Към едно евентуално веселие

Гледах таблатурата на Live Forever на Оasis, понеже има предимството да е лесна и попаднах на нещо, което Ноел Галахър е казал за парчето и защо, как изобщо го е написал:

"It was written in the middle of the grunge and all that and I remember Nirvana had a tune called I Hate Myself And I Want To Die and I was like 'Well, I'm not having that. I can't have people like that coming over here, on smack, saying that they hate themselves and they wanna die. That's just rubbish."

После видях какво казва и за албума на Radiohead In Rainbows:

"Making records should be fun. I remember seeing Radiohead on the cover of a magazine in the U.K. when In Rainbows came out, and it said, RADIOHEAD: THE PAIN. And I thought, "Won't you fucking give it a rest, you bunch of moaning children?" The pain? Of making an album? I don't buy it. If you're not having a laugh, then don't do it."

"Come on, In Rainbows? What the fuck does that mean? Can you be in a rainbow? All the action is supposed to be at the end of the rainbow, isn't it?
Maybe that's where Radiohead are fucking going wrong. Thom has led them into the rainbow, when all the laughs and the good times are at the end. That's why you're in pain, lads."

Замислих се, че в това жизнеутвърждаване има истина, здравословно е цялото нещо и е леко и шеговито, без да е глупаво. Не разбирам защо това мислене не стига до повече хора, които се занимават с писане на музика и (по-специално) на думи у нас - и няма веселие, най-вече няма бодрост и жизненост в описанието на страданието и на кофти нещата. Само никого неизненадваща сълзливост, и то не от хубавата, въздействащата, а от отегчителната. Това никак не е рокендрол...

"Една от най-изкусните форми на прикритие е епикурейството и известна показна смелост на вкуса, отнасяща се лекомислено към страданието и противопоставяща се на всичко тъжно и задълбочено. Има "весели хора", прибягващи до веселостта от желание да не бъдат правилно разбрани. Те искат да останат неразбрани."

Горното е от "Ницше contra Вагнер" и е подходящо за контекста. Ницше се лекува от Вагнер с Бизе, заради настроението, което носи - няма я излишната сериозност, тропаща с крак.

А това е бебето-Дионис от Гуидо Рени. Очевидно се весели. Като го види, на човек лесно му идва наум да го асоциира с това "Дионисиево начало", за което разпалено говори Ницше.

Иначе, връщайки се към началото - както в почти всички свои изказвания, и в това за Нирвана забавният Ноел е на косъм да каже нещо наистина гениално, но вкрайна сметка греши. В Кобейн има доста смях и ирония, само трябва да се чуе. За тези неща са нужни добре развити и тренирани сетива. Впрочем, Ноел Галахър притежава такива - на друго място (в интервю от 1996) той казва, че Кобейн е единственият текстописец, от когото е научил нещо през последните десет години. И това противоречие му е простено, заради парчетата, които е написал. Ако иска вече може да говори глупости до края на живота си.
Но така де... В Нирвана, както и в Рейдиохед, има смешка и остроумие. Не е просто евтино отричане на живота, няма безвкусно навързани жизнеотрицаващи клишета, като от дневник на осмокласничка.
Няма да е зле да има повече усмивка и намигване в литературата ни. Не да е като дневник на осмокласничка. Или по-лошо, като дневник на осмокласник - с плоски напъни авторът да изглежда готин от всеки ред. Това са двете основни опасни залитания при писането в България днес: в поезията - евтино-депресарското и тъпо-мрачното, без никакво въображение и веселост; и в прозата - там пък плитката веселост, несмешните смешки и изкуствения напън да си готин, без нещо отдолу, под всичко това (без естетика отвътре - виж тук). Симптомите на осмокласничката и осмокласника...

А пък Хораций написал нещо доста рокендрол - "Ridentem dicere verum quid vetat" - какво пречи на смеещия се да казва истината? Нещо такова, накратко.