понеделник, 24 декември 2012 г.

Естетика на безизходицата в "Кройцерова соната" на Лев Толстой

* Текстът е публикуван в сборника „Класика и канон в руската литература. Българският поглед“, София, Факел 2012. В интернет може да се намери и тук.



Естетика на безизходицата
в „Кройцерова соната“ на Лев Толстой
(Опит за литературна реабилитация)

Иван Ланджев

Ти, език, където езикът / свършва.
Р. М. Рилке, „На музиката“

В критическата литература за Л. Н. Толстой се е наложила практиката няколко от късните повести на автора (писани през 80-те и 90-те години на XIX в.) да се обособяват в отделен текстови корпус и да се възприемат като обща идейна цялост. Традиционно в този контекст се анализират „Смъртта на Иван Илич“ (1886), „Кройцерова соната“ (1889) и „Отец Сергий“ (започната през 1890, но публикувана едва през 1911, след смъртта на писателя). И за неизкушения читател, и за изследователя общите особености, които сближават тези произведения, са очевидни (извън чисто хронологичната последователност) – сюжетът се „завърта“ винаги около личната история на един човек, без да се строи богата персонажна система (останалите герои са по-скоро спомагателни и двуизмерни, присъстват, за да се изведе по-лесно моралното послание), няма сложно изградени перипетии, липсва „романовата интрига“. Че това са повести, написани с чисто нравоучителна цел, няма съмнение, Толстой го експлицира сам. Нещо повече – той полага усилия етическото в тях да надделее над естетическото, опитвайки се да овладее „греховния“ си стремеж към творчество. Тъй като според него на читателя е нужен преди всичко проповедник, късният Толстой се старае да налага духовните си прозрения форсирано, императивно – оттук и усещането за нестихващо напрежение и фабулна сгъстеност в изброените повести. През самотния (и нещастен) път на своя герой, авторът споделя личното си, новопостигнато знание, което според него е общовалидно и може да отговори на въпроса „так что же нам делать?“.
И в трите повести централният персонаж живее в обстоятелства на дълбок и отблъскващ фалш, на лъжа, която дълго време не успява да регистрира, преди инцидентът да го накара да узнае и разбере. Така се случва и с Иван Илич, който смята, че е живял правилно и „прилично“, но задаващата се смърт му донася новото знание, че е прахосал живота си безсмислено, и с Касатски от „Отец Сергий“, старал се неистово да избяга от суетата и така да се приближи до Бог, но осъзнаващ, че през цялото време е правил обратното. Накрая същото става и с Позднишев от „Кройцерова соната“ – патологичен образ, предизвикващ едновременно отвращение и състрадание[1] (последното го прави изключително интересен). Той убива съпругата си, за да стигне впоследствие до „истината“, че единственото спасение за брачния живот е в пълното сексуално въздържание.
Именно „Кройцерова соната“ е произведението, което заема по-особено място сред приведените под общ знаменател късни повести на Толстой, но преобладаващото критическо становище е, че тази репутация не се дължи на неговите литературни достойнства. Според Джордж Стайнър, в сравнение със „Смъртта на Иван Илич“ „Кройцеровата соната е, технически погледнато, по-несъвършена, защото ясно изразените нравоучителни елементи са станали твърде тежки, за да бъдат изцяло поети от наративната структура“ (Стайнър 1959: 238, преводът е мой – И. Л.). А Кате Хамбургер директно съветва това произведение да не се дискутира „от литературна гледна точка“, тъй като то „има значение единствено за разбирането на любовната проблематика у Толстой“[2]. Може би именно заради любовната проблематика, поставена ребром от автора, наистина е трудно да се устои на изкушението текстът да не бъде интерпретиран в повече извънлитературни модуси. Вярно е, че популярността на тази повест до голяма степен се дължи на радикалните, диаметрално противоположни реакции, предизвикни сред съвременниците непосредствено след появата й и все още събуждани у всеки, който я чете за пръв път. Вярно е и че елементът на пикантното винаги служи като патерица за актуалността. „Кройцерова соната“ е със сигурност най-обговаряният текст, написан от Толстой извън големите му романи. За пръв път един вездесъщ авторитет говори за секса, за брачния живот и за „женския въпрос“ по такъв безкомпромисен начин. Авторовата позиция е толкова скандална не само на социокултурния фон на XIX в., но и днес, че буквално те предизвиква да й отговориш. „Сонатата“ се превръща в най-важната тема за светското общество на Петербург и Москва още преди официалната публикация да бъде разрешена. Хората я преписват, разпространяват копия от ръка на ръка, възхищават й се и я хулят. Освен традиционно засегнатите – църквата, държавата и критиката – свои „отговори“ подготвят дори в семейството на Толстой! София Андреевна, полагала неимоверни усилия да се държи така, сякаш в повестта нищо не засяга нея лично[3], пише свое собствено произведение, издадено едва през 1994 г. – „Чия е вината?“ („Чья вина?“). Единият от синовете на графа, Лев Лвович, също пише свое съчинение в жанра contra-sonata: „Прелюдия от Шопен“ („Прелюдия Шопенa“) (1899).
Парадоксално и в същото време закономерно, „отговор“ пише и самият Толстой. Масовото и фундаментално неразбиране, което той смята, че среща, го предизвиква да направи послеслов, където още по-недвусмислено да заяви позициите си по повод брака и секса. На практика там се повтарят думите на Позднишев, но този път изказани от името на вездесъщ просветител, а не на убиец-психопат. „Поуката“ е същата: плътската любов е срамна и низка, единственият изход е във въздържанието, и ако то е достатъчно важно преди брака, значи след него е още по-важно. Думите от Евангелието, поставени като епиграф към повестта – „Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“ (Мат. 5: 28) – се отнасят не за всички останали жени около мъжа, а за неговата собствена съпруга. Всичко това следва да се разбира буквално, а императивното: „Аз пък ви казвам“ определено се нрави на Толстой, както ясно личи от послеслова.
Казаното дотук сякаш говори в полза на хипотезата, че „Кройцерова соната“ „печели“ преди всичко с несекващата си злободневност, скандалността и дори абсурдността на тезата си. Решително поставените въпроси са от епохална важност, макар и отговорите да не са взети под внимание от следващия век – никой така и не се вслушва в призива за повсеместно целомъдрие. Ето защо би било пресилено да се твърди, че тази повест успява радикално да промени посоката на джендър дискурса. Това, което тя със сигурност прави, е да го огласи – достатъчно голям принос сам по себе си, макар и несравним с приноса, който имат филигранно изградените, представителни женски образи на по-ранния Толстой: на първо място, разбира се, Ана Каренина, но също и Наташа Ростова, Кити Шчербацка...
Причината бъдещето да не се вслуша в съвета на Толстой не е в това, че той е избрал да изрази позицията си през историята на мъж, убил от ревност. Просто самият съвет е неверен. За разлика от писателя, проповедникът Толстой откровено бърка и няма как да бъде другояче – позициите, защитавани в повестта, са логична стъпка от духовния път на графа. Това, което той започва да прави все по-усилено след „Ана Каренина“, може да се характеризира като решителна и методична тотална деконструкция на цялото общоприето битие. Толстой целенасочено атакува всяка клетка на обществения живот – от църквата през всички властови механизми на държавата, до самото семейство. Тоест, той няма как да не стигне до отрицание на брака.
И така – изглежда имаме работа с повест, базирана на погрешно морално съждение, но с изключителна притегателна сила. Как се получава това, какво прави „Кройцерова соната“ наистина „особено“ съчинение? Явно заслугата не е в полезността й за идните епохи, не е в правотата на тезата, не е строго публицистичната стойност на текста, със сигурност не е и полемиката, която тя неизменно поражда. Защото да се твърди, че основна ценност в произведение на Лев Толстой би могла да бъде неговата предизвикателност, звучи меко казано наивно.
Това, което ни остава, е да се върнем към традиционно пренебрегваното на фона на всичко споменато досега – художествените достойнства на коментирания текст. Уж старомодният подход – на литературното произведение да се гледа не от друга, а все пак от литературна гледна точка – ми се струва последният уместен вариант тук. Впрочем сред читателите на повестта, открили заветния баланс между амбициозността в замисъла и майсторството в направата, срещаме не друг, а Антон Павлович Чехов. В писмо до А. Н. Плешчеев от 15 февруари 1890 г. той „обвинява“ Толстой в невежество по някои от така смело засегнатите въпроси – за сифилиса, за женското възприемане на секса – смятайки, че тези разсъждения изобличават автора на „Сонатата“ като „човек, който през дългия си живот не е прочел и две-три книжки, написани от специалисти“ (Чехов 1976: 18. Тук и по-нататък преводът е мой, И. Л.). Но заедно с това Чехов пише: „...едва ли може да се намери нещо равносилно по важност на замисъла и красота на изпълнението. Да не говорим за художествените достойнства, които на места са поразителни...“, след което допълва с познатото ни вече: „...тя до крайност възбужда мисълта. Четейки я, едва се удържаш да не възкликнеш: „Това е вярно!“ или „Това е нелепо!“ (курсивът е мой – И. Л.). Без да заобикаля „погрешното“, Чехов признава несравнимото писателско майсторство, което Толстой не може да скрие дори зад дебелите пластове морализаторски патос. Възниква и резонният въпрос – какво в последна сметка би могло да възбуди така мисълта на читателя, ако не именно красотата на изпълнението?
Позволявам си следната теза – преди да бъде публицистика и исторически документ, „Кройцерова соната“ представлява на първо място литературна ценност, и то от съвсем различна величина спрямо останалите Толстоеви повести от 80-те и 90-те години на XIX в. Тя е прецедент в неговото творчество и е уникален художествен завой в късните му текстове. Естетиката на безизходицата, която откриваме в разказа на Позднишев, няма аналог във всичките 90 тома пълни събрани съчинения на автора. Тя, по моему, се характеризира и отличава с три основни особености на текста.
Първо, езикът на безсилието, конституиращ разказа на Позднишев. Прави впечатление, че за разлика от „Смъртта на Иван Илич“ и „Отец Сергий“, където чуваме традиционния всевиждащ разказвач-демиург, тук Толстой има нужда да говори от първо лице. Формално в повестта „се влиза“ през очите на пътуващия във влака безличен събеседник, но неговата роля е сведена до това да поощрява централния персонаж да не прекъсва изповедта си. И веднъж започнал, той наистина не спира – с всяко следващо изречение Позднишев обособява свой собствен езиков регистър, който рязко се отличава от говоренето на другите. В самото начало, далеч преди да стане известно името му, Толстой представя Позднишев на пътниците във вагона и респективно на читателя тъкмо през неговия личен звук: „Друго особено в този господин беше, че сегиз-тогиз издаваше странни звуци, които приличаха на изкашляне или на започнат и прекъснат смях“ (Толстой 2005: 61). В статията си „Мотивът музика в Кройцеровата соната(1998: 119) Д. Терен прави много интересно наблюдение в тази посока – звукът на Позднишев постепенно „еволюира“ в ухото на възприемателя и от чудатост се превръща в характеристика. Така например след неколкократното споменаване на „странните звуци“, четем: „Той замълча и издаде своя звук, както правеше винаги, когато навярно му идваше нова мисъл“ (Толстой 2005: 71, курсивът – мой, И. Л.). Тайната на звука-атрибут на Позднишев се корени точно в това изречение и може спокойно да се отнесе към цялата повест – с „Кройцерова соната“ Толстой издава своя звук, манифестира своята нова мисъл.
Безспорно тази мисъл е изстрадана и звукът показва безсилието пред осъзнатото. Позднишев е безпомощен да промени онова, което за него е новата, неопровержима истина – „свинската“ човешка природа, низостта на сексуалното влечение. В неспособността си да промени „свинското“, вече дефинирано от него, той се задушава, собствената му изповед го отвращава и оставя без дъх. Писателят на различни места го припомня: „Мене ме задушава. Извинете, ще се поразходя, ще пия вода.“ (Толстой 2005: 102); „...въздъхна тежко и пак седна срещу мене“ (104); „Искаше да започне да говори, но засумтя и пак престана“ (118); „Позднишев мълчеше и въздишаше тежко“ (123).
Тук проличава една страховита особеност в езика на Позднишев – „задушаването“ му не е предизвикано толкова от покаяние и угризения заради извършеното убийство, колкото от неспособност да намери алтернатива на животинската мръсотия, която е открил в отношенията между мъжете и жените. Именно тази мръсотия според него го е довела до престъплението. И това е било неминуемо, колкото и да съжалява сега. Накратко казано, задушава го етическото му откритие. След него дори езикът свършва и той е принуден да артикулира отвращението си на свой собствен, специфичен език. Парадоксът в говоренето (и мълчанието) на Позднишев идва оттам, че той звучи, сякаш едновременно търси индулгенция и посвещава слушателя си в някаква неизбежна морална максима, срещу която нищо не може да се направи. Това е и основният му довод – и той, и жена му, и Трухачевски, са били безсилни с животинската си природа пред онова, което им заповядва музиката, „най-изтънчената похот на чувствата“ (122).
Крайно впечатляваща картина на безсилието, разпореждащо се с Позднишев, откриваме в едно типично Толстоево сравнение от глава XXI: „Приличах на катурната бутилка, от която водата не изтича, защото е препълнена“ (114). Стилистическите и реторическите фигури са, разбира се, етически натоварени. В своите „Лекции по руска литература“ В. Набоков се занимава пространно с този отличителен белег на Толстоевия стил и макар да не разглежда „Кройцерова соната“, думите му са показателни за това, което е предмет на анализ тук: „Най-удивителното в стила на Толстой е, че каквито и сравнения или метафори да използва, повечето от тях служат на етически, а не на естетически цели. С други думи, неговите сравнения са утилитарни, функционални, авторът ги ползва не за да засили образността или да даде нов поглед към една или друга сцена, а за да подчертае своята нравствена позиция“ (Набоков 1999: 80. Преводът е мой – И. Л.). В помощ на своя звук, за да изрази своята нова мисъл, Толстой прибягва до естетически средства, без сам да ги възприема като такива. „Красотата на изпълнението“ се случва едва ли не против волята на автора (!), което я прави наистина поразителна. Намеренията на Толстой са съвсем други – той трябва да възпитава, да сподели новото си знание. Проблемът е, че тъкмо то задушава.
Товарът на мнимото знание е вторият аспект, който съществено отличава „Сонатата“ от близките й „Смъртта на Иван Илич“ и „Отец Сергий“. Наричам го „мнимо“, защото и при Позднишев, и при Толстой, то никога не надскача статута на сляпо убеждение. По-рано стана дума, че такова знание се основава на погрешно морално съждение, на буквалистко четене на Евангелието, но Толстой все пак не би могъл да бъде обвиняван за това, че е Толстой. По-интересно е да проследим ролята на новопостигнатото знание в „Кройцерова соната“ – тя отново е безпрецедентна. Просветлението обикновено е нещо, с което Толстой дарява героите си, то носи позитивен знак. Но в тази повест то е проклятие, извор на непрестанни страдания за Позднишев. Няма го възклицанието на Иван Илич: „Значи, ето какво било!... Каква радост!“ (Толстой 2005: 60), няма го Касатски, който „презря хорското мнение и направи най-простото, лекото...“ (179). Има я само катурнатата, препълнена бутилка. Безсилието на Позднишев се състои именно в неговото знание – и преди, и след престъплението. Основната му беда не е в неразбирането, а тъкмо обратното – той много добре разбира езика, на който жена му си говори с Трухачевски. Позднишев сам владее този метаезик на музиката и познава силата му. Долавя всяка покана за непристойност, винаги добре завоалирана с красивите тонове на благоприличието[4]. Би могло да се възрази, че това е просто част от патологията на образа, че Позднишев вижда и чува неща, които ги няма или поне съществуването им е под въпрос. Но нима ревността не е точно това – свръхсетивност и чувствителност към феномени, които може и да не са истина, нездрава убеденост в собственото убеждение? В руската класическа литература няма по-правдиво описание на прояждащата отвътре ревност. А в мъките на Позднишев, респективно в биографията на късния Толстой, се усеща старозаветният отзвук на „Който трупа познание, трупа тъга“ (Екл. 1: 18).
Между автор и герой, естествено, следва да се полага необходимата демаркационна линия (добре е да се напомня профилактично, че Позднишев, за разлика от Толстой, е убиец) и тези категории да не се мислят като едно цяло, защото не са. Упорито доближавайки Толстой до героя му, съзнавам тази опасност. Но е достатъчно да се вземат дневниците му от този период (а защо не и тези на София Андреевна?), за да се убедим, че емоциите, изпитвани от централния персонаж в „Кройцерова соната“, са до голяма степен емоциите на нейния автор. Двамата са измъчвани от една и съща мисъл – че са нещастни, защото участвайки в брачния живот, те участват в нещо изначално срамно и грешно. Човечеството още не е стигнало до това ужасно откритие, но Толстой и Позднишев вече са разбрали. Да сравним думите на двамата.
Позднишев:
„Затова именно се измъчвам, че никой не знае това, а приказват такива глупости“ (Толстой 2005, 78).
Толстой:
„Ужасявах се от своите заключения, искаше ми се да не им вярвам, но това беше невъзможно. И колкото и да противоречат тези заключения на целия ни житейски порядък, колкото и да противоречат на това, което преди съм си мислил и дори съм изразявал, аз бях длъжен да ги призная.“ (Толстой 1933: 205-206. Преводът – мой, И. Л.)
Оставяйки настрана съдържанието, дори и звученето на тези цитати е подобно. И в двата се чува това, което събеседникът на Позднишев във вагона – разказвачът – определя като „глас на страдащ човек“[5] (Толстой 2005: 123). „Слушащият“ читател остава дълбоко повлиян от този глас. Звукът му е истинско предизвикателство за читателската рефлексия, защото маркира страдание, носещо отново особени, нетипични характеристики. Най-вече това страдание е константно. То няма никакви допирни точки с християнското изцелително страдание, което срещаме обикновено при Толстой. Тук краят отсъства.
В липсващата резолюция – финалът без финал – се откроява и третият, последен от предначертаната ни класификация, отличителен белег на „Кройцерова соната“. Позднишев така и не слиза от влака (неизменната Толстоева метафора), същият разказ ще бъде чут и от други пътници, а катурнатата бутилка никога няма да се изправи. Това е може би най-естественият, внезапно лишен от педагогически цели, неподправен завършек измежду произведенията на Толстой – край няма. Законът на царя е оправдал Позднишев, докато моралният закон му е отредил да не спира пътя си от гара на гара и да разказва ужасната си истина – там, където езикът свършва, Позднишев няма право на спирка. Той продължава да търси опрощението, което не му е дадено. Дори Сибир – вечната „изправителна“ дестинация в руската класическа литература – не присъства в „Сонатата“. Сибир е изходът в „Отец Сергий“, също във „Възкресение“, той е гаранцията, че пътят на грешника завършва все пак с просветление, с добро. На Позднишев обаче е даден единствено безкраен път. За него не е запазен луксът на прошката, тъй като освен че е застигнат от възмездие, този персонаж има и друга, първостепенна роля – на вестител.
Толстой избира да артикулира новата си мисъл през болезнената реч на престъпник, защото настоява да предупреди, да стресне, да покаже колко сериозна е опасността за поквареното общество, в което живее читателят му. Можем да кажем, че „стряскането“ е налице, но резултатът отеква различно – етическите намерения се увенчават с чисто художествен, естетически успех. За разлика от променливата и капризна природа на Толстоевите категории за добро и зло, онова, което успява да съхрани звука на Кройцеровата соната, е „красотата на изпълнението“. Благодарение на нея този необичаен текст продължава да не звучи като анахронизъм и днес. „Гласът на страдащия човек“ има обещание за трайност от гледна точка на вечността.

* * *

„Без-финалният“ завършек на „Кройцерова соната“ е сам по себе си изключително модерен, „подранил“ за 80-те години на XIX в. На други места в повестта също се появяват неочаквано съвременни размисли, например потресаващото за епохата на Толстой наблюдение, че жените са потискани досущ като друга, системно угнетявана група – евреите: „също както евреите, както те с паричната си власт отмъщават за своето угнетяване, така и жените“ (Толстой 2005: 80). Зад грубоватия и според възприетото днес клише „политически некоректен“ плащ на изразяването, прозира хуманистичният патос на автора – никой не бива да бъде угнетяван[6].  




Бележки:




[1] Неговият спътник във влака, безименният разказвач, накрая отбелязва: „Той ми подаде ръка и лекичко се усмихна, но толкова жалко, че ми се доплака“. (Всички цитати от „Кройцерова соната“ са по превода на Милка Минева в: Толстой 2005 (стр. 136) – б. м., И. Л.)
[2] Оригиналният източник е: Hamburger, Kate: Tolstoi. Gestalt und Problem. Guttingen. 1963, но цитатът тук е приведен през руски по: Шоре 1999: 193-211.
[3] На аудиенция при император Александър III през 1891 г. тя дори успява да издейства окончателно разрешение за публикуването на забранената преди това повест.
[4] Разгледан от такъв ъгъл, езикът на музиката в „Кройцерова соната“ наподобява френския във „Война и мир“.
[5] Сравни с оригиналния текст: „страдающий голос“. Страданието се приписва на самия глас – немаловажен нюанс.
[6] Звучи почти като хипи-призив, извиквайки в съзнанието съответните реминисценции. Впрочем идейните връзки на Толстой с нероденото хипи движение не са останали незабелязани. Препоръчителна в тази насока е статията на Андрей Мадисон: 2003. Ще минат повече от осемдесет години, докато Джон Ленън се осмели да изпее: „Woman is the nigger of the world”, за което също ще бъде цензуриран.



Литература:

Библия 1993. Издание на Светия синод на БПЦ.
Мадисон 2003. Мадисон, Андрей. Левый Лев: Толстой как хиппи, панк и анархист. В: http://www.netslova.ru/madison/ll.html
Набоков 1999. Набоков, В. Лекции по русской литературе. М.
Стайнър 1959. Steiner, George. Tolstoy or Dostoevsky: An Essay in the Old Criticism, Alfred A. Knopf, New York.
Терен 1998. Терен, Денди. Мотив музыки в Крейцеровой сонате. В: Slavica tergestina 6.
Толстой 1933. Толстой, Л. Н. Послесловие к Крейцеровой сонате. В: ПСС. Т. 27. М./Л.
Толстой 2005. Толстой, Л. Н. Смъртта на Иван Илич. С. (Изданието включва едноименната повест в превод на Георги Жечев, „Кройцерова соната“ в превод на Милка Минева, „Отец Сергий“ в превод на Зорка Иванова и „Хаджи Мурат“ в превод на Константин Константинов)
Чехов 1976. Чехов, А. П. Полное собрание сочинений и писем в 30-ти томах. Письма, т. 4. М.
Шоре 1999. Шорэ, Э. По поводу Крейцеровой сонаты... Гендерный дискурс и конструкты женственности у Л. Н. Толстого и С. А. Толстой. В: Пол. Гендер. Культура. М.


сряда, 7 ноември 2012 г.

Ние според мансардата

Привидно спокойно е – Испанска партия: 
само три хода са минали, а спуска се вече 
ръката към дамския фланг. 

Подредено красиво е – Евклидова геометрия: 
само две възможни точки под скосения прозорец 
и единствената права между нас си ти. 

Понякога бъбриво е – съвременна поезия, 
а само един глагол е тук наистина и стига 
да узнаеш плановете, чекмеджетата, срама ми. 

Обичам. 

Онази фигура, 
избрана от играча и решила изхода на всичко. 
Онази фигура, 
открила се внезапно светла в голата глава на геометъра. 
Онази фигура 
в средата на стиха, която го краси едва забележимо. 

Ти тихо знаеш, че си нея, именно, 
а в мене пак е радостно и благодарен съм, 
че моят ден е сбор от твоите минути. 

Вечността живее долу 
и е нищо повече от възрастна съседка. 
Историята и световните обрати са значими 

колкото изкашлянето й. Нима ще се сравни 
каквото и да е със нашето велико и последно 
времетраене? Тук, в стаята 

привидно спокойно, 
подредено красиво 
и понякога бъбриво е. 

Числата прокапват от покрива, за да ни изброят 
отново, цели и естествени. Обречени да бъдат 
верни. А думите само обиждат с имена нещата.

---
Стихотворението е публикувано в Литернет и в. Преса. Прочетох го на тазгодишните Поетики.

сряда, 5 септември 2012 г.

Належащи отговори

Статията е публикувана в Sofia Live - тук.


Съвременният човек излиза в отпуск заради две неща – първо и най-важно, за да си качи снимки във фейсбук и второ, за да избяга от всички онези тежки въпроси, които го преследват в града. Опитът показва, че досега само с фейсбук сме постигнали известен успех. По отношение на второто нямаме никакъв шанс за бягство, а през отпуската става и по-зле. Защото дори да се отървем за няколко седмици от дилемите на всекидневието си, по време на почивката ни връхлитат едни други, много по-болезнени и фундаментални питания. Да, точно така –  имам предвид вечните въпроси на българската естрада.

Те ни дебнат.

Туристите опитват различни дестинации – някои поемат към планините, други все още са изпълнени с неоправдан ентусиазъм към Черноморието и плажуват насред жилищните комплекси там. Трети си намират тихо, уединено място и си въобразяват, че са се спасили. Някои от нас са на почивка точно в този момент, може би на палатки или на каравани и  си мислим, че ни се е разминало. Уви, не – съвсем близо някой, някъде, ще пусне тези песни и ние ще ги чуем. Братя Аргирови ще ни попитат „Как си ти – тъдъ-дъ-дът-тъд-тъдът?“ и оттам цялото ни лято тръгва надолу. Може и да сме в чужбина, все едно. Където и да отидем, там вече ни чакат вечните въпроси на българската естрада.

Те са няколко. Измъчват ни от десетилетия и никой досега не е дръзнал да им отговори. Всяко лято се впиват в ушите ни и този ужас се разиграва винаги на едно и също място – класическия пост соц ресторант. Ние не го търсим, той сам ни намира. Добре го познаваме, макар и често да ни се явява в различни превъплъщения (като например хижа, капанче, „традиционна кухня в стария град”, китно автентично заведение и т.н.). Има три белега, които винаги го издават: покривката на квадратчета, за която е невъзможно да се твърди с точност какъв цвят е; мазният оливерник, непочистван от откриването през 1992-ра.; безпощадната „питаща естрада“, която бичи от уредбата.

Бързам да поясня, че тя е нещо коренно различно от златната стара българска музика. И мисля, че тези хора – ресторантьорите през летния сезон – са се наговорили срещу нас. Те никога не пускат „Адаптация“ или „Бяла тишина“, „Богатство“ или „Среща“. Не. Те най-безсрамно атакуват с „Ветрове“.   

За разлика от чалгата, която с цялата си бездънна пошлост е съвсем предвидима, „питащата естрада“ поразява слуха тогава, когато най-малко очакваш. Тя издебва туриста в момент на уязвимост – докато е гладен и чака да му сервират. Веднъж чул тези брътвежи от колоните, той се променя, цялата му почивка се подчинява на тях като на някакъв тайнствен глас от отвъдното. Туристът не може да спи, постоянно си припява въпросителното изречение, кръвното му налягане спада, започва да се храни лошо и в крайна сметка хваща летен вирус. Но дори и на легло, съвсем безпомощен, той не спира да си тананика...

Смятам, че е крайно време да се изправим срещу това. Тези въпроси се нуждаят от честни отговори – нека започнем тук и сега. Всички знаем кой е основният:

На кого е нужна китара без струни?

Да го изясним веднъж завинаги – на никого! Китарата без струни е нефункционален предмет, който не може да се използва по предназначение. Никой няма нужда от нея. Продължаваме нататък.

За да засвири моето пиано
убит е слон, отсечен абанос.
И тази песен черно-бяла стана
добра ли е, това е друг въпрос.

Друг, но изключително уместен. Аз залагам на отрицателния отговор. Тук обаче косвено се поставят и въпроси от криминално естество: един и същ изверг ли е отсякъл абаноса и убил слона? Или това е някаква организация, за която ние не знаем, но певецът има информация? С търговия на музикални инструменти ли се занимават? Всъщност много е лесно да заклеймим друг, но може би цялата вина е в нас – черно и бяло в нас се преплитат.

Ако до всяко добро същество
застане поне още едно...
                                                                                                         
Какво ще стане? Дава ни се следният мъгляв отговор: „Ех, ще започне такъв живот“. Какъв? Единственото, което може да се каже с абсолютна сигурност, е това, че ако до всяко добро същество застане поне още едно (тоест, задължителният минимум), то тогава имаме две добри същества на много близка дистанция. И може да стане какво ли не, по-добре да не го мислим. Само че не ни оставят на мира:

Ако към тия две същества,
прибавиш и още две,
ти знаеш ли колко прави това?

Да, не е сложно, слушателят не бива да бъде така подценяван. Това прави точно четири добри същества и в никакъв случай „най-малко хиляда и две“, което е грубо аритметично недоглеждане.

Кой си ти, коя съм аз –
не е ли все едно това?

В общи линии да, но е добре да има и някакви критерии. В смисъл, вярно, че сме тук само за няколко дни, но все пак...

И последният наболял въпрос:

Каква жена, каква камбанария,
изправена пред моя млад олтар.
Защо ли да се правя на светия,
когато аз съм раждан за звънар?

Хм. Каква камбанария, какво, въобще... А? Не зная, наистина не зная. Ако вие имате идея за отговор, моля изпратете го до редакцията на Sofia Live, ще помогнете на хиляди почиващи.

Не остана време и място да разгледаме други опасни области на естрадата, като например заканителната, която произнася чудовищни заплахи („Ще продължавам да пея“) или агресивно-повелителната („Хей, момиче, ти разбери/ че живота е един, времето не си губи/ Шакадъм танцувай ти!“). Това обаче не значи, че ги няма и че не трябва да сме нащрек постоянно. В никакъв случай не бива да се отпускаме – естрадата точно това очаква от нас.

Когато преди повече от две хиляди години Хораций е написал „Приятели, избягвайте шума”, той без съмнение е имал предвид зверства като „каква жена, каква камбанария“ или „ритъма шакадъм“. За съжаление днес вече знаем, че шумът е твърде силен, а лятото – твърде кратко, за да избягаме. По-кратка от него е само отпуската. И единственото, което ни остава, докато тя трае, е никога, при никакви обстоятелства, да не сваляме слушалките си.

неделя, 2 септември 2012 г.

Днес

Днес е рожденият ден на Георги Рупчев и това е повече от достатъчно.  

Среща с баща ми в седем и половина 

Хайде, тичай, иди да се видиш с баща си,
усмихни се дори - прегърни го.
Ако можеш - ревни. За нещастие
още май не си циврил пред никого.
Хайде, тичай - не помниш ли книгите,
портокалите, плочите, джинсите
и детинското глупаво мигане,
като някой те пита чий син си ти.
Гледай умно. Пак ще чуят случайно съседите
за поредната твоя история.
Изтървано дете на разведени.
После майка ти пак ще говори,
ще се чупи гласът й във празното,
ще стърчиш до бюфета изправен и само
между другото с Оня ще споменавате
тия ваши бащи, дето вечно ги няма.
(И приятелите ти - и те са все калпави.
Скрил за малко юмруци в джобовете,
ще се зъбиш към жълтите зъби на лампите,
свой сред чуждите, чужд между своите.)
Хайде, тичай. Най-после ще можете
да премерите крачка със стария,
ще вечеряте, бавно ще режеш със ножа
всяка дума на две, ще повтаряш,
че животът е сложен, но с мама
се оправяте някак... И сетне с десерта
ще заръчате някоя песен за двамата,
ще платите и той ще замине във десет. 
Георги Рупчев

събота, 1 септември 2012 г.

събота, 25 август 2012 г.

Гари не хапе

Откривам известна ирония в това, че преди няколко дни се върнах именно от Сибир и тук, посред жегите на нашата демокрация, първото, което заварих, беше топлата подкрепа към... присъдата над Pussy Riot! Отдавам го на горещото време, хората се объркват. Не е нужно да съм фен на тези момичета (и не съм), не трябва тяхното изпълнение да е по вкуса ми (и не е), за да знам, че двегодишната им присъда е връх на властовия цинизъм. И да, разбира се, че е непропорционална! Нужен е единствено здрав разум, за да се види крещящата разлика между “Rule of Law” и „Rule of Man”. Ясно е на кое от двете принадлежи Русия.
Обожавам литературата на тази страна (затова се занимавам с нея) и въобще целия й колосален принос в изкуствата. Но когато стане дума за политиката й е много трудно да не повдигнеш вежди от изумление.
За тези, които все още смятат, че тук става дума за защита на религиозни ценности, а не за брутална полицейщина, погледнете този клип. На него се вижда как Гари Каспаров (според мнозина най-великият шахматист за всички времена) просто стои и говори с журналисти. Той не протестира и не вдига стачка. Няколко полицаи идват и го изнасят, бият го и го вкарват в микробус, където го бият още. Това е очевидно. Но какво значение има някаква си очевидност за официалната версия? Ето я и нея: Гари Кимович е нападнал органите на реда и е ухапал (!) единия полицай... Не само на този клип, но и на няколко други (от различни камери), ясно личи, че не е хапал никого. За съжаление обаче, това пак е само очевидно - следователно, може и да не е достатъчно.



In Connection with the Club

Текстът излезе на английски в списание Vagabond (Bulgaria's English Monthly). Оригиналната публикация е тук:


Преводът е на Кристофър Бъкстън.


Outside it rains, humdrum, but it suits the story. Just one guy is not bothered by the rain drops; he stands on the balcony, smokes and ponders. This is Rag the writer. He has an idea for a new book and longs to share it with some colleague (you know an idea shared is an idea half realised). With this in mind he phones his friend Tag the writer and begins breathlessly to tell him. Ideas splash onto his head one after the other, strong as the Sofia rain. It's hard for Rag to contain his enthusiasm – the book will be entertaining, bold, unpredictable, there'll be a quest in it, a search for treasure. And it will be called The Eleven Chairs.
Tag hastens to praise the idea, particularly its originality. He even suggests they write it together. Not even three minutes have passed, and he's already grasped how to develop the theme – for example, the treasure could be some diamonds hidden in the chairs. And wouldn't The Thirteen Chairs be a better title, it sounds more sinister. Tag talks up a storm and Rag agrees that it's a phenomenal idea. With cult-potential.
After they've reached agreement on their mutual indubitable genius, Rag and Tag happily throw down their phones and begin to feverishly think about what brand names they can introduce into their joint book. OK, the brand of telephone will certainly figure, but that wouldn't be enough. Both experienced writers are clear that in a book there's a lot to think through – for example the location of the launch and what kind of visuals will roll out behind them as background to the reading. It should be in black and white, but yet colourful somehow...
Now some envious sod would say that The Thirteen Chairs has some passing similarity with The Twelve Chairs, a book written by another famous pair of writers, but I see no point here in talking about banal, endlessly suspicious souls. When you write something good, spiteful people will always pop up to spit at it. Doesn't it occur to them that coincidences are precisely coincidences – because they happen by chance. It will be good for sceptics to keep in mind that Rag and Tag are not at all talentless, and they have the necessary qualification to prove it. They are entirely legitimate contemporary writers, members of the Union of the Association of the League of Organised Writers, they pay taxes, they've got clean criminal records and Category B driving licenses. They've both got girlfriends, second year journalism students.
Rag and Tag are bold brassy rebels who fight against linguistic boundaries and defend freedom of self expression. They are really cooking up a language revolution. In Tag's last work alone, the adjective, "fucking" is used 1638 times. Not at all bad for a children's book. The five star reviews of Rag and Tag's books are written by established critics like Tic, Tac and Toe (Toe is Tag's cousin, several times removed). But at the end of the day neither the critics nor I can convince you of the worth of these writers better than their books can. The titles speak for themselves and there's no way they'll be unfamiliar to you. Rag is the author of bestsellers like Catcher in the Oats, the chilling dystopian 1985, the masterfully entertaining Three Men in a Motor Boat. But perhaps the most memorable in this illustrious list is his immortal novelThe Apprentice and Margarita. And Tag has written such novels as My Surname is RedSouth American Psycho99½ Years of SolitudeCatch 23 and Punishment and Crime. The crystal clarity of his style is impressive in the novella The Pensioner and the Sea, which hasn't been found in bookshops for a long time now as it's sold out. Unlike Rag and Tag. These people cannot be sold out. Talent has no day off. 
Two days before the Friday launch of The Thirteen Chairs in an elite (but not quite so elite) club, Tag, who apart from everything else is a poet, writes a new collection. For a long time he dithers in two artistic minds over how to fashion his most recent prose, but on Wednesday he suddenly sees the light: he narrows the Word file's margins, centres the text…and now poetry bursts from the screen. With prize winning potential. Tag sends it to his publishers with a plea to hurry, because he wants to present his collection on the same evening as the launch. The editor responsible is a responsible soul, he understands what's what, and that he has no time to read it – he prints 1000 copies directly with an average of 3.5 typos per page. Mistakes also count as rebellion – against the ossified system, as well as against literacy.
It's Friday evening. In the elite (but not quite so elite) club the curtains are heavy. The whole second year of the Faculty of Journalism is there, along with the 12 schoolgirls who next year will be first years – Journalism or Literature. The critics Tic, Tac and Toe are grinning at the barmaid and looking stuffed with goodwill. A famous media guru presents the book and warms up the atmosphere with some jokes that are even better known than him, but are skilfully woven into deserved plaudits for the two authors. And now they give out autographs. On the back cover of The Thirteen Chairs it's written next to Rag's photo that he is our most successful contemporary young writer. Next to Tag's photo on the right, it's written that he is our most successful contemporary young writer. Rag and Tag are over 45.
Rag and Tag have connections. And they create connections. Every connection between people is dubious by definition. A person can get tied up in all kinds of danger – with pure cocaine, with a femme fatale, with Islamic extremism, with the Russian Mafia. Or with local literary circles. In this elite (but not quite so elite) club, everything is connected and tied up. Like in the past. Like guts.
I came a little late, just missed the launch, but still I came in – didn't I really want to. They bade me "Welcome." 

***
Това беше единствената проза, която представих на четенето в Ню Йорк през май. В същия брой на Vagabond има и статия за гостуванията ни (моето и на Иван Димитров). Благодаря на автора Милена Делева, ето и линк: http://www.vagabond-bg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2088&catid=95&Itemid=64&limitstart=1 

събота, 7 юли 2012 г.

Sub specie aeternitatis е по-добре

Това интервю (по повод четенето ми в Ню Йорк през май) излезе преди няколко дни в Public Republic. Взе го Владислав Христов - благодаря му, защото въпросите бяха интересни и за пръв път от доста време насам отговарям с охота. Снимките са на Цвета Атанасова, а оригиналната публикация е тук:  

Здравей Иване, американската култура и дух са част от теб, какви бяха първите ти впечатления след пристигането? В кое представите ти за Америка се разминаха с действителността и в кое се покриха? 

Няма да е пресилено, ако кажа, че всеки живее със своето лично предубеждение, със собствената си заблуда за САЩ. Много е трудно да си безразличен към тази страна – без значение кой си, къде си роден, американската култура е станала част от твоя живот, независимо дали това ти харесва или не. Моята представа за Америка е плод на дълги натрупвания, най-вече от книги, музика и кино. Тоест – от езика. Това не е нещо оригинално, характерно е за много българи от моето поколение, родените през 80-те, а и след това. За нас Америка вече престана да бъде химера, невъзможна мечта или нарочен враг и се превърна в място, до което се стига с едно прекачване. Някои се впечатлиха от идеята за това място още щом я чуха на английски, други пък побързаха да отхвърлят всичко. Аз съм от първите. Много от нас пораснаха така – информирани повече за Ню Йорк, отколкото за съседния квартал. Всеки един от познатите ми връстници, които се занимават с писане, си има по един такъв личен, неизменен град. Нещо като столица на мислите ти. За някои това беше Париж, за други Лондон... При мен е Ню Йорк. И тук нямам предвид Ню Йорк на Times Square или Wall Street. Говоря за Ню Йорк на писателите и музикантите, актьорите и художниците, Ню Йорк на The Village, на малките улички със стълбите пред всеки вход. Литературният, бохемският Ню Йорк. Аз знаех, че ще видя него, имах своите отдавна промислени маршрути и не останах разочарован. 

Мит ли е свободният дух на хората зад океана? Свободни и щастливи хора ли срещна там? 

В момента САЩ не преживява най-добрите си дни, но свободата на духа, усещането, че можеш да направиш всичко, продължава да бъде иманентно състояние там. Поне това видях и усетих, макар че от този град съвсем не следва да се правят генерални изводи за американците. Естествено, по улиците се срещат и нещастни хора – в американския контекст това са провалилите се, на тях Ню Йорк не им е простил, защото там всеки отива, за да постигне нещо. Ако успееш, дори и сградите те обичат. Ако не успееш, сам си си виновен – безкрайните светлини блестят за някой друг.
Щастливите хора са интересни от наша, българска гледна точка, защото са щастливи от своята свобода в рамките на закона. Тук се усеща и болезнената разлика с нас – нашето общество все още се управлява от хора, а тяхното от закони. Съзнавам, че това може дълго да се оспорва, но впечатлението ми е такова. 

Доби ли представа за Америка извън Ню Йорк, за едноетажна Америка? 

Много обичам тази книга на Илф и Петров, въпреки пропагандните й залитания! Но не мога да кажа, че опознах точно „едноетажната Америка“ – извън Ню Йорк прекарах само няколко дни в Принстън, Ню Джърси. Принстънският университет е сред най-престижните в света и градчето е точно такова, каквото трябва да бъде – малък академичен рай, в който не те напуска усещането, че „всичко е наред“. Студенти от цял свят се готвят да променят света или ако не света, то поне собствения си жизнен стандарт. В този смисъл Принстън няма как да е типичната, „истинската Америка“. Ню Йорк също, разбира се.
Тогава къде е „Тя“ – Средният Запад, Южните щати, Западното крайбрежние или малките, незабележими градчета, които обръщат вота? Не знам. Нямам никаква представа коя е „истинската Америка“ – може би е съвкупността от всички различия вътре в нея. Но и, честно казано, този въпрос за мен не е главното. Градовете винаги са ме интересували повече от държавите. 

Беше в къщата, където е живял Бродски, носят ли още духът на авторите си местата, където са живяли? Как се почувства на стъпалата, по които е вървял Бродски? 

Не съм стигал по-далече от фасадата и стъпалата :). Ако очаквате да видите паметни плочи на тези сгради, лъжете се. Животът не спира, днес в тези стаи вероятно има нови наематели. Това сигурно се отнася и за апартамента на Бродски, и на Одън, и на повечето домове на писатели, които видях. Ти, като читател, разбира се изпитваш благоговение, следвайки стъпките на любимите си майстори, но самият град не се впечатлява толкова лесно. 

В Ню Йорк се намират едни от най-големите книжарници в света. В книжарниците може да се каже, че се чувстваш в свои води, кои посети?

Разбира се, Strand с нейния знаменит слоган – 18 miles of books! Възхитително място, в което можеш да загубиш дни, въобще забравяйки, че навън те чака Манхатън. Така че ако отиваш там, по-добре е да знаеш предварително какво търсиш. Сдобих се с важни за мен заглавия, които няма как да се намерят у нас. Други прекрасни (и известни) книжарници са Barns & Noble, Shakespeare & Co, Rizolli... В Greenwich Village има и малки квартални книжарници, които определено си струват и е хубаво да не ги пропускаш.


Четенето ти в Ню Йорк беше пред българска и американска публика, какви са според теб разликите между двете публики? Как приема американската публика българската литература? Интересува ли се според теб американският читател от литературите извън своята собствена?

От няколкото четения, които досега съм имал в чужбина, винаги оставам с едно и също ведро впечатление – много ми харесва неподправения интерес на публиката към текста. Дошлите да слушат правят точно това – слушат текста и той определя мнението им за автора. Така беше и сега. Що се отнася до втората част от въпроса, американците рядко имат достъп до българска литература. И това, струва ми се, е наш проблем, а не техен. Ние трябва да променим нещо. 
Четенето в българското консулство, заедно с Лий Каплан (с нея участвахме и в Sozopol Fiction Seminar миналата година - и двете събития са организирани от фондация "Елизабет Костова")

Какви според теб са начините да се експортира българска литература в чужбина? Литературните четения са камерни, как това може да стане в по-голям мащаб? Какво според теб трябва да направят българските издателства и автори в това отношение? 

Далеч съм от позицията да давам съвети, но съм се замислял по този въпрос. Според мен проблемът ни не е в езика – има такава популярна теза, че българският език е, видите ли, малък и това ни спъва. Аз също я споделях, докато не осъзнах, че произведения, написани на по-„малки“ езици, се превеждат безпроблемно на английски и това тутакси ги прави фактор в световната литература. Така че ние нямаме никакво оправдание. За съжаление ще се наложи да работим в тази насока, вместо да се оплакваме. 

Американската литература е родила имена, като Фицджералд, Хемингуей, Милър, Вонегът, Буковски...какво продуцира в момента тя, има ли съвременни автори, които след години ще останат, като знакови имена? 

Списъкът е достатъчно дълъг, всеки опит за изброяване означава да пропуснем важни имена за сметка на други. Затова бих припомнил само, че и поетичната традиция на тази страна е много силна. И съм щастлив, че напоследък у нас се превеждат американски Поет-лауреати от последното десетилетие – говоря за Тед Кусър, Били Колинс. Разбира се, те отдавна са знакови имена (все пак са и вече възрастни), но дълго време „липсваха“ на български.  
Кои уроци трябва да научи българската от американската литература? 

Струва ми се, че урокът е един и може да се научи отвсякъде, не само от американската литература – просто махленското мислене трябва да изчезне. Ще ми се да се създава литература от гледна точка на вечността, а не от гледна точка на премиерата. Да се вълнуваме повече от естетическата стойност на текста, а не от мнението на познатите. Не бива да сме си толкова интересни помежду си. Това е нездраво, до нищо не води. 

Би ли живял в Америка, какво би те спряло да заминеш и какво би те задържало там? 

Бих живял на различни места, но все още никъде не си се представям окончателно, веднъж завинаги. Може би с годините ще добия яснота по въпроса, на 26 ми е позволено да се чудя. Но едно е сигурно – най-добре е да живееш на място, където виждаш, че има смисъл от това, което правиш. 

Връщайки се в България и отърсвайки се от първоначалният културен шок, как би обобщил пътуването си в САЩ? Какво ти даде то, и как такива пътувания се отразяват на твоето творчество? 

Отразяват се благотворно, имам нужда от тях, защото така се чувствам по-свободен. Глътка въздух са. А и човек може реалистично да оцени нещата, когато поглежда по-често отвъд собствената си ограда. 
В следващата ти поетична книга ще има ли и късчета Америка? 

Подозирам, че да.