четвъртък, 19 декември 2013 г.

За "Никол слиза по стълбите"

Димитър Ганев, "Никол слиза по стълбите", ИК Жанет 45

Ще бъде грешка към тази книга да се подходи единствено като към младежко съчинение, тя не бива да остава в графата juvenilia. Димитър Ганев превъзхожда „младата“ ни поезия в редица аспекти: овладяността, ерудицията (да не се бърка със самоцелни препратки), широтата на мирогледа. И, най-вече, сдържаното му преклонение пред самотния смисъл на този свят – любовта. 
Докато Никол слиза по стълбите, авторът ѝ се изкачва спокойно и уверено към своите литературни образци. Това е непринудено изкачване на духа, а не припряна амбиция. И понеже в квартала на българската литература е прието новодошлите да се одумват, нека ви споделя клюка – в дарованието на този поет няма нищо временно. Книгата му не е просто заявка за бъдещи успехи – тя е, за да остане. Не сте го чули от мен.

сряда, 13 ноември 2013 г.

Долни дрехи и долни списъци

Текстът излезе наскоро във в. Труд. Линк към оригиналната публикация - тук.
Модните тенденции за есен/зима 2013 крещят само едно - шорти! Застудяването няма да спре никого, а актуалните гащи идват в две възможни разцветки. Бързам да ви ги представя, за да сте в крак.
1. Патриотични шорти 

Наскоро видях да се продава такъв артикул в интернет: къси гащи (до коляното), десният крачол буди единствено равнодушие, но пък левият е друго нещо - там, в непосредствена близост до вашата лична гордост, застава и националната. Реве лъв, вее се трибагреник, чете се надпис, може и трите заедно, а защо не и комбинация от други подобаващи инсигнии. Поръчвате ги, обувате ги и за 10-15 лв. сте доказан патриот.

В медиите побързаха да осмеят шортите, но ми се струва, че с оглед на ситуацията те са едни напълно уместни шорти. Патриотизмът в момента е нещо, което се обува, за да не личи нацапаното, а идеологиите са преди всичко идеологии на долницата (в смисъла на Михаил Бахтин). 
Нападението над Виктория трябваше да отприщи адекватни мерки по залавянето на престъпника. Тоест, да бъде хванат скоропостижно тук, а не в Гърция. Да се види съвместната работа на институциите, разни такива неща... За съжаление обаче, отприщи само едно - активността на долниците. Държавната ни граница продължава да стои със скъсани гащи, но за сметка на това патриотичните шорти в София бяха обути светкавично. Ксенофобията (състояние, чиито начала нямат общо с горницата) плъзна по улиците и отговори на нападението над невинен човек, така както си знае: с нападения над други невинни хора. Логиката на долницата е явно такава: един горд българин трябва да прави същото, което прави престъпникът. Да атакува невинни. 

Докато това трае, покойният Джордж Карлин продължава да е напълно прав - националната гордост е феномен, който много трудно може да се разбере на сто процента, ако подходиш рационално. Защото гордостта би трябвало да е следствие от някакви умения или постижения. Когато такива нямаш, започваш да се гордееш с нещо по-голямо, от което си част (нищо, че и за него нямаш никакъв принос). Например родно място. Само че да се родиш какъвто и да е - българин, американец, алжирец, сириец - не е нито постижение, нито умение. То си е чиста проба инцидент. 

Когато се гордеем, че сме българи, ние всъщност се гордеем с онези българи, които са постигнали нещо. Спохожда ни чувство на радост, че някакъв общ признак ни сродява с тях. Но, доколкото съм запознат, такива българи не нападат хората по улиците. 

Странно е да се напомня, но все пак: нашата държава има много сериозен емигрантски - не имигрантски - проблем. Основните телодвижения са оттук навън. И престъпността на нелегалните имигранти показва преди всичко безхаберието на отговорните институции, а не е знак за някакво чуждестранно нашествие. Такова нашествие няма как да има по една проста причина - никой не иска да остава тук. Освен ако не е за лятото или за вила на село. Бежанецът и нелегалният имигрант нямат нищо общо помежду си, освен това - че и за двамата България е междинна спирка по пътя към по-доброто място.

Криминогенният контингент от чуждестранен произход (такъв съществува, лицемерно е да се твърди обратното) може да бъде овладян тутакси от държавата, не от улицата. Много по-лесно и бързо полицията би се справила с него, отколкото с повсеместната българска престъпност. Но да се говори за българската престъпност тази есен не е модерно, това са други шорти.
Сега е на мода да се експлоатират атавистичните страхове на населението от тъмния човек. На фона на една все по-неработеща държава това население все по-трудно ще се сеща, че ксенофобията е резултатът от смесване на страх и невежество. Тя е престъпно невежество.

2. Демократични шорти

Другите вървежни шорти са демократичните. Те се обуват, когато демокрацията и нейните ценности безвъзвратно са напуснали главата ви и вие започвате да браните свободата от кръста надолу. Логиката на долницата и тук е безупречна: демократът трябва да прави същото, което прави омразният му противник. Същите жалки прийоми, същите пошли заемки от тоталитарната традиция. Това са мурафетите на столетницата, с други думи - на баба им шортите са.
Подкрепям протестите от самото начало и участвам в тях, нека го подчертая. Тъкмо затова, когато се запознах със списъка "Комисарите на подмяната", изпитах срам от прочетеното. Ако беше дошъл от противниковия лагер, списъкът щеше да е просто смешен - като всички останали, които се появиха. А сега е срамен. (Б.р. - Списъкът се появи на 30 октомври на сайта "Българска демокрация" и веднага след това на единия от протестните сайтове "Норешарски!". В него са "разобличени" хората, "осъществяващи активна кампания срещу протестиращите граждани". Сред десетките имена в списъка са психиатърът Николай Михайлов, публицистката Любослава Русева и специалистът по свободен софтуер и киберсигурност Вени Марковски.) 
Според речниковата дефиниция "списък" значи: "писмено подредени с някаква цел и в някакъв ред имена на хора или предмети". Е, то се видя, че е с някаква цел. Тази речникова дефиниция обаче би следвало да се разшири - освен другото, у нас списъкът е и жанр. Това е най-ниският възможен жанр, а авторите на неговите образци са по необходимост анонимни. Хора, които крият своите имена, но с охота подреждат имената на други.
Тези безименни съществуват и изготвянето на списъци оправдава съществуването им. Не може да ни учудва, че в убогите им писания (независимо от коя страна идват), традиционно биват наклеветени и стойностни хора, интелектуалци с доказан принос, кадърни (!) журналисти и прочее, все личности, които споделят една обща особеност - имат текстове. В тази връзка се сещам за едно от интервютата на Йосиф Бродски, в което поетът говори за доносите срещу себе си. Цитирам го по памет, така че долното ще е парафраза:
Тъй като тези момчета съществуват, те трябва да съставят доноси. На основанието на тези доноси се натрупва информация и тук е много удобно, ако си имате работа с литератор. Понеже всеки си има досие и това досие расте. Ако вие сте литератор, досието ви ще нараства значително по-бързо - тъй като в него директно влизат вашите текстове.
Механизмът у нас е същият. Току-що още един текст влезе в още едно досие. Докато четете, някой някъде съставя списък и събира информация. Трезвата мисъл ни напусна изневиделица като Христо Бисеров държавата. Вече се намираме в последния, четвърти Стати на простотията и цинизма - тоест, има далечни метастази. (Б. ред.: По името на ректора на УНСС проф. Стати Статев, разбунил интернет аудиторията с видеозапис на разговора си с протестиращи студенти, излъчен в предаването "Господари на ефира".) Очевидно и такива, които са се разнесли чак при нас, недоволните от статуквото. А си спомняме, че ракът възникна в долницата на българската действителност. Нашата идея беше да опазим главата здрава. Все още не е късно.

сряда, 11 септември 2013 г.

Ама друг път

Статията е публикувана на 9 септември в Sofia Live - тук.

Станислав Стратиев е по-важен от Сергей Станишев – за България и за света.
Горното е аксиома, при това тясно свързана с датата. От тази аксиома ще изведем и други истини.  
Докато четох новината, че г-н Станишев празнувал 9 септември с 5000 съпартийци в местността „Копривките“ (обсъждайки през това време „калинките“), си припомних негово минало изказване по повод датата. Авторът на „Защото сме социалисти“ твърди следното: „Нямаме основание да се срамуваме от 9 септември. Това е епохално и светло събитие, което остави ярък отпечатък в развититето на България”.
Тук трябва да призная, че аз съм напълно съгласен – с изключение на една подробност. Тъй като е зает човек, г-н Станишев очевидно се е разсеял за момент и е объркал датата с три години. В заблудата си той говори за 9 септември 1944.
А безспорно, „епохално и светло събитие“ трябва да се нарече 9 септември 1941. Тогава е роден Станислав Стратиев.
Може би няма пищещ човек, чиито думи да ми липсват повече тъкмо в днешния контекст на образцов политически цинизъм и на абсурд от най-висок калибър. Есетата от „Българският модел“ са осъдени на вечна актуалност – не само заради таланта на автора си, но и заради таланта, който не спира да се влага в българския абсурд, ежедневно.
Абсурдът ражда най-устойчивите клишета. Едно от тях, често употребявано напоследък, е това за „Пътя на България“ – колкото по-явна става безпътицата ни, толкова повече го повтаряме. Дори от БАН добросъвестно предложиха дебат по темата какъв е българският път, а неотдавна председателят на НС Михаил Миков попита от парламентарната трибуна с нескрита болка в гласа: „Това уи е пътят на Бъугария в XXI век?!“. Бих искал да му отговоря.
Ще го направя в познатия ни от „Българският модел“ стил – първо, защото съм (по)читател на Стратиев и днес е рожденият му ден, и второ, защото г-н Миков и компания сигурно празнуват „другия“ 9-ти и нямат време за отговори с дълги изречения:

Българският път е обратният път.
Той заслужава всяка една от дупките си. Всеки път.
Българският път е нещо като първия път – нищо особено, ама го помниш.
Старогръцката мъдрост за пътя принадлежи на Хераклит: „Пътят нагоре и надолу е един и същ”. Староеврейската е от друг известен философ – Бог: „Проклет, който отбие слепия от пътя”. Българската мъдрост е: „Гъз път да види”.
Българският път не е правият път.
За сметка на това дължината му е добре известна. Тя е 360 километра. За 40 години. При 19 правителства.
В тези правителства са участвали и за съжаление продължават да участват български политици.
Българският политик е човек, който няма фамилно име. Той има прилагателно име. И то  винаги значи нещо обидно и оскърбително. Например:
Какво си се умълчал такъв, виждаш ми се нещо орешарски днес?
Остави я тая - много е манолова. Личи й.  
Е, може ли пак по най-цветановия начин да го свършиш т‘ва?
Егати станишевия ден.
Това на блузата ти изглежда бойко, не знам дали ще се изпере.
Срещу българския политик понякога се изправя българският протестиращ – той е спонтанен, когато е докаран с автобус и е платен провокатор, когато е дошъл пеш. Също така е едновременно баба и бебе, рентиер и лумпен, отегчен реститут и поръчан вандал, който е взел едни 20 лева. От Сорос.
Българският протестиращ обаче не взе предвид най-важното – че превозът по българския път е случаен. Винаги. И идва точно навреме. И, нали, автобусите на тия не са като автобусите на ония. Ама въобще.
Българският протестиращ често (се) страхува, че в България може да остане на пътя, затова рано или късно взема решение – просто си хваща пътя и повече не чуваш за него. И така един по един, докато тук не останат само паметниците.
Българският паметник е нещо сиво във възхвала на червената армия, боядисано в розово.
Какво е България? България много прилича на булевард „България” – от едната страна офиси, от другата панелки и по средата, за всеки случай, път към Бояна.
Тук всичко ще се оправи и татко ще ми купи колело. Ама друг път.
                                                                              

петък, 16 август 2013 г.

Разговори за протеста

С известно закъснение добавям тук линкове към две неотдавнашни интервюта с мен във връзка с протестите:

за списание Прово - тук.

за вестник Труд - тук

Използвам повода да посоча, че заглавието на публикацията в Труд е решение на редакцията, което ме изненада, защото в цялото интервю никъде не съм употребявал фразата "Има нужда от нов обществен договор". Самата формулировка звучи странно.

вторник, 2 юли 2013 г.

Интервю за Кафене.бг - Протестът в първо лице

От сайта Kafene.bg ми зададоха няколко въпроса за рубриката си "Протестът в първо лице". Оригиналната публикация е тук.

Вдъхновен ли е по някакъв начин нашият #ДАНСwithme от Таксим? 
Разбира се, полъхът на революционното настроение изигра роля, това е емоция, която увлича и приобщава. Сходствата са очевидни – едно цинично решение на управляващите, свидетелство за много по-дълбок проблем, изкара гражданите навън и в Турция, и у нас. А и в Бразилия, където искрата бяха цените в градския транспорт.
Сходен е и приносът на социалните мрежи, профилът на самите протестиращи, и т.н. Затова напоследък често се пише, че „всички ние сме свързани“, каквито наистина сме. По-дълбокият проблем във всяка от държавите обаче е различен. Аналогиите с други протести по света сега са колкото актуални, толкова и спорни. „Българската пролет“, както побързаха вече да я нарекат, няма много общо в мотивацията си с Арабската. У нас протестът не е срещу автокрация (Мубарак, Кадафи, Бен Али), а срещу олигархия – и на ценностно равнище – срещу устойчивия политически цинизъм. Различно е, нашите проблеми са локални в лошия смисъл. Те са типично български проблеми, нерешени открай време.

Защо си на улицата всяка вечер?
Ще излъжа, ако кажа, че съм всяка вечер. Три или четири пъти пропуснах, бях зает. По-важно е да се отговори на „защо“.
Това правителство демонстрира неадекватността си със завидно упорство и размах. Казусът Пеевски бе най-фрапантният случай, но забележете, че тези „експерти“ нямат и нито едно нормално кадрово решение оттогава. Поразително е, че след провала с Пеевски те назначиха бивш сикаджия за заместник-министър на вътрешните работи, а в разгара на недоволството, най-безпардонно сложиха Волен Сидеров да отговаря за парламентарната етика и борбата с корупцията. Това е виц, някакъв градски фолклор, който управляващите родиха... Тези хора вече могат да бъдат интересни единствено от научна гледна точка. Но да не ставаме зли – много е лесно да се подиграваме на това правителство, само защото не става за нищо.
Нека кажем и че то няма приоритети, а задължения – към властващото задкулисие. Следователно, щом правителството е такова, то трябва да падне. И в това твърдение няма излишен патос, нито някаква „литературност“ (в каквато често обвиняват, сякаш е нещо лошо). Смятам, че правителството трябва да падне по силата на необходимостта. Това е.
Много от протестиращите твърдят, че мразят управниците ни. Аз не ги мразя, по-лошо е – дълбоко се срамувам от тях. И от тези, и от предишните.
Обърнете внимание на ситуацията и степента й на нелепост: в момента социалисти не могат да управляват без подкрепата на ултра-десни (чиито лидер според мен е за съд, не за лудница)?! Това е друг виц. И вътре, в щастливото семейство, удобно се е настанила партия, уж защитник на малцинствата – за да стане абсурдът напълно завършен. Това не е правителство, а оксиморон. На идейно, философско равнище, тези групи нямат какво да делят, те стоят на диаметрално противоположни позиции. Виждаме обаче колко уютно се чувстват, сграбчили властта. Цинично и грозно е, разбира се. В развитите демокрации управниците са се научили поне да бъдат завоалирано цинични. А нашите не показват и лицемерна загриженост за хората. Това е байганьовското, демонстративно дебелокожие на овластения. Това е да сложиш Пеевски, без да отговаряш пред обществото, мислейки, че „то досега винаги е можело така“. Срещу това протестираме.
Давам си сметка, че господин Орешарски е признат експерт, но политическата му кариера е нещо съвсем друго и тя трябваше да приключи още през 2007 – след гафа по време на учителските стачки, когато го заснеха да говори ехидно за „седенката“. На по-цивилизовани места подобни фалове са непростими. Сещам се за пример – по време на кампанията си за президентските избори м.г. в САЩ, Мит Ромни (без да знае) беше заснет да казва, че не му пука за 47% от избирателите, които чакали държавата да ги нахрани. Мит Ромни загуби изборите катастрофално и сам призна, че това изказване е имало разрушителен ефект за него. У нас Пламен Орешарски се върна на бял кон, яздил през най-разноцветни политически полета.
Обърнете внимание и на аргументите им за оставане на власт – „Ще стане много лошо, ако си тръгнем“ – сякаш нещата започнаха да се подобряват с идването ви. Този аргумент звучи приблизително така: аз да отида в моя офис, там да ми кажат „Не те искаме вече, не идвай повече на работа“  и аз да отвърна „Ама не, и утре ще дойда, защото вие не знаете какво ще стане ако сега се махна, ще е просто ужасно, много съм ви важен“.

Какви са хората от протеста?
Ще се опитам да отговоря през един въпрос, който самите управляващи задават на протестиращите. Този въпрос свидетелства за покъртителна, анекдотична тъпота.
Политиците ни се чудят и ни питат засегнати – а защо не излязохте, когато предишното управление вземаше такива скандални решения? Те по-малко скандални ли бяха? Защо сега ние като си вършим обичайните безчинства и вие – веднага навън! Какви сте такива?
Отговорът е: предишното управление беше също безобразно и не, решенията му не бяха по-малко скандални. Политическият цинизъм в България е константа. Той не е стигнал предела си  с това правителство.
Нещо друго стигна предела си – гражданското смирение. Може би (повлияни и от ставащото в чужбина, да) хората узряха да ви искат сметка? Да бъдат фактор, а не да разчитат да ги нахраните? Може би се ражда българско гражданско общество? Ако е така, това е исторически прецедент и вие трябва да се радвате, че живеете в такова време, господа политици. Ако е така, вече всеки път след издънка ще трябва да отговаряте. Прекрасно, нали?
Ще ми се да вярвам, че протестиращите са точно такива – съвременно гражданско общество. То може да включва млади, стари, с интернет, неокабелени, всякакви.
В хода на протеста обаче виждам и залитания в странни посоки. Вече писах на едно място за опасността от самовглеждането ни или да го кажем така: самодоволството от недоволството. За щастие това явление не е повсеместно, не е обликът на протеста, но го има. При немалко хора фестивалният характер на протеста иззе смисъла му. Тяхната мотивация да се снимат на Орлов мост е приблизително същата като тази на тийнейджърките, които се снимат със смартфона си в банята – правят го, защото са готини. Това на банята може и да не й пречи, но е опасно за целите на протеста, доколкото притъпява остротата на исканията за промяна. Казвам го, защото съм наистина притеснен, че изчаквателната тактика на управляващите ще успее – мнозина вече излизат в отпуск и заминават на море, и им минава. Това не са паникьосани хора. Не съм съгласен, че протестът е мотивиран (ако ще и несъзнателно) от паника сред гражданите. Паника имаше през февруари, когато хората се самозапалваха. Сега, в началото на този протест се палехме повече в преносния смисъл и това беше добре. Нещата обаче започват да се размиват – и точно на това разчита правителството.

А другите, които не се включват?
Има разлика между това да не се включваш и да си противник на протестите. Много хора не могат да дойдат по обективни причини, но подкрепят протеста. Заклеймяването им е признак на куха, елитарна претенциозност. Въпросът „Аз съм тук, а какво е твоето оправдание да не си?“ е груб и надменен. Претенцията му е смешна.
В този смисъл не искам да твърдя, че „безучастните“ са задължително некрасиви, глупави, че само ние сме прави, а те всички до един грешат... Но се страхувам от това, че са обезверени и вече са се съгласили, че цинизмът е естествената среда, в която могат да съществуват. Не е.

Какво пожелаваш на България?
Работеща демокрация. 

събота, 22 юни 2013 г.

Да бъдем по-уверени свалячи

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.


Нацист пречи на операта да постави Вагнер.
Президентът не е сигурен как да води Съвета за национална сигурност.
Бившият премиер се страхува за живота си, но кръвното му се стабилизира. Настоящият ще уволнява всеки, за когото се появят съмнения. Несъмнено пропуска един конкретен.
Заместник-министър работи точно три часа, но пък преди е работил повече за СИК. МВР има архив, но пък в него няма информация.
Медиите имат информация, но нямат свобода. Правителството е експертно и няма знания.
Лумпените нямат доход и собственост, но пък имат стабилен интернет - дефиницията се обновява всеки ден. От БСП доразвиват Маркс. 

Развиват и Аристотел. Персонажът Пеевски преминава през катарзис (по Станишев). Но по Аристотел катарзисът е очистване чрез състрадание и страх. А персонажът Пеевски не умее дори да борави с глагола „страхувам". Да не знаеш български сигурно е предимство, ако си началник на разузнавачи - нито нашите, нито чуждите агенти ще разбират какво им говориш. Ето такъв човек може да пази тайна. Но той сега преминава през катарзис. И през Конституционния съд, за да се върне в НС. 

А ние преминаваме по Орлов мост. Хубаво е, липов цвят. Юнското топло усещане, че денят завършва с нас. Навън се събираме само най-красивите - а все още никого не сме свалили! Може би трябва да сме по-уверени свалячи. 

Изхвърляме си грижливо боклуците. Без червените, заради които сме излезли. Те си заседават на Позитано, а ние крещим „Оставка" и отиваме към Моста на влюбените. Вече нощем стигаме до централи, които са празни, с изключение на най-незначителната. Има само две причини политик да остава в партийната централа цяла нощ - или работи неуморно за България, или просто си държи кашето там. 

Преди да се приберем, крещим и срещу олигархията, това вече е по-сериозно. Може би най-сериозно щеше да е, ако го крещим пред КТБ (на Графа е)? 

По някое време се разотиваме.

На сутринта facebook е осъмнал с албуми и tag-ове, ние сме на работа. Лошото е, че ония също са на работа, необезпокоявани. Тръпки да те побият. Хора, които са възпитани в това да ни подценяват системно и познават само един начин за всичко - втория начин. 
Разбира се, че няма да ни чуят току-така. Тези хора слушат само тогава, когато подслушват. Четат само това, което диктуват. И говорят само това, което не мислят. 

Междувременно, докато поредното безумие се върши със замах, ние си повтаряме, че „промяната в България зависи от този човек" - който обезателно има facebook профил. И е онлайн, екзактно в този момент. И е готин. 

В недоволството ни започва да се прокрадва идилия, а двете са несъвместими. Прекрасно е, че социалната мрежа ни събра, но самовглеждането в един момент придобива застрашителни размери и се превръща в самолюбуване. 

Преждевременната саморефлексия е типично български недостатък, иманентен признак. Като явление може да се обясни така: започваш да се радваш колко добре се справяш, преди да си се справил напълно. В резултат така и не се справяш (много ни пречи например в спорта). 

Иска ми се този път наистина да се справим и да не спираме малко преди това. Защото днешният протестиращ действително е различен. Той е обиден! Досега в историята на прехода българският протестиращ е бил всякакъв - гладен, отчаян, обезверен, разгневен, млад, стар, слушал е Beatles, слушал е и Радо Шишарката. Бил е и мечтател. Но никога не е бил обиден на морално равнище по този начин. Битието му е било накърнявано преди съзнанието. Сега е обратното и е добра идея да не го забравяме. Нека го помнят и управляващите. И предишните, и настоящите, защото сме обидени на цялата сбирщина. 

Протестираме срещу „Ръката, дето сложи подпис" и т.н. Не заради ръката, дето кликна like. 
Не излизаме навън, защото ние сме готини. Излизаме, защото ТЕ не са. Да се махат.

сряда, 19 юни 2013 г.

Нуждаещи се

С Благовеста Пугьова от ПОДАРЕТЕ КНИГА обмисляме да осъществим една идея, за която писах преди време – да се дарят книги на политици. 
Моля, имайте предвид, че става дума за индивиди в неравностойно положение, силно обременени – страдащи или от патологична глупост, или от остра морална недостатъчност (а най-често и двете). Нека проявим загриженост и им окажем тази помощ. Възпитайте политик днес, за да не го замеряте утре. 
Разбира се, никой не говори да им давате любимите си книги (имам известни съмнения, че няма да ги прочетат). Например, струва си господин Станишев да се сдобие с Поетиката на Аристотел, за да види какво точно е катарзисът и може ли Делян Пеевски да премине през такъв – само че аз няма да му я дам, защото ми е важна... Така че, ако имате по две бройки от някоя книга или просто има такава, с която бихте се разделили по-лесно (всяка е добре дошла, тези хора имат нужда) – оставете им я на протеста. Може да пишете на pk@podaretekniga.org или на fb страницата на ПОДАРЕТЕ КНИГА за подробности къде. А може и вие да предложите. 
Пълно е с подходящи заглавия. Детската литература изобщо би била много удачен избор, защото моралните категории там са ясно изведени. За Кант е рано още. #ДАНСwithme #усмихнисебе

вторник, 11 юни 2013 г.

And I Followed Her To The Station

Mr. Johnson е първоначалото.
Казват, че продал душата си на дявола в полунощ на един кръстопът. В Южните Щати такива неща не са необичайни. Дяволът взел китарата му, настроил я и посвирил малко блус. После му я върнал, но взел душата, а Робърт Джонсън станал най-великият блус музикант, живял някога.
През 1938 г. един ревнив съпруг (който имал  безспорни основания да ревнува) го отровил.


And I followed her to the station, with a suitcase in my hand 
And I followed her to the station, with a suitcase in my hand
Well, it's hard to tell, it's hard to tell, when all your love's in vain 
All my love's in vain 

When the train rolled up to the station, I looked her in the eye 
When the train rolled up to the station, and I looked her in the eye 
Well, I was lonesome, I felt so lonesome, and I could not help but cry 
All my love's in vain 

When the train, it left the station, with two lights on behind 
When the train, it left the station, with two lights on behind 
Well, the blue light was my blues, and the red light was my mind 
All my love's in vain 

Ou hou ou ou ou, hoo, Willie Mae 
Oh oh oh oh oh hey, hoo, Willie Mae 
Ou ou ou ou ou ou hee vee oh woe 
All my love's in vain 

неделя, 26 май 2013 г.

Празнично за "Стандарт"

Интервюто е публикувано в броя на Стандарт от 24-ти май, поводът е празникът. Онлайн може да се прочете и в електронната версия на вестника тук:


- Отвъд патоса, сещаш ли се за нещо смислено и обективно, което можем да кажем за 24 май?
- Аз не мисля и че патосът конкретно тук е нещо лошо. Далеч по-уместен е, отколкото да речем патосът покрай 1-ви май. 24-ти е красив празник. И е чудесно напомняне. В идеалния вариант те кара да си дадеш сметка колко си зависим от писмеността, колко й дължиш. Тя формира идентичност - и национална, и твоята си, лична. В кризисни периоди от историята ни, с каквито тя изобилства, не са много нещата, които изиграват по-водеща роля от книжовността (много хубава дума, нали?). 

- Ти самият превеждаш свои и чужди текстове. Извън неща от типа "родна реч, омайна, сладка", можем ли да изтъкнем рационални предимства на българския пред големите езици? 

- Българският е изключително интересен и в известен смисъл е предизвикателство. Първо, заради стесненото приложение - малък език е, говорят го по-малко от 10 милиона души в целия свят. И докато английският е по-напевен и музикален, нашият език е по-... чепат, каменист, което също е част от очарованието му. Българският поставя препятствия, не се лее толкова лесно. 

- Имал ли си моменти, в които чувстваш особен малшанс в това, че пишеш на езика на малък народ?

- Гледам да не мисля за това. Понеже е нещо, с което съм се родил. То дори не е въпрос на национална гордост, а стечение на обстоятелствата. Със същия късмет човек може да се роди и монголец (там впрочем ползват кирилица), и всякакъв друг. Случило се е да се родиш българин - нито се срамувай от това, нито се бий в гърдите - приеми го и продължавай. Служи си с българския, учи и други езици, за да влизаш в други светове и контексти... и толкова. Естествено пред нас има много повече пречки, каквито например англоезичните и испаноезичните автори не познават. Но това е извън контрола ни. Има по-малки езици от нашия, които са "продуцирали" повече световни автори... Съществува вариант и да пишеш директно на английски, но тогава вече ставаш друг писател.

- Има български автори, които прописаха на английски. Какво значи "ставаш друг писател"? Краде ли от идентичността другият език?

- Трудно е просто да формираш стил на чужд език, ако вече си започнал отнякъде. Естествено литературата познава изключения. Най-емблематичното - Набоков, който произвежда невероятно силно впечатление и на английски, и на руски. Бродски пък разпределя отговорностите си на различни езици: пише поезията си на руски и есетата на английски. 

Казва, че в руския има прикритост - езикът поставя препятствия пред четящия, крие се, лъже, иносказателен е, оставя подводни камъни от ирония, дори без да ги целиш. Мисля, че това се отнася и до голяма степен към българския. 


- Казваш, че "Да си поет сега е нещо като да имаш ключ, който не отваря нищо". Защо настъпи това обезценяване на ключа?

- Заради социалната ситуация, в която се намираме. Не можем да се преструваме, че не живеем в среда, в която поезията (и литературата въобще) е постоянно, системно пренебрегвана. Точно в такава среда живеем. И честването на един ден от годината (колкото и да е красиво само по себе си) не може да измени нищо в общата картинка. Бих се радвал, ако се случи нещо в позитивен план, но не го очаквам. 

- Започна с това, че в период на криза книжовността се задейства, а сега имаме криза, но пък липсва обичайният спасител...

- Може би защото съдим за предишните спасения постфактум, винаги ретроспективно. Може би ние, съвременниците, няма да уловим подема и да го регистрираме, дори и да се случи пред очите ни. Истината е, че сме омърлушени от ситуацията с книжовността - до степен, в която и да има раздвижване, ще пропуснем да го забележим. А напоследък има и позитивни... случки. Гостуват повече известни писатели. Правят се организирани опити да се превежда българска литература, например инициативата на фондация "Елизабет Костова" - точно сега започва международния семинар в Созопол, който представлява обмен между англоезични и български автори. Но на общия фон, хубавите събития са печално малко. А и честно казано избягвам да вярвам в организираното спасяване на литературата. 

- Много хора вярват и винят за неслучилото се спасение държавата. 

- Без особено право. Отговорността за четенето и писането е по-скоро индивидуална. Зависи и от самите български писатели да си вършат добре работата. "Физика на тъгата" на Георги Господинов сега излиза на италиански, а доколкото знам предстоят и още преводи. Трябват ни повече такива автори. Ако успеем да "изнесем" автор, който да е моментално разпознаваем в света, може би има шанс. Но разговорът тръгна в посока да давам рецепти, а нито имам желание, нито мога. 

- Как четенето на книги сред политиците, колкото и утопично да звучи, би подобрило политическата среда?

- Имах такава идея по време на протестите, описах я в една статия. Вместо да ги мерим с камъни и яйца, просто да отидем и да им дарим книги. Както се даряват средства за хора в неравностойно положение. Мисля, че щеше да е полезно. Всеки да отдели каквото може от личната си библиотека и да го връчи пред Народното събрание - без злоба, ей така, да помогнем. Понеже не мога да се сетя за нито една негативна страна на четенето. Може би книгите са от съвсем малкото неща на този свят, за които не е регистриран вреден ефект. 

- Ами губят време. Навън е топло. Във Фейсбук е забавно...

- Там е работата, че всъщност спестяват време. Четенето печели време, доколкото спестява глупави решения. Подобрява преценката и формира вкус - грешните решения на огромно мнозинство от българските политици (и хора) са просто проява на лош вкус. А е добре известно, че вкусът се култивира с литература, особено с художествена. В това отношение по моему литературните произведения превъзхождат тези на по-"достъпните" изкуства, включително на киното. Понеже книгата изисква малко повече усилия от филма, по-трудно смилаема е и провокира дисциплина на ума. 

Така че ако теглим чертата, четенето изразходва от настоящето, но печели бъдеще. 

- Да се върнем към хипотетичната кампания...

- Не е хипотетична.

- Още по-хубаво. Кои книги според теб са най-подходящи за евентуално дарение? 

- В "Ани Хол" на Уди Алън имаше една такава реплика... нещо от рода на това, че политиците имали съвсем малко по-висок морал от този на педофилите. Ако тази максима е вярна, тогава да четат "Лолита", не знам. 

Макар че всичко е добре дошло. Стигнали сме дотам, че всяка литература би имала полза. Освен вече щателно изучените Карл Май и Майн Рид. 

- Занимаваш се с шах. Виждаш ли изход от политическия пат между четирите партии? 

- Избягвам да говоря за това, защото съм скептично настроен и сигурно ще затормозя читателя.

- Затормози го. 

- Изход не виждам, понеже до голяма степен сме получили (не зная дали "избрали" е правилната дума) точно това, което заслужаваме. Политиците не идват от друга планета или от някаква по-различна България. Джордж Карлин казваше в един от стенд-ъп монолозите си, че получаваме точно тия политици, което сме си заслужили и вината не е в тях, а в The Public, в нас. И ако наистина това сме заслужили, равносметката е тъжна.

Райко БАЙЧЕВ

сряда, 13 март 2013 г.

Първи срички

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.


"А няма ли да е яко... както във видеотеките - място, където вземаш филми, гледаш ги и ги връщаш... няма ли да е яко да се направи такова нещо с книги?" 

Да, яко ще е. 

Прочетох горното случайно преди няколко години в интернет - написано без ни най-малка следа от ирония, съвсем сериозно. Тези дни го споделих на приятели във facebook и повечето го посрещнаха с присмех (в социалната мрежа всички сме сатирици). Стана ми почти жал, защото, обективно погледнато, този човек е гений - макар и с известно закъснение, той напълно самостоятелно е измислил библиотеките! След което е споделил идеята си в услуга на обществото! 
Редно е да добавя, че този незнаен форумец и велик откривател не е българин. Оригиналният цитат е на английски, но и ние имаме повод за гордост: припомних си цялото нещо заради едно българско постижение на прогресивната мисъл, което доби заслужена популярност тия дни. Имам предвид видеото „Първи стъпки в библиотеката" - заглавие, което в никакъв случай не ни подвежда. 

Както вече знаем, това е един от рекламните клипове на библиотеката на НБУ. Ако потърсите „Първи стъпки в библиотеката" в Google, ще видите, че единствените други резултати са за инициатива, свързана с организирани посещения на деца от ОДЗ и ЦДГ. Значи, имаме ОДЗ (Обединено детско заведение), ЦДГ (Целодневна детска градина) и НБУ (Нов български университет). При цялото ми уважение към детските градини, от НБУ са положили малко повече усилия. Изградена е PR-стратегия, използвани са възможностите, които предлага интернет и ето, че този клип е еманация на... какво ли не. 

Бих искал да поздравя авторите с избора на музикален фон - „Ocean" на John Butler. Чудесно, естетско парче, което в случая ни дава и една нужна индикация, че клипът все пак не е порно - въпреки разпознаваемия сюжет и недвусмисления глас зад кадър: „Не знам какво ме очаква вътре, но съм готова да рискувам." 

Млада и неопитна, но любопитна и решителна студентка осъществява епичния сблъсък с неизвестното и влиза в това тайнствено пространство, за което само е чувала, преди да я приемат във ВУЗ. Класическа Coming of Age история. Плахото момиченце ще си отиде веднъж завинаги, щом й изкарат читателска карта. Сега тя ще се научи да разбира библиотеката, да не се плаши от нея, а да ползва благата й (компютърния център). Ще се върне при своите себеподобни и ще разпространи знанието си. После те също ще се престрашат и ще започнат да идват. В Библиотеката. Целия курс. 

Сега... много е лесно да се присмеем на видеото, само защото е нелепо. И безумно. И покъртително в глупостта си. И сексистко. Аз също почти се подведох - признавам, че първосигналната ми реакция беше нещо от рода на: „НБУ! WTF? SMH..." Но наистина е твърде лесно да се подиграем на всичко това, само защото имаме основания. 

А бихме могли да пробваме друго - да си дадем сметка, че това клипче не е направено от хубаво. Всъщност то е чудесна метафора на всичко, което ни връхлита открай време и през последния месец-месец и половина ескалира дотам, че премиерът (в оставка) вдигна кръвно. Да, няколко души се самозапалиха, десетки бяха ранени, хиляди не издържаха и излязоха на улицата. Но оставете това - господин Борисов (в оставка) вдигна високо кръвно. Да се замислим за секунда докъде стигнахме. Защо стана така? 

Може би ако всички по-своевременно бяха направили своите първи стъпки в библиотеката, резултатите щяха да са различни. Ако премиерът (в оставка) беше чел друго, освен Карл Май, Майн Рид и статии за себе си, може би сега нямаше да го заплашва хипертония. И реториката му нямаше да е на дървосекач (което нас тук може да си ни кефи, но в преговорите с големите батковци претърпя пълен крах). 

Може би и в плакатите на протестиращите нямаше да се бърка философ с планета и да пише Плутон вместо Платон. Исканията щяха да се артикулират ясно и адекватно, а едни образовани държавници щяха да им отговорят също така ясно и адекватно. 

Сега желанието на протестите може да се определи горе-долу така: „Няма ли да е яко, както в Швейцария - където системата работи - да се направи такова нещо с България?" Да, яко ще е. Да открием демокрацията, както анонимният пич е открил библиотеката. С известно закъснение. От нищото, просто да ни хрумне. 

Разбира се, лошо и тъпо е да обвиняваме в неначетеност озверели от недоимък хора, които вече не знаят какво да правят и затова са навън. Обаче те са само една част от излезлите, ето защо няма нищо хомогенно в недоволството ни. Покривката на протеста е шарена и нацапана с какво ли не - там наистина има хора в безизходица, но има и всевъзможни шайки лумпени, има платени боклуци, има и такива, на които им е скучно, щото убиха Косъма. Тези хора искат да има нулева инфлация, да няма партии и да няма червеи в черешите. Успех. 

Да се върнем на клипа. Създаден с най-добри намерения, той е неволно признание за едно от големите поражения на държавата ни, загуба с много по-тежки последствия от безпаричието - говоря за масовото отдръпване от книгите, девалвацията им, която трае десетилетия наред и в един момент неизбежно довежда до това мило учудване: "Колко много книги!"

Но пък с учудването започва философията. Идват питанията и после хрумките, които се превръщат в решения. Студентката завършва оптимистично: "Сега си тръгвам, но ще се върна пак." Нека и ние така. Българският писател Георги Господинов казва, че четящият човек, човекът с вкус, по-трудно става подлец. Красива теза, подобна отстоява и Йосиф Бродски в Нобеловата си лекция. Там той твърди: „Злото, особено политическото, е винаги лош стилист." Нашето политическо зло показа ясно правотата на това твърдение. Показа на всички, че е полуграмотно и срича. 

Има една прекрасна и смислена кампания „Подарете книга", сигурно сте чували - събират се книги и се даряват в домовете за сираци. Предлагам да направим нещо подобно и за политическото зло в България. Кръстил съм кампанията „Прочетете книга". Идеята е на следващия протест да се занесат книги и да се дарят в парламента, под формата на замерване - вместо с камъни и яйца. Първи стъпки.

сряда, 6 март 2013 г.

Тукашен блус

Ние караме по тези две напукани, единствени платна,
по лошия балкански път.
Срещата ни е колкото невъзможна,
толкова и неизбежна.
Давай.
Зверовете ще се откажат да ни гонят,
ако не побързаме.
Пейзажът ще спре да ни се присмива,
ако не побързаме.
Някой ще изглади несъответствията. Музиката
ще съвпадне с картината – ако не побързаме.

Виж малките светци, висящи от огледалата ни
за задно виждане: тресат се все по-заплашително.
Изглежда знаят.
Произшествието е все пак някакъв шанс
да тръгнем заедно.

---
Стихотворението е публикувано в интернет туктук и тук, както и в няколко списания. 
Днес го публикувам в блога заради усещането от всичко, случило се в България през последния месец. Мисля, че мога да го нарека "тукашен блус". 
Той е различен, наш си. Една от характеристиките му е съзнанието, че най-ясната перспектива е безизходицата.  

понеделник, 21 януари 2013 г.

Довечера При Мамута

Четенето е довечера от седем, копирам тук официалния прес-релийз:

Културният център на СУ „Св. Климент Охридски" 
Ви кани на форума:

При мамута VII

Учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото
Време: 21 януарипонеделник, 19:00 часа

Място: 292 аудитория, Северно крило, 4 етаж, 

Ректорат, СУ „Св. Климент Охридски“

• Поезия: Иван Ланджев 
• Музика: Георги Георгиев, китара (група „Остава“
• Наука (математика): проф. Иван Ланджев

С предстоящата седма среща форумът „При Мамута: учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото“, появил се от една щастлива хрумка на проф. Миглена Николчина, става на една годинка. 

◊ И ТОЗИ ПЪТ

На 21 януари от 19.00 часа в 292 аудитория на Ректората на СУ отново ще се изплъзнем от коловоза на очакваното чрез комбинацията от поезия, музика и точни науки. 

Поетът Иван Ланджев за първи път ще се срещне с математика Иван Ланджев. 

Поетът Иван Ланджев обещава да чете нови текстове от ръкописа на идната си книга. Той е завършил философия и културология (магистърска програма „Изкуства и съвременност”) в СУ „Св. Климент Охридски”, а в момента е докторант по руска литература на XIX век в същия университет. През 2010 г. дебютната му стихосбирка „По вина на Боби Фишер” бе номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов”. Участник в международни поетични фестивали, четения и научни конференции в САЩ, Русия, Австрия, Словения. Работи като сценарист. Освен всичко останало през последните двайсет години е верен фен на Георги Георгиев (китара) от група „Остава“, с когото заедно ще миксират поезия и музика. Да, няма лъжа и измама, Георги Георгиев от „Остава“ на живо „При Мамута“. Отрано заемете своето място в тази среща! Накрая ще се състои лекцията на проф. Иван Ланджев, преподавател по математика и информатика в НБУ, който може би ще ни разкаже за тайните на числото π, за съвпаденията и вероятностите, или пък нещо напълно неподозирано. 

Не губете търпение, посветените вече знаят, че краят на вечерта завършва с разходка в Музея по палеонтология и историческа геология заедно с доц. д-р Марин Иванов, в която прастарите чудовища се надигат за нов живот или поне за нова история...



---
още информация:
кратко интервю в Sofia Live

събота, 19 януари 2013 г.

На гости в "План Б"

На 9-ти този месец участвах в предаването "План Б с Антония и Бела" по програма Бинар (интернет платформата на БНР). С двете дами си говорихме главно за поезия и беше непринудено и приятно, което не може да се каже толкова често за гостувания в медии. Освен това ме поканиха любезно да се престоря на музикален редактор, докато съм там. Естествено, приех - в паузите пусках Citizen Cope, Billie Holiday и Tom Waits

Ето линк към предаването - тук.

Разговорът започва след 19-та минута. 

понеделник, 14 януари 2013 г.

Нови неща

От началото на тази година започнах да публикувам стихотворения от ръкописа на новата си книга. Някои ще излязат тепърва в списания, други са в интернет. Ето тук излязоха четири:


Може би скоро ще ги пусна и поотделно в блога. А повечето си нови неща ще прочета за пръв път на 21-ви този месец в 292-ра аудитория на СУ от 19:00 часа. Четенето е част от идеята При Мамута, седмото поред. Радвам се на поканата и още повече на това, че го правим не с друг, а с Жоро от Остава! Това е предостатъчно основание да си мисля, че ще бъде готина вечер, така че заповядайте. Подготвили сме разни неща. 
При Мамута традиционно включва поет, музикант и учен. За стиховете и музиката вече ви уведомих. А ученият, пак за мое голямо удоволствие, ще бъде математикът проф. ... Иван Ланджев! С други думи: по-ерудираният Иван Ланджев. 
Повтарям се - заповядайте.