сряда, 13 март 2013 г.

Първи срички

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.


"А няма ли да е яко... както във видеотеките - място, където вземаш филми, гледаш ги и ги връщаш... няма ли да е яко да се направи такова нещо с книги?" 

Да, яко ще е. 

Прочетох горното случайно преди няколко години в интернет - написано без ни най-малка следа от ирония, съвсем сериозно. Тези дни го споделих на приятели във facebook и повечето го посрещнаха с присмех (в социалната мрежа всички сме сатирици). Стана ми почти жал, защото, обективно погледнато, този човек е гений - макар и с известно закъснение, той напълно самостоятелно е измислил библиотеките! След което е споделил идеята си в услуга на обществото! 
Редно е да добавя, че този незнаен форумец и велик откривател не е българин. Оригиналният цитат е на английски, но и ние имаме повод за гордост: припомних си цялото нещо заради едно българско постижение на прогресивната мисъл, което доби заслужена популярност тия дни. Имам предвид видеото „Първи стъпки в библиотеката" - заглавие, което в никакъв случай не ни подвежда. 

Както вече знаем, това е един от рекламните клипове на библиотеката на НБУ. Ако потърсите „Първи стъпки в библиотеката" в Google, ще видите, че единствените други резултати са за инициатива, свързана с организирани посещения на деца от ОДЗ и ЦДГ. Значи, имаме ОДЗ (Обединено детско заведение), ЦДГ (Целодневна детска градина) и НБУ (Нов български университет). При цялото ми уважение към детските градини, от НБУ са положили малко повече усилия. Изградена е PR-стратегия, използвани са възможностите, които предлага интернет и ето, че този клип е еманация на... какво ли не. 

Бих искал да поздравя авторите с избора на музикален фон - „Ocean" на John Butler. Чудесно, естетско парче, което в случая ни дава и една нужна индикация, че клипът все пак не е порно - въпреки разпознаваемия сюжет и недвусмисления глас зад кадър: „Не знам какво ме очаква вътре, но съм готова да рискувам." 

Млада и неопитна, но любопитна и решителна студентка осъществява епичния сблъсък с неизвестното и влиза в това тайнствено пространство, за което само е чувала, преди да я приемат във ВУЗ. Класическа Coming of Age история. Плахото момиченце ще си отиде веднъж завинаги, щом й изкарат читателска карта. Сега тя ще се научи да разбира библиотеката, да не се плаши от нея, а да ползва благата й (компютърния център). Ще се върне при своите себеподобни и ще разпространи знанието си. После те също ще се престрашат и ще започнат да идват. В Библиотеката. Целия курс. 

Сега... много е лесно да се присмеем на видеото, само защото е нелепо. И безумно. И покъртително в глупостта си. И сексистко. Аз също почти се подведох - признавам, че първосигналната ми реакция беше нещо от рода на: „НБУ! WTF? SMH..." Но наистина е твърде лесно да се подиграем на всичко това, само защото имаме основания. 

А бихме могли да пробваме друго - да си дадем сметка, че това клипче не е направено от хубаво. Всъщност то е чудесна метафора на всичко, което ни връхлита открай време и през последния месец-месец и половина ескалира дотам, че премиерът (в оставка) вдигна кръвно. Да, няколко души се самозапалиха, десетки бяха ранени, хиляди не издържаха и излязоха на улицата. Но оставете това - господин Борисов (в оставка) вдигна високо кръвно. Да се замислим за секунда докъде стигнахме. Защо стана така? 

Може би ако всички по-своевременно бяха направили своите първи стъпки в библиотеката, резултатите щяха да са различни. Ако премиерът (в оставка) беше чел друго, освен Карл Май, Майн Рид и статии за себе си, може би сега нямаше да го заплашва хипертония. И реториката му нямаше да е на дървосекач (което нас тук може да си ни кефи, но в преговорите с големите батковци претърпя пълен крах). 

Може би и в плакатите на протестиращите нямаше да се бърка философ с планета и да пише Плутон вместо Платон. Исканията щяха да се артикулират ясно и адекватно, а едни образовани държавници щяха да им отговорят също така ясно и адекватно. 

Сега желанието на протестите може да се определи горе-долу така: „Няма ли да е яко, както в Швейцария - където системата работи - да се направи такова нещо с България?" Да, яко ще е. Да открием демокрацията, както анонимният пич е открил библиотеката. С известно закъснение. От нищото, просто да ни хрумне. 

Разбира се, лошо и тъпо е да обвиняваме в неначетеност озверели от недоимък хора, които вече не знаят какво да правят и затова са навън. Обаче те са само една част от излезлите, ето защо няма нищо хомогенно в недоволството ни. Покривката на протеста е шарена и нацапана с какво ли не - там наистина има хора в безизходица, но има и всевъзможни шайки лумпени, има платени боклуци, има и такива, на които им е скучно, щото убиха Косъма. Тези хора искат да има нулева инфлация, да няма партии и да няма червеи в черешите. Успех. 

Да се върнем на клипа. Създаден с най-добри намерения, той е неволно признание за едно от големите поражения на държавата ни, загуба с много по-тежки последствия от безпаричието - говоря за масовото отдръпване от книгите, девалвацията им, която трае десетилетия наред и в един момент неизбежно довежда до това мило учудване: "Колко много книги!"

Но пък с учудването започва философията. Идват питанията и после хрумките, които се превръщат в решения. Студентката завършва оптимистично: "Сега си тръгвам, но ще се върна пак." Нека и ние така. Българският писател Георги Господинов казва, че четящият човек, човекът с вкус, по-трудно става подлец. Красива теза, подобна отстоява и Йосиф Бродски в Нобеловата си лекция. Там той твърди: „Злото, особено политическото, е винаги лош стилист." Нашето политическо зло показа ясно правотата на това твърдение. Показа на всички, че е полуграмотно и срича. 

Има една прекрасна и смислена кампания „Подарете книга", сигурно сте чували - събират се книги и се даряват в домовете за сираци. Предлагам да направим нещо подобно и за политическото зло в България. Кръстил съм кампанията „Прочетете книга". Идеята е на следващия протест да се занесат книги и да се дарят в парламента, под формата на замерване - вместо с камъни и яйца. Първи стъпки.

сряда, 6 март 2013 г.

Тукашен блус

Ние караме по тези две напукани, единствени платна,
по лошия балкански път.
Срещата ни е колкото невъзможна,
толкова и неизбежна.
Давай.
Зверовете ще се откажат да ни гонят,
ако не побързаме.
Пейзажът ще спре да ни се присмива,
ако не побързаме.
Някой ще изглади несъответствията. Музиката
ще съвпадне с картината – ако не побързаме.

Виж малките светци, висящи от огледалата ни
за задно виждане: тресат се все по-заплашително.
Изглежда знаят.
Произшествието е все пак някакъв шанс
да тръгнем заедно.

---
Стихотворението е публикувано в интернет туктук и тук, както и в няколко списания. 
Днес го публикувам в блога заради усещането от всичко, случило се в България през последния месец. Мисля, че мога да го нарека "тукашен блус". 
Той е различен, наш си. Една от характеристиките му е съзнанието, че най-ясната перспектива е безизходицата.