги те кара да се стегнеш. Казах си „Подсъзнанието може всичко” и продължих смело напред. 

Разбира се, тогава едно от кучетата (уж най-мързеливото на вид) се спусна към мен. Причерня ми. Съжалих, че цял живот съм обичал повече котките и сега явно съм се издал. Това ли е краят, Иване? Какво постигна? Съвсем скоро щях да стана на 26, а дори още не бях написал втория си текст за Sofia Live. 

Но ето, че кучето ме пощади. Непринудено размаха опашка и ме подмина, тръгна подир някаква баба с покупки. В резултат на това сега имаме текст. 

2. 

Наред с всички ужасии, които води със себе си, една влязла в новините трагедия неизбежно докарва и лошия вкус. Лошият вкус винаги е втората трагедия. Когато бездомни кучета нахапят стар професор, който се е върнал у дома, а ти пишеш статии – тогава е ужасно трудно да се въздържиш и да не вкараш нещо силничко, първосигнално, от рода на „Кучешки живот” например. Изкушението е твърде голямо, ти просто трябва да обясниш на хората как стоят нещата, и то бързо, защото утре може да стане друга, още по-медийна трагедия. Затова хайде – нещо, каквото и да е. Набързо надраскано и нелепо, като велоалея в София. 

Тези похвати обаче действат. Ние всички обожаваме лошите новини и примляскваме от удоволствие когато ни ги разтълкуват простичко и ефектно. Всяко гадно събитие заслужава свой собствен шрифт, отделна шапка в предаването и тематичен джингъл. Само ужасните новини ни сплотяват в името на една обща, велика цел – празните приказки. Интересно как всеки път щом стане нещо отвратително и коментарите са неизменно едни и същи? Все някой няма търпение проблемът да се заколи, застреля, убие, смакча и така да се реши веднъж завинаги. Добре тогава. Щом разсъждаваме примитивно, нека поне е и практично. Да не убиваме бесните кучета, а да ги насъскаме – срещу всички останали актуални проблеми. 

За начало престъпността. Както ние ядем щастливи кокошки, така и тези хищници имат право да ядат щастливи главорези. И без друго напоследък стават показни разстрели, защо с кучетата не ударим едно рамо на организираната престъпност? Току виж сме успели наистина да изчистим България за един ден. 

Сега си представете и как няколко такива кучета върлуват наред във всички телевизии, в най-малоумните предавания, за които може да се сетите, ръфат кичозния реквизит и... нека не стигаме до водещите и гостите, защото мисълта е нехуманна. Единствената опасност е, че преди да са нахапали когото и да е, на песовете и кучките ще вземе да им хареса пред камерите, а от там връщане назад няма. 

Продължаваме поред. То се знае и че цели музикални жанрове ще изчезнат. Всяко по-тлъсто его в културните среди ще бъде ръфнато. В парламента никой няма да спи. Подкупите ще намалеят, и без това възпитаните катаджии и митничари ще се държат още по-възпитано, когато видят бясно куче на задната седалка. Борбата с корупцията може би най-сетне ще се превърне в борба срещу корупцията. Радикалните природозащитници ще преосмислят позициите си при всяко изръмжаване. 

И накрая, разбира се, шест специално подготвени кучета ще чакат зад сцената преди концерта на Веско Маринов (чух, че в Зала 1 щял да присъства един мъж на 50 и около 3000 жени на 65). Те ще са обучени не да изяждат, а само да хапят лекичко и често – това ще предизвика неподправено движение по сцената, по-лесно ще се стигат високите тонове и ще има истинска, добра причина за пот. 

Изобщо, нека затворим очи и с умиление си представим една такава София, в която бесните хапят Наглите, дръгливите ръфат досадните, помиярите хрускат пошлите и така до Утопия! А ако по някаква причина цялата тази идилична картина не ви харесва, има и друго решение. Вземете си котка. После, като я изхвърлите на улицата, шансът да се превърне в бездомно куче е малък.

Четене в четвъртък вечер

В четвъртък вечер от десет ще чета свои нови неща в новото място „На седмото неб(ц)е” (площад Славейков 11). Четенето е част от серията събития „София Поетики представя: Нощ на поети”, организирани от Ясен Атанасов. Благодаря му за поканата.

Зная, че десет е късно в известен смисъл, но проверих какво ще дават по телевизията и единствената друга поезия в този часови пояс ще е мачът Шалке 04 – Атлетик Билбао. Но имайте предвид, че това в Гелзенкирхен ще е само първата им среща.

Също така, ако дойдете, ще имате шанса да видите на живо как в паузите пускам свои любими парчета. От John Frusciante, Davy Graham, Warren Zevon, Tom Waits, Robert Johnson, Taj Mahal, Otis Redding, Madeleine Peyroux...

Искрено се надявам да обичате блус, защото това ще е основното през вечерта.

Четенето ще бъде на глас.

Информация за мен има тук: http://www.liternet.bg/publish26/ivan-landzhev/index.html

Заповядайте, от доста време не съм чел текстовете си пред хора и ще ми е приятно да се видим.

Торбичката на Кармазинов

"Срещнах Кармазинов, „великия писател“, както го величаеше Липутин. Кармазинов бях чел още като малък. Повестите и разказите му са известни на цялото предишно и дори на нашето поколение; мен те просто ме опияняваха; те бяха насладата на юношеството ми, на младостта ми. Впоследствие малко охладнях към перото му; тенденциозните повести, които постоянно пишеше в последно време, вече не ми харесваха тъй, както първоначалните му творби, в които имаше толкова непосредствена поезия; а най-последните му съчинения дори никак не ми харесваха.

Изобщо, ако се осмеля да изразя и своето мнение по такъв един деликатен въпрос, всички тия наши господа таланти от средна ръка, приемани обикновено още приживе едва ли не за гении — не само изчезват почти безследно и някак изведнъж от хорската памет, когато умрат, но се случва, че още приживе — щом само поотрасне ново поколение на мястото на онова, при което са действали те — непостижимо бързо биват забравени и пренебрегвани от всички. Някак внезапно става това у нас, досущ като смяна на декора в театър. О, това не е като с пушкиновци, гоголевци, молиеровци, волтеровци, с всички онези дейци, дошли да кажат своето ново слово! Вярно е и това, че у нас самите тези господа таланти от средна ръка, на склона на една почтена възраст, обикновено по най-жалък начин се изписват, без ни най-малко да го забелязват. Често се оказва, че писателят, комуто са приписвали изключителна дълбочина на идеите и от когото са очаквали изключително и сериозно влияние върху развитието на обществото, разкрива накрая такава рехавост и такава нищожност на основната си идейка, че никой дори не съжалява, дето толкова бърже се е изписал. Но беловласите старчета не забелязват това и се сърдят. Самолюбието им, именно на края на тяхното поприще, взема понякога размери, достойни за богове. За Кармазинов разправяха, че държи на връзките си със силните на деня и с висшето общество едва ли не повече, отколкото на душата си. Разправяха, че той ще ви посрещне и приласкае, ще ви очарова и омае с простодушието си, особено ако сте му нещо нужен, и то се подразбира, ако предварително сте му били препоръчан. Но появи ли се първият княз, първата графиня, първият човек, от когото се бои, ще сметне за свой най-свещен дълг да ви смаже с най-оскърбително пренебрежение, като шушка, като муха, и то тутакси, още преди да сте си излезли; той сериозно смятал това за израз на добър тон. Въпреки цялото си самообладание и изтънко познаване на добрите маниери самолюбието му, казват, стигало до такава истерика, че по никой начин не можел да скрие авторската си раздразнителност дори и в онези обществени кръгове, които малко се интересуват от литература. Ако някой случайно го озадачал с равнодушието си, той болезнено се обиждал и гледал да си отмъсти.

Преди около година четох в едно списание негова статия, написана със страшна претенция за най-целомъдрена поезия, и при това за психология. Описваше гибелта на един параход някъде край английския бряг, на което самият той бил свидетел и видял как спасяват загиващите и измъкват удавниците. Цялата тази статия, доста дълга и многословна, бе написана с единствената цел да изтъкне себе си. Просто се четеше между редовете: „От мене, от мене се интересувайте, гледайте какъв съм бил в тези минути. Защо ви са морето, бурята, скалите, отломките от разбития кораб? Та аз ви го описах достатъчно точно с могъщото си перо. Какво я гледате тази удавница с мъртвото дете в мъртвите ръце? По-добре мен вижте — как не издържах това зрелище и се извърнах. Ето ме, застанал гърбом; ето ме, обзет от ужас и безсилен да се обърна назад; ето ме, замижал — колко интересно, нали?“

"Чистичкото му личице беше недотам красиво, с тънки, продълговати, хитро свити устни, с малко месест нос и остри, умни, малки очички. Облечен бе някак вехто, с някаква наметка на плещите, каквато например биха носили през този сезон някъде в Швейцария или в Северна Италия. Но във всеки случай всички дреболийки: ръкавели, якички, копчета, лорнетът с дръжка от костенурка на тънка черна лентичка, пръстенът, бяха изкусурени както у хората с безукорно добър вкус. Убеден съм, че през лятото непременно носи обущенца с цвят на синя слива и седефени копченца отстрани. Когато се срещнахме, той се беше спрял на ъгъла на улицата и внимателно се оглеждаше. Забелязвайки, че го наблюдавам с любопитство, той с медено, макар и малко кресливо гласче ме попита:

— Бихте ли ми казали как най-пряко да изляза на улица „Бикова“?

— „Бикова“ ли? Че то е ей тука, съвсем близко — викнах аз с необикновено вълнение. — Все направо по тази улица и после вторият завой наляво.

— Много ви благодаря.

Проклета да е тази минута: аз май се бях смутил и гледах раболепно!"

"Той внезапно изпусна мъничкия сак, който държеше в лявата си ръка. Впрочем това не беше сак, а някаква кутийка, по-точно някаква чантичка или още по-точно дамска торбичка, от ония старинните дамски торбички за ръкоделие, впрочем не знам какво беше това, но знам, че май аз се впуснах да го вдигам.

Напълно съм убеден, че не го вдигнах, но първото движение, което бях направил, бе неоспоримо; да го прикрия, вече не можех и се изчервих като глупак. Хитрецът моментално извлече от обстоятелствата всичко, което можеше да се извлече.

— Не се безпокойте, моля ви — очарователно рече той, тоест когато вече добре видя, че няма да му вдигна торбичката, вдигна я, като да ме предварваше, кимна още веднъж с глава и си продължи по пътя, оставяйки ме да стоя като последен глупак. Все едно че аз я бях вдигнал. Около пет минути се смятах за опозорен навеки; но наближавайки дома на Степан Трофимович, изведнъж се разсмях."

Откъсите са от "Бесове" в превод на Венцел Райчев. Достоевски пародира Тургенев.

Грешка в заглавието

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.

Беше важно да минат няколко дни и от тази смърт в Студентски град. Така можем да видим колко точно трае медийната загриженост.

Преди да се захванем с гръмките изказвания, ми се ще да се отървем от два популярни мита. Първият е: „Това никъде го няма, ебати държавата”. Не е така, разбира се. Насилието вътре в рамките на кампуса се случва и наляво от Калотина. Ставало е и в Кеймбридж, Масачузетс – през 1995-а харвардска студентка по медицина убива съквартирантката си в стаята, намушквайки я с нож, след което се обесва в банята. Изводът: момичето е със сериозни ментални проблеми.

Вторият мит е, че такива неща не са се случвали у нас преди. Също не е вярно. Най-масовото убийство в България е станало пак в Студентски град, по Коледа през 1974-а, когато 17-годишният Бранимир Дончев застрелва дузина студенти. Изводът е същият: Бранимир е шизофреник.

И в двата описани случая става дума за насилие, породено от лудост. Няма как да се предвиди лудостта.

Но съвсем спокойно може да се предвиди простотията. Дори могат да се вземат мерки срещу нея. И тук вече стигаме до проблем, който си е само наш или във всеки случай не е на Харвард: убийствата в Студентски град през последните години не стават, защото някой е откачил. Те са резултат от нещо много по-опасно, което засяга повече хора – агресивната простащина.

Това е например някакви да се отрежат в чалготека, да се разправят пред входа и да разбият главата на минаващ студент. Или други от кръчмата да се върнат в стаята, да стане меле, единият да падне и да не се изправи. Тук не искам да дълбаем в конкретния случай с новото убийство: фактите още не са изяснени, нека съдът реши и т.н., каквито се сетите клишета. Ясен е само общият принцип и говорим за него.

Страшна работа е тоя принцип – повтаря се едно и също до откат, а се очакват някакви различни резултати. Както знаем, това пак е лудост, само че не от страна на извършителите. Изводът: от най-острата, мъчителна шизофрения боледува държавата. Може би решението е спешно да се хоспитализира, а всички ние, като неблагодарни роднини, да избягваме свижданията.

Зная, че това звучи гръмко – в самото начало предупредих. Не обичам такива фрази, защото са евтиният начин за журналистическо справяне с проблема, но нямаше как да се избегне. Пациентите, които ни управляват, явно наистина се нуждаят от електрошок, щом не забелязват очевидното: че мястото на агресивната простащина би трябвало да е възможно най-далече от университетските кампуси.

По-наблюдателните вече оповестиха, че в Студентски град има 60 нощни заведения. Ще допълня – и един кастрационен център за кучета. Хубав, немски. Не знам как ви се струва, родители, но може би там трябва да се пращат и мутрите, които идват специално, за да почерпят вашите дъщери с евтина водка и да ги завлекат по тоалетните в четвъртък вечер. Алкохолът е на половин цена, входът е свободен за дамите. Но те само влизат като дами. Излизат като друго. Това е стандартът, готиното нещо в Студентски град. А всичко готино се създава чрез агресивна реклама и 60 дискотеки. Не разбирам хората, които се чудят: логично е Петокнижието на Достоевски да не се радва на такава популярност, каквато имат леопардовите шарки и потта по сепаретата. Дипломата за завършено висше образование не е готина, защото и без нея можеш да си успешен и щастлив индивид, който хвърля салфетки.

Понякога имам чувството, че няма човек на света, който да разбира Студентски град. Което съвсем не пречи всички да говорим за него, напротив, даже поощрява „дебата”. Неадекватните реакции спрямо това място заслужават сборник. Една от най-популярните е височайшата погнуса в стил „бе, остави ги разни селяни там”, споделяна най-често от разни селяни тук. Или другото: сега имало идеи да се засилва полицейското присъствие, да се поставят камери. Това е симптоматично, забележете – мерките, които се обсъждат, са за гето. Мерки като за Южен Бронкс, а не за южна София. Дали пък между другото да не споменем и най-простото решение: мястото да заприлича на името си! Защото насилие има навсякъде, но действително на планетата не съществува кампус, който предлага Манджа стрийт и 60 кръчми. И прилича на Ахтопол.

Мисля, че и този Уникален български проблем, за който се надпреварват да хабят хартия и благодарение на него правят шеметни кариери, е точно същият: подмяната на дефинициите. У нас нещата просто се различават от названията си. Първокласният път не е първокласен път, кренвиршът от месо не е кренвирш от месо и студентският град не е студентски град. Нищо не заслужава името си.

Ако сме честни, това, което сега е „Студентски град”, трябва да се казва и аз не знам как, а „бизнесмените” и „предприемачите”, които строят незаконно там, биха могли да се наричат „престъпници”, примерно. Голяма част от студентите също няма да са „студенти”, докато влизат в това заварено положение на по 18 години и всичко „готино” ги залива пред блока. Ще бъдат същества, които се трепят за глупости. „Дипломата” ще е жалка хартийка. Някакво нищожно малцинство ще се занимава с книги и така ще търси своя изход от панелката („общежитието”) – тези хора ще са аутсайдери.

Колкото до „заведенията” – засега единственият шанс да се закрие някое от тях е ако убийството стане вътре или отпред. Дано да има и друг начин. Стискаме палци.

Одън и шляенето

Преди време писах за У. Х. Одън в блога (тук), като сложих част от документален филм за него.

Съвсем наскоро (21 февруари) беше рождената му дата, затова сега ще добавя и любимо стихотворение.

А през октомври миналата година във Виена една от основните цели на разходките през деня беше да намеря паметната му плоча (Одън е починал в града). Не се наложи да търся дълго, защото плочата е на централно място - Walfischgasse 5, близо до Операта. Днес сградата вече не е хотел.

Съседите

Стихотворението е за важността на безцелните разходки.

Walks

by W. H. Auden

I choose the road from here to there

When I've a scandalous tale to bear,

Tools to return or books to lend

To someone at the other end.

Returning afterwards, although

I meet my footsteps toe to toe,

The road looks altogether new

Now that is done I meant to do.

But I avoid it when I take

A walker's walk for walking's sake:

The repetition it involves

Raises a doubt it never solves.

What good or evil angel bid

Me stop exactly when I did?

What would have happened had I gone

A kilometre further on?

No, when a fidget in the soul

Or cumulus clouds invite a stroll,

The route I pick goes roundabout

To finish where it started out.

It gets me home, this curving track,

Without my having to turn back,

Nor does it leave it up to me

To say how long my walk shall be,

Yet satisfies a moral need

By turning behaviour into deed,

For I have boxed my compass when

I enter my front door again.

The heart, afraid to leave her shell,

Demands a hundred yards as well

Between my personal abode

And either sort of public road,

Making, when it is added too,

The straight a T, the round a Q,

Allowing me in rain or shine

To call both walks entirely mine,

A lane no traveller would use,

Where prints that do not fit my shoes

Have looked for me and, like enough,

Were made by someone whom I love.

Във връзка с клуба

публикувано е в сп. MAX - бр. януари/февруари 2012

Навън вали - банално, но се налага заради историята. Само един човек не се притеснява от капките, стои на балкона, пуши и размишлява. Това е писателят Сульо. Той има идея за нова книга и жадува да я сподели на някой колега (знаете, споделената идея е наполовина реализирана идея). Затова се обажда на свой приятел, писателят Пульо, и надъхано започва да му разказва. Идеите капят по главата една след друга, силни като софийския дъжд. Трудно е за Сульо да сдържи ентусиазма си - книгата ще бъде забавна, смела, неочаквана, в нея ще има quest, ще се търси съкровище. И ще се казва „Единайсетте стола”.

Пульо бърза да похвали идеята, особено това, че е оригинална. Даже предлага да пишат заедно, не са минали и три минути от разговора, а той вече усеща как да развие сюжета - например съкровището може да са някакви брилянти, скрити в столове. И по-добре заглавието да е „Тринайсетте стола”, така звучи по-фатално. Пульо говори разпалено, а Сульо е съгласен, че това е гениално. И култово.

След като са постигнали единодушие относно взаимната си, безспорна гениалност, Сульо и Пульо удовлетворени захвърлят телефоните и започват трескаво да мислят какви имена на марки да вкарат в новата съвместна книга. Ето, марките на телефоните със сигурност ще влязат, но само това не стига. Двамата опитни автори са наясно, че в една книга има да се обмислят много неща - например мястото на премиерата и какви визуализации да текат зад гърба им като фон по време на четенето. Да е нещо черно-бяло, ама и някак цветно...

Сега някой завистник би казал, че „Тринайсетте стола” прилича по нещо на „Дванайсетте стола”, книга, написана от друго известно писателско дуо, но аз не виждам смисъл тук да си говорим за дребните и вечно подозрителни души. Като напишеш нещо хубаво, винаги ще се намерят злобни хора да го оплюят. Няма да им хрумне, че съвпаденията тъкмо затова са съвпадения - защото са случайни. Скептиците е добре да знаят, че Сульо и Пульо съвсем не са бездарни и имат нужната квалификация, за да го докажат. Те са напълно легитимни съвременни писатели, членове на Съюза на Сдружението на Лигата на Организираните Писатели, плащат данъци, имат свидетелства за съдимост и шофьорски книжки, категория B. Имат си и приятелки, студентки по журналистика във втори курс.

Сульо и Пульо са смели и нахакани бунтари, които воюват срещу рамките в езика и защитават свободата на себеизразяването. Те наистина правят революция в речта. Само в последното произведение на Пульо прилагателното „шибан” е употребено 1638 пъти. Никак не е малко за детска книга.

Възторжени рецензии за творбите на Сульо и Пульо са писали утвърдени критици като Тоя, Оня и Другия (Оня е братовчед на Пульо, далечен). Но в последна сметка нито критиката, нито аз можем да ви убедим в достойнствата на тези писатели така, както техните книги могат да го направят. Заглавията говорят сами за себе си и няма как да не са ви познати. Сульо е автор на бестселъри като „Спасителят в леблебията”, на смразяващата антиутопия „1985”, на виртуозно забавната „Трима мъже в една моторна лодка”. Но може би най-запомнящото се от този респектиращ списък е безсмъртният му роман „Кандидат-майстора и Маргарита”. Пульо пък е написал романите „Презимето ми е червен”, „Южноамерикански психар”, „99 години и половина самота”, „Параграф 23” и „Наказание и престъпление”. Впечатляваща е кристалната яснота на стила му в повестта „Пенсионерът и морето”, която отдавна вече не може да се намери по книжарниците, защото е изчерпана. Но Сульо и Пульо не са. Тези хора не могат да се изчерпят. Талантът няма почивен ден.

Два дни преди петъчната премиера на „Тринайсетте стола” в елитен (но не чак толкова) клуб, Пульо, който освен всичко останало е поет, написва и нова стихосбирка. Дълго време е изпитвал творчески колебания и не е знаел какво да прави с ръкописа на последната си проза, но в сряда изведнъж му просветва: стеснява полетата във файла на Word, центрира текста... и от монитора вече го гледат стихотворения. С потенциал за награда. Пульо ги праща в издателството с молба да побързат, защото иска да представи стихосбирката в петък на същата премиера. Отговорният редактор е отговорен човек, разбира каква е ситуацията и че няма време да чете - издава ги директно в 1000 бройки, с по 3.5 правописни грешки средно на страница. Грешките също се тълкуват като бунт - против закостенялата система, а и против грамотността.

Петък вечер е. В елитния (но не чак толкова) клуб пердетата са тежки. Присъства целият втори курс на факултета по журналистика, както и двайсетина ученички, които догодина ще са първи курс - журналистика или филология. Критиците Тоя, Оня и Другия се усмихват на барманката и изглеждат благоразположени. Известен медиен гуру представя книгата и разчупва атмосферата с няколко вица, известни повече и от него, но умело вплетени в заслужените похвали към двамата автори. А те сега раздават автографи. На задната корица на „Тринайсетте стола” до снимката на Сульо пише, че той е най-успешният съвременен млад писател у нас. До снимката на Пульо до него вдясно пише, че и той е най-успешният съвременен млад писател у нас. Сульо и Пульо са по на 45 години.

Сульо и Пульо имат връзки. И създават връзки. Всяка връзка между хората е съмнителна по дефиниция. Човек може да се свърже с много опасности - с чист кокаин, с фатална жена, с ислямски екстремизъм, с руската мафия. Или с местните литературни среди. В този елитен (но не чак толкова) клуб всичко е свързано и навързано. Като едно време. Като черва.

Закъснях малко, вече изтървах премиерата, но все пак влязох - нали много исках. Казаха ми „Добре дошъл”.

---

Онлайн публикация има и тук.

На следващия ден - без нас

Утрото се очаква да бъде хладно и мъгливо.

От Запад

ще започнат да нахлуват дъждовни облаци.

Видимостта ще е слаба.

Пътищата хлъзгави.

Постепенно през деня

под влияние на високото атмосферно налягане от север

са възможни локални прояснения.

В резултат на силния и променлив вятър

могат да настъпят бури.

През нощта

до пълно изясняване почти в цялата страна,

само на югоизток

не са изключени превалявания.

Температурата значително ще се понижи,

а налягането ще се повиши.

На следващия ден

се очаква да бъде слънчево,

макар че на тези, които са живи,

ще им трябва все още чадър.

Вислава Шимборска (2 юли 1923 - 1 февруари 2012)

преводът е на Борис Данков