Лесно ли се издава първа книга в България?
При тази книга имаше нещо по-различно, понеже гръбнакът на целия ръкопис, един цикъл от десетина неща, спечели миналата година конкурса „Веселин Ханчев". Там всъщност първа награда е да ти издадат книга. Предполагам, че е трябвало от конкурса да финансират издаването. Не знам как са протекли разговорите между организаторите на конкурса и издателството ми, но книгата е факт. Това ме интересуваше най-много. Иначе тези конкурси дават една легитимация. Защото в литературни среди като българската, които са локални, повече или по-малко махленски, едно такова по-авторитетно казване за теб е добре дошло. Някаква инстанция да се произнесе: „той пише добре". Ти можеш да пишеш добре и без да си печелил никакъв конкурс, но в последна сметка се оказва, че е полезно, не е излишно.
Участвал ли си в подобни конкурси преди това?
Печелил съм литературни конкурси като по-малък, иначе не. Не знам и отсега нататък дали ще участвам. Зависи от наградата, ако е достатъчно примамлива - защо не? Но това, което този конкурс направи, беше да се каже „да, ето вижте този човек".
Иначе откога пишеш?
Отдавна, само че като по-малък трябваше да мине достатъчно време, за да преодолея в себе си разни вътрешни препятствия. Да се покажат тези неща и на другите. Има такъв момент на преодоляване, на някаква по-трезва самооценка. Преди няколко години дойде този етап, в който започнах да публикувам по-често в периодичния печат, поезия и проза. Днес писането ме изхранва, работя като сценарист. Не мога да кажа, че се издържам с литература, защото не живея от художествената си литература, но, в общи линии, всеки лев, който печеля, е свързан с писане.
Остава ли ти достатъчно творческа енергия за писане на художествена литература, след като се занимаваш с писане и професионално?
Да. Двете неща са доста различни. Едното е професионален ангажимент, който гледам да си изпълнявам честно и съвестно. С художествената литература, с поезията, това е нещо друго. Това е вътрешна нужда, която движи. Двигател, който не си отива, не се разваля. Ако аз мога да бъда щастлив без това, няма да го правя. Обаче не ми се получава да бъда щастлив без него. Гледам и едното да помага на другото. Не съм от тези автори, които открито говорят против „другата" си професия. Мисля, че всяко писане е школа. В нещата, които правя за телевизията, властват същите драматургични закони, които властват и в театъра. Всичко това е школа по писане и не мисля, че ми е излишно. Не мога да кажа, че сценариите помагат на поезията, но не бих и побързал да го нарека нещо нечистоплътно, което писателят не бива да прави. Напротив. Има много примери на велики и не толкова велики писатели, които са се издържали и с журналистика, и със сценарии, и с телевизия, и с най-различни такива неща, свързани с писане. Това е нормално.
А на кое отдваш по-голямо значение - на поезията или на прозата?
Колридж казва, че прозата, това са думите в най-добрия ред, а поезията - най-добрите думи в най-добрия ред. И определено очарованието на поезията ме влече повече. Това е по-висш пилотаж в писането, доколкото синтезирано, с малко неща, казваш много. Не че се отнасям несериозно към прозата. Чета с настървение много проза, пиша отвреме-навреме проза за списания. Но сякаш в поезия е това, което основно имам да кажа, засега. По-нататък може да направя нещо с разкази. Но поезията си остава това, което ми е най-важно.
На представянето на книгата ти имаше много хора. Смяташ ли, че има криза в българската култура, както доста хора твърдят?
Хората, които казват, сочейки с пръст, че има криза в българската култура, може би имат криза в собствената си култура. По време на криза нещата в културата могат да се случват още по-добре. Това е много стара и известна теза. Нищо не пречи на културата да се случва по време на криза. Тя не е особено трудоемка откъм финансиране. За нещата, които правим, не е нужна мащабна и агресивна рекламна кампания. Нужни са хора, които да ни четат. И аз не съм песимист в това отношение, мисля че в България има такива млади хора. Просто трябва да се подобри начинът, по който те да чуят за нас, да знаят за това, което правим. Не е сложно.
Как беше приета самата книга?
Тя излезе в деня на премиерата, аз я видях за пръв път тогава, и трябваше да минат няколко дни, докато се появят рецензии в периодичния печат. Не знам как се приема. Получих похвали и потупвания по рамото от познати и непознати, което беше добре. На премиерата имаше и хора, които не познавах. Това ми хареса. Благодаря и на тях, че дойдоха. Мислех за това, че книгата излиза малко късно - лятото, а беше готова от известно време. Но залата въпреки това се напълни и аз останах много доволен. Надявам се сега да се приема и продава добре. В България поезията се купува и се разпространява по-малко от прозата. Което е странно. Издателствата приемат това за нормална ситуация и за правило, обаче гледайки историческата традиция, в България винаги е имало по-добра поезия, отколкото белетристика. Винаги. Откакто има българска поезия и белетристика, поезията ни е по-добра. Което не значи, че нямаме добри белетристи. Но в един глобален план, в прозата почти няма какво да съпоставим на световните образци. Дори на балканските образци. Ние нямаме нобелист (Канети естествено не се брои). Но това не ни пречи да имаме страхотни, световни поети.
30 стихотворения. Много ли са или малко? Как ги подбра?
Подбрахме ги заедно с редактора ми, поета Петър Чухов, на когото благодаря за работата - за думите, които каза на премиерата, за думите, които махна от книгата. Радващото е, че махнатите думи бяха съвсем малко, книгата не е „орязана". 30 стихотворения са просто точните за тази книга. Представях си я по този начин. Разделена е на три части по десет, като трите стадия на една шахматна партия. Понеже са казва „По вина на Боби Фишер" има и шахматни препратки. Нещата са вързани едно с друго, и биографично, и концептуално.
Изкушен ли си от шаха?
Бях. Като дете (до тийнейджър) се занимавах много активно и се състезавах. Стигнах до кандидат-майстор на спорта и след това спрях. Покрих нормата за майстор и се отказах. Въпреки това кумирът ми от тези детски години, Боби Фишер, си остана с мен. И реших, че е правилно точно той да бъде виновникът за цялата неадекватност и налудност - понеже е доста неадекватен и налуден гений. Преди да умре, го бяха нарочили за виновен за страшно много неща. За повечето от тях наистина е виновен. Но чисто естетически в шаха ми импонира начинът му на игра, стилът му. Той играе много просто! И аз се опитвам да играя просто в поезията. В живота ми е малко по-сложно. Не съм сигурен доколко се справям там, но в поезията наистина се старая стилистично да си наложа една простота и да избягам от излишествата. Това понякога е трудно.
Ако първата ти книга е някакъв ендшпил, какво следва?
Следва втора книга. Както беше казал Петър Чухов, това е най-добрата книга, която съм писал досега. Той ми отправи пожелание - „дано да е най-лошата оттук-нататък". Не знам каква ще е следващата книга, която ще напиша, дали ще е втора стихосбирка. Пиша нови стихотворения в момента. Имам и разкази, но още не са достатъчно за сборник. Ще видя кое ми се иска повече и ми се струва по-естествено да се появи на бял свят. Както досега, и оттук нататък за мен следва писане - това е сигурно.
Имаш стихотворение, посветено на Кърт Кобейн. Музиката ли е основното ти вдъхновение?
Вярвам дълбоко в тази взаимовръзка между музиката и поезията, защото добрата, силна поезия съзнава, че е музика. Във всяка поезия, независимо дали е римувана, или е бял стих, има вътрешен ритъм. И човек я пише с ритъм. За мен ритъмът е нещо задължително. Занимавам се с музика в свободното си време. По-скоро като меломан съм професионален, а като музикант съм посредствен. Свиря лошо, пея сносно, но слушам музика професионално и действително съм меломан. Много от нещата, които пиша, са повлияни от музиканти. Музиката е изиграла ключова роля в живота ми, в книгата има поема за Кърт Кобейн, имам стихотворение за Джими Хендрикс. Изобщо тази стихосбирка е изпъстрена с извесни мъртъвци. Някои от тях са музиканти, има един шахматист. Има много писатели, български и световни. Влиянията са доста - впечатлявам се от нещата, които си струват.
А как сядаш да пишеш?
Зависи от контекста. Ако става въпрос за офиса, сядам строго, дисциплинирано. Със стихотворенията е друго. Не съм от най-дисциплинираните писатели от този хемингуеев тип - да стана в шест часа и да започна да пиша, когато никой не ме притеснява. Не мога да си представя за какво нещо ще стана изобщо в шест часа. Пиша много вечер. Знам, че е писателско клише, но важи за мен. Успявам да се концентрирам вечер. Тази вече остаряла представа за писателя, който сяда много късно през нощта, налива си питие и започва да пише, при мен се случва точно така. Просто така умея да работя.
