Сам вкъщи

Текстът е публикуван в Площад Славейков.

Всяка година по празниците се изяснява, че най-желаното коледно чудо за много мечтатели е в София да падне неутронна бомба. И, като при Вонегът, да останат само сгради. В социалните мрежи се изтъкват безспорните преимущества на това в един град да няма хора (най-често с черно-бели снимки на празни улици и площади), защото иначе, съгласете се, град с някакви хора в него е егати селянията.

В същото време мечтателите изпитват гордост, че са жители на голяма европейска столица. Само ако имаше някакъв начин – размишляват те – хем градът да е голям и да се чувстваме заети участници в забързано ежедневие, хем пък в него да има примерно десет-двайсет хиляди човека, колкото е имало през 1879. И всичките местни. Защото къде се е чуло и видяло голям град да се формира с приходящо население? Както знаем, в Лондон, Париж, Ню Йорк, Москва и Токио всички местни са се плодили винаги само помежду си (по закон!) и тъкмо така тези градове са станали мегаполиси. Друг начин няма. А законът е известен като ЗВП (Закон за Всеобщата Претенция).

Мечтателите-романтици, разбира се, изпитват носталгия по изчистеното минало на града, преди да се пренасели с невъобразимите, възмутителни за всеки здрав разум 1.5 милиона човека (впрочем тази бройка също варира – ако питате таксиджията, който ви вози, в зависимост от настроението си той ще ви каже, че тук живеят от 3 до 4 милиона души, а ако е в наистина лошо настроение, ще ги качи до повече хора, отколкото въобще има в България). Носталгията и болката по празна София са съвсем неподправени.

Шокиращо, екип от учени наскоро (ей сега преди малко) се натъкна на доста интересен документ по темата – дневникът на един такъв идеалист, който, забележете, се е докопал до машина на времето и с нея веднага се е втурнал да търси своята София – едновремешната, чистата, истинската. С две думи отпреди да дойдат селяните.

Предлагам на вниманието на читателя няколко извадки от този дневник.

IX век, 809 г.

„Точно си мислех, че всичко е наред и българите дойдоха. Този дивак Крум ще ми прецака хубавия град. Не вижда ли, че не е планиран да поеме такъв поток от хора?  Инфраструктурата изнемогва. Сега като почнат едни задръствания... Махам се.“

V-VI век

„Ужасно е. Неслучайно го наричат Велико преселение на народите. Идват всякакви селяни – това готи, славяни, хуни, авари... И всички мекат брутално.“

IV век

„Римляните са тук от няколко века. Те така си обичат да се заседяват, но аз имам въпрос – някой да ги е канил? До един са жалки селяндури, но най-напорист и амбициозен е тоя Константин Велики. Адски дразнещ и като всички такива си взе имот в идеалния център, да избива комплекси. Кога дойде, кога успя? Чак искал да мести столицата. Какво ще местиш ти, като си дошъл от майната си? „Сердика е моят Рим“, казва. Ми ходи си в Рим! Не си от тук. Довиждане.“

VII в. пр. Хр.

„И този период е зле – траките са бесни селтаци, със златните си дрънкулки и чалгарски пиршества. Да се махат. Един път видях във фейса, че Хораций (друг селянин, който не е от София) е писал за тях: „Обикновено траките, когато се напият,/се сбиват с чашите, създадени за пир“. Ами по-ясно от това няма как да го кажа. Простотия.“

???? пр. Хр.

„Сега е супер! Няма хора. Едно красиво и гордо Софийско поле. Чист въздух. Зеленина. Витоша – загадъчна и нежна, но най-вече празна, без пукнат турист.

Няма улични кучета (поради липсата на улици и кучета). Няма трафик, защото няма коли. Вярно, няма и велоалеи, но ако исках, можех да карам колело, защото няма трафик. И дупки по пътищата няма, понеже няма пътища. Градският транспорт не закъснява никога, защото не съществува. Проблемът с боклука изглежда решен – не виждам боклук никъде.

Няма го и проблемът с местата в детските градини – няма детски градини. Както и деца. Няма корупция. Няма агитки и хулигани, битова престъпност. Мога спокойно да изляза да се разхождам, защото няма къде да отида. Нищо не нося и няма кого да срещна. И мен ме няма. Няма нищо. Като в оная песен на Мария Илиева.

Най-накрая малко спокойствие. Накъдето и да се огледаш по Софийско равно поле – нищо. Моята София.“

От дума на дума

Текстът е от личния ми профил във фейсбук. Няколко медии го препечатаха (Площад Славейков и др.), така че може да се намери и на други места в интернет.

Като простодушен наивник се канех тия дни да отида на една изложба, докато не осъзнах нещо шокиращо: вече няма галерии. И театри също няма. Не знам кога точно е станало, но без да се усетим, сега, вместо тези познати работи, има пространства за визуални изкуства и пространства за пърформанс и съвременен танц. Кината не са кина, а места за събития и прожекции.

Представяте ли си какво е да отидеш на постановка в Народното пространство „Иван Вазов“? Или да пиеш бира в градинката (т.е. пространството за насърчаване на растителността в модерна градска среда) пред същото това Народно пространство, седнал с приятелите си на хоризонтално пространство за релаксация и диалог (преди му викахме пейка)?

Но хайде, галерии, театрии,  изкуство – как да е. По-стряскащото е, че вече няма и барове. Има ърбън-спотове. Градски места. Човек поръчва и си пие питието някак объркан и напрегнат, защото му се е ходило на бар, а не щеш ли, се е озовал в ърбън-спот, парти-център или (пази Боже) локация за ивенти.

Езикът се отдалечи от предмета. Измислят се дефиниции, устойчиви словосъчетания, фрази, които вместо да уточняват, дистанцират думите от нещото, за което се говори. Защото какво всъщност се казва с такова определение? Не е ли всичко някакво пространство? Не заема ли всичко някакво място? Не е ли всичко някъде?

Идните поколения ще имат интересна задача да правят художествена литература с такива конструкции под ръка. Как ли би звучало Вапцаровото „Кино“ като „Място за събития и прожекции“? Или Ботевото „В механата“ като „В ърбън-спота“? Или да вземем Рупчев – „Балада за празния парти-център“?

Но всъщност, след няколко години сигурно вече няма да издаваме и книги. Ще издаваме „пространства за съвкупност от думи“. Грешка – няма да ги издаваме. Ще ги случваме. Като проекти. Защото сега всичко е проект. Никой не казва, че пише, рисува, играе, снима или свири. Просто има нов проект и се опитва да го случи. Проектът, ако някой лекомислен още се чуди, е интерактивен.

Езикът се раздели с нещата.

Не знам дали сте забелязали, но вече го няма и феноменът, наречен „пълна тъпотия“, който толкова добре познавахме и обичахме. „Пълна тъпотия“ сега се именува „друга гледна точка“. Например хората, които твърдят, че кацането на Луната е било инсценирано и новият майтапчийски клип в интернет го доказва, вече не говорят пълни тъпотии. Те просто имат „друга гледна точка“.

Джордж Карлин се опита да ни предупреди за всичко това преди години. Но проектът му завърши през 2008 и той сега обитава едно друго пространство.

Публикация в Словения

Сп. Sodobnost
превод: Namita Subiotto

Тримата глупаци педагози

Текстът излезе в днешния брой на Труд.

Една от сериите в класиката на Доньо Донев се казваше така. Може би глупакът винаги е искал да бъде и педагог - понеже, като всеки глупак, жадува да изглежда умен. Желанието му да поучава по традиция се изостря, когато времената са напрегнати, а новините - тревожни.

В публичното говорене за бежанската криза и актуалните проблеми на Европа здравият разум срамежливо е отстъпил, за да се откроят гласовете на 3 (три) основни вида глупаци (има, разбира се, и подвидове):

Глупак 1: разпенявеният реакционер

Наречете го и закостенял консерватор, бесен националист, както щете. Той е твърдо за разстрели на общо основание. Омразата към чужденците извира от дълбините на шкембето му (дори и да е слаб, този човек има шкембе - не мога да го обясня). Самият той не се къпе често, но всеки чужденец му мирише лошо. Може би само германецът не. Страх го е, че тия, кафявите, ще дойдат и ако останат, ще му вземат работата - макар че той самият не е квалифициран за нищо (и въобще, ако човек, който не говори езика, може да ти вземе работата, проблемът май е повече у теб, отколкото у него). Страх го е, че тия, кафявите, ще спят с българките - макар че той самият не може да се похвали с особени успехи сред българките, както и сред жените от каква да е националност. Най-вече страх го е, че кафявите са фанатици и ще стрелят и колят. На базата на това предположение иска те да бъдат застреляни и заклани - до един. За него всеки е джихадист. Удавеното сирийско момче също е джихадист. Този човек не знае какво значи думата джихадист.

Без да има никаква автентична информация по въпроса, той твърди, че граничарят, който е произвел изстрела и е убил афганистанеца, е герой. Всеки, който стреля по мигрант, задължително е герой. Не му идва наум, че ако наистина си стрелял във въздуха и така си убил човек (!), то това не би трябвало да се нарича „героизъм“, а „каръщина“.

Глупак 2: лигавият либерал

Веднага уточнявам - той не е истински либерал. Всъщност „наистина“ не е никакъв. Най-важната разлика между него и предишния тип е, че разпенявеният реакционер говори страшни глупости. А този тук говори смешни глупости. Страшна глупост е например: „Трябва да си знаят, че припарят ли до нас, това ги чака - веднага разстрел!“. Смешна глупост пък е следното: „Искам да живея в свят без държави и граници, където никой не стреля по никого“. Ама сериозно ли? В свят без държавни граници? В Близкия изток сега има такъв свят - иди за няколко дни да видиш как ще си прекараш и после се върни да разкажеш. Политическата наивност на лигавия либерал е колкото трогателна и комична, толкова и досадна, защото той ти се навира в лицето. Присъща му е напористата публичност, неговата политическа коректност е амбициозна - тя събира лайкове.

Той смята по презумпция, че всеки, който преминава незаконно границата, е абсолютно задължително невинен. Сред този огромен поток от хора според него не може да има и един с лоши намерения. Той е същият глупак като предишния тип, но застанал на срещуположния полюс. Иска през границата да се влиза толкова лесно, колкото се влиза в „Старбъкс“. Може би и в момента е в „Старбъкс“ или нещо подобно - забил умно глава в лаптопа, уж че върши някаква самотна работа, за която няма никаква логика да седи в пълно кафене. Пие топла напитка, направена от претенция и лапад. Вижте го хубаво - този човек няма да прибере бежанец в хола си. Може би за кратко, за да го тагне във фейсбук. Към мигрантите изпитва шумно съчувствие, а към обикновените хора около него - тихо презрение.

Той ме кара понякога да се чувствам неудобно, че също съм човек с демократични, либерални убеждения. Глупостите му ми идват в повече, но най-вече ме тревожи прикритата му жестокост. Той няма търпение да те осъди и изключи от групата на единствено правите. Откраднал е знамето на толерантността и вече марширува с него, цитирайки велики мислители, които не е чел.

Глупак 3: медийният мъдрец

На мен лично този ми е най-интересен, защото е и най-уважаван в обществото. Той е оратор - това му е работата, словоохотлив е от девет до пет. Обикаля всички предавания и говори едно и също - мрачна, черна прогноза за краха на цивилизацията и незавидната участ на България. Неизбежно фризирана с излишно усложнена лексика. Тук-там нещо, Шпенглер и „Залезът на Запада“, едно-друго. Медийният мъдрец открито критикува либерализма и говори пламенно за упадъка на нравите и бездуховността на Стария континент. Повече го тревожи това, че в Западна Европа се радват на жена с брада, отколкото, че в Източна няма правосъдна система. Някак си му е по-голям проблем това.

Той е красиво черноглед и предварително прав. Като кажеш нещо лошо, дето всички го знаят, е много лесно да минеш за мъдрец.

При него най-много ме радва това, че критикувайки патетично либерализма, той с удоволствие се възползва от всички удобства на либералната демокрация - всичките граждански свободи и права. Той се изразява, показва се, пътува, в общи линии си живее добре и необезпокояван. И ако не пребиваваше в демократичния режим, който осъжда, никой никога нямаше да му даде трибуна. Изобщо нямаше да сме чували за него.

Та значи влизат в бар бесен националист, трогателен либерал и медиен мислител. Бирата закъснява и националистът иска барманът да бъде застрелян. Либералът първо оглежда дали пък човекът не е от някакво малцинство, защото тогава би било по-некоректно. Медийният гуру е седнал удобно в сепаре до прозореца и с притворени от снизхождение очи рефлектира: как всичко това е закономерно и ние сме обречени, а той е умен.

Защита

Не съм писал нищо тук от няколко месеца, но имаше доста неща междувременно - и пътувания, и работа. 

На 14-и септември мина публичната защита на докторската ми дисертация "Наративни стратегии у късния Лев Толстой". Бих искал да благодаря на научния си ръководител проф. Людмил Димитров, на журито и специално на граф Лев Николаевич за благосклонното отношение през тези няколко години.

Paging Dr. Landzhev:) 

Извън тази тема: в края на август участвах в семинар за превод на поезия в Словения, където се превеждахме взаимно с автори от няколко страни. Резултатите се получиха интересни, а мястото е изумително. Живях в планинско селце, разположило се над огромни, дълбоки пещери в голям карстов район. Подземната река, която понякога търпеливо, а понякога и гневно дълбае скалите, излиза на повърхността чак в Италия. За съжаление вътре в пещерите не е позволено да се снима, но при повече свободно време, ще кача тук снимки от околността. Ето една: 

При още повече свободно време ще споделя и снимки от пътуванията до Германия и Латвия през май, както и впечатления от четенията там. Благодаря на хората, които все още надникват от време на време в този зле поддържан блог. 

Anmerkungen zu „Leviathan“

Статията ми за "Левиатан" на немски. Оригиналната публикация е тук. 

Bei einem Rendezvous mit dem korrupten, grotesken Bürgermeister zitiert ein orthodoxer Priester den Römerbrief des Apostel Paulus, Kapitel 13.

Genauer: jenen populär gewordenen Teil, der lautet: „Denn es gibt keine staatliche Gewalt, die nicht von Gott stammt; jede ist von Gott eingesetzt “. Dieses Zitat wiederholt sich sogar in zwei verschiedenen Szenen, der Film legt einen Wert darauf.

Denn, nimmt man es wörtlich, kommt auch die Aussichtslosigkeit des Individuums gegenüber dem System klar ersichtlich hervor. Es stellt sich heraus, dass eben die Vertreter des Systems an Gott glauben (noch mehr sogar, dass de facto Gott der Arbeitgeber des Bürgermeisters ist) und nicht das Individuum. Das Individuum verliert durch Gott alles, wie der biblische Hiob. Aber im Unterschied zu Hiob, wird uns Nikolaj am Ende nicht in seinem wiedergewonnen Glück und Segen gezeigt. Er bleibt ein Verlierer.

Die Worte der Hl. Schrift werden von den Machthabern nicht nur buchstäblich genommen, sie werden auch bequem interpretiert – der Bürgermeister fühlt sich beruhigt nach seinen Treffen mit dem ehrwürdigen Bischof.

Er fühlt sich soweit beruhigt, dass er seine bestialischen Vergehen mit einem noch größeren Elan fortführt (es wird ihm ja von oben herab eine carte blanche gegeben). Er glaubt aufrichtig daran, dass Gott „in seiner Mannschaft“ mitspielt. Andererseits, der Moskauer Anwalt Dmitrij, der Freund Nikolajs, beschwört stolz, dass er „nicht an Gott, sondern an die Fakten glaubt“. Aber Nikolaj glaubt an nichts. Eigentlich glaubt er seiner Frau und hat keine Ahnung wie falsch er damit liegt.

Ich betone das alles, da m. E. eben darin die Hauptidee von „Leviathan“ liegt. Diese schwankt zwischen zwei großen Texten: der eine ist Poesie, der andere Prosa – das Buch Hiob und der Traktat Leviathan von Hobbes.

Es besteht aber keine vollständige Übereinstimmung weder mit dem einem noch mit dem anderen. Ich finde diese woanders: in der Warnung vor dem Missverstehen der genannten Zeilen von Römer 13. Die beeindruckenden Bilder des Zvyagintsev zeigen uns deutlich, welche elende Wirklichkeit solch ein Missverstehen zustande bringen kann. Wenn die Macht von oben herab gekommen ist, anstatt von unten herauf, wenn keiner „bevollmächtigt ist“, sie in Frage zu stellen, wenn alles seinem Gang überlassen ist – führt nicht gerade dies, fragt Zvyagintsev, zum Obskurantismus, zur sittlichen Verdummung und zur alkoholisierten Apathie. Wird dann nicht auch unser eigenes Bewusstsein zu einer entlegenen, dunklen Provinz, zu der die guten Nachrichten zu lange fahren, um überhaupt anzukommen?

Die zeitgenössischen weltlichen Gesellschaften haben sich dazu entschieden, Römer 13 nicht wörtlich zu verstehen. Deshalb steht auch in unseren Grundgesetzen (z. B. im bulgarischen sowie im russischen) auch etwas ganz anderes – dass die Macht allein aus dem Volk heraus kommt.

Auch wenn Gott ursächlich ist für die Entstehung des Volks, hat Er das Volk jedoch selbst seine eigenen Missverständnisse wählen lassen. Dies legitimiert auch das Urrecht zum Einspruch-Erheben, zum Protest. Im Zvyagintsevs „Leviathan“ ist dieses gleiche Recht unerreichbar für den Protagonisten Nikolaj. Er kann nichts tun, und wenn wir ehrlich sind, versucht er erst gar nicht viel zu machen.

Der Betrachter bemitleidet Nikolaj für seine ungerechten Verluste, aber in diesem Film gibt es eigentlich keine guten Menschen. Der Bürgermeister ist schlecht und der Bischof auch. Dass beide an einem Strick ziehen macht es dann ganz schlimm. Aber Nikolaj, Lilja, der Anwalt Dmitrij, der Sohn Romka, die Freunde der Familie – sie sind alle nicht gut. Es ist leicht, sie angesichts der Tragödie zu bemitleiden, hin und wieder über sie zu lachen, aber er ist nahezu unmöglich, jemanden aus diesem nördlichen Städtchen lieb zu gewinnen. Der Bürgermeister Wadim ist das reinste Böse, aber Schuld daran, dass Nikolaj säuft, hat er nicht. „Wer ist schuld?“ fragt Herzen noch am Anfang der 40-er Jahre des 19. Jahrhunderts. Die Russophoben tragen mit größtem Vergnügen das Saltykov-Schtschedrin zugeschriebene Zitat vor: „Wenn ich nun einschlafe und in 100 Jahren wieder aufwache, werde ich die Frage ‘Was in Russland geschehe?’ mit ‘Sie saufen und stehlen.’ beantworten.“. Die Russophilen (ein heute verzerrter Begriff) werfen dem Film dagegen alles Mögliche vor, nur nicht das, wofür er Kritik verdient.

Natürlich, ein Großteil sowohl von den einen als auch von den anderen haben den Film gar nicht gesehen, haben das, was sie zitieren, nie gelesen, und werden das auch ihr Leben lang wohl nicht machen.

Deshalb sind ihre Meinungen auch so fest und kategorisch. Die Diskussion um „Leviathan“ nahm von Anfang an eine seltsame Richtung, wahrscheinlich wegen des Zeitpunkts der Erscheinung. Der Film wurde sofort als „bestellt“ abgestempelt, unabhängig davon, dass er noch vor 2008 begonnen worden ist und die Prototyp-Geschichte dahinter von einem Amerikaner aus dem Staat Colorado handelt.

In Russland kommen die schärfsten Kritiken gegen den Film erwartungsgemäß wegen des politischen Elements darin – das übrigens ganz nebensächlich thematisiert wird, zumindest was seine Tagesaktualität betrifft. Allerdings ist die Alleinstaatlichkeit traditionell empfindlich und mag es überhaupt nicht, wenn man ihr Schlechtes nachsagt, auch nicht mal andeutet.

Die Staatssender im Moment besingen die neuen russischen Waffen, schweigen jedoch zum internationalen Sieg des russischen Kinos mit „Leviathan“. Dabei ist das der erste Goldene Globus für Russland in der Kategorie „Bester ausländischer Film“ nach der Verfilmung von „Krieg und Frieden“ im entfernten 1969.

Das Problem von Radikalpatrioten und kranken Nationalisten ist, dass sie ihren Staat lediglich heuchlerisch und niederträchtig lieben. Sie posaunen damit öffentlich herum, aber was nicht liebenswert ist, halten sie verdeckt. Sie sind von solchen Filmen beleidigt, denn sie sind besorgt, dass das Heimatland bloßgestellt wäre und was, um Gottes Willen, würden die Leute von uns hier halten.

Nur, wahre Liebe zur Heimat ist dies nicht. Das ähnelt mehr der Liebe zur Familie – man kennt die Makel all seiner Verwandten, aber man liebt sie trotzdem. Was soll man denn sonst tun – man hat sie sich ja nicht ausgesucht.

In diesem Sinne scheint es mir, dass Zvyagintsev Russland liebt. Die russischen Nationalisten (und Konformisten, was in der heutigen russischen Realität das Gleiche ist) sind nun beleidigt, dass der Russe im „Leviathan“ zu viel fluche und saufe und dies nicht der Wahrheit entspräche. Gut, sei es dem so. Das endgültige Bild des Films bleibt jedoch russisch. Ich bin mit der Annahme nicht einverstanden, dass wenn man den Wodka gegen den Schnaps tauscht, das Monster Leviathan sich in unseren (bulgarischen) Gewässern heimisch fühlen würde, oder wenn man stattdessen Tequila nimmt – es mexikanisch wird usw.

Das mag politisch korrekt klingen und ist auch gut für Festtagreden geeignet, ist aber nicht wirklich wahr – die Begebenheit kann sich überall ereignen, die Macht kann dem Bürger überall Gewalt antun, aber die konkrete Wirklichkeit hier ist russisch.

Das eben nicht so sehr wegen des Saufens und der feudalen Lokalmacht, sondern vielmehr wegen jener Treffen zwischen dem Bürgermeister und dem Bischof. Und die „einsichtsvollen“ Kritiker des Liberalismus heute, diejenigen, welche in der russischen Orthodoxie die letzte „Alternative“ des westlichen Untergangs beschwören, sollten sich ernsthaft über das Zusammenwachsen von absolutistischer Macht und institutionalisierter Religion Gedanken machen.

Um diesen verwerflichen Bund sollten sie sich Sorgen machen, denn er ist nicht normal und stellt keine „Symphonie der Mächte“ nach byzantinischer Art dar. Ja, er ist typisch und wohl bekannt aus der Geschichte, aber nicht normal, sondern monströs – ein Leviathan.

Diejenigen, die den Film voreilig als antirussisch bezeichnen, sollten ihn lieber aus einer begründeteren Position heraus kritisieren. Z. B. in Bezug auf die Struktur – bis zum Schluss erfahren wir nahezu nichts über die Protagonisten. Es kommen auch einige legitime Fragen auf: Warum der sattelfeste Moskauer Anwalt, der klüger als alle in dieser hoffnungslosen Provinz ist, so einfach und naiv in den Wagen des Bürgermeisters einsteigt? Oder warum Lilja das machte, was sie im Wald tat, und dazu noch vor allen, ungeachtet des Risikos?

Warum der Bürgermeister sich ausgerechnet Nikolajs Häuschen vorknöpft, wenn entlang der Küste sonst nichts ist? Was ist sein „Nutzen“ davon? Diese Fragen sollen nicht verdrießen, sie kommen von allein, viele Betrachter werden sie sich beim Verlassen des Kinosaals stellen. Die Schauspieler sind tadellos, der Dialog ist sparsam und stark, aber die Motivation der Charaktere bleibt an vielen Stellen des Drehbuchs unklar. Es ist nicht übertrieben zu sagen, dass bei „Leviathan“ die Natur plausibler handelt als die Figuren. Letztere werden uns im Vergleich als weit ungestümer und unbeständiger gezeigt.

Vor unseren Augen wechseln sich angeblich Bilder einer landschaftlichen Ödnis, die Ödnis ist aber in den Menschen. Die Symbolik ist dicht, reichhaltig und betont biblisch – von den Fischen am Fließband, über den Schiffsfriedhof bis zum Walskelett. Jedes Bild ist tiefgründig und bewegend, virtuos ausgeführt. Aber in den Seelen dieser Menschen bleibt es weiterhin so trist und leer.

Die Landschaften im „Leviathan“ sind raffinierter als die Porträts.

Das ist auch einer der Gründe, warum der Film m. E. kein Meisterwerk ist, auch wenn man hier eindeutig von einem starken, beeindruckenden Kino sprechen kann.

Zvjaginzev ist nicht der „neue Tarkowski“. Solch eine dumme Definition klingt schlimm für beide. Nichtsdestoweniger ist „Leviathan“ wichtig, wertvoll und – wir wollen es ja nicht abstreiten – zeitgenössisch.

Und wenn es um die Fragen zu Hiob, Hobbes, der Vertikalen der Macht und der Umarmung mit der Kirche, sowie zu dem Abstempeln oder Nicht-Abstempeln, den Skeletten und dem Geist geht – der Zuschauer wird das alles letztendlich selbst entscheiden. Oder, leider Gottes, noch wahrscheinlicher wird er das entschieden haben, bevor er den Film gesehen hat. 

 Übersetzung aus dem Bulgarischen: Luba Karabadjakova

Памет

   Ако беше възможно да избирам каква награда да получа, щях да предпочета именно такава – на името на Георги Рупчев (не бих имал против и на Биньо Иванов, разбира се). И такава, в чиято основа стои понятието за памет. Прочее, писането не е ли точно това – пожелание за памет? 

  В литературата изобщо миналото е по-важно от бъдещето и не се сещам за по-голяма ценност от паметта. И има няколко имена в българската поезия, такива от недалечното минало, които не успях да видя на живо, но са изключително важни за формирането на моите представи и критерии: относно това що е добрата поезия, какво я отличава и т.н. Константин Павлов, Иван Методиев, Биньо Иванов, Георги Рупчев. Общуването с тези хора през написаното от тях дава повече от общуването с мнозинството живи автори.

  Благодарен съм за общуването си с Георги Рупчев – за музиката и дълбочината в стиховете му, за висотата и естетиката на неговата дистанция. Все повече се убеждавам, че усетът за пазене на вярната дистанция е нещо ключово, много важно в поезията. Може би дори по-важно отколкото в бокса. Необходимо е да бъдеш достатъчно сам, ако се занимаваш с това.

  Има награди, които не би трябвало да дават особени поводи за гордост на победителя. Има дори такива, които след време оставят срамно петно в биографията на лауреата. Не съм печелил и не бих искал да печеля такива награди, радвам се, че тази не е една от тях. Напротив – винаги ще се чувствам горд с нея.

Интервю за "Списание на Институт за модерността"

Благодаря на Николай Узунов за въпросите, получи се хубав разговор. Оригиналната публикация е тук. Целият брой - тук. 

Николай Узунов: Бих искал да започна питанията си още с избора на заглавие на последната ви стихосбирка – „Ние според мансардата“ ( изд. Жанет 45, 2014 г.). В каква степен пространствата са важни за поета? И какви са предимствата на мансардата, пред панеления апартамент, например? С други думи: какви бяха вдъхновенията ви около създаването на стиховете? 

Иван Ланджев: Пространствата са не само важни, а фундаментални. Човекът е в сложни отношения с тях, не винаги приятелски. Между теб и мястото, в което си положен, често има антагонизъм, понякога помирение, по-рядко покой, много често някаква влюбеност... Но в последна сметка пространството и времето задължително те побеждават. Това не е лоша новина, защото процесът на твоята загуба е интересен и много ценен – това май е животът всъщност. 

И ако беше спорт, поезията щеше да е индивидуален, контактен спорт – първо, защото си съвсем сам (и така е най-добре), второ, защото гледаш света (противника), движенията му, вибрациите, и реагираш на тях. Той ти изскача с нещо, ти предлагаш някакво противодействие, реакция – стихотворение. 

Мансардата е удобна наблюдателна кула: надолу има много за гледане. Нагоре е Бог (ако тази дума ви смущава, измислете друга, но нагоре все пак има велика тайна). Също така, прекрасно място да бъдеш самодостатъчен е. „Ние“ не издържа много дълго като „ние“ на такова място, мансардата не го предполага. За сметка на това в нея пък всичко се помни много дълго. 

В Чеховия разказ „Къщата с мансарда“ художникът накрая ни уверява, че вече е взел да забравя станалото, но се вижда, че не е успял съвсем, нали? Надява се и него да не са го забравили. Затова завършва с въпрос. Забравил човек не пита. 

Н. У.: Стихосбирката е изцяло концептуална – от избора на цитатите между трите части, до цитата от Кавафис в началото, и последното стихотворение „*** Нека не го отричаме“. Нарочно търсен ли бе този ефект като внушение? Защо? 

И. Л.: Нарочно, разбира се. Вижте: идеята за нещо, хрумката, идва случайно. Ненадейно, неизвестно как – тя сполетява човека. Няма как да се получи нарочно да ти хрумне нещо, независимо от напъна – това би довело по-скоро до физически дискомфорт. Но той не бива да се бърка с идея, както често става. 

От друга страна, структурата е винаги нарочна, целенасочена. Не може строежът на нещото, направата му, да бъдат случайни. Ако са, то значи нищо не си направил и толкова. 

В този смисъл няма случайни неща в подредбата на тази книга, в препратките, епиграфите, цитатите (скрити, явни, или пък измислени, мистификации). Всичко това е там с причина. Понякога причината изисква малко повече от читателя, но това не значи, че е усложнена поради прищявка. Не искам да подвеждам читателите си, а да ги въвличам в своите работи. Не съм злонамерен към тях. 

За причините, заложените значения и тъй нататък може да се говори дълго. Някои ги улавят, други не, трети откриват такива, каквито няма. Четвърти, те са по-интересни, откриват значения, за които аз не съм се сетил, но очевидно ги има в текста. Пети са злонамерени и дребнави, отричат какъвто и да е замисъл или майсторство, заяждат се самоцелно и дрънкат ad hominem с пяна на уста. Към тях – полека, авторът не е винаги и задължително безпросветен идиот. Често пъти разпенявеният, нескопосан опит да докажеш нечие незнание, кара твоето собствено да лъсне. Но все едно – всички прочити са повече или по-малко естествени, в реда на нещата са. 

Изобщо, една книга е структурирано, хомогенно цяло. И всякакви постмодерни жестове и хватки, самоналожени ограничения, дори демонстративният отказ от структура – всичко това пак е форма на структура и строеж. 

Н. У.: В някои от по-ранните ви стихотворения, като „Анахронизъм“ и „Монумент“, е засегнат проблемът за отношението към действителността от преди 1989 г. Към какви теми следва да бъде ориентирана поезията – изцяло субективни или към такива, отнасящи се към настоящата ни действителност? 

И. Л.: Човек е ситуиран в настоящата си действителност, няма как да избяга съвсем от нея. Аз често правя опити да остана за по-дълго в XIX век заради руската класическа литература, но не се получава. А и това време, днешното, ми е много интересно всъщност. Стават важни работи. 

Иначе, все едно каква е темата, ако стихотворението е хубаво. На мен ми е безразлично. Разбира се, определени неща ме вълнуват повече от други и пиша за тях. Но като читател просто харесваш добрата поезия. Не е нужно да е свързана с тема, която те интересува пряко, точно днес. Ако е написано добре, ще те заинтересува. Хубавото стихотворение прави личните мисли на автора да стават и твои. 

Н. У.: Завършил сте бакалавър по философия. Кое е общото според вас между езика на философията и този на поезията? Явява ли се поетът пастир на битието, както пише Хайдегер в съчиненията си след 1950 г.? 

И. Л.: Ще ме поправите ако греша, но доколкото си спомням, това беше от „Писмо за хуманизма“ (малко преди петдесетте) и там се казва, че човекът (не поетът) е „пастир на битието“. А поетът, подобно на мислителя, философа, е пазач на този „дом на битието“ – езикът. Та, ние обитаваме един дом. Философията и поезията са близки, разбира се – и двете са педантични по отношение на верните думи. Да не забравяме, че Парменид е написал поема.

Н. У.: Възприемате ли се като автор, създаващ поезия с екзистенциални мотиви (безсмислието, смъртта, навика)? 

И. Л.: Първо, да направя уговорката, че въпрос за безсмислието като такъв според мен не съществува – това е въпросът за смисъла, но поставен максимално болезнено и остро. Срещащият безсмислие и абсурд всъщност е изключително чувствителен спрямо смисъла. Приемам, че съм такъв. 

Нека не навлизаме във философска дискусия относно existentia и essentiа, съществуване и същност и кое предхожда другото. Да приемем, че тези мотиви са такива – екзистенциални, както ги наричате. 

Дори когато се правим, че говорим за нещо друго в стихотворението, ние пак говорим за тези неща – смисъл, смърт, време, любов, Бог. На мен те са ми важни и тогава нека бъда такъв автор, нямам против. 

Нещо повече. Мисля, че и най-големите глупости, които четем – блудкаво стихотворение, тъп, но протяжен роман, претенциозна, но повърхностна критическа статия, посредствено есе и т.н. – в тях (макар и да не са главното) също присъстват тези мотиви. Хората ги е страх, че трудно се постига смисъл и че ще умрат. Прави са и за двете. Искат да имат значение, да не изчезнат безследно, и се чудят как да го постигнат. Всички мислим за това.  

Н. У.: В този ред на мисли – езикът ли разговаря с Поета, който трябва само да  го слуша (да се вслушва в него) или Поетът е водещият субект в процеса на създаване? В доминиращо отношение ли се намират Поетът и Езикът или са просто добри партньори?

И. Л.: Езикът е благосклонен към някои, към други – не. Вторите са още по-упорити и продуктивни и в това несъответствие е трагедията им. А също и големият смях. 

Н. У.: В какво се състои най-голямата трудност, когато емоции и преживявания трябва да бъдат описвани чрез езикови средства? В каква степен Поетът е способен да изгражда нов език и да променя установените му норми? 

И. Л.: Не зная за най-голямата трудност, но поне на мен езиковите средства са ми по-интересни от останалите. Имайте предвид, че ви го казва човек, който обича изкуството въобще и е много благодарен за възможността да му се възхищава. И все пак – това с езика е по-различно. Има нещо особено и странно в литературата, в сравнение с това да рисуваш, да свириш, да снимаш, да играеш. Защо го казвам, при положение, че обожавам музиката, обичам графиката, живописта, киното, театъра и т.н.? С литературата ангажираш сетивата на човек за нещо, което изобщо го няма там. Не е като да слушаш песен, да гледаш картина – това, което визуализираш, цялостно възприемаш, не е пред теб, него въобще го няма. И все пак го има – ти го чуваш, виждаш и т.н. И няма никакви ограничения в мащаба! Тоест, литературата, начинът по който тя твори реалност, е най-близкото нещо до магия, което притежаваме. Аз съвсем не вярвам в магии и всякакви такива, ню ейдж изстъпления и мистики, езотерични залитания, мисля ги направо за простащини. Но литературата има необяснима ценност, така е. 

А поезията е таванът на езика, убеден съм. И добрият поет наистина може и има позволението да прави повече неща с езика. 

Н. У.: „Ние според мансардата“ описва по интимен и личен начин човешки преживявания (в случая визирам „Недоразумението“ и „Вторият лъч“), в които обаче езикът не е сантиментален. Емоциите или рационалността трябва да бъдат определящи при създаването на поезия? 

И. Л.: Винаги съм гледал на това противопоставяне с подозрение. Все едно разумът е нещо скучно и неприятно – та в него са най-интересните тайни на този свят! Разумът участва във всеки творчески акт. И двете са заедно в поезията – и той, и емоциите. 

Н. У.: В много от стиховете ви по някакъв начин присъства образът на Смъртта („Въпроси към Иван Илич“ и „Мисли през сушав сезон“, например), а в други се усеща безсмислието от делника, в което пребиваваме. Какво може да подтикне един човек към писане – страхът от смъртта, отвращението от баналността на делника или...? 

И. Л.: Всичко това ме вълнува, да. Ще отговоря така: всички тия причини плюс още много. Любовта към литературата също – при мен е сред водещите. Защото това, че те е страх, че ще умреш и се хвърляш към изкуството в опит да си спечелиш повече време и трайност – да, това е вярно, но то се случва по-дълбоко в теб. На повърхността ти „просто“ обичаш литературата, запленен си от нея и решаваш, че искаш „и ти така“. 

При други хора има други мотиви – първо да си успешен, да си известен, харесван и т.н. Всичко това е чудесно, всеки го иска. Само че то е вторично. Ако това те води, а всъщност не обичаш книгите, защо се хващаш точно с писане? Защо не с друго? Такива хора не биха могли да ви отговорят. 

Н. У.: В „Пресечки“ е цитиран част от куплета на Chelsea Hotel No.2 от Ленард Коен, а „На закуска“ носи пояснение в скоби (Scherzo No.2). В какво отношение се намират музиката и поезията (извън общите разбирания за това, че езикът в поезията трябва да следва определен ритъм, независимо дали се пише в хекзаметър или свободен стих)? 

И. Л.: Аз  съм меломан и като цяло музикален човек, ритмичен. Музиката ми влияе много, това си личи и в писането. Обичам да си играя с формата, понякога да изглежда уж „консервативно“ (и аз се чудя за кого е такова), да е в строга стъпка, а после да се „чупи“. В книгата има доста стихотворения в рими, има и на другия полюс – свободен стих до степен, в която един музикално спънат човек няма да разпознае асонансите, алитерациите, мелодията, вътрешният ритъм, който неизбежно присъства в наредената реч. На такъв човек не може да му се помогне, уви. 

Не се присъединявам към „актуалната догма“ на свободния стих: че е задължително да се пише така и всичко друго е остаряло. Ако е задължително, за какъв свободен стих говорим тогава? Мисля че тази мода до голяма степен се поддържа и от страх: че например не можеш да боравиш с римите добре, затова е по-лесно да ги отречеш. Аз не споделям този страх, напротив, интересно ми е. Искам да ползвам всичко, което езикът предлага. 

И мисля, че е невъзможно да извадиш музиката от поезията. Освен ако ти самият не си неритмично дърво. 

Н. У.: Кои ще се увеличават в бъдеще – хората, четящи поезия или онези, които пишат такава? 

И. Л.: Нямам представа. Ако ме питате за някакви видими тенденции... знам ли. Това всъщност е косвено питане за стойността. Знаете ли, разговорът за стойността е безспорно важен и нужен. Но в същото време... самите караници за стойност в настоящето са лишени от особена стойност. Те са нужни, да, но все пак са повече жужене, отколкото нещо наистина меродавно – те не могат действително да определят нищо. Имам предвид, че тъпото в изкуството си ерозира самó, особено като почне да го блъска времето. Така че всичко е наред. Нека си пише всеки, който иска. И всеки да чете каквото иска. След време всичко си идва на мястото.

Четения в Берлин и Хамбург

Ще имам две четения в Германия идната седмица. Ако сте наблизо, заповядайте: 

19 май – Берлин 

Die Galerie Cankova und der Salon für interkulturelle Projekte „Windscheid“ laden herzlich zur Lesung mit dem Dichter Ivan Landzhev ein. Die Moderation macht Roumen M. Evert. Die Lesung findet am 19.05.2015 um 19 Uhr in der Windscheidstraße 12, 10627 Berlin statt. 

20 май – Хамбург 

Schrägen und andere Inneneinrichtungen 

Iwan Landzhew (Bulgarien) 

Lesung | deutsch-bulgarisch 

Mittwoch, 20. Mai 2015, 19.00 Uhr 

Makerhub Café, Kulturetage Altona, Große Bergstraße 160, 22767 Hamburg Altona 

Eintritt 5 Euro | Ermäßigt 3 Euro 

Veranstaltet von der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. und (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v., in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung. 

Illustration: Pia Ellenberger HTK 2013

Бележки под „Левиатан“

Текстът е публикуван във "Факел" - тук.

На рандеву с корумпирания гротесков кмет един православен свещеник цитира посланието на ап. Павел до римляните, глава 13. По-точно онази популярна част, гласяща: „... няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Цитатът дори се повтаря два пъти в две различни сцени, филмът настоява на него. Защото, видимо, от тези думи, разбрани буквално, произтича и безизходицата на индивида срещу системата.  Оказва се, че именно представителите на системата вярват в Бог (нещо повече, Бог е de facto работодателят на кмета), а индивидът – не. Той, като библейския Иов, губи всичко с Божието благоволение. Но за разлика от Иов, Николай на финала не ни е показан върнат към щастието и благодатта. Коля си остава губещ.

Думите от Св. Писание се разбират от властта не само буквално, но и удобно – кметът се успокоява от срещите с достолепния архиерей. Дотолкова се успокоява, че продължава да върши зверствата си с още по-голям размах (даден му е картбланш отгоре). Той искрено вярва, че Бог е от неговия отбор. От другата страна московският адвокат Дмитрий, приятелят на Николай, гордо повтаря, че „не вярва в Бог, а във фактите“. Коля пък не вярва в нищо. Всъщност, вярва на жена си и няма представа колко се заблуждава.

Изтъквам всичко това, защото помоему в него е и главната идея на „Левиатан“. Тя се люшка между два велики текста, единият поезия, другият проза – книгата на Иов и трактата „Левиатан“ на Хобс – но не се припокрива изцяло с нито един от двата. Намирам я другаде: в предупреждението за кривото разбиране на тези стихове от Римляни 13. Внушителните картини на Звягинцев ни показват каква убога действителност може да породи едно такова разбиране. Ако властта е дошла от горе надолу, вместо от долу нагоре, ако никой „не е упълномощен“ да я поставя под въпрос, ако всичко е оставено на самотек – не води ли точно това, пита Звягинцев, до мракобесие, нравствено затъпяване и впиянчена апатия? Не се ли превръща и собственото ни съзнание в отдалечена, глуха провинция, до която добрите новини пътуват прекалено дълго, за да стигнат изобщо?  

Съвременните светски общества са избрали да не четат Римляни 13 буквално. Затова и в конституциите ни (например в българската, а и в руската) пише нещо съвсем друго – че властта прозтича единствено от народа. Ако ще и Бог да е отговорен за появата на народа, все пак Той е оставил народа сам да си избира недоразуменията. Това легитимира и изконното право на оспорване, на протест. В „Левиатан“  на Звягинцев същото право е недостижимо за протагониста Николай. Той не може да направи нищо, а ако трябва да сме честни и не се опитва да направи кой знае какво.

Зрителят съчувства на Коля за несправедливите загуби, но всъщност във филма няма добри хора. Кметът е лош и архиереят е лош. Това, че двамата са дупе и гащи, е вече много лошо. Но Коля, Лиля, адвокатът Дмитрий, синът Ромка, семейните приятели – и те не са добри. Заради трагедията е лесно да им състрадаваш, от време на време им се смееш, но се оказва непосилно трудно да обикнеш някого в това северно градче. Кметът Вадим е чисто зло, но той не е виновен, че Коля пие. „Кой е виновен?“ пита Херцен още в 40-е години на XIX век. Русофобите със задоволство бързат да издекламират приписвания на Салтиков-Шчедрин цитат: „Ако сега заспя и се събудя след сто години, на въпроса „Какво става в Русия?“, ще им кажа: „Пият и крадат“. Русофилите (изкривено понятие днес) пък критикуват филма за всичко друго, само не и за това, за което си струва да бъде критикуван. Естествено, голям процент и от едните, и от другите не са гледали филма, не са чели това, което цитират, и няма да го направят в този живот. Затова и мненията им са така солидни и категорични. Дискусията около „Левиатан“ тръгна в странна посока от самото начало, навярно заради времето, в което се появи. Веднага беше обявен за „поръчков“, нищо че е започнат през 2008-а, а историята-прототип се е случила с американец от щата Колорадо.

В Русия най-острите критики срещу филма очаквано са заради политическия елемент в него – впрочем, съвсем слабо засегнат, поне откъм злободневната му страна. Но самодържавието е традиционно чувствително и не обича да му се говорят лоши работи, дори да се загатват. Държавните канали в момента възпяват новото руско оръжие, но мълчат за международната победа на руското кино с „Левиатан“. А това е първият Златен глобус за Русия в категорията „най-добър чуждоезичен филм“ след екранизацията на „Война и мир“ на Бондарчук в далечната 1969.

Проблемът на лъжепатриотите, болните националисти и радикалите е, че обичат държавата си лицемерно и пошло. Развяват я на показ наляво-надясно, а каквото не е за обичане, го крият. Те се обиждат от такива филми, защото се тревожат, че се излага родината и, ужас, какво ще си помислят хората за нас тук. Само че истинската любов към родината не е това. Тя прилича повече на любовта към семейството – знаеш им недостатъците на всичките си роднини, но пак ги обичаш. Какво да ги правиш, ти не си ги избирал. В този смисъл на мен ми изглежда, че Звягинцев обича Русия. Руските националисти (и конформисти, което в днешния им микроклимат е едно и също) сега са обидени, че руснакът в „Левиатан“ бил показан като прекалено псуващ и пиещ, а това не отговаря на истината. Добре, така да бъде. Все пак окончателната картина на филма си остава руска. Не съм съгласен с тезата, че ако например сменим водката с ракия, чудовището Левиатан ще заплува в нашенски води, ако сипем текила – в мексикански и т. н. Тя звучи политически коректно и е добра за церемонии, но не е съвсем вярна – случката може да произтече навсякъде, властта може да упражни насилие над гражданина където и да е, да, но конкретната действителност е руска. Не толкова заради пиенето и феодалната местна власт, колкото заради същите тия срещи между кмета и архиерея. И „проникновените“ критици на либерализма днес, тези, които виждат в руското православие сега едва ли не последната „алтернатива“ на западния декаданс, би трябвало да се замислят сериозно за това – за срастването на абсолютната държавна власт с институционалната религия. Този зловреден съюз би трябвало да ги тревожи, защото не е нормален и не е „симфония на властите“ по византийски. Типичен и добре познат от историята е. Но не е нормален, а чудовищен – Левиатан.

Побързалите да обявят филма за „антируски“ можеха да го критикуват от къде по-основателни позиции. Например в структурно отношение – заради това, че докрая ние не узнаваме почти нищо за героите. Заради някои закономерни питания, които изникват: защо изпеченият московски адвокат, по-умен от всички в тази безнадеждна провинция, се качи толкова лесно и наивно в колата на кмета? Защо Лиля направи това, което направи в гората, пак пред всички, пренебрегвайки риска? Защо кметът се е хванал точно за къщурката на Николай, при положение, че на километри по бреговата ивица няма нищо? Какъв точно е „кярът“ му? Тези въпроси не са заяждане, те се появяват от само себе си, ще си ги зададат и много други зрители на излизане от салона. Актьорите са безупречни, диалогът е пестелив и силен, но мотивацията на характерите остава неясна на много места в сценария. И не е пресилено да се каже, че в „Левиатан“ природата действа по-мотивирано от персонажите. Те са ни показани като далеч по-стихийни и изменчиви от нея. Пред очите ни уж се редуват кадри на природна пустош, а наистина пусто е вътре в хората. Символиката е наситена, богата и подчертано библейска – от рибите на фабричната линия, през гробището за кораби, та до скелета на кита. Всяка картина е дълбока и вълнуваща, виртуозно изпълнена. Но в душите на тези хора си е все така празно и тягостно.

Пейзажите са много по-издържани от портретите в „Левиатан“. 

Това е и една от основните причини да не смятам филма за шедьовър, макар и да е очевидно, че говорим за силно, впечатляващо кино. Звягинцев не е „новият Тарковски“. Такова глуповато определение звучи зле и за двамата. Но „Левиатан“ е важен, стойностен и – нека не го отричаме – своевременен. Колкото до въпросите за Иов, Хобс, за вертикалите на властта и прегръдката с църквата, за щампите или не-щампите, за скелетите и за духа – зрителят в последна сметка ще реши сам. Или (уви, по-вероятното) ще е решил още преди да гледа. 

„Разпятие“, Николай Ге

Вариантът от 1892

Споделям тази любима картина тук с малко закъснение (Страстите свършиха, по-„своевременно“ беше на Разпети петък), но това не я омаловажава.

Да кажем, че Ге е „реалист“ и „един от передвижниците“ е крайно недостатъчно. Евангелските му сюжети са потресаващи, много малко произведения  със сходна тематика впечатляват толкова дълбоко и по такъв начин – чрез отблъскване. Последното нещо, за което човек се замисля като възможност, гледайки тази картина, е Възкресението. Мъката и смъртта тържествуват, Христос е показан в деветия час, в момента на възгласа „Боже Мой! Защо си Ме оставил?“.

Картината е част от „Страстния цикъл“ на Ге и се превръща в творческото завещание на художника. Преправял я е 19 пъти в рамките на 10 години. Когато за пръв път показал ранен вариант на Лев Толстой, графът казал, че Христос е „ужасен“ и трябва да се прави наново. Ге имал безрезервно доверие на Толстой и, разбира се, го послушал. Мъчил се още дълго. Мислил денонощно: защо всъщност е нужно Разпятието? „За възбуждане на жалост, състрадание? Не. Разпятието е нужно, за да почувствам и осъзная, че Христос е умрял за мен“. Задачата на картината не е да предизвиква умиление, а истински потрес.

Изтерзан от съмнения, Ге е смятал и да унищожи последния вариант, но собствената му смърт през 1894 попречила. Няколко месеца преди това, художникът отново показал картината на Толстой в Ясна Поляна. Сложил я в отделна стая, оставил писателя да я види сам и зачакал. След известно време Толстой излязъл от стаята разплакан.

***

В „Идиот“ Достоевски, от името на охтичавия Иполит, прави възхитително описание на картината на Холбайн „Мъртвия Христос в ковчега“ (в романа става дума за копие), в сходен контекст – може ли при тази гледка да вярваш, че човекът ще възкръсне? Това описание е, по моему, далеч по-дълбоко и гениално от самата картина на Холбайн. На мен лично тя не ми въздейства особено, но с „Разпятие“ на Ге е съвсем друго нещо. 

Целият „Страстен цикъл“ е изумителен.

Публикация в Индия

Няколко мои стихотворения са излезли в превод на маратхи в сп. "Nav Anushtubh", Индия. 

Така изглеждат корицата и страниците с публикацията. 

С благодарност към индийския поет Prafull Shiledar.

Поетът на изтънчените несъгласия

Георги Рупчев и доблестта на дистанцията

* Изказването е от премиерата на „Превъртане на световете“, София, декември, 2014. Публикувано е за пръв път в „Литературен вестник“, бр. 5, 2015.

В интернет има публикация и във "Факел" - тук.

Добър вечер,

благодаря на Валентина Рупчева за поканата да кажа няколко думи. Не съм записал размислите си, така че ви моля предварително да проявите снизхождение ако изложението ми ви се стори разпиляно на моменти.

Ще ми се да започна с това: всеки от нас като читател знае, че понякога първата среща с най-важните, знакови автори в живота ни не се случва директно и не е през собствените им съчинения. Диалогът с любим поет често не започва през неговата поезия, а по заобиколни пътища. Така стана при мен с Георги Рупчев. Първият досег беше през преводите му на Джон Ленън – от онова черно томче с текстове на песни, проза и интервюта, предполагам, всички си го спомняте. Беше вълнуващо да открия, че с преводача споделяме една и съща обсесия към „Бийтълс“ и особено Джон Ленън. Спомням си, че под напора на тази неподправена любов към „Бийтълс“, Рупчев беше превел дори текстове, които не са на Ленън, но все пак са намерили място в томчето –  вътре бяха и Eleanor Rigby, и Paperback Writer. Останах възхитен от преводите.

Не подозирах, че на български Ленън може да звучи по този начин, без да е направен компромис нито с музикалността на фразата, нито със смисъла. По-късно имах възможност да се убедя, че това е характерна особеност за преводите на Рупчев. Видях, че е същото и в собствената му поезия.

Втората среща беше през  негови преводи на Т. С. Елиът, явно друга наша обща обсесия. По това време търсех всички налични преводи на български, които впрочем не са малко. Прочетох тези на Цветан Стоянов и на В. Свинтила, също и на Вл. Левчев, А. Илков. Стигнах и до “The Waste Land” („Пустата земя“) в превода на Рупчев. Отново ме впечатли лекотата, с която беше постигнал този най-труден в преводаческата работа баланс, а именно това да запазиш музиката без да жертваш съдържанието. 

Повечето опити постигаха едно от двете. Да речем, при Цветан Стоянов и неговия вариант на „The Waste Land“ е сякаш най-запазеното „буква по буква“ съдържание, но за сметка на това с музикалността са направени компромиси. Преводът на Свинтила пък е подчертано музикален, но е, осмелявам се да кажа, фриволен по отношение на съдържанието.  И изневиделица, при Рупчев, още първият стих интригува, изненадва – “April is the cruellest month, breeding”, „Април е най-безмилостният месец, той изтръгва...“. Защо тук „breeding“ e „изтръгва“?

Решението беше смело и нестандартно, но красиво. Личеше, че е направено от поет. Същевременно Елиът беше запазен, не усещах българският да бяга от него. Виждаше се, че всичко това не е „подход“ на преводача, а вътрешен усет, който не се „научава“. Дарба.

Дадох си сметка, че трябва да изчета всичко, което Георги Рупчев е написал и може да се намери. Много бързо разбрах, че това, което ме беше впечатлило, важеше в още по-голяма степен за собствената му поезия. За нея вече, слава Богу, се пише по-често, говори се за това несравнимо съчетание на майсторство в прозодията и висока, оригинална философска мисъл. Поне на мен ми е трудно да открия по-ранен, истински аналог на това в нашата поетична традиция. Да, той се признава за „чирак“ на Валери Петров например, можем да намерим и далечен отглас у Вутимски, но въпросът на кой точно български поет прилича Георги Рупчев остава без отговор. В световен мащаб е по-лесно – очевидно се родее с Елиът, с Бродски (превеждал е и двамата)... Тоест, пред нас е поет, който явно надскача локалния контекст – не че има нещо лошо в него, но все пак Рупчев принадлежи на други, наднационални пространства, по-висок е от местното.

Разпространеното клише сред почитателите на Рупчев днес – наблюдението, че той владее виртуозно прозодията – е вярно. Но ще внеса малка поправка – владеенето обикновено имплицира процес на овладяване, на старателно изучаване. Не мисля, че това се отнася за Рупчев, неговото владеене е иманентно, вътрешно присъщо. Така разбирам дарбата му. Това че самият той е музикант, разбира се, е оказало влияние на тази непринуденост и естествена музикалност на стиха му. Неразривната връзка с музиката се вижда още в първата му книга „Уморени от чудото“ – тези незабележими на пръв поглед пулсации в стиха, честите алитерации, вътрешните рими, всички тия неописуеми красоти и открития в ритъма и формата, които текат подводно, дълбоко под първия пласт на думите...  Подчертавам, това са неща, които помоему няма как да се „зазубрят“ и не спират да изумяват при всеки нов прочит.

Често пъти за сметка на поезията, неговият голям принос като преводач остава на заден план. Малкото по обем преводи, които е успял да направи приживе, са пример за забележително майсторство и независимо дали превежда от руски или от английски, този непостижим за повечето преводачи баланс, за който говорих, винаги е удържан. Сещам се за нещо конкретно, понеже виждам сред присъстващите нашата колега от катедрата, Пролет Паунова. В един неин текст се говореше за Рупчевия превод на „Заблудившийся трамвай“ на Гумильов. Още в заглавието „Заблудилият се трамвай“, Рупчев засвидетелства вярност към оригинала. Другият известен български превод гласи „Заблуденият трамвай“ – и тук още в заглавието използването на страдателено причастие пък променя смисъла на руския оригинал. Сякаш някой друг е дошъл и е заблудил трамвая. Но да оставим настрана граматиката – когато четем превод, направен от Георги Рупчев, впечатлението e, че с автора го свързва разбиране, което е по-органично.

Приносът му като преводач е тема, за която дълго трябва да се говори. Връщайки се към поезията му, освен чисто формалното съвършенство, може би още по-дълбоко ме впечатли системата от ценности, зададена в нея. Георги Рупчев е действително поет на дистанцията, на това „чувство за бавно изчезване“, както той сам го нарича. Неговият „инстинкт за неприспособимост“ го прави отново несравним в контекста на нашата литература. Неговото несъгласие е специфично – то е изтънчено, а не плакатно. Рупчев никога не се е криел зад удобната позиция на кресливия социално ангажиран поет, яхнал някаква (произволна) вълна на обществено настроение с надеждата да се шуми повечко за него самия.

Напротив, той прави нещо много по-достойно. Пак в черното томче с преводи на Ленън, Рупчев пише в предговора приблизително следното: „Бийтълс не се месят в политиката, те са лирици“. Същото можем да кажем за самия Георги Рупчев. В поезията му няма да срещнете плакатни, експлицитни слогани срещу статуквото или нещо подобно. И същевременно навсякъде е видимо несъгласието – само че такова несъгласие, което се крепи на много по-здрави, естетически основания. Като преводач на Бродски, Рупчев добре знае неговата максима, според която  „Естетиката е майка на етиката“. Понятията за „красиво“ и „грозно“ предшестват тези за „правилно“ и „неправилно“. Ние знаем кое е хубаво или не преди да знаем кое е добро и зло. Рупчев се ръководи от естетическия си усет през целия си път, което прави позицията му по-доблестна от тази на мнозина други. Дистанцията му го издига и етически.

Ще завърша с едно безрадостно заключение, което всъщност е добре познато на всички. Не разбирам причините за недопустимото (направо  смехотворно) отсъствие на имена като Георги Рупчев, Иван Методиев, Биньо Иванов, Константин Павлов от училищния курикулум. Макар да е ясно, че конюнктурата издига свои собствени класици – и това не е характерно само за тоталитарната държава, а става и в демократичните режими, става и днес. На съвсем извънлитературни принципи, които нямат нищо общо с приноса на автора, се  издигат „казионни“ класици. Като почитател моето виждане по този въпрос с Георги Рупчев е противоречиво. От една страна дори съм щастлив, че той досега не е припознат като именно такъв „казионен класик“, тъй като е нещо много по-голямо, по-различно и по-специално от това. От друга страна, постоянно ме съпътства усещането за несправедливо отношение към него (и към другите изброени), доколкото не е заел заслуженото си място в литературния ни канон. Забележително е, че и самият канон в поезията ни приключва някак рязко. Ако отворим един гимназиален учебник по български език и литература, ще видим, че поезията ни явно свършва до Далчев и Вапцаров. Следва дупка от половин век и повече. Може и да не съм прав, но за една 136-годишна държава, каквато е третата българска, половин век ми се струва твърде голяма липса.

Тепърва има да оценяваме значението на Георги Рупчев като име, на което следващите поколения стъпват и са му длъжници. И „поколението на 90-те“, постмодернистите ни, и ние, родените през 80-те, които започнаха да публикуват в следващия век. Всички сме му длъжници и по някакъв начин немислими без него. Разговорът за Рупчев не е закъснял – той е винаги своевременен и повече от всякога необходим.