неделя, 17 май 2015 г.

Четения в Берлин и Хамбург

Ще имам две четения в Германия идната седмица. Ако сте наблизо, заповядайте: 

19 май – Берлин 
Die Galerie Cankova und der Salon für interkulturelle Projekte „Windscheid“ laden herzlich zur Lesung mit dem Dichter Ivan Landzhev ein. Die Moderation macht Roumen M. Evert. Die Lesung findet am 19.05.2015 um 19 Uhr in der Windscheidstraße 12, 10627 Berlin statt. 

20 май – Хамбург 
Schrägen und andere Inneneinrichtungen 
Iwan Landzhew (Bulgarien) 
Lesung | deutsch-bulgarisch 
Mittwoch, 20. Mai 2015, 19.00 Uhr 
Makerhub Café, Kulturetage Altona, Große Bergstraße 160, 22767 Hamburg Altona 
Eintritt 5 Euro | Ermäßigt 3 Euro 
Veranstaltet von der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. und (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v., in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung. 



Illustration: Pia Ellenberger HTK 2013

понеделник, 11 май 2015 г.

Бележки под „Левиатан“

Текстът е публикуван във "Факел" - тук.

На рандеву с корумпирания гротесков кмет един православен свещеник цитира посланието на ап. Павел до римляните, глава 13. По-точно онази популярна част, гласяща: „... няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Цитатът дори се повтаря два пъти в две различни сцени, филмът настоява на него. Защото, видимо, от тези думи, разбрани буквално, произтича и безизходицата на индивида срещу системата.  Оказва се, че именно представителите на системата вярват в Бог (нещо повече, Бог е de facto работодателят на кмета), а индивидът – не. Той, като библейския Иов, губи всичко с Божието благоволение. Но за разлика от Иов, Николай на финала не ни е показан върнат към щастието и благодатта. Коля си остава губещ.
Думите от Св. Писание се разбират от властта не само буквално, но и удобно – кметът се успокоява от срещите с достолепния архиерей. Дотолкова се успокоява, че продължава да върши зверствата си с още по-голям размах (даден му е картбланш отгоре). Той искрено вярва, че Бог е от неговия отбор. От другата страна московският адвокат Дмитрий, приятелят на Николай, гордо повтаря, че „не вярва в Бог, а във фактите“. Коля пък не вярва в нищо. Всъщност, вярва на жена си и няма представа колко се заблуждава.
Изтъквам всичко това, защото помоему в него е и главната идея на „Левиатан“. Тя се люшка между два велики текста, единият поезия, другият проза – книгата на Иов и трактата „Левиатан“ на Хобс – но не се припокрива изцяло с нито един от двата. Намирам я другаде: в предупреждението за кривото разбиране на тези стихове от Римляни 13. Внушителните картини на Звягинцев ни показват каква убога действителност може да породи едно такова разбиране. Ако властта е дошла от горе надолу, вместо от долу нагоре, ако никой „не е упълномощен“ да я поставя под въпрос, ако всичко е оставено на самотек – не води ли точно това, пита Звягинцев, до мракобесие, нравствено затъпяване и впиянчена апатия? Не се ли превръща и собственото ни съзнание в отдалечена, глуха провинция, до която добрите новини пътуват прекалено дълго, за да стигнат изобщо?  
Съвременните светски общества са избрали да не четат Римляни 13 буквално. Затова и в конституциите ни (например в българската, а и в руската) пише нещо съвсем друго – че властта прозтича единствено от народа. Ако ще и Бог да е отговорен за появата на народа, все пак Той е оставил народа сам да си избира недоразуменията. Това легитимира и изконното право на оспорване, на протест. В „Левиатан“  на Звягинцев същото право е недостижимо за протагониста Николай. Той не може да направи нищо, а ако трябва да сме честни и не се опитва да направи кой знае какво.
Зрителят съчувства на Коля за несправедливите загуби, но всъщност във филма няма добри хора. Кметът е лош и архиереят е лош. Това, че двамата са дупе и гащи, е вече много лошо. Но Коля, Лиля, адвокатът Дмитрий, синът Ромка, семейните приятели – и те не са добри. Заради трагедията е лесно да им състрадаваш, от време на време им се смееш, но се оказва непосилно трудно да обикнеш някого в това северно градче. Кметът Вадим е чисто зло, но той не е виновен, че Коля пие. „Кой е виновен?“ пита Херцен още в 40-е години на XIX век. Русофобите със задоволство бързат да издекламират приписвания на Салтиков-Шчедрин цитат: „Ако сега заспя и се събудя след сто години, на въпроса „Какво става в Русия?“, ще им кажа: „Пият и крадат“. Русофилите (изкривено понятие днес) пък критикуват филма за всичко друго, само не и за това, за което си струва да бъде критикуван. Естествено, голям процент и от едните, и от другите не са гледали филма, не са чели това, което цитират, и няма да го направят в този живот. Затова и мненията им са така солидни и категорични. Дискусията около „Левиатан“ тръгна в странна посока от самото начало, навярно заради времето, в което се появи. Веднага беше обявен за „поръчков“, нищо че е започнат през 2008-а, а историята-прототип се е случила с американец от щата Колорадо.
В Русия най-острите критики срещу филма очаквано са заради политическия елемент в него – впрочем, съвсем слабо засегнат, поне откъм злободневната му страна. Но самодържавието е традиционно чувствително и не обича да му се говорят лоши работи, дори да се загатват. Държавните канали в момента възпяват новото руско оръжие, но мълчат за международната победа на руското кино с „Левиатан“. А това е първият Златен глобус за Русия в категорията „най-добър чуждоезичен филм“ след екранизацията на „Война и мир“ на Бондарчук в далечната 1969.
Проблемът на лъжепатриотите, болните националисти и радикалите е, че обичат държавата си лицемерно и пошло. Развяват я на показ наляво-надясно, а каквото не е за обичане, го крият. Те се обиждат от такива филми, защото се тревожат, че се излага родината и, ужас, какво ще си помислят хората за нас тук. Само че истинската любов към родината не е това. Тя прилича повече на любовта към семейството – знаеш им недостатъците на всичките си роднини, но пак ги обичаш. Какво да ги правиш, ти не си ги избирал. В този смисъл на мен ми изглежда, че Звягинцев обича Русия. Руските националисти (и конформисти, което в днешния им микроклимат е едно и също) сега са обидени, че руснакът в „Левиатан“ бил показан като прекалено псуващ и пиещ, а това не отговаря на истината. Добре, така да бъде. Все пак окончателната картина на филма си остава руска. Не съм съгласен с тезата, че ако например сменим водката с ракия, чудовището Левиатан ще заплува в нашенски води, ако сипем текила – в мексикански и т. н. Тя звучи политически коректно и е добра за церемонии, но не е съвсем вярна – случката може да произтече навсякъде, властта може да упражни насилие над гражданина където и да е, да, но конкретната действителност е руска. Не толкова заради пиенето и феодалната местна власт, колкото заради същите тия срещи между кмета и архиерея. И „проникновените“ критици на либерализма днес, тези, които виждат в руското православие сега едва ли не последната „алтернатива“ на западния декаданс, би трябвало да се замислят сериозно за това – за срастването на абсолютната държавна власт с институционалната религия. Този зловреден съюз би трябвало да ги тревожи, защото не е нормален и не е „симфония на властите“ по византийски. Типичен и добре познат от историята е. Но не е нормален, а чудовищен – Левиатан.
Побързалите да обявят филма за „антируски“ можеха да го критикуват от къде по-основателни позиции. Например в структурно отношение – заради това, че докрая ние не узнаваме почти нищо за героите. Заради някои закономерни питания, които изникват: защо изпеченият московски адвокат, по-умен от всички в тази безнадеждна провинция, се качи толкова лесно и наивно в колата на кмета? Защо Лиля направи това, което направи в гората, пак пред всички, пренебрегвайки риска? Защо кметът се е хванал точно за къщурката на Николай, при положение, че на километри по бреговата ивица няма нищо? Какъв точно е „кярът“ му? Тези въпроси не са заяждане, те се появяват от само себе си, ще си ги зададат и много други зрители на излизане от салона. Актьорите са безупречни, диалогът е пестелив и силен, но мотивацията на характерите остава неясна на много места в сценария. И не е пресилено да се каже, че в „Левиатан“ природата действа по-мотивирано от персонажите. Те са ни показани като далеч по-стихийни и изменчиви от нея. Пред очите ни уж се редуват кадри на природна пустош, а наистина пусто е вътре в хората. Символиката е наситена, богата и подчертано библейска – от рибите на фабричната линия, през гробището за кораби, та до скелета на кита. Всяка картина е дълбока и вълнуваща, виртуозно изпълнена. Но в душите на тези хора си е все така празно и тягостно.
Пейзажите са много по-издържани от портретите в „Левиатан“. 
Това е и една от основните причини да не смятам филма за шедьовър, макар и да е очевидно, че говорим за силно, впечатляващо кино. Звягинцев не е „новият Тарковски“. Такова глуповато определение звучи зле и за двамата. Но „Левиатан“ е важен, стойностен и – нека не го отричаме – своевременен. Колкото до въпросите за Иов, Хобс, за вертикалите на властта и прегръдката с църквата, за щампите или не-щампите, за скелетите и за духа – зрителят в последна сметка ще реши сам. Или (уви, по-вероятното) ще е решил още преди да гледа.