вторник, 9 септември 2014 г.

Срещу спокойствието

В последните няколко години Лев Николаевич Толстой се превърна в нещо като семейство, мой много близък роднина. И не мисля, че причината е само в професионалните занимания с него. Все още съм като ударен по главата от това, че преди три месеца бях там, в Ясна Поляна и видях дома, пътеките, гроба му.
Това е нещо и отвъд литературата, трудно е да се обясни.
А отвъд литературата по традиция ценят популярните аспекти на неговата проповед – несъпротивлението на злото, цялата етика на толстоизма и т.н. Всичко това неизменно върви в пакет с визуалната представа от късните му портрети и фотографии – беловлас старец, който заканително ни обяснява какво трябва да се прави.
За мен и това не е главното у него. Дори си мисля, че е малко встрани от главното.
Досега нищо, в никоя вдъхновяваща историческа личност, не ме е впечатлявало толкова много, колкото тази постоянно непримирима, неспокойна и търсеща природа на Толстой. Главозамайващо сложен човек. Льовушка (фамилиарното отношение тук е оправдано, а не безвкусно) е може би най-точната дефиниция за необятна, безмерно богата в чувствителността си личност.
Любимият ми цитат, свързан с това, дори не е от книгите, а от едно писмо до леля му. В него няма никаква илюзия за достигане на душевен мир, а точно обратното. Затова го ценя повече от всяка философска рецепта. Звучи така, превеждам го набързо и свободно тук:

„За да живееш честно, трябва да се втурваш, да се объркваш, да се блъскаш, да грешиш, да започваш и да оставяш и после пак да започваш и пак да оставяш, и вечно да се бориш и да се лишаваш. А спокойствието – то е душевна подлост.

Заради това и лошата страна на душата ни желае спокойствие, не предвиждайки, че с него идва и загубата на всичко онова в нас, което е прекрасно, не човешко, а дошло от Там.”

Толстой е рязък както обикновено, но действително - и в най-доброто желание за постигане на живота като спокоен и кротък наниз от дни... личи нещо бюргерско, "да се уредим, да си ни е хубавичко", което е отблъскващо. С всяка философия тип-рецептурник би трябвало да се внимава, защото неизменно има нещо пошло (а и лъжливо) в това да искаш да си се уредиш и да ти е мирна главата. Главата ти няма как да е мирна.
В личността на Толстой, във и извън литературата, това личи по-ясно отколкото при всеки друг. Непрестанното и криволичещо пътуване на духа му, заедно с всичките противоречия и грешки (именно с тях!), го издига наистина високо. Днес е рождената му дата.
 

вторник, 2 септември 2014 г.

„Ние според мансардата“ на Аполония. И досега.

Представянето на „Ние според мансардата“ на Аполония е в сряда, 3 септември, от 18 часа в Художествената галерия. За мен е удоволствие, позволявам си и едно плахо очакване удоволствието да бъде взаимно. Добре дошли сте.
Сега две-три неща, които традиционно избягвам да споменавам, защото се опасявам, че са лигави... Приемът, който тази книга среща – на всичките ѝ представяния досега, на различни места из България – продължава да ме кара да се чувствам неловко, необичайно развълнуван и трогнат. Читателските отзиви, които получавам, също. Благодаря. 
Още веднъж пускам тук линк към рецензията на Иван Теофилов, защото в нея са най-ценните думи, които съм чувал досега по повод стиховете ми.
Да, „писането е нещо като движение из пейзажа на живота“. Доколкото в реалността това движение е объркано до степен на абсурд, писането го кара да изглежда плавно и целенасочено. Дори мъдро. Или както е според една известна дефиниция, поезията е „clear expression of mixed feelings“. 
По време на цялото това движение из пейзажа на живота (доколкото съм разбрал нещо и съм се опитал да го покажа) само две събития носят усещане за някакъв смисъл и трайност. Те са: създаването на нещо и даването на нещо. Първопричината и на двете е една и съща – любовта. 
Сиреч пътят е, за да стига ближен. Дори най-оздравителният скептицизъм не може да обори това. И Слава Богу.
според една тукашна мансарда