петък, 21 ноември 2014 г.

Приблизителен сонет

Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.

На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.


--- 


Назидание в летен делник

Но август може би е по-жесток, защото убеждава те,
че този юг наистина е джунгла, ако съдим по комарите,
клишетата, по август и околните. А после сутринта.
Пак неизбежна като сметка в пощенската ти кутия.
Сутринта е малко упражнение по смърт, което следва
да се прави сутрин. Ти готов ли си? Аз да: раз-два.
Вратът ти се е схванал, болят те даже плановете.
Обличаш се за офиси, обкичваш се, намяташ
неуспешните си опити и им измисляш имена.
Къде?
На пода книгите нощуват разпилени – непочистени
трохи от мъртва мъдрост. Ти отново ги прескачаш,
възпитаваш ловкост. Тананикаш глупости.
Във банята е все така: самобръсначката седи без работа,
простенва кранчето и струята се втурва, и кръвта
по четката за зъби, олюляването, всичко по реда си.
Накъде?
Ръжда е цялото налично, затова вземи едно
ръждясало такси, качи се. Престани да питаш.


--- 

Одеялото

Не си пада по слънцето – има лунички, също
тия нощни разходки се отразяват отлично. Всъщност
съм подходящ за лицето ѝ – уютен съм като мрак.
Днес нямало да успее, но в петък ще дойде пак.

По някое време мъжът ѝ ще позвъни,
тя ще стане с одеялото, ще отиде встрани.
Гласът е спокоен, но с ръце въздуха ще накълца.
Изпуска одеялото. Започва със „Ало, Слънце?“.


--- 
други публикации: Granta

четвъртък, 6 ноември 2014 г.

Ханчевият конкурс 2014

Ако сте в Стара Загора в петък, заповядайте. За втори път имам удоволствието да съм в журито на този конкурс, който е от малкото останали добри традиции наоколо. 
Преди награждаването, от 17.30, ще представя новата си книга в Художествената галерия, а след това е премиерата на миналогодишния победител Стойчо Младенов. Все приятни поводи. Друг такъв е събирането на отличените участници в дома на Гео Милев на следващата сутрин – пак по традиция. 
Ето цялата програма: 

Община Стара Загора
Библиотека „Родина”
Къща Музей „Гео Милев”

Национален младежки конкурс за поезия
„Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014
Тридесет и първо издание

Жури: Георги Господинов – председател, Силвия Чолева, Иван Ланджев


7 ноември 2014 (петък)

17:30 часа
Художествена галерия

• Среща с Иван Ланджев и новата му книга "Ние според мансардата"

19:00 часа
Регионален исторически музей, Антична улица

• Премиера на стихосбирката "Между два града" на Стойчо Младенов, носител на голямата награда от ХХХ Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора 2013

• Връчване на "Златното яйце".
Награждаване и рецитал на отличените млади творци в ХХХІ издание на конкурса 


8 ноември 2014 (събота)

10:00 часа
Къща музей “Гео Милев” (ул. “Гео Милев” 37)

• Поетическа работилница за участниците в НМКП “Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014, с журито

12:30 часа
Книжарница „Приятели” (бул. "Цар Симеон Велики" 118)

• „Среща с автограф” – гостува писателят Георги Господинов


14 ноември 2014 (петък)

18:00 часа
Народно читалище „Бачо Киро” – София

• Поетическа среща на участниците и наградените в ХХХІ издание на НМКП „Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014 


Информацията е взета от сайта Културни новини

събота, 1 ноември 2014 г.

В "Стандарт" за празника

От "Стандарт" ми зададоха няколко въпроса във връзка с Деня на будителите. Оригиналната публикация е в днешния брой, онлайн може да се намери тук. Ето отговорите ми: 

Будителите в живота ми? На първо място семейството ми, което в моя случай се изчерпва с майка ми. После, няколко от професорите ми в университета. Няколко живи писатели, с които съм имал и имам удоволствието да общувам, да ги слушам и не само да ги чета. Редакторите на книгите ми. А по-голямата, основната част от личните ми будители - това са любимите ми автори, които не са между нас отдавна. От тях съм научил повече, отколкото от хората, които познавам.

Будители у нас днес - имаме няколко живи писатели, музиканти, художници, учени. Толкова. Тези хора се броят на пръсти, имайте предвид...

Тъжно е изобщо това положение, в което днес имаме нужда от будители, тягостно е да си заспал през 2014. Тъжно е да сравняваме държава - член на Европейския съюз в ХХI век и народ в рамките на Османската империя през ХIХ век. Нелепостта на този анахронизъм, меко казано, не е в наша полза. Защото ние сега не гоним националноосвободителни каузи, просто се опитваме да живеем нормално. И това, от което имаме нужда, за съжаление е нещо, което почти никога не сме имали - управленска грамотност, политическа далновидност. Има едно стихотворение на Иван Методиев, в което се казва "Толкова усилия, за да превърнем нищото в корона...". Имам чувството, че в политическия си живот ние това го правим всеки път. Не зная какво да ви кажа. Аз съм песимист, който тайно се надява да бъде оборен.

петък, 24 октомври 2014 г.

За крехкостта на хармонията

Едно интервю, което ми взеха за сайта sever.bg по повод гостуването във Велико Търново преди няколко дни (заедно с поета Владислав Христов). Срещата с читателите там беше много приятна, а този разговор препечатвам от оригиналната му публикация - тук

Какво е мансардата в книгата "Ние според мансардата”?

"Ние според мансардата” е заглавие, взето от едно стихотворение вътре в книгата. Предварително нямах идея то да бъде титул за цялата книга, защото в самото стихотворение спектърът е по-стеснен. Там под "ние” се има предвид "аз и тя”. Но ми хрумна да разширя този контекст и, изнесено като общо заглавие, вече под "ние” се има предвид "всички ние”.

Мансардата е тази особена гледна точка, която всеки от нас притежава, личната ти наблюдателна кула. Странен сбор на време и пространство, хронотоп, който е едновременно личен за всеки и общ, доколкото всички го имаме. Да обобщим така – личната наблюдателна кула на всеки от нас е мансардата. В този смисъл всеки е живял или живее в мансарда, иска или не.

Кои са моралните ценности в днешното общество според теб? В някои отпроизведенията се говори за изневярата, за отказа от мечти, примирение...

Това е твърде сложен въпрос за мен, не съм морален съдник. Не мисля, че изобщо задачата на пишещия и на създаващия каквото и да било изкуство е в същността си задача от морално естество. Можеш да видиш дадени обществени язви, които съществуват, да ги посочиш, но не можеш да предложиш рецепта, по която да се лекуват. Помоему да се дават по този евтин и буквален начин рецепти е привилегия на лошата литература. И ако кажа, че живеем във време на морален декаданс, няма да съм особено оригинален, защото на практика всяко време е такова. Пишещият критикува собственото си време по необходимост, защото е длъжен да вижда какво не е наред. Тоест, това е водещото – да наблюдаваш. За предпочитане с някаква изострена чувствителност към нещата. Донякъде тази позиция, от мансардата, позволява това. Опитвам се да разбирам нещата, преди да ги съдя. Трудно е. Един от спасителните варианти е, през дистанцията на времето, да им се смееш.

И какво всъщност разбираш, наблюдавайки?

Една от темите в книгата е невъзможността за реална комуникация между хората – и между две личности, и между големи групи от хора. Тази счупена комуникация, тази покъртителна невъзможност да се разберем. Тя е едновременно красива и много тъжна. А ако тези текстове имат някаква крайна цел спрямо читателя, то тя би била тази – четящият да си каже "Случвало ми се е същото, да, точно така е. И тук е казано с верните думи.”

Направи ми впечатление, че геометрия, числа и архитектура присъстват в цялата книга. Успява ли математиката да носи тежестта на поезията, или пък я изгражда в книгата ти?

За мен самия бяха изненада и архитектурните алюзии, и математическите препратки, не зная откъде са се взели. Аз не съм математик, винаги съм се занимавал с думи, с език. А ако има някаква близост, не толкова с аритметиката, колкото с геометрията и логиката, това е може би, защото съм бил шахматист. Математиката ми е интересна не като наука, а като философия и дори като естетика. Хармонията ме впечатлява. Тя е и в основата на музиката, знаем, че нещата са свързани и няма как да е иначе. А да речем, първата ми книга е пълна с шахматни препратки. В тази има няколко математически, защото числото ми е интересно преди всичко с това – че е нещо изчистено откъм значение. Съвсем ясно е какво е (хайде, тук да оставим настрана ирационалните числа, че става сложно, казах ти, не съм математик). В числото има честност, която думата много често не притежава, изплъзва й се, може да се манипулира. На разни места в книгата говоря за това: "Думите само обиждат с имена нещата” и др.

Което потвърждава, че математиката е в основата на всичко...

Е... мен ме вълнува по-скоро проблемът за хармонията – колко крехко нещо е тя, как изглежда много добре и правилно, но времето я кара да ерозира, да се разваля. Времето разваля всичко неизменно. Стихосбирката се занимава с това, как времето и пространството правят каквото си искат с нас. И ние нямаме какво да им противопоставим.

И в реалния живот ли наричаш нещата с истинските им имена, честно, открито, както го правят числата?

Аз не умея много добре да живея /смее се/. Точно този проблем за разбирането с околните, това, за което говоря в стихотворенията... те са плод на по-дълго размишление и там нещата са казани по-добре. А в живота въобще не мога да се справям така – например когато говоря с хората, на които наистина държа. Нямам проблем да говоря пред големи групи от хора, проблемът е в частния диалог, личното общуване с някого, за когото ти пука. Там вече е много сложно да кажеш това, което искаш да кажеш. Вероятно на всички хора им е трудно. И това определено е проблем, в който си струва да се разровиш.

Книгата е разделена на три части: "Скосявания”,”Интериорни решения” и "Сводове”. Къде се пресичат те в човешките взаимоотношения?

В структурата на книгата има заложено едно, да го наречем "епическо" намерение, такова помоему има дори в лирическите произведения, неизбежно е, човек, ще не ще, разказва нещо. Някой си изминава един път, от точка А до точка Б. В конкретния случай... скосяванията са неговото лично пространство, вътре в мансардата, преди останалия свят. После – интериорните решения са споделянето на пространството с другите, щастието, самото събитие на любовта и, в по-голяма степен, нейното разваляне след това, разпадането. Третата част е инспирирана от различни пътувания – из България и по света, те ми се случиха през тези 4 години, в които писах книгата. Пътуващият вече се отправя навън в един съвсем разширен смисъл, движението и промяната се манифестират и чисто географски.

Какво е да си творец у нас, трудно ли се бори конкуренцията?

Писането не го възприемам като състезание, аз работя върху себе си и собствения си критерий на читател и писател, т.е. опитвам се да ставам по-добър от себе си. Когато прочета нещо хубаво от колеги, се радвам, става ми приятно. Не членувам в никакви съюзи, групи, клики. Не съм имал в творческия си път никакви връзки, напротив ставало е точно обратното. Правил съм нещата сам и ако впоследствие някой ми е помагал, то е, защото първо е харесал текстовете ми, за което съм наистина благодарен. Познанствата идват след написаното, а не обратното. Мисля, че така е правилно.

Докторант по руска литература си, кой от руските поети е "твоят човек”? А от българските?

В Русия харесвам някои от поетите от Сребърния век, не всички – най-вече Манделщам, Ахматова, Цветаева, Пастернак... А вече по-късно – Йосиф Бродски ми е много любим и важен. В някакъв смисъл основополагащ.
Англоезичните ми влияния са много и от съвсем ранна възраст, дълго е за изреждане. Що се отнася до български любими поети, ето няколко ключови за мен – Константин Павлов, Георги Рупчев, Биньо Иванов, Иван Методиев... Това са имена, които са ми повлияли особено силно. Също и редакторът на книгата ми – Иван Теофилов, с когото имах огромното щастие и късмет да работя. Благодарен съм му, че прояви този интерес към книгата и ми подаде ръка.

Кой е Иван Ланджев извън поета?

Някакви неща за мен просто така ли? /смее се/... Ами... напоследък преподавам в Софийския университет, където пиша дисертация за Лев Толстой. Иначе, работя като сценарист вече от доста време... май повече от 6 години. Пиша есета, коментари за различни медии от време на време – понякога имаш такава нужда, да казваш нещата направо. Публицистиката ми харесва именно заради тази нужда. А като дете – сериозно се занимавах с шахмат, състезавах се и прочие. После се отказах – но продължавам да следя големите турнири, запален фен съм. Шахматът не е спрял да ме изумява.

Относно хобита – изкушен съм от хубава музика, патологичен меломан. С други пишещи приятели се събираме да свирим често. Някои от тях са виртуозни музиканти. Рядко говорим за литература, когато се събираме, какво има да се говори всъщност? Та, да – музиката и пътуванията са ми обсесия. В добрия смисъл на думата, ако има такъв.

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Утре в Orange

В петък от 18.30 ще имам четене в Orange Center на Графа, където бяха така любезни да ме поканят. На свой ред каня вас, заповядайте. 
Концепцията ми за проекта "Четене"(сега е хубаво на всичко да се казва "проект") е особено смела и оригинална - състои се в това, че ще чета свои стихотворения. На глас. Също така съм замислил визуална и аудио-среда - тоест, ще се вижда и ще се чува. 
Такова нещо не е за изпускане. 

вторник, 9 септември 2014 г.

Срещу спокойствието

В последните няколко години Лев Николаевич Толстой се превърна в нещо като семейство, мой много близък роднина. И не мисля, че причината е само в професионалните занимания с него. Все още съм като ударен по главата от това, че преди три месеца бях там, в Ясна Поляна и видях дома, пътеките, гроба му.
Това е нещо и отвъд литературата, трудно е да се обясни.
А отвъд литературата по традиция ценят популярните аспекти на неговата проповед – несъпротивлението на злото, цялата етика на толстоизма и т.н. Всичко това неизменно върви в пакет с визуалната представа от късните му портрети и фотографии – беловлас старец, който заканително ни обяснява какво трябва да се прави.
За мен и това не е главното у него. Дори си мисля, че е малко встрани от главното.
Досега нищо, в никоя вдъхновяваща историческа личност, не ме е впечатлявало толкова много, колкото тази постоянно непримирима, неспокойна и търсеща природа на Толстой. Главозамайващо сложен човек. Льовушка (фамилиарното отношение тук е оправдано, а не безвкусно) е може би най-точната дефиниция за необятна, безмерно богата в чувствителността си личност.
Любимият ми цитат, свързан с това, дори не е от книгите, а от едно писмо до леля му. В него няма никаква илюзия за достигане на душевен мир, а точно обратното. Затова го ценя повече от всяка философска рецепта. Звучи така, превеждам го набързо и свободно тук:

„За да живееш честно, трябва да се втурваш, да се объркваш, да се блъскаш, да грешиш, да започваш и да оставяш и после пак да започваш и пак да оставяш, и вечно да се бориш и да се лишаваш. А спокойствието – то е душевна подлост.

Заради това и лошата страна на душата ни желае спокойствие, не предвиждайки, че с него идва и загубата на всичко онова в нас, което е прекрасно, не човешко, а дошло от Там.”

Толстой е рязък както обикновено, но действително - и в най-доброто желание за постигане на живота като спокоен и кротък наниз от дни... личи нещо бюргерско, "да се уредим, да си ни е хубавичко", което е отблъскващо. С всяка философия тип-рецептурник би трябвало да се внимава, защото неизменно има нещо пошло (а и лъжливо) в това да искаш да си се уредиш и да ти е мирна главата. Главата ти няма как да е мирна.
В личността на Толстой, във и извън литературата, това личи по-ясно отколкото при всеки друг. Непрестанното и криволичещо пътуване на духа му, заедно с всичките противоречия и грешки (именно с тях!), го издига наистина високо. Днес е рождената му дата.
 

вторник, 2 септември 2014 г.

„Ние според мансардата“ на Аполония. И досега.

Представянето на „Ние според мансардата“ на Аполония е в сряда, 3 септември, от 18 часа в Художествената галерия. За мен е удоволствие, позволявам си и едно плахо очакване удоволствието да бъде взаимно. Добре дошли сте.
Сега две-три неща, които традиционно избягвам да споменавам, защото се опасявам, че са лигави... Приемът, който тази книга среща – на всичките ѝ представяния досега, на различни места из България – продължава да ме кара да се чувствам неловко, необичайно развълнуван и трогнат. Читателските отзиви, които получавам, също. Благодаря. 
Още веднъж пускам тук линк към рецензията на Иван Теофилов, защото в нея са най-ценните думи, които съм чувал досега по повод стиховете ми.
Да, „писането е нещо като движение из пейзажа на живота“. Доколкото в реалността това движение е объркано до степен на абсурд, писането го кара да изглежда плавно и целенасочено. Дори мъдро. Или както е според една известна дефиниция, поезията е „clear expression of mixed feelings“. 
По време на цялото това движение из пейзажа на живота (доколкото съм разбрал нещо и съм се опитал да го покажа) само две събития носят усещане за някакъв смисъл и трайност. Те са: създаването на нещо и даването на нещо. Първопричината и на двете е една и съща – любовта. 
Сиреч пътят е, за да стига ближен. Дори най-оздравителният скептицизъм не може да обори това. И Слава Богу.
според една тукашна мансарда

петък, 8 август 2014 г.

Премиера във Варна

След представянията в София и Пловдив, както и едно четене-дискусия в Американския университет в Благоевград, утре ще чета от "Ние според мансардата" във Варна - 19.00 ч., в галерия Contemporary Space. Заповядайте. 
Мисля, че това ще е последното четене преди представянето на книгата на "Аполония" тази година. 



вторник, 15 юли 2014 г.

Разговори за книгата


Линкове към няколко интервюта за "Ние според мансардата":

- в Стандарт, с Райко Байчев - тук

- в Аз чета, с Петрана Петрова - тук.

- в Dictum, с Валентин Дишев - тук.

- в Артефир по Програма Христо Ботев на БНР, със Силвия Чолева - тук.

- в Следобедния блок на Дарик Радио, с Драгомир Симеонов - тук.

- в Денят започва с култура по БНТ, с Даниел Ненчев и Анна Ангелова (заедно с Тома Марков и Светлозар Желев) - тук

сряда, 25 юни 2014 г.

Рецензии и отзиви за книгата


Публикувам тук няколко линка към рецензии за "Ние според мансардата". 
Книгата излезе скоро, а вече се насъбраха немалко такива текстове - подобно обговаряне няма как да не ме радва. 

от Иван Теофилов във в. Култура - тук.

от Людмил Димитров в Public Republic (публикувано и в Литературен Вестник, бр. 21) - тук.

от Катя Атанасова в уебпортала Култура - тук.

от Яница Радева в Литературен вестник (бр. 22) - тук. (стр. 2-3) 

от Десислава Желева за Изгубени в прехода - тук.


четвъртък, 22 май 2014 г.

След премиерата

Благодаря на всички за препълнената зала на седми май. И за това, че не остана нито една книга. Трогнат съм!

с редактора ми, поета Иван Теофилов. снимка: Владислав Христов

Скоро ще пусна тук и повече новини около книгата - линкове с интервюта, отзиви и т.н.

вторник, 6 май 2014 г.

Премиера

Представянето на книгата ми "Ние според мансардата" е утре, от 19.00 часа  в Театралната зала на СУ "Св. Климент Охридски". 

Ще се радвам да се видим там. По-подробна информация има на тези линкове: 

от Културния център на СУ (домакин) - тук
от ИК "Жанет 45" (издателите ми) в сайта Културни новини - тук
събитието във фейсбук - тук 




сряда, 23 април 2014 г.

По книжарниците

Денят на книгата е хубав повод да го отбележа - "Ние според мансардата" вече излезе и е по книжарниците.


Повече информация - тук
В Goodreads - тук.

вторник, 22 април 2014 г.

Тази вечер

В Американския университет в Благоевград.
След четенето ще има среща-дискусия със студентите.


вторник, 15 април 2014 г.

Ние според мансардата

Това е заглавието на новата ми книга.
Излиза от печат съвсем скоро.


редактор: Иван Теофилов

художник: Люба Халева 

издава: ИК Жанет 45 

петък, 21 март 2014 г.

Сеш' се?

Текстът излезе във в. Труд. Линк към оригиналната публикация - тук.
Сега говорят така. Фразата е кратка, като съскане, неизбежно смешна, защото се повтаря над пет пъти в просто изречение. Провокативна е, но и приобщаваща, съзаклятническа. Честно казано, предпочитам я пред едновремешното “Разбираш ли?” - то е твърде умолително, има нещо уязвимо и отчаяно в тази плаха надежда да те разберат. “Разбираш ли?” е вопъл, породен от несигурност. То е питане на хора, живели в социализма.
А “Сеш’ се?” е съвсем друга работа. Тук има нещо уверено и нещо от Платон - от тезата, че всяко знание е всъщност припомняне. Ти знаеш за какво ти говорят (и разбираш!), просто трябва да се сетиш, да си го спомниш. Може би “Сеш’ се?” характеризира най-точно поколението на прехода - нека се съгласим с клишето и условно така наречем родените след 1989-а. Или още по-точната демаркационна линия - родените след гола на Лечков срещу Германия през 1994-та. В неделя 557 от тези хора се явиха на кандидатстудентски изпит по журналистика в СУ и им се падна темата “Отнесени от прехода”.
Не мисля, че това определение им пасва. На родителите им - да, но на тях самите - не. Не изглеждат отнесени. Разбира се, опитният популист (а той често си пада и малко нещо публицист) би могъл тук да си послужи с най-лесната врътка - да се хване за първото значение на глагола “отнасям” и да развие сълзлива теза, която няма как да мине без отклик. Тезата за отнесените в чужбина деца на България, принудени все по-често да се махат (сякаш вие, ако можехте, нямаше) и все по-рядко да се явяват на кандидатстудентски изпити по журналистика в Софийския. Тъкмо тях ги е отнесъл лошият преход, ето, идеално се връзва.
Прочее цялата тема за поколенческата дупка у нас традиционно се коментира в подобен блудкав стил и от наистина важен проблем се превръща в пробен камък за немощно публично говорене (и особено писане). Първо се демонстрира някакво неистово удивление от затрудненото общуване между поколенията - сякаш има нещо по-естествено от това - и второ, задължително се търси поколение победител. Накрая обикновено “младите” (децата на прехода) са обявени за по-глупави, а “старите” (те какви са на прехода?) за по-виновни. И кой е отнесеният?
Преди да отговорим, нека уточним - няма по-виновни и по-глупави. Поколенията, за разлика от отделните си представители, са еднакво виновни и еднакво глупави. Често се спекулира с този брътвеж: “Сега не четат, прости са, нашето поколение беше по-умно...” Но колективният субект не може да има вродени способности. Само личността може.
Не вярвам, че сега в България се раждат по-малко забележителни личности в съотношение към безнадеждно глупавите и средняците (последните са неизменно мнозинство). А че се раждат по-малко хора въобще - това го вярвам. Също така не само вярвам, а добре зная, че връстниците на гола на Лечков днес просто развиват тези свои качества и таланти, които ще им помогнат в заварената среда. Те не са отнесени, а концентрирани - сеш’ат се. Нямат друг избор, защото инак ще изпаднат от състезанието. Пердето към света е дръпнато и всичко става по-бързо. 
Статистически те може и да четат по-малко просто защото в България днес няма нужда да четеш книги, за да участваш в състезанието, т.е. да си успешен. Това всяка мутра го знае, а другият факт - че така, с ампутиран дух, се живее мъчно - ще стане ясен много по-късно или изобщо няма да стане ясен. Сега времето е кът. Но е наше. 
Че съвсем не четат, също е смешно преувеличение и форма на сенилно недоволство спрямо младостта. В провинциалния техникум няма защо да четат - могат да станат сводници. Или пласьори. А в немската гимназия, напротив, се чете все така здраво, но не заради светлината на знанието, а заради едно-единствено нещо - ще се ходи в Германия. Или в Австрия. Всичко е решено отдавна, без участието на тези млади хора. Във времето, в което би трябвало да се радват на най-голямата си свобода на избор, изборът им е ясен и категоричен, а вариантите не търпят обсъждане. Трябва да се сеш’аш. 
Децата, които си гледат нещо в телефона и няма да прочетат този текст, превъзхождат в някои отношения родителите, които сега го четат. Знаят повече езици. Съвсем натурално, те разбират повече от дейности, които у нас десетилетия наред са се извършвали грешно, със завидно упорство и социалистически размах. Те нямат този лош опит. България е особено място, тук много често с напредването на възрастта житейският опит намалява. Има цели професионални сектори, невъзможни за покоряване от млади специалисти, понеже там колят и бесят стари некадърници, неотнесени от прехода. 
Това няма да продължи безкрайно. Защото ако има нещо, което обединява наборите на САЩ ’94, това е потресаващата им прагматичност. Отново - тя не е вродена, трябвало е да я развият, техните родители не са имали нужда от нея. Но днес е повсеместна и видима. Дори леко плашеща. Те вече са наясно къде ще заминат и каква позиция ще заемат - не по свръхземните въпроси, които никой век не разреши, а каква позиция във фирмата. Отнета им е цялата красота на това естествено състояние на обърканост - да си на 18 г. и да нямаш никаква представа какво искаш да правиш с живота си. 
Понякога се случва да общуваш с тези млади хора и във формална, и в неформална обстановка. И в университетската аудитория, и в градинката на “Кристал”. Във всеки от двата случая съвсем закономерно по някое време те питат: “Сеш’ се?” Ти само клатиш отрицателно глава.

четвъртък, 30 януари 2014 г.

Багряна и Словения

Едно интересно и приносно изследване. Представянето на книгата е днес. 

"Багряна и Словения"
от Людмила Малинова и Людмил Димитров
30 януари (четвъртък) 2014 г., 18.30 ч., Нова конферентна зала

Книгата проследява непознатото и пазено в тайна словенско битие на голямата българска поетеса Елисавета Багряна(1893-1991), едно от ярките явления в европейския модернизъм между двете световни войни. От 1932 г., когато за първи път се озовава в Любляна, до 1940 г. тя неизменно посещава Словения, общувайки с изявени интелектуалци, с които запазва приятелски отношения през целия си дълъг живот. Сред тях са Изидор Цанкар, Отон Жупанчич, Йосип Видмар, Франце Стеле, Божидар Якац, Миха Осолин, Павел Голя, Иван Ноч, Франце Беук, Алойз Градник, Фран и Вера Албрехт, Иго Груден, господарите на замъка СтърмолРадо и Ксения Хрибар, Матей Бор, Божидар Борко, Тоне Потокар, Матей Роде, Катя Шпур и много други. Убедеността, че това е страната, изиграла огромна роля в живота и творчеството ѝ, кара Багряна да бъде особено предана към културата и хората на Словения.
Българският читател ще се запознае с трудно достъпни архивни материали: писма, снимки, документи и факти не само за поетесата и културната ситуация от онова време, но и за историческия контекст на Балканите и за близкото сътрудничество между българи и словенци в областта на изкуството, прекъснато по-късно от политически и идеологически обстоятелства. За първи път се публикува „словенският“ лирически опус на Елисавета Багряна. Авторите предоставят думата на голям брой специалисти и свидетели от Словения и България, които очертават автентичната картина на живота в нашите две страни през ХХ век, както и двойственото отношение на тоталитарната власт към хората на интелектуалния труд.

Изключително изследване, което систематизира огромно количество информация, спасява от забрава особено ценни документи и дава думата на много автентични гласове. Възстановяването на конкретния исторически момент не е направено сухопарно обективно, а читателят има възможността да усети духа на времето и емоционалните му измерения в междуличностните отношения. Увлекателен и професионално написан труд.
Андрей Бартол,
специалист по словенска културна история на ХХ век,
пред радио Словения 

Необичайна книга, която повдига воала на забравата и тайната. Да, и на тайната, защото преди никога не става ясно докрай колко дълбока е била привързаността на поетесата към Словения. Авторите, живеещи от доста време у нас, са се добрали до изключително редки документи и до информация, позволила им да разбулят тайната колкото се може по-добре. Всичко в тези близо триста страници трябва да се чете много внимателно.
Петер Колшек,
в. „Дело“, Любляна

 „Багряна и Словения“ е изключително постижение на Людмила и Людмил Димитрови; с научния материал, анализите и изводите те създават обективна, завършена картина на епохата между двете световни войни, в еднаква степен важна както за българското, така и за словенското културно пространство. Но при цялата си сложност като мисъл и подход, този текст е четивен и разбираем, придружен от богат снимков материал, който се публикува за първи път.
Игор Гедрих,
сп. „Звон“

Напрегната, изключително интригуваща история за впечатленията на най-голямата българска поетеса Елисавета Багряна от Словения и за любовната история между нея и Изидор Цанкар.
Иван Пуц,
сп. „Магазин репортер“ 

--- 
Оригиналната публикация за събитието е на: http://www.slav.uni-sofia.bg/index.php/slov