Меню Гробове

"и скоро, и на пук на всичкия сарказъм"

Пол Верлен

Французите са прекрасни хора, чиито апетит не се смущава от нищо. На стената на тази сграда има три табели. На първата пише, че в сградата е умрял Пол Верлен, на втората, че е живял Ърнест Хемингуей. На третата е показанo вкусно блюдо в ресторанта La Maison de Verlaine (да, днес тук има ресторант).

Следващите са от гробището на Монпарнас. До гробовете не видях ресторант.

Двамата заедно. Като корица на книга

Бекет
Пак...
За да затвърдим
Александър Александрович "Тишайший"
ШахматистиПозицияБодлер в компанияОстаналото е литература.

Read more!

Двама древни и доста поезия. И въздържание (ама не веднага)

Днес (вече вчера) говорих за Августин и ап. Павел в една прашна малка аудитория. За първия модерен човек, доколкото е автор на първата автобиография в Западния свят, и за другия, написал кажи-речи половината Нов завет - апостол на необрязаните. Беше хаотично, но мина забавно и интересно. Говореше ми се през биографии, защото могат да се прокарат доста паралели между двамата първоначални езичници, поживяли си доста... светски преди да се обърнат в християни. Само че трябваше и аз да обърна - говоренето - през ключови етически категории. През X книга на Изповеди и Посланията към Римляните и Коринтяните (I, II). Не знам защо докато цитирах един от най-известните новозаветни текстове, Химна на любовта (I Кор. 13), се сетих за любим цитат от Изповеди, само че не от X книга. Той също е любовен и гласи следното:

"Дай ми целомъдрие и въздържание, дай ми, но не веднага!"

Хората премного бързат да бъдат целомъдрени. Може би ако масово знаеха, че самият църковен отец е молел за отсрочка на младини, нямаше да бързат толкова.
После бяхме на голямо поетическо четене в 65 аудитория, където е просторно и всичко се чува добре, и хубавото, и не толкова хубавото. После бири в съвсем непросторното 703, където пак се чувахме добре и си говорихме за всичко. Там дават напитките веднага, без капка въздържание и целомъдрие. Добре е.

Read more!

A Moveable Feast

След остроумния и забавен "Париж" на Киноманията вчера, се вдъхнових да сложа тук още снимки от прекараното си време в града. На следващата снимка можете да видите как изглежда човек, който се подсмихва тихичко на най-кичозната структура, изпъкваща сред малкото такива в този велик град.Следващите две снимки са от La Defense, частта с парижките небостъргачи и на тях не се виждат някои от най-високите бизнес-сгради в Европа. Макар и да прави впечатление, че там дори и тези фалосовидни изстъпления са построени със стил, те не могат никога да бъдат толкова интересни, колкото старото в Париж. Затова в La Defense си намирах занимание, като търсех послания във фотографиите. Ето резултатите:Самоархивирал се, zip-нат клошар, полегнал удобно точно на Rue des Archives.
Мирно съжителство на хора и гълъби пред Notre Dame.

Офисът на Божия служител вътре в Notre Dame. В този офис, съобразили се с приемното време на служителя, трябва да влезете, за да се изповядате като добър католик. В иначе старинната катедрала.Позитивни емоции и непринудени усмивки на Pigalle, които нямат нищо общо с репутацията на мястото.

Люксембургските градини. И доволен човек.Последната фотография е много сериозна. Тя е апел насилието да спре. Говоря, разбира се за насилието над зелените светофари във Франция. Заснет виждате един безпричинно обезглавен зелен светофар, никому несторил нищо лошо. Ако искате това да спре, вече знаете къде да се подпишете от един по-стар постинг. В църквата, която се вижда зад светофара, са погребани Жан Расин и Блез Паскал. Но специално за важните покойници в живота ми, които издирвах в Париж, ще разкажа по-натам.

Read more!

l’Eléphant Noctambule

Миналата седмицата изтървах премиерата на българския поет и психиатър Кайо Терзийски, чиито неща харесвам. Не съжалих обаче, защото миналата седмица бях в Париж. От което останах крайно доволен. Днес се върнах в София и не знам защо първата снимка, която ми се ще да направя достояние, е тази:

Това е малкото обозначение над Café de l’Eléphant, което се намира на номер 40, булевард "Бомарше" в Париж. За него пише Хенри Милър в "Тропикът на рака" - ходил е там заради своята любима проститутка, на която също са посветени страници в романа: "As I say, she was different, Germaine. Later, when she discovedred my true circumstances, she treated me nobly - blew me to drinks, gave me credit, pawned my things, introduced me to her friends and so on".
Кафенето носи името си поради маркетингови причини - през една нощ на 1912 от цирка избягва слон и несръчно проправяйки си път, потрошава заведението. Собствениците видели в инцидента възможност за реклама и кръстили кафенето си на злосторника. По-късно, не знам кога, става l’Eléphant Noctambule, каквото пише и днес. А днес, разбира се, не е нищо особено и мисля, че клиентите, които съсредоточено гледаха футбол докато аз с трепет пиех бирата си, точно тези клиенти, дори не подозираха за проститутката с щедрата душа от едно време. Именно заради това изядохме чипса не единия.

Read more!

За един наем

Разказът е публикуван в Капитал Light. Има го тук. Поствам го без пълната редакция, защото между нея и написаното във "визитката" има зависимост. Не знам защо е било важно в представянето на автор (!) да се спомене, че разказът му "е специално за всички почитатели на Буковски". Ами не е. Прави впечатление, че езикът на места е опростен, сигурно така е по-куул и а ла Буковски (по-lifestyle сигурно), но това не е моя работа.
На вниманието на всички почитатели на Буковски, които четат Лайта - слушайте и тримата: разказът не е специално за вас. Дано не ви разочаровам, защото и аз съм фен на стария пияндурник. Но епигон - аре нема нужда. Улични, градски истории за разказване ни се случват и на другите писатели. Зависи как живееш.

За един наем

По това време нямах никакви пари, даже по-никакви от обикновено. Съвсем никакви. Това обстоятелство ме запокити право зад рецепцията на един скапан хотел в разнебитените части на центъра - там, където софийските сгради са показали завидно упорство и са се изплезили на бомбите. Където Чърчил е искал да сее картофи, аз заработих (относително казано) като администратор. Беше за един наем време. Записвах посетителите, отписвах ги и се грижeх за забавлението им. Мястото беше ужасен бардак и забавлението се заключаваше в курвите. Идваха всякакви - плешиви развратници с изпотени чела, разгонени странници, господа с дребен бизнес и с грозновати любовници, които не искаха да си дават личните карти, за да не разбере някой. Курвите споменах. Идваха и педали - нормални педали и педали-проститутки, довяни от площад "Македония"... Идваше София.

Пристигаше при мене нощем доста често, измокрена и с размазан грим, окаяна, но хубава. От това понякога имаше и практическа полза – комисионни от сводниците, задето я давах в ръцете на загорелите пръчове-чужденци. Една вечер преди да напусна, тя отново дойде. Пожела я холандецът от 205-та. Прибираше се и мина да вземе ключа. Беше мургав пич на средна възраст със съвсем тъпа физиономия, на която беше изписан апетит за родна, свежа и евтина плът. Потеше се. Седна отпред - в това, което управителят с нескрита гордост наричаше лоби-бар. Отворих му един хайнекен и той ме попита на развален английски "кен ай тейк гърлфренд тунайт". Отговорих му, че не е проблем. Няма място на света, където е проблем да ти се викне "гърлфренд". Тъкмо да го питам дали да звъня на съответните места, когато той ме информира, че всъщност ей сега "а мен вил бринг хър". "Гърлфренд" се появи след малко, с въпросния "мен". Холандецът му плати, "мен" взе парите и си тръгна. Тя остана с нас двамата.

Точно в първия момент на непосредствения визуален контакт всички тези момичета ти изглеждат еднакво - говоря за някакви части от секундата. В този най-първи от първите моменти дори не си правиш труда да се вгледаш - още повече че не си този, който е платил, следователно не си този, който ще ебе. Малко след това се заглеждаш. И аз направих така. Беше красива. Мисля, че нямаше двайсет години. Холандецът я почерпи с евтини неща за пиене, говори й галантно на развален английски, а тя нищо не разбра. Отвръщаше само с "хи-хи" - единственият, вечен и необорим аргумент, който притежаваше. Нещо като моя аргумент, че трябва да си плащам наема. Разбра много добре обаче, когато я покани да се качат горе. Качиха се. Вече се надбягваха с периферното ми зрение, когато тя се обърна към мен, може би неволно - и пак с това леко смутено "хи-хи". Почувствах, че в случая значеше нещо от рода на "ами... какво да правя".

Моментът на второто явяване беше след около два часа и половина. Дойде с шума на асансьора и усещането ми, че моята смяна най-сетне ще се разнообрази. Вече бях прилично пиян - естествено, че си наливах от уискито в бара. Все пак по това време нямах никакви пари, по-никакви дори от обикновено, съвсем никакви. Имах отлична студентска книжка, която ми идваше да завра в задника на всеки, когото системата ми определи за шеф. И сега е така. Знаех наизуст партиите на Боби Фишер, притчата за закона от "Процесът" и особеностите в афористиката на Ницше, сравнена с тази на Киркегор. Напълно безполезни неща. Ходех неразбран и непубликуван и си мислех как хората, които не вярват в стереотипа на талантливия пиещ писател-декадент, ме карат да вярвам в стереотипа на некадърния драскач-трезвеник. Бях влюбен в едно прекрасно момиче, но чуках други. И сега е така.

И вече съм прилично пиян, когато тя слиза долу. Движенията й наподобяват разцентрована машина. В погледа й има ръжда. Не е пияна, друсана или нещо подобно, просто още се събира. Сенките под очите й са по-дълбоки отпреди, жестовете й са лениви и безучастни, пуши цигара. Винаги са с цигара, когато се връщат.

Приближава се и казва:

- Ще ми викнеш ли такси?

Набирам. Нямат свободни коли точно в момента, но да звънна само след няколко минутки. Наливам й от уискито, което пия. Тя ми казва, че лъже техните - че работи в "Шератон" до късно и взема големи бакшиши. Има си приятел, който я "подкрепя", каквото и да означава това. Доволна е, защото изкарва еди-колко си за един месец и има маркови дрехи, телефон с най-модерните джиджавки, както и други индикатори на свободата днес. Тя има. По принцип било работа като работа - отиваш и ти плащат. По принцип това, по принцип онова. Пениси и принципи се съчетават безпроблемно в устната й кухина. Права е. Или просто не ми се спори. Докато я гледам как отрепетирано отпива от чашата, се сещам за една песен. Тя не се сеща за нищо. Разговорът няма как да продължи, защото и на двамата не ни се говори - тя несъзнателно продължава с отрепетираната стойка, а аз пък се замислям колко много нравоучителна литература липсва в този момент. Тя иска такси за "Толстой". И на всичко отгоре се казва Катя, така ми довери. Значи, да, ясно, тя е Катюша Маслова от "Възкресение" на Лев Николаевич. Представям си го по-красиво, искам да е като в романа, аз да съм княз Нехлюдов, тя да е праведната курва Маслова и аз да замина, разкаял се, подире й чак в Сибир. Нямам нищо против и да съм Никълъс Кейдж в "Да напуснеш Лас Вегас", тя да е Елизабет Шу и аз да се въргалям интоксикиран в проститутската й плът, а тя да ме разбира както никой друг на света. Да съм взел последното важно решение - да изпия всичките си пари и тогава тя да ме срещне. В Меджик сити, а не в София. Такива глупости.

Най-близкото до литературата в ситуацията е, че нашата Катюша отива в „Толстой”. Няма къде да ходи - утре вечер е на смяна пак, също като мен. Ние и двамата сме отрудени плебеи в световната манифактура, обаче аз имам право да напусна и ще се възползвам. А тя: „градове, хора, улици – от-до”. Идва ми да я питам „А вие, гражданино, били ли сте чиновник?”, но не го правя, защото е тъпо.

Просто си седим там, отпиваме от чашите си и участваме в този неслучващ се разговор. Нещо трябва да се направи.

Станах от мястото си и я хванах за ръката. Не се изненада, дори напротив, сама остави чашата си. Тоалетната беше само на две крачки. Отидохме. Катя се хвана с две ръце за извитото кранче на мивката. Преди това не се събу, а повдигна полата си нагоре. Хубава гледка.

Беше наистина хубаво, в един момент дори бях на косъм да я целуна, съвсем без да искам. Катя пък, без да иска, пусна водата и студената струя изведнъж бликна. След като свърших, тя пусна кранчето и спря студената вода. Беше го сграбчила толкова здраво, че по метала бяха останали следи от тънки пръсти, които се сливаха към края и образуваха някаква странна неправилна фигура. Катя си оправи полата. Пак се обадих за такси и вече имаше свободни коли. Тя си тръгна.

Имам си една такава малка параноя - винаги проверявам за цепки в използвания презерватив. Вдигам го срещу крушката в банята, за да видя дали не се е скъсал, без да съм разбрал. Много глупаво, знам, но винаги го правя. Не се беше скъсал, без да съм разбрал. Изобщо не се беше късал. Всичко беше наред. Изпих останалото уиски, размишлявайки минорно за нещата, мъжете и жените. На другия ден си взех парите, чупих се оттам и това беше. Единият наем време беше свършил.

Read more!

За четенето - в Капитал Light

Честит празник на събудилите се. Интервюто е публикувано в настоящия брой на Капитал Light. Може да се намери тук. Въпросите са на Стефан Иванов.


Какво мислиш за инициативата „Голямото четене” ?

Аз съм за четенето, но това е телевизионен формат. А целта е да се вдигне шум за нещо, което по принцип не е телевизионно. Четенето не е успешна телевизия. В рейтинговите предавания хората се бият, чукат, повръщат, колят. Не четат книги. Не знам доколко това сега е начин да се накарат хората да четат. Дано има ефект, малко се съмнявам, че ще е като този в Англия. На мен лично не ми пука кой е любимият роман на кмета, и като го науча, ако преди това не съм обичал да чета, няма и внезапно да заобичам. Опасявам се крайният победител да не е някое патриаршеско писание, защото това ще покаже литературния пубертет на нацията. Като се правят такива неща по телевизията, често се обръщат в национални каузи – това е притеснително.

Кои са романите, за които гласува или би гласувал в голямото четене?

Задължително "Процесът" на Кафка. Която и да е от петокнижието на Достоевски - Престъпление и наказание, Идиот, Бесове, Юноша, Братя Карамазови. Тези книги са ми адски любими и знакови. С тотално върховенство на идеята над формата. Някои от тях са откровено грозно написани. И са гениални, чудовищно важни, дълбоки, философски, повече питащи, отколкото обясняващи. Бих гласувал за тях заради това фундаментално питане, вътрешната им тревога. Бих гласувал и за „Портретът на Дориан Грей”, но по съвсем други мотиви, естетически.

Какъв читател си ти?

Жаден. Книгата може да ми се хареса по различни начини, размахвайки различни очарования пред мен. Като жена. Имам слабост към фрагмента - да кажеш в изречение това, което друг е казал в сто страници. И това, което не е успял да каже. Фрагментът е предизвикателство и за пишещия, и за четящия. Има книги, не като тия проблемните от по-горе, които ме печелят, защото създават лекота при четенето. Забавлявам се адски с Вонегът, макар че той е колкото забавен, толкова и сериозен. С Хенри Милър, с Буковски. Обожавам Бекет. Но има автори, които се употребяват на екс, като предварително добре разклащаш съдържанието, има и отлежали бутилки, които се пият дълго и с наслада.

Кога четенето ти стана важно?

Стана примамливо още като дете, защото е приятно и честно общуване. Повечето хора не говорят честно, прямо, готино, падат си по това да те занимават с глупостите си. Когато си с книга някъде на тихо, нещата са прости и хубави.
Важен за света човек ти казва важни неща, подарява ти ценност безвъзмездно, води те насам-натам, лъже хубаво. Понякога говори и безподобни глупости. Но рядко е безинтересно – освен ако не се случи да четеш някой тотален бездарник, което се оказва неизбежно в един или друг момент, щом книги прехвърчат през ръцете ти.

Read more!