Второ издание

Второто издание на "Ти, непрестанна новина" излиза, за разлика от мен.
Готово е от края на февруари. Но после дойде март... Първо се ядосах, че плановете ми се провалиха – като плановете на всички. След това ми стана смешно. Кое е смешно? Арогантното тропане с крак на човека пред всичко, което не зависи от човека. Заблудата му, че е кочияш на впряга от обстоятелства.

И все пак изданието е факт. "Всичко на тоя свят се случва за втори път".
Четения и представяния няма да има, по обясними причини.
Книжарниците са затворени, но издателите ми казаха, че може да се поръчва директно от тях с отстъпка. Благодаря им.

Благодаря на вас, че ме четете – защото да те преиздадат е нещо, което зависи единствено и само от читателите. Това е ваше решение и аз съм трогнат.

Книгата е същата и не е – написах един предговор, може да го видите вътре, а сигурно и ще го публикувам някъде скоро.

Бъдете здрави и нека любимите ви групи никога не се разделят.

Here’s Looking At You, Kid

Държавата и без това отива на кино - вие елате на библиотека. Столична, където ще бъда „Поет на месеца“ за февруари.

Каня всички странни хора, които: 

не са обявени за международно издирване;

не са свалили доверието си от поезията;

не се сещат за главния прокурор, щом чуят за мъж с гола глава и шапка, а се сещат за мен.

Всички, които не живеят между обедните и вечерните новини, а търсят Непрестанната.

Заповядайте на 13-и вечерта. Не съм избирал датата, не зная дали има общо с любовни празници и т.н., но знам, че всяко стихотворение на света е любовно, защото любовта е причина, дори когато не е тема. Доведете своята причина, аз ще взема моята - езика.

И ще ви чета стихове, нещо едновременно безполезно и жизнено важно. И ще има музика, и ще си говорим.

We‘ll always have Столична библиотека.

Походката на свободата

Оригиналната публикация на есето е в сп. АРТизанин, бр. 14.

1.

Battle Royale звучи елегантно и изискано. Като някакъв префърцунен десерт или като артхаус филм, който никой от компанията не е гледал, но всички го коментират, за да не изглеждат тъпи. В наши дни battle royale е името на цял отделен жанр във видеоигрите.

Словосъчетанието е означавало малко по-различно забавление в американския юг по времето на законите Джим Кроу. Накратко – събират няколко черни момчета на импровизиран ринг, тепих или просто на прашната земя и ги оставят да се млатят, всеки срещу всеки. Понякога връзват очите им, за да е по-забавно. Победител е последният, съумял да остане на краката си. Ухиленият „меценат“, който е организирал събитието, плаща на шампиона жълти стотинки. Или изобщо не плаща, но вече обмисля следващия му бой, урежда залози.

В ето тази разновидност на battle royale редовно е участвал младият Джак Джонсън – роден през март 1878-а (досущ като нашето Освобождение), той става първият черен световен шампион по бокс в тежка категория трийсет години по-късно, през 1908-а. Досущ като нашата независимост.

2.

Джак Джонсън се ражда в Галвестън, Тексас, трето дете от общо девет в семейството на освободени роби. Посещава училище само пет години, после работи каквото дойде и живее където намери. Печалбата от първия му мач се равнява на един долар и петдесет цента. По това време боксьорът няма ни най-малка представа, че ще стане личен идол и пример за подражание на друг, всеобщ идол – Майлс Дейвис. Поне по отношение на детството, условията и средата, двамата на пръв поглед нямат нищо общо. Майлс Дюи Дейвис Трети никога не е бил беден и не познава дъното преди сам да се запъти към него заради хероиновата си зависимост от началото на петдесетте. Расте в заможно семейство – бащата е едър земевладелец и известен зъболекар, майката е цигуларка и учител по музика. За амбициозните родители не е проблем да изпратят талантливия си син да учи в Джулиард. Една от преподавателките на Дейвис в престижното училище се опитва да му пробута клишето за историческите страдания на афроамериканците като единствена първопричина на творческия гений – за робството, което ражда блуса и болката, която мотивира таланта. На младежа обаче такива приказки не му минават. Той я контрира с цитат от Summertime:  „Тате е богат, а мама – хубава. Аз никога не съм страдал и нямам намерение да страдам. Въпреки това мога да свиря блус, нали?“

3.      

Подобно на младия Джонсън, младият Дейвис по това време също няма представа, че му предстои да се превърне в най-гръмкото въплъщение на думата стил. И може би това е общото.

Стилът е походката на свободата. Демонстративното ѝ движение, откритостта ѝ насред улиците, площадите и кафенетата. Ако решим да повярваме на древните, че истината е не-скритост (ἀλήθεια), то стилът би трябвало да бъде истината за свободата, най-ясният и впечатляващ начин, по който тя се манифестира и показва себе си. Тук идват Майлс Дейвис и Джак Джонсън. Те не са борци за свобода, не са революционери, великомъченици и прочие. И не трябва да бъдат.

Да, свободата се нуждае от своите защитници, от борци, които да я извоюват и теоретици, които да я посочат на тълпата. Но тези вдъхновяващи идеалисти никога не са самата нея. Личните имена на свободата не са имена на герои, а на порочни, даровити хора, които просто не са били в състояние да живеят другояче, освен независимо. Те не анализират своята свобода и не се борят за нея. В този смисъл не вършат работа като икони, нито като портрети в класни стаи или пък като снимки в учебниците по история.

4.      

Титлата „световен шампион в тежка категория“ е нещо специално. Особен ореол окръжава носителя ѝ и това няма кой знае каква връзка с майсторството и изкусността на спортиста. Става дума за чист атавизъм и страхопочитание. Вещите в бокса знаят, че, технически погледнато, гигантите обикновено не са най-добрите боксьори и в по-долните категории са битките, които наистина могат да впечатлят ценителите. Но това не отменя митичния статут на световния шампион в тежка категория. Спортът не разчита на ценителите, а на масовия зрител. А последният не обича нищо толкова, колкото стълкновението между най-застрашителните и огромни мъже на планетата. Няма по-завладяващ спектакъл, не е измислена друга, по-ярка среща между първичността и поезията. Световният шампион в тежка категория волю-неволю се превръща в някаква алегория, неизбежно става ходещ символ на нещо си – на нацията, на възхода, на силата. И уви, на расата... Ето защо преди 110 години мисълта за черен световен шампион е недопустима. Полицията спира записа в 14-ия рунд на мача между Джонсън и Томи Бърнс, за да не се види „позорният“ нокаут. Спира и самата среща. Бяла Америка започва да търси „The Great White Hope“, която да детронира нахалния нов шампион, позволил си да разхвърля по ринга представители на „правилната“ раса. През 1910-а (навръх Четвърти юли!) тази надежда в лицето на Джеймс Джефрис също е победена безапелационно, с усмивка и снизхождение. Започват масови безредици на расова основа из цялата страна – Ню Йорк, Филаделфия, Питсбърг, Ню Орлиънс, Атланта, Сейнт Луис... 50 града в 25 щата. Поне 20 жертви и стотици ранени.  

През следващите няколко години Джак Джонсън продължава да защитава титлата си с лекота и това не му помага. Но по-големият проблем е друг, стилистичен – шампионът  носи скъпи дрехи и аксесоари, бижута, обича високите скорости и кара бързи, луксозни коли (в такава и умира), залага големи суми на хазарт, пресата е обсебена от него. И – по-лошо от всичко – не крие, че обича бели жени, позволявайки си най-безочливо да се жени за тях. Не го е грижа за каузата по равноправието на неговите събратя, но личната му свобода е още по-опасна. Проблемът е в походката му.

5.      

Джордж Форман казва, че боксът е като джаза – колкото по-качествен е, толкова по-малко го ценят хората.

Между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията.

Според популярния стереотип, боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти. Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост.

Майлс Дейвис знае всичко това дори по-добре от съвременниците си и през целия си живот е силно привързан към бокса. Прекъсва интервюта по средата, за да догледа мач. Тренира редовно в зали заедно с именити боксьори (включително в залата, където се е готвил Шугър Рей Робинсън). Твърди, че боксът му е помогнал да се избави от хероина. Преди важни участия се подлага на боксьорски режим и се въздържа от секс и храна. Забележително е, че когато говори за колеги-музиканти, по правило не си позволява да изглежда като фен, но стане ли дума за бокс, хладният гений отстъпва пред запаления почитател. Може би думата „кумир“ не е най-подходящата, вземайки предвид величавата арогантност на Майлс Дейвис, но ако тромпетистът някога е имал подобия на кумири, то те не са били музиканти. Имената им са Шугър Рей Робинсън и Джак Джонсън.

6.      

Албумът Jack Johnson (преиздаден по-късно като A Tribute to Jack Johnson) заема странно място в дискографията на Майлс Дейвис. Безспорно, няма нито репутацията, нито продажбите на Kind of Blue или Sketches of Spain. Но в творбата има нещо друго – някаква особена, завладяваща безцеремонност и безпардонност. Същата нагла свобода, която желае да те дразни, знае, че самото ѝ съществуване не е по правилата и затова празнува себе си с настървение.

Успехът на Джонсън е смятан за безобразие, талантът му – за престъпление. Подозирам, че Дейвис добре познава чувството, затова и сам настоява да напише текста за обложката на плочата. Вътре казва: „Джонсън олицетворяваше свободата – тя прокънтя силно като гонга, който го обяви за Шампион“. Казва и други любопитни неща по повод бързите коли и белите жени.

Самият албум също не е по правилата. Джазовите пуристи не го харесват, защото има твърде много рок и фънк в него. Рок пуристите не го харесват, защото пък има джаз. А авторът започва да избягва думата „джаз“ още през 1968-а, твърдейки, че просто прави „музика“. Така, както Джак Джонсън просто се боксира. Нека другите обясняват кое е черно и кое – бяло.

Плочата излиза през 1971-а и е саундтрак към документален филм за боксьора, номиниран за Оскар. Когато заговорят за фюжън и за джаз-рок периода на Майлс Дейвис, всички бързат да възкликнат Bitches Brew, но моят личен избор си остават тези записи. Не знам защо, но по някакъв начин влияят на походката. 

По книжарниците

„Ти, непрестанна новина“ излезе от печат. Търсете, както се казва, в добрите книжарници. Ако я има и в лошите, не възразявам.

Благодаря от сърце на редакторите си Иван Теофилов и Георги Господинов - за зоркото око, за фенера по пътя. За всяка дума.

На Люба Халева, която прави нещата ми да изглеждат красиви и топли, щом човек ги погледне в книжарницата. Благодарение на нея мнозина се подлъгват и посягат към тях.

На честните, умни и взискателни приятели, които също прочетоха ръкописа: проф. Людмил Димитров, проф. Георги Каприев, поетите Елин Рахнев и Димитър Ганев, журналиста и драматург Райко Байчев.

На всички в Жанет 45 и специално на издателката ми Божана Апостолова, която ме изръчка (както само тя си може), докато се намирах на не най-доброто място в живота си.

Ще благодаря още очи в очи. Премиерата е на 19 декември в Младежкия театър. Заповядайте да се видим там.

книгата в Goodreads - тук

в каталога на издателството - тук

Скоро

Написах нова книга. Казва се „Ти, непрестанна новина“ и излиза съвсем скоро.

Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов. 

Художник е Люба Халева.

Издава Жанет 45.

Световното стихотворение

В новия брой на вестник "К" поставиха въпроса за бъдещето. Имах удоволствието да съм сред питаните. 

Успех на доброто старо-ново издание. Та ето какво мисля:

Някои положения в науката звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, фразата остана в главата ми задълго. Красотата ѝ предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите общо взето вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.

Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.

Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.

Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, какво остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.

Твоят бележит съименник предупреди...

 * * *

Твоят бележит съименник предупреди,

че любовта е дълготърпелива.

Аз не помня някога (кога?) да е било преди:

ръцете да са тъй щастливи,

сигурни, че са в добри ръце.

Отвъд прозореца градът

не е готов, но чаят е

и кукумявките летят

в разучени диагонали

от нашия комин

до крайните квартали

по тайнствения път

на своя лов. Студът

постарому си е суров,

но не го взимам присърце.

Ръцете ни са във добри ръце, любов.

Това е нещо ново, сетивата

са съгласни. То е скок

в антична истина,

                              порок

без всякакви последствия, облог-

ът на Паскал спечелен, виж:

последно доказателство

                                         за Бог.

И гледката пред мене е възможна.

Животът не е нищо сложно.

То е вдишваш и издишваш: на смъртта протакането.

И ако се наложи, ние можем скришом да сме ние:

да затвориме капака на любовната си делва

(А помниш ли когато там, със корабче по Елба?)

Понеже тя е дълготърпелива, както казахме

в началото, то ние можем смело да почакаме

да мине врявата.  

......................................

........................................................

От гнилите блата на лятото ме дръпна

(тогава бях дете, като дете говорех),

а днес познавам зимата като единствена хармония,

като подслона на вековен орех

и съм спокоен във подножието,

прегърнат съм от корените,

                                             стоплен

                                                              от короната. 

Аз накъдето и да тръгна вече, не пътувам сам

                        и съм готов

                                          да се откажа от иронията.

В реалните неща ще съм въвлечен,

за висшите неща ще знам

и ще вървим, и ще отидем там, любов.

---

Едно от (относително) новите ми стихотворения. Наскоро излезе в сп. „Страница“.

                   

Колтрейн и равноденствието

Оригиналната публикация на това есе е във втори брой на списание "АРТизанин".

Когато положението се оплеска, трябва да си спомниш за любимите си неща. Няма къде да ходиш. Приблизително така разсъждава и гувернантката Мария фон Трап в  мюзикъла (а после и филма) „Звукът на музиката“. По време на бурята тя събира децата в спалнята и им говори за мустачки на котета, за сладки понита и ябълков щрудел. „Моите любими неща“ e една от ония лъчезарни, засмени композиции на Роджърс и Хамърстайн, които разчитат на наивната си, подкупваща красота, за да се загнездят в ушите на слушащия. И като останат там, да се превърнат в класика. Съвсем закономерно впрочем.  

Но това, което Джон Колтрейн прави с точно тази класика, е зашеметяващо. Той обръща „Моите любими неща” с хастара навън. 14-минутната му версия от едноименния албум не звучи бодро и захаросано като оригинала, а е ненадейно тайнствена и мистична. Мощта ѝ не търпи възражения и е толкова притегателна, че влиянието ѝ избива на съвсем неочаквани места – например, вдъхновява солата в „Light My Fire” на Доорс. Няма сладки понита и котета. Има нещо необяснимо и мрачно, дори агресивно, което обаче изневиделица поражда любов – както винаги става при Колтрейн. По всичко личи, че този човек свири с гняв, звукът му много по-често е израз на чиста, метежна сила, отколкото на лекота и нежност. И въпреки това  чувството, което посява у слушащия, неизменно е любов. Как?

Усещането за яд може би идва от изобилието, което се изсипва върху слуха. Колтрейн не млъква. В този смисъл Майлс Дейвис е негова противоположност, с умелото манипулиране на паузата и тишината, с височайшата меланхолия на тона си. Дейвис е лаконичен гений. Колтрейн е бъбрив, но не така, както е бъбрива посредствеността, вечно обясняваща се и не казваща нищо. „Многотията“ в неговото звучене е стихийна сила, сякаш самата природа. Известен е случаят, в който Дейвис му направил забележка за твърде дългото соло по време на една от сесиите им заедно и Трейн отвърнал: „Не знам как да се спра“. Майлс, бидейки Майлс, без да се замисля, му казал: „Ами опитай да извадиш шибаната тръба от устата си.“

Извън музиката ролите им се разменят – Дейвис говори, а Колтрейн мълчи. В едно от малкото интервюта, които дава приживе, саксофонистът отрича „обвиненията“ в твърде агресивен маниер на свирене, като казва: „Аз просто опитвам толкова много неща едновременно, че явно започва да звучи ядосано“. Всъщност няма значение дали това е вярно. Произведения като „Blue Train”, „Giant Steps” и „A Love Supreme” може да са плод на съзидателен гняв или пък на хармонично единение с Вселената; на западна дисциплина или на източно опиянение; на чисто сърце или на интоксикиран разсъдък. Все едно. Колтрейн си остава ненадминат архитект на любовта. Сложните му музикални конструкции са част от строежа на Върховната любов – монументално здание, което завършва през 1965-а с едноименната си сюита, безспорно негов най-голям шедьовър. След това му остават още само две години живот – в тях той ще се заеме да разруши всичко старо, традиционно и закостеняло и ще стане толкова авангарден, че по-ранните експерименти на Орнет Колман звучат направо консервативно в сравнение с това, което прави Колтрейн в албуми като „Ascension”. За новите му търсения отново си има и възвишено обяснение – те съответстват на философските и религиозните му интереси; има си и прозаично – от 1965-а Трейн започва да употребява LSD. Не зная кое от двете е изиграло по-голяма роля, но това пак е вторичен, невъзпитан въпрос. По-важното е, че експериментите му не са самоцелни, нямат общо с прищявката да звучиш поновому. Те са неподправени, смели опити да се намери решение на фундаментален проблем – как Джон Колтрейн и останалите хора на света да се спасят и да станат щастливи? Отговорът по подразбиране е любовта. Средството е музиката. Нещо повече, тя е особено подходящо средство, тъй като предава любовта на възприематаля много по-директно и непосредствено от едно разсъдъчно изкуство, каквото е поезията например. Стихотворението изисква и от автора, и от читателя да спре за малко. Музиката изисква обратното – тя се случва в настоящия момент и настоява на движението.

Но ако имаш много за казване, как да вкараш цялата тази рефлексия в обема на момента? Изглежда това е задачата на джаза. Изкуството е проява на свободната воля по дефиниция, но когато всичко се случва сега, отговорността за решенията ти  нараства. Свободен си, но е трудничко – какво ще избереш да направиш? Понякога този товар се оказва твърде тежък и търсиш начини да излъжеш времето. А понеже не е възможно действително да излъжеш времето, започваш да лъжеш тялото. Наскоро гледах интервю с Гари Барц относно масовата употреба на хероин сред джаз музикантите през 50-те и 60-те години на миналия век. Той каза нещо любипитно: „Може би единственият позитивен ефект е, че забавя момента – струва ти се, че чуваш всичко и така имаш повече време да вземаш решения.“ Естествено, забавянето е илюзорно, то не може да се задържи.

Колтрейн разбира това и през 1957-а, след като изживява по собствените си думи „истинско духовно пробуждане“, надмогва съвсем сам тежката си, десетгодишна зависимост към хероина и алкохола. След което успява да намери нови, този път автентични начини да разшири момента и да го запълни с колкото може повече ноти и откровения. Геният на Колтрейн е тъкмо в това: той подчинява цялата си виртуозност на духовните си търсения,  на вземането на смели, нови решения, които разтеглят момента като дъвка и възкачват слушателя до едни извънвремеви пространства, обиталища на любовта и истината. Макар и позитивни, тези пространства са самотни и, доколкото са отдалечени от безопасния квартал на пошлостта, не са за всеки. Там няма нито филмова щастлива развръзка, нито божествена награда, нито пък трагичен край. Има ги само тези двете – любов и истина. В техния район се нанася зрелият Колтрейн.

Блусът и джазът са най-важните постижения на американската култура – именно защото са диаметрално противоположни на мелодраматичния наратив с обещан хепиенд, който се повтаря под най-различни форми и залива всичко, навсякъде в тази  велика страна. Блусът и джазът оспорват мелодраматичния наратив, без обаче да стигат нито до трагизъм, нито до най-лошата крайност – цинизма. Трагичен джаз не може изобщо да съществува, тъй като тази музика е винаги въпрос на свободен избор и на attitude. В нея можеш да правиш каквото си искаш, стига само да го правиш готино. Респективно, дори мъката ти е cool. На това най-добре ни учи Майлс Дейвис.

Джон Колтрейн се хвърля в друга посока, още по-нова и неизследвана. И е бил да прав да бърза. В един известен джаз стандарт се пее „Дните стават къси, щом септември дойде“. Роден точно в деня на есенното равноденствие, Колтрейн изглежда е имал иманентен усет за това, за застигащата го стрелка и нуждата да запълни максимално 40-те години, които са му отредени под небето. Един от собствените му стандарти се казва „Равноденствие“.

Днес, половин век след смъртта му, сякаш знаем още по-малко за него. И навярно така е справедливо,  говорейки за фигура, в която светлината и мрака са по равно, нищо не е само бяло или само черно. Ако джазмените бяха досократици, Колтрейн щеше да е Хераклит. Пленителната му сложност неизменно ще ни провокира – всеки път по нов,  вълнуващ начин.

 „Колтрейн е светец“, казват едни. „Колтрейн уби джаза“, твърдят други. Трети си мълчат, за да не изтърсят още някоя подобна глупост. Всички са прави, разбира се. В Сан Франциско наистина има църква, която е канонизирала музиканта и на входа те посреща икона на „Св. Джон Колтрейн“ във византийски стил. А в края на кариерата му някои хора наистина си излизат ядосани от залите, защото това, на което са свидетели, е вече нещо отвъд не само джаза, но и музиката въобще – и е напълно основателно да им се струва неслушаемо. Но каквото и да е то, за него не стига само дарбата. Иска се и особен вид сила – да преодолееш собствените си зависимости, за да научиш околните на независимост. Едно от любимите ми неща.

"Ние според мансардата" на немски

И още една вест за нова книга.

При мене тази година се получава нещо като шопския лаф за фойерверките: нема, нема, нема, па току... Но искам да уверя и заклетите си читатели (те не са един и двама – възможно е да са трима), и недоброжелателите си, че не е било нарочно. Просто така се стекоха обстоятелствата. И в момента съм щастлив, за което се извинявам.

Това е корицата на немското издание на „Ние според мансардата“. Двуезично е, а всъщност книгата не е съвсем същата – вътре има няколко нови стихотворения, коментари за немския читател (които впрочем биха били интересни и на българския), както и послеслов.

Издава eta Verlag (Берлин), в лицето на неуморимата Петя Лунд, която събра добрите намерения на всички, прояви инициатива и ни впрегна в работа.

Художник отново е Павлина Обретенова, на чиито талант се възхищавам.

Преводът е дело на Хенрике Шмит и Мартин Савов, като Хенрике е автор и на коментарите и послеслова. 

Преди време тя (отново с помощта на Мартин) преведе няколко мои стихотворения на немски. Студенти-художници от Хамбург (заедно с преподавателката си Габи Бергман) подготвиха изложба по текстовете, направихме четения в Хамбург и Берлин, после вернисаж. Хората навсякъде откликваха. Част от стиховете излязоха в едно австрийско списание (броят бе представен на Лайпцигския панаир) и след това просто не прекъснахме работа.

Изключително благодарен съм на изброените хора, както и на всички останали, свързани по някакъв начин с представянето ми пред немска публика – те не са малко и ще се погрижа да благодаря на всеки лично.

Поетика на себенадмогването

Излезе новата ми книга „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“. Издава я „Факел“, а художник е Павлина Обретенова. 
Благодаря на издателя си Румен Леонидов. 

Благодаря на научния си ръководител и рецензент проф. д-р Людмил Димитров за напътствията и безценните съвети през цялото това време.

Основа на тази книга е докторатът, който защитих през 2015, но книжното тяло не е „дисертация с корици“, намерението ми беше друго. Исках да напиша именно книга за късния Толстой и тя, освен че е (по необходимост) специализирано изследване, да бъде също и (по възможност) интересна за четене – противно на популярната у нас представа за „академичност“, всъщност двете не си пречат и няма такава норма, която да ги разделя.

Нека читателят отсъди доколко съм се справил. 

Накратко става дума за следното: в годините след духовния прелом, който Лев Николаевич Толстой преживява, проповедникът и художникът у него започват да се борят за надмощие. И в личността на автора, и директно върху страниците – на „арената“ на самия наратив. 

Тази борба при късния Толстой оставя поразителен отпечатък върху текстовете от периода и е едно от най-интересните явления, на които съм се натъквал като читател въобще. Прииска ми се да задълбая в него и резултатът от това задълбаване е книгата.

Някои закономерности...

Някои закономерности, които ми се откриват напоследък:

1. Колкото по-силно се заявява обичта към родината, толкова по-слабо се владее родната граматика. Следователно:

2. Най-голям враг на днешния патриот е собственият му език. Такъв родолюбец може да победи, да завладее, да се справи с всичко – само не и с родната си реч.

3. Колкото по-малко е населеното място, толкова повече хора в него знаят със сигурност истината за международната политика и за намеренията на световните лидери.

4. Колкото по-малко е пътувал някой, толкова по-наясно е с проблемите на другите държави. Оттук следва, че ако човек никога не е бил в чужбина, то тогава е най-запознат.

5. Колкото по-заявен либерал е някой, толкова повече не търпи да му се противоречи. Респективно, най-ярките защитници на диалога не обичат никой да им прекъсва монолога.

6. Колкото по-заявен противник на либерализма е някой, толкова по-настървено се възползва от благата на същия либерализъм – медийна среда (и медийно гостоприемство), свобода на изразяването, свобода на придвижването, право на частна инициатива и прочие. Т.е., възползва се от всички тези блага, за да оповести, че е против тях. Те са му на разположение, за да ги громи.

Don't Think Twice, It's All Right

Последният поет, удостоен с Нобелова награда за литература, беше Тумас Транстрьомер. Да – Боб Дилън не е Транстрьомер и затова много хора сега възразяват. Не е и Шимборска, не е Шеймъс Хийни. Но знаете ли какво казва за него самият Хийни? Веднъж при някакво запознанство представили ирландеца като „най-големия съвременен поет“. Той отсякъл моментално – „Не, това е Боб Дилън“. 

Дали Дилън е поет в този класически смисъл на думата като Транстрьомер, като Хийни? Поет като Бродски ли е (впрочем, двамата са родени на една и съща дата)? Писател като Солженицин ли е? Естествено, че не. Ако извадиш дори най-гениалните му текстове от музиката и ги оставиш сами, те не стоят с такава тежест, не са толкова внушителни, колкото в записа. Затова и поезията е жестоко, безкомпромисно изкуство – защото се изисква характер да останеш сам на листа, без никакви патерици. Въпросът обаче е друг: има ли нужда текстовете на Дилън да се издърпват насилствено от музиката, за да се докаже, че са литература? На подобен принцип някой би могъл да се пробва да съди и драматурзите – те също работят в жанрове, които се нуждят от нещо повече от книжното тяло, за да се покажат в пълнота. Но, слава Богу, ние не ги упрекваме заради това, че пишат за сцена и те често са Нобелови лауреати.

Тук може да се приведе и аргументът за синкретизма между поезия и музика от древността, да се изтъкне, че Дилън е представител тъкмо на това и прочие, но не виждам смисъл да го правя, защото така пък има реална опасност всички пишещи, които знаят три акорда, да вземат да се юрнат към китарите и тогава жална ни майка.

Ясно е, че повечето автори на песни, дори по-добрите, не съумяват да се изкачат до степен на Поезия (повечето автори на стихове – също). Но има и изключения. Дилън е такова – той винаги е бил изключение. И ако някога трябваше да бъде награден такъв автор, който е надскочил собствената си жанрова форма, минал е отвъд нейните естествени лимити, това е точно той. Да не говорим, че дори миналата година Нобелова награда за литература спечели журналистка, а преди са я давали и на небезизвестен политик.

Та затова, по повод цялата дандания, един поет-нобелист казва така: 

It ain’t no use to sit and wonder why
If you don’t know by now

Всичко е наред. Don’t think twice, it’s alright.

P.S. За заблудилите се – връчването на Нобелова награда за литература никога не е означавало, че си най-великият писател. Ако някой смята така, вероятно не е прочел целия списък с досегашни победители, за да види какви имена отсъстват (а в някои случаи – и какви присъстват). Граф Лев Толстой няма Нобел. Джойс също. От големите поети на XX век Одън няма, понеже от Академията му намекнали, че е добре да редактира свой предговор, в който критикува номиниралия го Даг Хамершелд. Той, разбира се, не го направил и после казал на приятели „Айде, отиде Нобелът”. It’s alright. 

Вкусът на живота според Иван Теофилов

Това са думите ми от представянето на Иван Теофилов на тазгодишната Аполония. Като текст излязоха във в-к Култура, бр. 30 (2867) - тук. Препечатвам ги. 

Направата на автоантология е специфичен жест, който дава възможност да надникнем в кабинета на автора, да се запознаем с неговите собствени критерии за отсяване, с неговия процес на „това – да, това – не“ – най-важния процес за пишещия човек. Когато чуят думата „автоантология“, много читатели биха си представили някакво монументално издание, което цели да респектира и с обема си, настоява да внуши страхопочитание отдалеч. Всичко това обаче няма нищо общо със светогледа на Иван Теофилов.

Пред нас е книга, която обхваща шест десетилетия от авторовия път. Самият поет живее в три Българии: Царство България, после и Народна република България, започвайки да пише в най-сталинисткия период на българския социализъм, още преди „размразяването“ (настоявам, разбира се, на кавичките при използването на тази дума), имаме привилегията да общуваме с него и днес, след промените. През целия си живот предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали) Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И въпреки че синтезира целия този път, автоантологията „Вкусът на живота“ е тънка книга. Подборката в нея е не просто внимателно направена, тя е безкомпромисна.

Този тип принципно отношение към художествените ти намерения, решителността да кажеш точно това, а не „всичко“ на читателя, готовността да пожертваш част от наследството си в името на мярата – това са белези на мисленето на големия поет. Напомнят ми на пословичната склонност на У. Х. Одън да се саморедактира през годините, да променя (драстично да съкращава, удължава или направо да премахва) текстове с вече придобит статут на шедьоври – при това с педантизъм и прямота, които докарват сериозни главоболия на редакторите, съставяли различните му томове „Събрано“.

В този смисъл „Вкусът на живота“ не е просто том „Събрано“ или „Избрано“. Тази книга ни дава възможност да видим нещо изключително интересно – как един значителен поет мисли своята поезия и света през годините, как се променя, докато си остава същият, ако ми бъде позволено клишето. Дълголетието на такъв поет е богатство и е редно да си даваме сметка за това.

Разбира се, в нашия локален контекст няма как да минем без ирония. В България властва една устойчива митологема за образа на каноничния поет, която не само отменя дълголетието му, ами направо поощрява обратното. Според нея поетът си отива от поезията млад, за предпочитане дори при трагични обстоятелства. Историческите несгоди на България подсилват тази митологема и я правят неизкоренима. Би трябвало да е анахронизъм, но уви, не е. Масовият читател и днес гледа на дълголетието на поета едва ли не като проява на лош вкус.

Е, творческата и житейска биография на Иван Теофилов недвусмислено ни показва другото – че съществуват (все пак) поети, които с достойнство вървят по собствения си път дълги години, не позволявайки на „злорадството на времето“ да ги отклони от него. И плодовете на таланта им не окапват след определена възраст, а напротив, раждат се нови, по-различни плодове.

Казионната критика е по традиция длъжник на такива поети и обикновено среща трудности при разбирането им. До ден днешен витаят най-различни често повтаряни тези за поезията на Иван Теофилов и това, че са често повтаряни, не ги прави по-малко грешни. Например, попадал съм на схващането, че поезията на Теофилов избягва делничното. В действителност тази поезия изобщо не се страхува от гмуркането в делника, защото има силата да измъкне оттам възможно най-не-делничните образи и благородни късове истина. Това ѝ позволява да естетизира ежедневното, да говори тихо за „забравените вещи“, за „фруктиерата“, за стола, за асмата на двора и едновременно с това да бъде извисена и универсална, да бъде чиста мъдрост. Нека си спомним, че едно от най-дълбоките късни стихотворения на Бродски (впрочем превеждан от Теофилов) е за чаша вода.  

Много по-лесно е лирическият глас да се качи на гребена на „големите“ актуални теми, да си помогне с патерицата на патоса, да застане плакатно на фона на някаква псевдоангажираност, която неуспешно прикрива опортюнизъм. Мнозина от съвременниците на Иван Теофилов са го направили. Той е отказал да го направи.  Не твърдя, разбира се, че е единствен – нито по отношение на тази естетизация на ежедневното, налична и у други големи наши поети от втората половина на XX в., нито по отношение на този отказ от кресливостта на слоганите. Но ние говорим тъкмо за почерка, погледа, а и за отказа на Иван Теофилов.

Още от появата на „Небето и всички звезди“ през 1963, официозната критика има един характерен проблем с този отказ: тя не критикува какво е казал поетът, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка, говори се за едни такива всекидневни неща, а не за Проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима, защото е много по-мъгляво и неясно. Какво да се прави с нещо такова? Откритото плюене поне припознава властта по неизбежност, посочва я. А истинската свобода се държи така, сякаш не я забелязва.

Най-сервилните критици виждат безразличие в съзерцателността на Иван Теофилов. А тя е всъщност на другия полюс – показва изтънчена чувствителност.

Няколко наблюдения относно тази чувствителност.

Добре известно е, че слабите поети и прилагателните имена взаимно се привличат, намират се едни-други някъде по средата в полето на бъбривостта. От самия Теофилов пък знаем, че „Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност“. Тоест, истински високият поет говори за самите неща. И в образната си система си служи с тях,  физическите неща, които могат да се пипнат и да бъдат уловени от сетивата. Така този поет, през естетизацията на ежедневното, достига и до смислови пробиви, до открития, като това да нарече морето „неопитомен обем“, пътеките – „драскотини“, да си служи с разгърната метафорика като тази: „И забелязваш някакво антично, / върховно оживление в природата, / като че ли в момента стари елини / подреждат статуите си и съблюдават / за геометрията на духа...“. Обърнете внимание, че това вече не са само тропи и някакви ефектни гримове за разкрасяване на стиха, а философеми.

***

Съществуват различни типове умни хора. По-разпространеният тип е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си морални дефицити.

Има и един друг, много по-рядък тип умни хора, към които причислявам Иван Теофилов. Когато сте в една стая с тях и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори, „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“. Такъв човек кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен. Той не поучава, но самото му присъствие е пример. Благодарен съм на Иван Теофилов за поезията. Благодарен съм му за общуването ни, в рамките на което той се превърна в мой учител – не говоря само за литература, а житейски. Показа ми, че пътят на поета, въобще на всеки човек, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, от непрестанното жужене на рояка от посредственост наоколо, встрани от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета в пространството, каква е истинската ѝ тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи всичко това. На нас ни остава да четем.  

Момиче

Намразих тия ранни ремонти и късните кранове.

Строежа на разпадането. Мисълта, която гоня.

Редактирах крачките от „Солунска“ до „Македония“.

Намразих цели жанрове.

Изпращането, вляво, до самата църква,

нахалстващите магазини и асфалта синкав.

Животно и дете с измислена трапчинка,

тъгуваш ли за просяка, когато мръква?

В онази прахосана есен аз бях сполетян от тревожно

бялата кожа, косата ти черна – приканваща пропаст,

„Грозни са нравите“, пеех. Прегракнах от глупост.

Нима се е сменило нещо? Нима вече има възможност

да се видим по-други, поправени – този четвъртък?

Присъствие на Духа ще запазим ли? Покрай църквата...

Вероятно всичко зависи от времето и заетостта ти. 

Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.

--- 

Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Възхвала на една пещера

Виж слънцето – билярдна топка

пада в ъгловия джоб на хоризонта,

червена и уверена.

Не се съмнявай в свойта траектория

и ти, който изпадаш често в размишления.

Процесите са ясни, начертана е посоката. Самотен,

преднамерено самотен пътнико:

не се препъвай в камъка – любимо вдъхновение

на чорлави поети. Своевременно се откажи

да търсиш тайна в него. Няма. Камъкът е камък.

Достатъчно, за да ни превъзхожда.

Природата не се задъхва от амбиция,

не се изкачва с плам. Шедьовърът е там,

където в ниското се врязва. Щото

падината винаги е по-дълбока,

отколкото е най-прославеният връх висок.

Велико дъно на нещата,

в теб всяка висота потъва.

Уста на естеството, ъглов джоб,

накрая и осмицата ще падне в теб.

И всичко ще започне.

Шкоцян, 2015 

--- 

Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.