Парижко Зачитане - покана

30 март (вторник), 19.30 часа, Кино „Влайкова”, ул. "Цар Иван Асен II" 11, вход - 4 лева

Второто издание на Зачитане ще бъде посветено на Париж и неговите потайности и истории, които са разкрити и разказани в съвременна българска поезия, проза и пътеписи.

Думите на четящите ще се преплитат с образите на екрана, които са белязали Париж – от мостовете на Сена, градините, парковете и влюбените двойки до Маларме, Рембо, Модиляни, Хемингуей, Роден, Дали и дори Ленин, който е живял четири години в невъзможно шарения и жизнен калейдоскоп на града.

Марица Колчева ще разкаже за разходките си из града и за собствената си пяна на дните, котките, коктейлите, книжарниците и гробовете.

Иван Ланджев ще сподели за слона сомнамбул, за една, две, три жени и много повече писатели, също и за една почти самоудавила се в Сена бутилка вино.

Иван Димитров ще прочете поемата си за едно последно парижко сатори, в което дръмендбейсът ще е стара градска песен, но липсата, онази истинската липса, няма да е остаряла.

За Ясен Атанасов Париж е това, което е Хубавата Елена за Парис – нещо невероятно красиво, което би искал да отнесе у дома. Той ще покаже успеха си с красноречив монолог.

Васил Георгиев, чрез помощта на Тома Марков, ще прочете текста си за софийската улица Париж от последната си книга „Уличник”.

Момчил Миланов пътува с влак към френската столица, но може би невидими чудовища ще осуетят пристигането му.

Поетичните думи на Мина Стоянова тичат по безтегловната френска нощ, в която има бутилки, лампи, чадъри, мечета и кафе.

Калин Терзийски ще сподели за първото си (макар и на 40 години) голямо излизане в белия свят с трезво съзнание и чисти, напълно отворени, сетива.

Силвия Чолева ще зачете стихотворенията, които е написала по повод пощенски картички получени от Париж.

Тодор П. Тодоров с разказ за кисели жени и вино, котараци, хашиш и Ван Гог в Париж.

Стефан Иванов се е потопил в кадрите на града, все едно е в непрекъснат и пълен с дим филм на Годар, Бергман, Кешловски и Тарковски.

Литературата на авторите ще бъде редувана с музика на Борис Виан, Les Rita Mitsouko, Мишел Уелбек, Шарлот Гензбур, Милен Фармер, Ян Тиерсен, Caravan Palace, Били Холидей, Карла Бруни, Франсоаз Арди и Иги Поп.

Little Ashes

Шепа прах: Младите Дали, Лорка, Бунюел

За улеснение на българската публика заглавието на този филм от програмата на Филм Феста бе умишлено удължено – още в брошурата се заявява, че ще иде реч за „младите Дали, Лорка и Бунюел” и каквито и да било обърквания вече няма как да се породят. Тази услуга спрямо наивността на нашия зрител постигна успех и филмът се радваше на интерес у нас, включително заради гостуването на режисьора Пол Морисън, който с охота разказа за проекта си и любезно отговори дори на въпроси от типа „Защо избрахте тази история?”

Като оставим настрана важния само за телевизията въпрос за режисьорската мотивация, филмът определено притежава достойнства, които следва да бъдат споделени – на първо място, струва ми се, това, че не цели да шокира, а да разкаже история. Хубавото в разказването е тъкмо това, че историята върви непревзето и сякаш „просто се е случило” да бъде между гениални творци от един пол. Сексуалността в едно такова повествование вече отдавна може да шокира само българи или републиканци. Впрочем, шокира и испанската публика, която по думите на Морисън, не е била особено зарадвана от „посегателството” върху иконичните й образи.
Описаните отношения между тримата колосално важни за съвременното изкуство мъже – Лорка, Дали и Бунюел – се базират най-вече на биографични намеци, не толкова на исторически извори. Няма и как да бъде иначе, доколкото истински извори липсват. Историята, каквато я разказва „Little Ashes”, е била често обговаряна и влиза в графата на „всички знаят, че”, но същевременно никога не е била и няма да стане официално тиражираната версия. Самият Дали до края на живота си е доста уклончив за отношенията си с Лорка. Макар да е очевидно, че и любов, и отхвърляне, е имало и на това се гради целият филм на Морисън. В развитието на сюжета е отдадено съвсем ясно предпочитание на страната на Лорка, който се явява жертва на любовния триъгълник, както и буквално, жертва на фашистите. Страданието на Лорка е добре известно и документирано – той се бори упорито срещу това, което е и въпреки произтичащото мъчение, успява да запази позицията на достоен човек. Особено според тълкуването на Морисън. Ролята на поета е поверена на Хавиер Белтран, който освен че се справя убедително има и едно основно предимство пред колегите си Робърт Патинсън (Дали) и Матю Макнълти (Бунюел) – наистина е испанец.
Приятно впечатление прави и че Дали, който през целия си живот умело съчетава битието на велик художник с това на ужасен човек, не е представен тук като жалка карикатура на себе си, нито като някаква митологизирана фигура. Напротив – показва се процесът на ставане на Дали, логичният за него път от срамежлив студент до нагъл гений. И за разлика от повечето филми, съсредоточили наратива си върху "живота на твореца" (ужасно словосъчетание) този успява да покаже нещо много важно, което често остава скрито – влиянието, което "животът на твореца" (ето пак!) оказва върху творбитe. Чудесно е да ти се покаже в киносалон как любовта, приятелството и враждата повлияват поезията на Лорка и картините на Дали. Безпомощността на Бунюел в цялата ситуация също му повлиява житейски и творчески и това не е пропуснато в „Little Ashes”.
За зрителя накрая остават и много други блага, но заедно с тях и досадата от това, че трима известни чистокръвни испанци трябва през цялото време да говорят лош английски с испански акцент. Колкото нелепо, толкова и неизбежно.

Възможно най-доброто

Лаптопът се развали - занесох го на сервиз. Телефонът се развали - и него на сервиз. Блокираха SIM-картата - оправихме и нея. Вкъщи пък днес идваха майстори да оправят нещо. Загубвам си 4-ти чифт слушалки, оня ден си загубих и кутията на очилата. Написах си книгата.
Чудесно е усещането когато очевидно всичко е наред! И е "По вина на Боби Фишер"...

---
Първото Зачитане мина, подробно за него има в този блог. Заповядайте на 30-ти март пак. Ето малко от мен вечерта на 2-ри:

Дядо Хенри гледа... А хората в момента гледат двама с каскети и слушат един.

С една приятелка (тази, която е снимала) се впуснахме в интерпретационен дебат за това "G-string" - в дадения контекст дали значи "прашки" или "струна Сол"? Тя си настоява на "прашки".

Каня ви

На 2 март (вторник), от 19.30 часа. Мястото е Кино Влайкова (на ул. "Цар Иван Асен II" 11). Входът е 4 лева.

ЗАЧИТАНЕ

Казва се Зачитане, защото в продължение на няколко часа ще се отделя такова внимание на литературата, че да води слушателите до евентуално зачитане (етическо и естетическо) на авторите и книгите им.

Първото Зачитане ще е само на поезия.

Участниците са:

Силвия Чолева – Автор е на книгите – „Детето на глухонемите”, „Вход”, „Отиване Връщане”, „Внимателно”, „Зими и лета”, „Писма” и „Картички”. Печелила е наградата за дебютна книга „Южна пролет” и Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Красимира Джисова – Автор е на книгата „Абревиатурата”, за която печели наградата за дебют „Южна пролет”.

Иван Ланджев – Носител на първа награда от конкурса „Веселин Ханчев”. „По вина на Боби Фишер”, първата му книга с поезия, ще излезе през пролетта на 2010.

Тома Марков – Автор е на книгите „Героин”, „Томатериалист”, „Живот без поезия”, „Черен PR и други действия” и „Майка”. Носител е на наградата на Европейската академия за поезия и на Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Калин Терзийски – Автор е на книгите „Сол”, „Тринайсет парчета от счупеното време”, „Сурови мисли със странен сос” и „Има ли кой да ви обича”. Номиниран е за наградата „Хеликон”.

Светослав Терзийски – Автор е на книгата „Безпризорни ангели”, номинирана за наградата „Хеликон”.

Ясен Атанасов – Автор на книгите „Книга“, „Хтон“, „Неща: горчивата книга“, „Свят за изпиване“. Печелил е първата награда за проза на литературен клуб „Spirt & Spirit” и годишната награда на Съюза на българските журналисти.

Стефан Иванов – Автор на книгите „4 секунди лилаво”, „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” и „Списъци”. Носител е на първата награда за поезия на литературен клуб „Spirt & Spirit”, печелил е награда за „Sms поезия”, номиниран е за Националната награда за поезия „Иван Николов”.

Освен поезия ще има и музика (Лало Шифрин, Еър, Бейбифейс Клан, Фийвър Рей, Депеш Мод, Рейдиохед, саундтраци на филми от 70-те) и филми за писатели (Хенри Милър, Хорхе Луис Борхес, Пол Остър, Чарлс Буковски), които ще вървят като визуален фон преди и по време на четенията.

Второто издание ще бъде посветено на Париж и появата му в съвременната българска поезия, проза и есеистика. Като музикален фон ще звучат Борис Виан, Ле Рита Мицуко и много други, а филмите ще бъдат за мостовете, баровете, бордеите, парковете и артистите на столицата на ХIX век.

Don't Hate Haiti!

Почувствах се част от нещо по-голямо, участвайки и аз в "Хаити не е филм: участвай и ти". Затова и приех да направя сценария с поетесата и организатор Красимира Джисова, да открием, въобще - да бъда въвлечен повече... Към това да прибавим и всички приятели, които четоха и свириха, както и това, че не постигнахме малко за нещо, проведено на самодеен, ентусиастки принцип - събрахме 3334 лв.
Въпреки това от самото начало знаех на що за "аргументи" ще се натъкваме. Чувах ги - едни и същи, из устите на хора от 18 до 40+ години: "Защо за Хаити?", "Защо не помогнете на българите?", "Интелектуалците само търсят евтин PR, не обръщат внимание на нашите проблеми тук!", "Парите ви няма да стигнат до там!" и все пак "Защо за Хаити, а не за България?". АМИ ЗАЩОТО ТУКА НЯМА БЕДСТВИЕ, ПИЧ! Защото освен това, че (ч)акаш и нищо не вършиш за нищо, друг проблем нямаш! Поне не такъв, който да е извън твоя контрол.
Намирам все по-малко и по-малко причини да харесвам сънародниците си. Писна ми да слушам горните тъпотии по всякакъв повод. Само в България и никъде другаде е възможно човек да завижда на някой, че го е ударило земетресение. Не пожелавайте труса на ближния си! Сериозно, недейте...
Гнус ме е от това, че хората наоколо очакват помощ "просто така", защото чувстват, че им се полага (Защо? Кой какво ни дължи?) и им става неприятно, когато помощта се оказва на друг, някъде по-надалеч. А и представата, че другият е по-надалеч просто не е вярна.
Но както един приятел обича да казва - тук няма странни неща. Помня, като малък чух интервю по жалка кабеларка с някакъв футболист, който изпуснал голово положение. И каза: "Съжалявам за това положение, но това е положението!". Точно така.

---
Post-инфо за за това как мина вечерта и какво се постигна, плюс снимки - тук.

В "Сега"

В днешния брой на вестник "Сега" има няколко мои стихотворения. Две от тях - "Дали пък не" и "Converse" - ги има и тук на блога. Ето линк към публикацията в сайта на "Сега":

http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=4870&sectionid=20&id=0004101

Освен самата публикация, е приятно и чувството, че ме е публикувал тъкмо Бойко Ламбовски, поетът, който беше секундант на Васил Балев - опонента ми в поетическия двубой от ноември миналата година. Аз така и не намерих време тогава да поздравя тук, в блога, себе си, Тома и тях двамата. Правя го сега.

Дали пък не

Сенките на женските тела
се местят
от
под завивките
до
под очите ми.

Трупат се
и стават на торбички.

„Дали пък не ги мисля твърде много?”,
повтарям си докато слушам,
нагазил надълбоко в късното
някъде към три
когато
единствената ми компания
са Колтрейн, Майлс и
двете кучета на етикета.

В пушека и в царствената скука
на три и една минута –
не е ли най-доброто време за
нехайство?

Тогава
мен не ме засяга,
че според вестниците
някой сваля пак властта.
Дали му хрумва на сваляча,
че трябва първо
да я изведе на среща?

Дали пък не е по-добре
Да й подари цветя?

***
Публикувано е във вестник "Сега", в"Public Republic" тук, също и в DICTUM, където има аудио - тук.
От "По вина на Боби Фишер" (2010)