Ама друг път

Статията е публикувана на 9 септември в Sofia Live - тук.

Станислав Стратиев е по-важен от Сергей Станишев – за България и за света.

Горното е аксиома, при това тясно свързана с датата. От тази аксиома ще изведем и други истини.  

Докато четох новината, че г-н Станишев празнувал 9 септември с 5000 съпартийци в местността „Копривките“ (обсъждайки през това време „калинките“), си припомних негово минало изказване по повод датата. Авторът на „Защото сме социалисти“ твърди следното: „Нямаме основание да се срамуваме от 9 септември. Това е епохално и светло събитие, което остави ярък отпечатък в развититето на България”.

Тук трябва да призная, че аз съм напълно съгласен – с изключение на една подробност. Тъй като е зает човек, г-н Станишев очевидно се е разсеял за момент и е объркал датата с три години. В заблудата си той говори за 9 септември 1944.

А безспорно, „епохално и светло събитие“ трябва да се нарече 9 септември 1941. Тогава е роден Станислав Стратиев.

Може би няма пищещ човек, чиито думи да ми липсват повече тъкмо в днешния контекст на образцов политически цинизъм и на абсурд от най-висок калибър. Есетата от „Българският модел“ са осъдени на вечна актуалност – не само заради таланта на автора си, но и заради таланта, който не спира да се влага в българския абсурд, ежедневно.

Абсурдът ражда най-устойчивите клишета. Едно от тях, често употребявано напоследък, е това за „Пътя на България“ – колкото по-явна става безпътицата ни, толкова повече го повтаряме. Дори от БАН добросъвестно предложиха дебат по темата какъв е българският път, а неотдавна председателят на НС Михаил Миков попита от парламентарната трибуна с нескрита болка в гласа: „Това уи е пътят на Бъугария в XXI век?!“. Бих искал да му отговоря.

Ще го направя в познатия ни от „Българският модел“ стил – първо, защото съм (по)читател на Стратиев и днес е рожденият му ден, и второ, защото г-н Миков и компания сигурно празнуват „другия“ 9-ти и нямат време за отговори с дълги изречения:

Българският път е обратният път.

Той заслужава всяка една от дупките си. Всеки път.

Българският път е нещо като първия път – нищо особено, ама го помниш.

Старогръцката мъдрост за пътя принадлежи на Хераклит: „Пътят нагоре и надолу е един и същ”. Староеврейската е от друг известен философ – Бог: „Проклет, който отбие слепия от пътя”. Българската мъдрост е: „Гъз път да види”.

Българският път не е правият път.

За сметка на това дължината му е добре известна. Тя е 360 километра. За 40 години. При 19 правителства.

В тези правителства са участвали и за съжаление продължават да участват български политици.

Българският политик е човек, който няма фамилно име. Той има прилагателно име. И то  винаги значи нещо обидно и оскърбително. Например:

Какво си се умълчал такъв, виждаш ми се нещо орешарски днес?

Остави я тая - много е манолова. Личи й.  

Е, може ли пак по най-цветановия начин да го свършиш т‘ва?

Егати станишевия ден.

Това на блузата ти изглежда бойко, не знам дали ще се изпере.

Срещу българския политик понякога се изправя българският протестиращ – той е спонтанен, когато е докаран с автобус и е платен провокатор, когато е дошъл пеш. Също така е едновременно баба и бебе, рентиер и лумпен, отегчен реститут и поръчан вандал, който е взел едни 20 лева. От Сорос.

Българският протестиращ обаче не взе предвид най-важното – че превозът по българския път е случаен. Винаги. И идва точно навреме. И, нали, автобусите на тия не са като автобусите на ония. Ама въобще.

Българският протестиращ често (се) страхува, че в България може да остане на пътя, затова рано или късно взема решение – просто си хваща пътя и повече не чуваш за него. И така един по един, докато тук не останат само паметниците.

Българският паметник е нещо сиво във възхвала на червената армия, боядисано в розово.

Какво е България? България много прилича на булевард „България” – от едната страна офиси, от другата панелки и по средата, за всеки случай, път към Бояна.

Тук всичко ще се оправи и татко ще ми купи колело. Ама друг път.

                                                                              

Разговори за протеста

С известно закъснение добавям тук линкове към две неотдавнашни интервюта с мен във връзка с протестите:

за списание Прово - тук.

за вестник Труд - тук. 

Използвам повода да посоча, че заглавието на публикацията в Труд е решение на редакцията, което ме изненада, защото в цялото интервю никъде не съм употребявал фразата "Има нужда от нов обществен договор". Самата формулировка звучи странно.

Интервю за Кафене.бг - Протестът в първо лице

От сайта Kafene.bg ми зададоха няколко въпроса за рубриката си "Протестът в първо лице". Оригиналната публикация е тук.

Вдъхновен ли е по някакъв начин нашият #ДАНСwithme от Таксим? 

Разбира се, полъхът на революционното настроение изигра роля, това е емоция, която увлича и приобщава. Сходствата са очевидни – едно цинично решение на управляващите, свидетелство за много по-дълбок проблем, изкара гражданите навън и в Турция, и у нас. А и в Бразилия, където искрата бяха цените в градския транспорт.
Сходен е и приносът на социалните мрежи, профилът на самите протестиращи, и т.н. Затова напоследък често се пише, че „всички ние сме свързани“, каквито наистина сме. По-дълбокият проблем във всяка от държавите обаче е различен. Аналогиите с други протести по света сега са колкото актуални, толкова и спорни. „Българската пролет“, както побързаха вече да я нарекат, няма много общо в мотивацията си с Арабската. У нас протестът не е срещу автокрация (Мубарак, Кадафи, Бен Али), а срещу олигархия – и на ценностно равнище – срещу устойчивия политически цинизъм. Различно е, нашите проблеми са локални в лошия смисъл. Те са типично български проблеми, нерешени открай време.

Защо си на улицата всяка вечер?

Ще излъжа, ако кажа, че съм всяка вечер. Три или четири пъти пропуснах, бях зает. По-важно е да се отговори на „защо“.

Това правителство демонстрира неадекватността си със завидно упорство и размах. Казусът Пеевски бе най-фрапантният случай, но забележете, че тези „експерти“ нямат и нито едно нормално кадрово решение оттогава. Поразително е, че след провала с Пеевски те назначиха бивш сикаджия за заместник-министър на вътрешните работи, а в разгара на недоволството, най-безпардонно сложиха Волен Сидеров да отговаря за парламентарната етика и борбата с корупцията. Това е виц, някакъв градски фолклор, който управляващите родиха... Тези хора вече могат да бъдат интересни единствено от научна гледна точка. Но да не ставаме зли – много е лесно да се подиграваме на това правителство, само защото не става за нищо.

Нека кажем и че то няма приоритети, а задължения – към властващото задкулисие. Следователно, щом правителството е такова, то трябва да падне. И в това твърдение няма излишен патос, нито някаква „литературност“ (в каквато често обвиняват, сякаш е нещо лошо). Смятам, че правителството трябва да падне по силата на необходимостта. Това е.

Много от протестиращите твърдят, че мразят управниците ни. Аз не ги мразя, по-лошо е – дълбоко се срамувам от тях. И от тези, и от предишните.

Обърнете внимание на ситуацията и степента й на нелепост: в момента социалисти не могат да управляват без подкрепата на ултра-десни (чиито лидер според мен е за съд, не за лудница)?! Това е друг виц. И вътре, в щастливото семейство, удобно се е настанила партия, уж защитник на малцинствата – за да стане абсурдът напълно завършен. Това не е правителство, а оксиморон. На идейно, философско равнище, тези групи нямат какво да делят, те стоят на диаметрално противоположни позиции. Виждаме обаче колко уютно се чувстват, сграбчили властта. Цинично и грозно е, разбира се. В развитите демокрации управниците са се научили поне да бъдат завоалирано цинични. А нашите не показват и лицемерна загриженост за хората. Това е байганьовското, демонстративно дебелокожие на овластения. Това е да сложиш Пеевски, без да отговаряш пред обществото, мислейки, че „то досега винаги е можело така“. Срещу това протестираме.

Давам си сметка, че господин Орешарски е признат експерт, но политическата му кариера е нещо съвсем друго и тя трябваше да приключи още през 2007 – след гафа по време на учителските стачки, когато го заснеха да говори ехидно за „седенката“. На по-цивилизовани места подобни фалове са непростими. Сещам се за пример – по време на кампанията си за президентските избори м.г. в САЩ, Мит Ромни (без да знае) беше заснет да казва, че не му пука за 47% от избирателите, които чакали държавата да ги нахрани. Мит Ромни загуби изборите катастрофално и сам призна, че това изказване е имало разрушителен ефект за него. У нас Пламен Орешарски се върна на бял кон, яздил през най-разноцветни политически полета.

Обърнете внимание и на аргументите им за оставане на власт – „Ще стане много лошо, ако си тръгнем“ – сякаш нещата започнаха да се подобряват с идването ви. Този аргумент звучи приблизително така: аз да отида в моя офис, там да ми кажат „Не те искаме вече, не идвай повече на работа“  и аз да отвърна „Ама не, и утре ще дойда, защото вие не знаете какво ще стане ако сега се махна, ще е просто ужасно, много съм ви важен“.

Какви са хората от протеста?

Ще се опитам да отговоря през един въпрос, който самите управляващи задават на протестиращите. Този въпрос свидетелства за покъртителна, анекдотична тъпота.

Политиците ни се чудят и ни питат засегнати – а защо не излязохте, когато предишното управление вземаше такива скандални решения? Те по-малко скандални ли бяха? Защо сега ние като си вършим обичайните безчинства и вие – веднага навън! Какви сте такива?

Отговорът е: предишното управление беше също безобразно и не, решенията му не бяха по-малко скандални. Политическият цинизъм в България е константа. Той не е стигнал предела си  с това правителство.

Нещо друго стигна предела си – гражданското смирение. Може би (повлияни и от ставащото в чужбина, да) хората узряха да ви искат сметка? Да бъдат фактор, а не да разчитат да ги нахраните? Може би се ражда българско гражданско общество? Ако е така, това е исторически прецедент и вие трябва да се радвате, че живеете в такова време, господа политици. Ако е така, вече всеки път след издънка ще трябва да отговаряте. Прекрасно, нали?

Ще ми се да вярвам, че протестиращите са точно такива – съвременно гражданско общество. То може да включва млади, стари, с интернет, неокабелени, всякакви.

В хода на протеста обаче виждам и залитания в странни посоки. Вече писах на едно място за опасността от самовглеждането ни или да го кажем така: самодоволството от недоволството. За щастие това явление не е повсеместно, не е обликът на протеста, но го има. При немалко хора фестивалният характер на протеста иззе смисъла му. Тяхната мотивация да се снимат на Орлов мост е приблизително същата като тази на тийнейджърките, които се снимат със смартфона си в банята – правят го, защото са готини. Това на банята може и да не й пречи, но е опасно за целите на протеста, доколкото притъпява остротата на исканията за промяна. Казвам го, защото съм наистина притеснен, че изчаквателната тактика на управляващите ще успее – мнозина вече излизат в отпуск и заминават на море, и им минава. Това не са паникьосани хора. Не съм съгласен, че протестът е мотивиран (ако ще и несъзнателно) от паника сред гражданите. Паника имаше през февруари, когато хората се самозапалваха. Сега, в началото на този протест се палехме повече в преносния смисъл и това беше добре. Нещата обаче започват да се размиват – и точно на това разчита правителството.

А другите, които не се включват?

Има разлика между това да не се включваш и да си противник на протестите. Много хора не могат да дойдат по обективни причини, но подкрепят протеста. Заклеймяването им е признак на куха, елитарна претенциозност. Въпросът „Аз съм тук, а какво е твоето оправдание да не си?“ е груб и надменен. Претенцията му е смешна.

В този смисъл не искам да твърдя, че „безучастните“ са задължително некрасиви, глупави, че само ние сме прави, а те всички до един грешат... Но се страхувам от това, че са обезверени и вече са се съгласили, че цинизмът е естествената среда, в която могат да съществуват. Не е.

Какво пожелаваш на България?

Работеща демокрация. 

Да бъдем по-уверени свалячи

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.

Нацист пречи на операта да постави Вагнер.

Президентът не е сигурен как да води Съвета за национална сигурност.

Бившият премиер се страхува за живота си, но кръвното му се стабилизира. Настоящият ще уволнява всеки, за когото се появят съмнения. Несъмнено пропуска един конкретен.

Заместник-министър работи точно три часа, но пък преди е работил повече за СИК. МВР има архив, но пък в него няма информация.

Медиите имат информация, но нямат свобода. Правителството е експертно и няма знания.

Лумпените нямат доход и собственост, но пък имат стабилен интернет - дефиницията се обновява всеки ден. От БСП доразвиват Маркс. 

Развиват и Аристотел. Персонажът Пеевски преминава през катарзис (по Станишев). Но по Аристотел катарзисът е очистване чрез състрадание и страх. А персонажът Пеевски не умее дори да борави с глагола „страхувам". Да не знаеш български сигурно е предимство, ако си началник на разузнавачи - нито нашите, нито чуждите агенти ще разбират какво им говориш. Ето такъв човек може да пази тайна. Но той сега преминава през катарзис. И през Конституционния съд, за да се върне в НС. 

А ние преминаваме по Орлов мост. Хубаво е, липов цвят. Юнското топло усещане, че денят завършва с нас. Навън се събираме само най-красивите - а все още никого не сме свалили! Може би трябва да сме по-уверени свалячи. 

Изхвърляме си грижливо боклуците. Без червените, заради които сме излезли. Те си заседават на Позитано, а ние крещим „Оставка" и отиваме към Моста на влюбените. Вече нощем стигаме до централи, които са празни, с изключение на най-незначителната. Има само две причини политик да остава в партийната централа цяла нощ - или работи неуморно за България, или просто си държи кашето там. 

Преди да се приберем, крещим и срещу олигархията, това вече е по-сериозно. Може би най-сериозно щеше да е, ако го крещим пред КТБ (на Графа е)? 

По някое време се разотиваме.

На сутринта facebook е осъмнал с албуми и tag-ове, ние сме на работа. Лошото е, че ония също са на работа, необезпокоявани. Тръпки да те побият. Хора, които са възпитани в това да ни подценяват системно и познават само един начин за всичко - втория начин. 

Разбира се, че няма да ни чуят току-така. Тези хора слушат само тогава, когато подслушват. Четат само това, което диктуват. И говорят само това, което не мислят. 

Междувременно, докато поредното безумие се върши със замах, ние си повтаряме, че „промяната в България зависи от този човек" - който обезателно има facebook профил. И е онлайн, екзактно в този момент. И е готин. 

В недоволството ни започва да се прокрадва идилия, а двете са несъвместими. Прекрасно е, че социалната мрежа ни събра, но самовглеждането в един момент придобива застрашителни размери и се превръща в самолюбуване. 

Преждевременната саморефлексия е типично български недостатък, иманентен признак. Като явление може да се обясни така: започваш да се радваш колко добре се справяш, преди да си се справил напълно. В резултат така и не се справяш (много ни пречи например в спорта). 

Иска ми се този път наистина да се справим и да не спираме малко преди това. Защото днешният протестиращ действително е различен. Той е обиден! Досега в историята на прехода българският протестиращ е бил всякакъв - гладен, отчаян, обезверен, разгневен, млад, стар, слушал е Beatles, слушал е и Радо Шишарката. Бил е и мечтател. Но никога не е бил обиден на морално равнище по този начин. Битието му е било накърнявано преди съзнанието. Сега е обратното и е добра идея да не го забравяме. Нека го помнят и управляващите. И предишните, и настоящите, защото сме обидени на цялата сбирщина. 

Протестираме срещу „Ръката, дето сложи подпис" и т.н. Не заради ръката, дето кликна like. 

Не излизаме навън, защото ние сме готини. Излизаме, защото ТЕ не са. Да се махат.

Нуждаещи се

С Благовеста Пугьова от ПОДАРЕТЕ КНИГА обмисляме да осъществим една идея, за която писах преди време – да се дарят книги на политици. 

Моля, имайте предвид, че става дума за индивиди в неравностойно положение, силно обременени – страдащи или от патологична глупост, или от остра морална недостатъчност (а най-често и двете). Нека проявим загриженост и им окажем тази помощ. Възпитайте политик днес, за да не го замеряте утре. 

Разбира се, никой не говори да им давате любимите си книги (имам известни съмнения, че няма да ги прочетат). Например, струва си господин Станишев да се сдобие с Поетиката на Аристотел, за да види какво точно е катарзисът и може ли Делян Пеевски да премине през такъв – само че аз няма да му я дам, защото ми е важна... Така че, ако имате по две бройки от някоя книга или просто има такава, с която бихте се разделили по-лесно (всяка е добре дошла, тези хора имат нужда) – оставете им я на протеста. Може да пишете на pk@podaretekniga.org или на fb страницата на ПОДАРЕТЕ КНИГА за подробности къде. А може и вие да предложите. 

Пълно е с подходящи заглавия. Детската литература изобщо би била много удачен избор, защото моралните категории там са ясно изведени. За Кант е рано още. #ДАНСwithme #усмихнисебе

And I Followed Her To The Station

Mr. Johnson е първоначалото.

Казват, че продал душата си на дявола в полунощ на един кръстопът. В Южните Щати такива неща не са необичайни. Дяволът взел китарата му, настроил я и посвирил малко блус. После му я върнал, но взел душата, а Робърт Джонсън станал най-великият блус музикант, живял някога.

През 1938 г. един ревнив съпруг (който имал  безспорни основания да ревнува) го отровил.

And I followed her to the station, with a suitcase in my hand 

And I followed her to the station, with a suitcase in my hand

Well, it's hard to tell, it's hard to tell, when all your love's in vain 

All my love's in vain 

When the train rolled up to the station, I looked her in the eye 

When the train rolled up to the station, and I looked her in the eye 

Well, I was lonesome, I felt so lonesome, and I could not help but cry 

All my love's in vain 

When the train, it left the station, with two lights on behind 

When the train, it left the station, with two lights on behind 

Well, the blue light was my blues, and the red light was my mind 

All my love's in vain 

Ou hou ou ou ou, hoo, Willie Mae 

Oh oh oh oh oh hey, hoo, Willie Mae 

Ou ou ou ou ou ou hee vee oh woe 

All my love's in vain 

Празнично за "Стандарт"

Интервюто е публикувано в броя на Стандарт от 24-ти май, поводът е празникът. Онлайн може да се прочете и в електронната версия на вестника тук:

http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2013-05-24&article=452170

- Отвъд патоса, сещаш ли се за нещо смислено и обективно, което можем да кажем за 24 май?

- Аз не мисля и че патосът конкретно тук е нещо лошо. Далеч по-уместен е, отколкото да речем патосът покрай 1-ви май. 24-ти е красив празник. И е чудесно напомняне. В идеалния вариант те кара да си дадеш сметка колко си зависим от писмеността, колко й дължиш. Тя формира идентичност - и национална, и твоята си, лична. В кризисни периоди от историята ни, с каквито тя изобилства, не са много нещата, които изиграват по-водеща роля от книжовността (много хубава дума, нали?). 

- Ти самият превеждаш свои и чужди текстове. Извън неща от типа "родна реч, омайна, сладка", можем ли да изтъкнем рационални предимства на българския пред големите езици? 

- Българският е изключително интересен и в известен смисъл е предизвикателство. Първо, заради стесненото приложение - малък език е, говорят го по-малко от 10 милиона души в целия свят. И докато английският е по-напевен и музикален, нашият език е по-... чепат, каменист, което също е част от очарованието му. Българският поставя препятствия, не се лее толкова лесно. 

- Имал ли си моменти, в които чувстваш особен малшанс в това, че пишеш на езика на малък народ?

- Гледам да не мисля за това. Понеже е нещо, с което съм се родил. То дори не е въпрос на национална гордост, а стечение на обстоятелствата. Със същия късмет човек може да се роди и монголец (там впрочем ползват кирилица), и всякакъв друг. Случило се е да се родиш българин - нито се срамувай от това, нито се бий в гърдите - приеми го и продължавай. Служи си с българския, учи и други езици, за да влизаш в други светове и контексти... и толкова. Естествено пред нас има много повече пречки, каквито например англоезичните и испаноезичните автори не познават. Но това е извън контрола ни. Има по-малки езици от нашия, които са "продуцирали" повече световни автори... Съществува вариант и да пишеш директно на английски, но тогава вече ставаш друг писател.

- Има български автори, които прописаха на английски. Какво значи "ставаш друг писател"? Краде ли от идентичността другият език?

- Трудно е просто да формираш стил на чужд език, ако вече си започнал отнякъде. Естествено литературата познава изключения. Най-емблематичното - Набоков, който произвежда невероятно силно впечатление и на английски, и на руски. Бродски пък разпределя отговорностите си на различни езици: пише поезията си на руски и есетата на английски. 

Казва, че в руския има прикритост - езикът поставя препятствия пред четящия, крие се, лъже, иносказателен е, оставя подводни камъни от ирония, дори без да ги целиш. Мисля, че това се отнася и до голяма степен към българския. 

- Казваш, че "Да си поет сега е нещо като да имаш ключ, който не отваря нищо". Защо настъпи това обезценяване на ключа?

- Заради социалната ситуация, в която се намираме. Не можем да се преструваме, че не живеем в среда, в която поезията (и литературата въобще) е постоянно, системно пренебрегвана. Точно в такава среда живеем. И честването на един ден от годината (колкото и да е красиво само по себе си) не може да измени нищо в общата картинка. Бих се радвал, ако се случи нещо в позитивен план, но не го очаквам. 

- Започна с това, че в период на криза книжовността се задейства, а сега имаме криза, но пък липсва обичайният спасител...

- Може би защото съдим за предишните спасения постфактум, винаги ретроспективно. Може би ние, съвременниците, няма да уловим подема и да го регистрираме, дори и да се случи пред очите ни. Истината е, че сме омърлушени от ситуацията с книжовността - до степен, в която и да има раздвижване, ще пропуснем да го забележим. А напоследък има и позитивни... случки. Гостуват повече известни писатели. Правят се организирани опити да се превежда българска литература, например инициативата на фондация "Елизабет Костова" - точно сега започва международния семинар в Созопол, който представлява обмен между англоезични и български автори. Но на общия фон, хубавите събития са печално малко. А и честно казано избягвам да вярвам в организираното спасяване на литературата. 

- Много хора вярват и винят за неслучилото се спасение държавата. 

- Без особено право. Отговорността за четенето и писането е по-скоро индивидуална. Зависи и от самите български писатели да си вършат добре работата. "Физика на тъгата" на Георги Господинов сега излиза на италиански, а доколкото знам предстоят и още преводи. Трябват ни повече такива автори. Ако успеем да "изнесем" автор, който да е моментално разпознаваем в света, може би има шанс. Но разговорът тръгна в посока да давам рецепти, а нито имам желание, нито мога. 

- Как четенето на книги сред политиците, колкото и утопично да звучи, би подобрило политическата среда?

- Имах такава идея по време на протестите, описах я в една статия. Вместо да ги мерим с камъни и яйца, просто да отидем и да им дарим книги. Както се даряват средства за хора в неравностойно положение. Мисля, че щеше да е полезно. Всеки да отдели каквото може от личната си библиотека и да го връчи пред Народното събрание - без злоба, ей така, да помогнем. Понеже не мога да се сетя за нито една негативна страна на четенето. Може би книгите са от съвсем малкото неща на този свят, за които не е регистриран вреден ефект. 

- Ами губят време. Навън е топло. Във Фейсбук е забавно...

- Там е работата, че всъщност спестяват време. Четенето печели време, доколкото спестява глупави решения. Подобрява преценката и формира вкус - грешните решения на огромно мнозинство от българските политици (и хора) са просто проява на лош вкус. А е добре известно, че вкусът се култивира с литература, особено с художествена. В това отношение по моему литературните произведения превъзхождат тези на по-"достъпните" изкуства, включително на киното. Понеже книгата изисква малко повече усилия от филма, по-трудно смилаема е и провокира дисциплина на ума. 

Така че ако теглим чертата, четенето изразходва от настоящето, но печели бъдеще. 

- Да се върнем към хипотетичната кампания...

- Не е хипотетична.

- Още по-хубаво. Кои книги според теб са най-подходящи за евентуално дарение? 

- В "Ани Хол" на Уди Алън имаше една такава реплика... нещо от рода на това, че политиците имали съвсем малко по-висок морал от този на педофилите. Ако тази максима е вярна, тогава да четат "Лолита", не знам. 

Макар че всичко е добре дошло. Стигнали сме дотам, че всяка литература би имала полза. Освен вече щателно изучените Карл Май и Майн Рид. 

- Занимаваш се с шах. Виждаш ли изход от политическия пат между четирите партии? 

- Избягвам да говоря за това, защото съм скептично настроен и сигурно ще затормозя читателя.

- Затормози го. 

- Изход не виждам, понеже до голяма степен сме получили (не зная дали "избрали" е правилната дума) точно това, което заслужаваме. Политиците не идват от друга планета или от някаква по-различна България. Джордж Карлин казваше в един от стенд-ъп монолозите си, че получаваме точно тия политици, което сме си заслужили и вината не е в тях, а в The Public, в нас. И ако наистина това сме заслужили, равносметката е тъжна.

Райко БАЙЧЕВ