неделя, 31 юли 2011 г.

По Жицата

Сериалът The Wire е най-добре написаното нещо за телевизия, което някога съм гледал през живота си. Защото всъщност не е сериал. The Wire е роман. Нямам предвид, че е някаква екранизация по книга, а че е литература, чисто и просто. Затова и отказва да се държи като сериал.
В този смисъл си има начало, среда но и (забележете!) край – хората, които го правят, не „доят” умишлено образите си, докато съвсем нищо не остане от тях, не продължават историята изкуствено.
Много ми харесва как разсъждава създателят на това изключително произведение Дейвид Саймън. На първо място, песимизмът му е прекрасен и основателен - особено ако сега се вгледаме какво се случва в САЩ. После, усетът му за циничното, което присъства във всяка институция, си е направо за завиждане, както и начинът му да ни показва големите неща, които не зависят от нас, но от които ние зависим постоянно. И разбира се, познаването на града, влюбеността в града с цялата му помия.
The Wire e трагедия, но не повлияна от сълзливите екранни образци, а „открадната” от първоизточника – старогръцката трагедия. Авторите, начело със Саймън, не само признават, но и се гордеят с това. Според мен имат всички основания.
Би било глупаво сега да разказвам за какво става дума в The Wire, каква е идеята, общата и на всеки отделен сезон и прочие, пък и не е това намерението ми. Слагам тук откъс от едно интервю с Дейвид Саймън. Проведено като разпит.
Мисля, че вътре казва възхитителни неща, които още са недостижими в България като начин на мислене от страна на един автор. Тук все още никой не може да си позволи да мисли така. Което, впрочем, е нормално.


"Fuck the casual viewer. Seriously, who wants a casual viewer? If you’re a writer do you want a casual reader? I don’t want those people. Don’t want ‘em. Throwing them back. They’re like little fish on the hook. Throw ‘em back. I want the guy who’s come in who wants to be told a story. A story has a beginning, middle and an end."

Ето и линк към още едно интервю: http://www.youtube.com/watch?v=qulcqNMHVic&feature=related.

събота, 23 юли 2011 г.

Анахронизъм

Моторно парче

Първото, което бих му казал:
„Лошо ти се пише, в случай че
не ти се пише само за доброто.”
Не, че той не го е знаел, де.

Той, съседът ми,
живял през две пресечки
и умрял преди почти 70
години.Тъй както умее.

Червената идея значело
синя кръв да се разлива
насред жълтите павета.

Синя(та му) кръв
да се разлива
другаде. Навсякъде.

А мене черен дроб да ме боли
на двадесет и няколко –

какъв е пъстър тоя спор
от минало и настояще!
Ц а п а н и ц а.

Аз и затова не мисля вече
да нагазвам, да опитвам
да разбирам нещо повече.
С добра походка просто ще
отмина, подръка със времето.
Когато сме далеч достатъчно
и двамата, ще се обърна уж
неволно, да... Назад.
И ще погледна към пътеките,
където са се псували селяци
и са проповядвали свещеници,
и всички са се арестували взаимно
в следобеди, в които е прието
поетите да бъдат успоредни на стените,
перпендикулярни на куршумите.

Тук иронията пъпли в
най-безвкусни цветове.
Отвсякъде.

Когато се наситя да я гледам,
не би хрумнало да я целувам.
Отдавна ще съм си отишъл.


***
Поради това, че днес стават 69 години.
От "По вина на Боби Фишер" (2010)