събота, 20 декември 2008 г.

Няма заглавие

Публикуваха ми това в днешния брой на Монитор (във всеки съботно-неделен брой има страница за поезия и проза).

сряда, 10 декември 2008 г.

Tом Уейтс - кафе, цигари и пакости. Докторите да вървят по дяволите

Вездесъщият Том Уейтс беше рожденик на седми. И освен, че споделяме сходен вкус към шапки и гледища за разни неща, напоследък постоянно слушам и преоткривам The Early Years - чувството да ставаш все по-голям фен е много хубаво и нахално-завладяващо!

Едно от най-важните ми негови парчета въобще е Underground и бих сложил линк, но не откривам такъв (текстът поне е вседостъпен и е препоръчително да се чете и запомня - например от тук).

За сметка на това намирам култовата сцена от Coffee And Cigarettes на Джармуш, в която Иги Поп и Уейтс водят най-нелепия, прекрасен, смешен, абсурдистки диалог. Могат да му съперничат само тези на Джулс и Винсънт от Pulp Fiction и безспорният фаворит - пак разговор в кафене, но от Reservoir Dogs.

Ще ми се да постна и една изрязана сцена от филм, в която Уейтс сваля с точни и изпитани реплики баба на преклонна възраст. Помага му и добрият вкус към шапки и гледища за разни неща - дотам, че накрая бабата го нарича пакостник. Този добър вкус за шапки и светоглед (нали ни е сходен, та знам) винаги помага поне дотолкова с жените, че да ти кажат пакостник. По-добре е от нищо.
За съжаление, след като я разказах, няма да постна и тази сцена, защото отново не намирам адекватен линк. Все пак, при желание да гледате такива глупотевини, мога да ви препратя оттук.

Накрая към настоящата ми мания от The Early Years: подкупващо леко и опростено парче на пакостник. Пее се за пакости, тоест за хубавите неща. И за докторът, който е уверен, че I'll be alright... But I'm feeling blue. Докторът не разбира, като повечето.

неделя, 7 декември 2008 г.

Парижки квартири

На Хемингуей


На дебел гълъб в двора на църквата Saint Germain des Pres, уловен в кадър докато се изтупва от клона на квартирата си. Понеже е дебел.На българи, които комуникират със света на някакъв странен език и не дават "eberjament", въпреки че имат "kouxniya, baniya, i toaletna otdelno, dvor". Няма ала-бала.

René Descartes Superstar

Представете си Декарт като супергерой и методическото съмнение като основно оръжие в списъка на неговите суперпауърс. Надписът от това място напомня точно на надпис от комикс. Или на надпис, рекламиращ марка сърфове. Или нещо такова, не знам, но е доста авторитетно.

Тук, в църквата Saint Germain des Pres, е гробът му.А ето и Дървото - то е на Rue Descartes.
На същата улица е и мястото с Верлен, Хемингуей и манджите в тяхна памет от предния постинг. I don't let dead writers ruin my appetite, therefore I'm French (?).

понеделник, 24 ноември 2008 г.

Меню Гробове

"и скоро, и на пук на всичкия сарказъм"
Пол Верлен

Французите са прекрасни хора, чиито апетит не се смущава от нищо. На стената на тази сграда има три табели. На първата пише, че в сградата е умрял Пол Верлен, на втората, че е живял Ърнест Хемингуей. На третата е показанo вкусно блюдо в ресторанта La Maison de Verlaine (да, днес тук има ресторант).
Следващите са от гробището на Монпарнас. До гробовете не видях ресторант.

Двамата заедно. Като корица на книга
Бекет
Пак...
За да затвърдим
Александър Александрович "Тишайший"
ШахматистиПозицияБодлер в компанияОстаналото е литература.

четвъртък, 20 ноември 2008 г.

Двама древни и доста поезия. И въздържание (ама не веднага)

Днес (вече вчера) говорих за Августин и ап. Павел в една прашна малка аудитория. За първия модерен човек, доколкото е автор на първата автобиография в Западния свят, и за другия, написал кажи-речи половината Нов завет - апостол на необрязаните. Беше хаотично, но мина забавно и интересно. Говореше ми се през биографии, защото могат да се прокарат доста паралели между двамата първоначални езичници, поживяли си доста... светски преди да се обърнат в християни. Само че трябваше и аз да обърна - говоренето - през ключови етически категории. През X книга на Изповеди и Посланията към Римляните и Коринтяните (I, II). Не знам защо докато цитирах един от най-известните новозаветни текстове, Химна на любовта (I Кор. 13), се сетих за любим цитат от Изповеди, само че не от X книга. Той също е любовен и гласи следното:

"Дай ми целомъдрие и въздържание, дай ми, но не веднага!"


Хората премного бързат да бъдат целомъдрени. Може би ако масово знаеха, че самият църковен отец е молел за отсрочка на младини, нямаше да бързат толкова.
После бяхме на голямо поетическо четене в 65 аудитория, където е просторно и всичко се чува добре, и хубавото, и не толкова хубавото. После бири в съвсем непросторното 703, където пак се чувахме добре и си говорихме за всичко. Там дават напитките веднага, без капка въздържание и целомъдрие. Добре е.

неделя, 16 ноември 2008 г.

A Moveable Feast

лед остроумния и забавен "Париж" на Киноманията вчера, се вдъхнових да сложа тук още снимки от прекараното си време в града. На следващата снимка можете да видите как изглежда човек, който се подсмихва тихичко на най-кичозната структура, изпъкваща сред малкото такива в този велик град.Следващата снимка е от La Defense, частта с парижките небостъргачи, и на нея не се виждат някои от най-високите бизнес-сгради в Европа. Макар и да прави впечатление, че там дори и тези фалосовидни изстъпления са построени със стил, те не могат никога да бъдат толкова интересни, колкото старото в Париж. Затова в La Defense си намирах занимание, като търсех послания във фотографиите:

Самоархивирал се, zip-нат клошар, полегнал удобно точно на Rue des Archives.
Мирно съжителство на хора и гълъби пред Notre Dame.
Офисът на Божия служител вътре в Notre Dame. В този офис, съобразили се с приемното време на служителя, трябва да влезете, за да се изповядате като добър католик. В иначе старинната катедрала.Позитивни емоции и непринудени усмивки на Pigalle, които нямат нищо общо с репутацията на мястото.

Люксембургските градини. И доволен човек.Последната фотография е много сериозна. Тя е апел насилието да спре. Говоря, разбира се за насилието над зелените светофари във Франция. Заснет виждате един безпричинно обезглавен зелен светофар, никому несторил нищо лошо. Ако искате това да спре, вече знаете къде да се подпишете от един по-стар постинг. В църквата, която се вижда зад светофара, са погребани Жан Расин и Блез Паскал. Но специално за важните покойници в живота ми, които издирвах в Париж, ще разкажа по-натам.

понеделник, 10 ноември 2008 г.

l’Eléphant Noctambule


Това е малкото обозначение над Café de l’Eléphant, което се намира на номер 40, булевард "Бомарше" в Париж. За него пише Хенри Милър в "Тропикът на рака" - ходил е там заради своята любима проститутка, на която също са посветени страници в романа: "As I say, she was different, Germaine. Later, when she discovedred my true circumstances, she treated me nobly - blew me to drinks, gave me credit, pawned my things, introduced me to her friends and so on".
Кафенето носи името си поради маркетингови причини - през една нощ на 1912 от цирка избягва слон и несръчно проправяйки си път, потрошава заведението. Собствениците видели в инцидента възможност за реклама и кръстили кафенето си на злосторника. По-късно, не знам кога, става l’Eléphant Noctambule, каквото пише и днес. А днес, разбира се, не е нищо особено и мисля, че клиентите, които съсредоточено гледаха футбол докато аз с трепет пиех бирата си, точно тези клиенти, дори не подозираха за проститутката с щедрата душа от едно време. Именно заради това изядохме чипса не единия.

четвъртък, 30 октомври 2008 г.

Шоколад, шампион и някои неясноти около Платон

Днес спечелих един шоколад на улицата. Вчера Ананд спечели мача в Бон - горе долу с толкова усилия в последната партия, с колкото и аз спечелих шоколада. Предсказанията ми от предния пост се сбъднаха, но като всички предсказания и тези бяха просто най-логичните предположения. Така че нищо необичайно и странно не се е случило.
Странно ми се стори преди три дни когато бях на практика в едно училище и слушах безумни неща да излизат из устата на преподавател. Госпожата предложи на учениците следното упражнение - по един афоризъм от известен мислител и въпрос към кое направление принадлежи: гносеология, етика, антропология, естетика, онтология. Сигурен съм, че самите автори на фрагментите трудно биха отговорили, камо ли децата в класната стая. Подобно възпитание в догматика, там където догматиката трябва да изчезне и да се поощрява множественост в мисленето (часът по философия е точно мястото да се случи това), ми се струва странно. Стигна се до интересни резултати: "Познай себе си" на Сократ било гносеология (някой си изкряска "гнусология"), защото съдържало "познай". Ами хубаво, ама то съдържа и "себе си". Единайсетокласниците отговаряха различно и после разпалено питаха защо този и този отговор да не е верен. Единно обяснение не им се даде. Истината е, че аз не бих могъл да отговоря на такъв въпрос. Сигурен съм, че и Сократ би повдигнал рамене.
Сетне в часа научих, че Витгенщайн е онтолог, понеже прословутото първо изречение от Трактата се отнасяло до битието (а битието имало връзка със съществуващото). Някъде по това време съвсем ясно чух как Витгенщайн се обръща в гроба... Сред другите строги определения, постулирани в този XI клас преди три дни, се нареди и това, че фрагментът на Паскал за човекът-средина е, разбира се, антропология и нищо друго. Имаше още няколко, но се старая да не ги помня. Часът завърши със сериозния въпрос "Е, ясна ли ви е философията на Платон?", след който се наблюдаваше известно колебание сред учениците. Лично видях няколко, на които не им беше ясна и подозирам поне още трима. И на мен не ми е ясна.

неделя, 26 октомври 2008 г.

Злорадство

Вече и аз започвам да се притеснявам, че ставам лош човек. Оня ден усетих съвсем отчетливо как ми става приятно от това, че Владимир Крамник губи мача си с Ананд!
Зная, че това е ужасно, може би дори е признак на дребнавост и злонамереност с типичен български оттенък. Зная, че загубата на гросмайстор Крамник няма да повлияе драстично на моя житейски път. Напълно съзнавам, че Владимир Крамник не е направил никога нищо лошо на мен или близките ми. И въпреки това... Когато приключа с дневните си ангажименти и видя на компютъра си резултатите от Бон, когато видя с какъв устрем, с каква решителност губи Крамник - неволно се усмихвам като дете. Усещам лек душевен гъдел, приятно стопляне на стаята, тутакси щом разбера от руски сайтове (от тях предпочитам да го научавам), че Владимир отново е претърпял тежко поражение. Например, прибирам се вечер след изморителен делник, приготвям си топъл и ароматен чай, чай с ром или ром с ром, или каквото и да е приятно малко питие, протягам се и поглеждам в мрежата за резултата. О, да - Крамник не ме е разочаровал. Уверявам се пак, че "и щастието съществува", както пише Христо Фотев - достатъчно е да се вслушам в тишината на сърцето си (така съветва поетът) или да се вгледам в таблицата с точките. Срещу името на Крамник никъде няма цяла точка! Има три нули. А до края на мача има три партии. И най-хубаво ми се струва това, че на Ананд вече е нужна само половин точка от оставащите три партии, за да спечели двубоя. Обаждам се на някой приятел, който се интересува от шах и го питам видял ли е загубата. Понякога и приятелите ме изпреварват с питането: "Иване, видя ли днес как Ананд го размаза?". Да, видях, казвам им...
Този мач никак не се получи оспорван и аз забелязвам как това също ме радва - всеки път щом си го помисля. Приятно е и да се гледат пресконференциите след партиите, когато Крамник хладнокръвно отговаря на въпросите, и изобщо показва мъжество, за което го поздравявам, но най-вероятно се чувства ужасно и се срамува. Със сигурност го е срам, че губи така безропотно, както и мен ме е срам, че се забавлявам искрено с това. Виждате ли, най-лошото е, че мен ме изпълва със задоволство не толкова превъзходната игра на индиеца, колкото самата безпомощност на гросмайстор Крамник в този мач. Тя е една съвършена безпомощност, от нея няма какво повече да искаме. Но мисля, че бих се забавлявал и още, ако Крамник вземе, че спечели някоя партия до края, за да загуби по-драматично на финала. Ей така, за suspense.
Разбира се, това мое задоволство надали има нещо общо със случилото се преди две години на мача Топалов-Крамник в Елиста. Надали. Сигурно е от чиста проба лошотия, от мерзост и лошавина, but it feels good. Признавам. Даже, ако трябва да изброявам нещата от втората половина на октомври, които най-много ме забавляват, то това са: 1)трилогията на Бекет, 2)новите епизоди на Southpark след лятната им почивка, 3)самоизтъкващата се човешка глупост (не при всички хора) и 4)загубите на Крамник от Ананд. А ако ги класирам е възможно неволята на гросмайстор Крамник да отиде и по-напред.
Вижте само каква прекрасна, образцова партия е загубил тук! Крамник наистина е гениален шахматист (трябва да сме глупаци, за да твърдим обратното) и когато губи, става съавтор в чудесни произведения на шахматното изкуство.
Но той притежава също и рядък ораторски талант, който си съперничи само с този на бг мениджъра Силвио Данаилов. Например помня как преди мача Крамник беше подхвърлил, че просто е дал титлата "назаем" на Ананд, който я спечели на турнир, и че истинският световен шампион трябвало да се определи именно в мач. Точно така е, той ще се определи в този мач. Може би още утре.

понеделник, 13 октомври 2008 г.

Петиция

Да спасим Исландия!

Всеки ден в европейския столичен град Рейкявик се будят и отиват на работа около 120 хиляди души. От известно време насам те живеят в постоянен страх (и това оказва своето влияние когато ловят риба), защото държавата Исландия е пред фалит. Истина е, една държава също може да фалира. Пък била тя и световна сила в риболова. Знаехте ли, че риболовът представлява над 50% от износа на Исландия?

В Исландия се намира най-старият гейзер на света. Освен него има и редица други гейзери. Също така вулкани, ледници и забележителности. Всичко това ще изчезне ако не спрем навреме грозящият страната фалит. В Исландия има четири национални парка и около 75,000 исландски коне. Исландският кон е малък, но може спокойно да носи на гърба си възрастен исландец. Като цяло е подскоклив и приятелски настроен към хората, но това топло отношение едва ли ще се запази, ако настъпи окончателен фалит в родината му.

Освен исландските коне, държавата е дала на света много хора на изкуството и изпълнители като Бьорк и... други. Ако Исландия фалира, Бьорк може би никога вече няма да издаде албум. Вярно, че това никак не звучи толкова лошо... Но "да проявим търпимост към Бьорк" ще бъде слоганът на една бъдеща подписка. Да се върнем на настоящата.

Най-високият връх в Исландия, Кванадалсхнюкюр, се издига на внушителните 2119 м. надморска височина. И нека не забравяме, че легендарният шахматен гений и единадесети световен шампион, Робърт Джеймс Фишер, през 1972 достигна своя връх, спечелвайки титлата също в Исландия. Тази година почина - също в Исландия.

Така че сложете своя подпис днес и подкрепете доблестната кауза! Нашето дело е право! Освен подписите, събираме и материални помощи за риболовното дружество на Hafnarfjörður (третият по големина град в Исландия) - плувки, корди, макари, кепчета, кукички, чепарета, захранки и воблери. Всеки може да помогне с колкото му позволяват средствата. Важното е да е от сърце, все пак ни обединяват не парите, а искрената заинтересованост. В процес на обмисляне е и производството на серия от щамповани тениски с надпис "П.И.Ч." (Подкрепете Исландия с Човечност).

Ако не участвате, значи най-вероятно сте ксенофоби без човечност или по-лошо, имате нещо против понитата и гейзерите. Не знам за всички вас, но аз не мога вече да се будя невъзмутим всеки ден, знаейки за исландската участ. Сигурен съм, че по подобен начин са се чувствали и повечето европейци по време на нашите февруарски събития от 97-ма.
Бих искал да живея в един по-добър свят, в който исландските кончета са все така дружелюбни и риболовът процъфтява. Искам Бьорк да спре да издава албуми по естествен път, а не заради криза в родината си. Наистина искам.

Станете част от една хуманна инициатива като покажете съпричастност в полето за коментари долу след този постинг. Когато се събере впечатляващо количество подписи (примерно пет) можем да изпратим всичко това в исландското посолство. Е, няма защо да крия, много е вероятно и никога да не го изпратим където и да било. То всъщност и няма исландско посолство у нас. Но не е ли по-важното да покажем, че не сме безразлични?
Все пак, ако още изпитвате някакви колебания дали да участвате, само ще ви попитам: "Hver á sér fegra föðurland"? Навярно веднага сте познали строфата, но за по-разсеяните ще припомня, че това на исландски значи "Кой има по-хубаво отечество?". Е?

Заедно за стабилна Исландия!

***
Факти за Исландия четете тук. Тук може да се чуе химнът на страната с вокали, тук - без. Тук има истинска снимка на Бьорк, но кликвайте на своя отговорност. Пълният текст на химна, заедно с превод на английски, може да се открие тук.

четвъртък, 9 октомври 2008 г.

Warren Zevon за напреднали

Преди няколко дни се разболях за няколко дни. И пропуснах да отида на важно място, заради което се поядосвах известно време. Имах висока температура, повръщах, не можех да напиша нищо и ми беше тъпо за Константин Павлов. Никога няма да видя този световен поет, който просто се е случило да се роди българин и дълго време някакви идиоти да му пречат да пише. Ето тук нещо от него, което много обичам.
Искам да кажа също, че докато всичко това се случваше през тези дни, един чисто бял котарак ближеше струните на китарата в стаята и я разстройваше, което ми се стори много приятно. След известно време котаракът си тръгна, а аз се оправих.
За добро настроение по няколко пъти на ден си пусках ето това парче на Warren Zevon. То много точно улавя и описва състоянието на преебие, като едновременно с това е и ужасно забавно.

Warren Zevon е един от най-читавите автори на песни, живяли някога изобщо. Подобно на Константин Павлов и той е мъртъв. Тук може да се види последното му интервю при Летерман, след като вече отлично знае, че ще умре от рак и се шегува с това доста непринудено.

неделя, 28 септември 2008 г.

BEWARE The Genius Of The Crowd

Тия дни прочетох последното излязло на български от него - сборникът с разкази "South Of No North" (от 1973). Преводаческото решение у нас е "На юг от никъде" и прозата вътре си струва. Ако първоначално изглежда недодялана, то... точно в това й е чарът. При истински добрите такова писане не значи разказваческа немощ, а сила и свобода. Но е трудно да убедиш гениите нa тълпата в това.
Самият Буковски чете стихотворението по-долу и в него иде реч тъкмо за злия гений на множеството. Демонът на сбирщината (да напомня само, че латинското genius е равнозначно на старогръцкото δαίμων (daemon). Той е опасен и не си поплюва, мрази перфектно и обича посредствено, този гений на тълпата. Beware.

понеделник, 18 август 2008 г.

Well It's The Alley Cat

back up in this with a fresh pair of sneakers... and a Jersey accent

Отпуската вече ме отпусна от двуседмичната си хватка и ето ни отново след рекламите. Не ми провървя съвсем със самото почиване и релаксът не успя да се случи на 100 процента - както обикновено. Затова след като се върнах попитах разни приятели те как са прекарали отпуската ми. Рекоха - "добре". Хубаво е да правиш хор
ата щастливи, пък ако ще и с отсъствието си. Що се отнася до присъствието, със сигурност знам, че то е зарадвало майка ми и е ядосало котарака ми. Тръгнах си от Сливен с множество белези по ръцете от него - красивите неща са отвратителни, ужасно хапят и драскат през цялото време, а в човешки вариант и говорят глупости.
Любопитен се оказа пътят и в двете посоки - на отиване се сблъсках с онова прекрасно балканско недоумение от нормалното поведение на човека отсреща. На автогарата изневиделица непознат човек предложи на мен и двамата приятели, с които пътувах, да ни закара със своето такси-ван на цената на автобусния билет. Веднага го заподозрях в какви ли не дейности, на които външният му вид съвсем не отговаряше и дори без да се усетя, запомних номера на колата. Все пак се качихме. През целия път не се включих в приятелския разговор, който услужливият човек поде, освен един два пъти, само за да се заяждам за нещо и да разбера лъже ли за еди какво си. Подозрението ми нарастваше със всеки следващ учтив жест от негова страна. Например много по-малко го подозирах преди да ни пусне телевизия и музика в таксито. А това, че се съобрази с нашите жанрови изисквания и пускаше каквото кажем, вече ми се стори прекалено. Никога досега пътят по магистрала "Тракия" не ми се е виждал чак толкова неравен.
За капак на всичко, когато стигнахме Сливен, закара всеки от нас поотделно до дома му. А ние живеем в различни квартали! Помогна на всеки един лично с багажа и взе колкото пари беше заявил предварително - цената на автобусния билет. Отчете и студентското намаление (!) и след тази проява на нахалство чашата вече преля. Сигурен бях, че нещо не е в ред. Дълго след като слязох, българското в мен така и не се отърси от чувството, че все пак нещо ме е прецакал, а другото в мен, по-човешкото, се срамуваше ужасно много от първото. Ние не сме психически подготвени да се държат нормално и добре с нас, ставаме нервни и раздразнителни от това. Може би ще се научим.
На връщане за София си взех автобуса, където поне бях спокоен със сигурната информация, че съм прецакан в рамките на нормалното. За забавлението на пътниците се погрижиха, пускайки мюзикъл с Кевин Спейси ("Beoynd The Sea"), което само по себе си би могло и да се отмине с мълчание, но това, което го прави по-интересно е, че всъщност нямаше звук. Това е първият мюзикъл, който гледам, без да съм си затананикал нито едно от парчетата. Явно Кевин Спейси просто не го бива. А на почивката забравиха да спрат dvd-то и филмът тръгна пак, за да го затвърдят пътуващите, не чувайки нито една от песните на легендарния шоумен Боби Дарин, човекът за чиито житейски път се разказва в лентата. Отново през целия път не се отърсих от чувството, че нещо липсва.
Снощи в "Хамбара" обаче не липсваше нищо, звук имаше и едни пичове свириха прекрасен джаз. Джазът сваля всички подозрения и гали настроението ти под брадичката. И ти се чувстваш като доволен котарак, хитър alley-cat с
блестящ поглед, дете на нощния живот, пълно с истории за котки. Наистина доволен, а не ядосан и драскащ като зверчето в Сливен при мама.
Докато си говорихме след изпълнението чернокожият перкусионист ме попита учуден как така говоря с акцент на човек от Ню Джърси. Казах му, че в тези части на града всички alley-cats говорим английски така. Посмяхме се - така е в софийските части на Джърси. После интернационалните пичове и френската дама се решиха да продължат в "Апартамента", а аз към апартамента вкъщи, за да дойда на работа днес.
Пияните ухилени хора през нощта са далеч по-естествени и по-малко подозрителни от позитивните добронамерени хора през деня.


понеделник, 23 юни 2008 г.

R. I. P. To The Great "Old Fuck"


Вчера го цитирах. Днес разбрах, че е починал. Джордж Карлин умря в неделя, на 71 години - най-популярната мръсна уста в САЩ, която всъщност к а з в а н е щ о. Никога не съм виждал на екран по-прекрасно ядосан на света човек. Светът се чудеше защо - той му отговори: "I have a very low tolerance level for stupid bullshit".
Ако има крале на стендъпа (умният стендъп, злостно сочещият с пръст лошите неща, а не безсмисленият), то те са само тези двама - единият Ричард Прайър и другият е той. Джордж Карлин.
При този субект говорим за един особен вид талант - това не са второразрядни смешки (до болка познати), те не предизвикват толкова хилеж, колкото мисъл. Възхитителен е редкият майсторлък да вземеш произволна дума и да изстискаш нейното всичко - не става лесно. Изисква специфична настройка и гледна точка към заобикалящото. Изисква един много красив цинизъм, зрял в главата ти през годините. Карлин ясно вижда творческото в това да си "тук само за шоуто": "I do like to point out that there is an artistic process involved in observing the world, interpreting it, and then writing something about it and performing it. It's the low end of the scale in art. Perhaps it's not fine art. But it is art. I found that out and it gave me a purpose and strength."
В последните години от живота си Карлин се определяше като "old fuck", нещо доста по-различно от "old man", както сам изрично посочи в последния си special по HBO. И продължаваше да сипе от своята инстанция на един видял две и двеста "old fuck". Здравето остава в тези случаи логично на по-заден план. И съвсем логично идва и крайният резултат. Джордж Карлин вече го няма. На косъм съм да кажа както в последния текст "и пак нищо", но той остави всъщност много неща. Предостатъчно е само това, че е успял с думите си да накара много хора да се срамуват искрено от собствената си глупост. Ако някой успее да накара поне един човек да направи някога същото, това пак си е сериозно достижение. Глупак не се засрамва току така. Не става с евфемизми.
Ето и някои от монолозите на Карлин, първият е точно за евфемизмите.
Още за кое е смешно, за гласуването, за аборта, за Божите заповеди, за феминизма... И за нещата!

"I think it's the duty of the comedian to find out where the line is drawn and cross it deliberately."

"I have as much authority as the Pope, I just don't have as many people who believe it."

"Fighting for peace is like screwing for virginity."

"Inside every cynical person, there is a disappointed idealist."

"The status quo sucks."

събота, 17 май 2008 г.

Диалектика


Днес Топалов загуби. От Бу! Ебаси. Много тъпо.
Виж тук.

Днес в "199" гледах "Старицата от Калкута" (Ханох Левин). Спектакъл на Явор Гърдев! Ебаси. Много яко.
Виж тук.

сряда, 14 май 2008 г.

Двама местят фигури и се шегуват (ама не съвсем като другите)

Днес се случи нещо чудесно - поседях редом (и поговорих) с Борис Василиевич Спаски! При цялото обилие от посредственост и незначителност наоколо, винаги е страхотно преживяване да пообщуваш за кратко с някой, за когото няма никакво съмнение, че е гениален. Този човек се е наложило Боби Фишер да победи през 72-ра, за да стигне до върха... В момента Спаски е на 71, по-жизнен от всякога, един от титаните на онази златна епоха, в която компютрите още не побеждаваха обидно хората и всичко беше някак по-творческо. Това е живата история на шаха и тя влезе най-непринудено във Военния клуб в София.
10-тият световен шампион е специален гост на Mtel Masters и днес коментира партиите от 6-тия кръг. Попревеждах малко, докато той подхвърляше духовити реплики в коментарите си, видимо доволен от интересния развой и... водката във VIP залата.
И двамата българи победиха днес, като партията на Чепаринов с китаеца отново привлече вниманието заради острите варианти. След първото си реми в турнира (с Раджабов) друг безспорен гений, лидерът досега Иванчук, се присъедини към анализите и показа етюден вариант за печалба. Иван го видя зад дъската и така си заслужи възклицанието на Спаски "Какой молодец!".
Нещо неописуемо е да гледаш как тези двамата си говорят за шах - с лекотата, която такава дарба предполага. И се забавляват.

четвъртък, 8 май 2008 г.

Епични битки във Военния клуб - Mtel Masters започна... подобаващо!

За пръв път откакто се провежда супертурнир на родна почва, партиите се играят във Военния клуб. Тази година организацията е изведена на ново равнище и гросмайсторите играят в ...стъклен.. аквариум. Да, това е думата. Аквариумът позволява те да се изолират от външните шумове, а публиката да си коментира на воля.
Всъщност, стъпвайки във Военния клуб, аз се озовах точно в коментарното студио при стари познайници - гл. ас. мс Радислав Атанасов от НСА, многократната шампионка за девойки Стефи Бедникова и (последният не е стар познайник, защото просто е много малък:) младата българска надежда фм Киприан Бербатов. Добре, че беше този млад трети братовчед на Митко Бербатов - от всички ни, той смяташе вариантите най-бързо:)

Към самия първи кръг -

Явно иновацията "Sofia rules" (това значи "софийски правила", а не, че София властва:) дава резулат в тези най-елитни от елитните турнири - на старта на Mtel Masters' 2008 нито една партия не завърши реми!

Теймур Раджабов - Василий Иванчук 0-1
Левон Аронян - Веселин Топалов 0-1
Иван Чепаринов - Бу Сянджи 1-0

Това са резултатите от първия кръг, който приключи днес. Прекрасни победи на нашите двама гросмайстори - обърнете внимание именно на тази част - за пръв път в турнир с такъв среден рейтинг (2737) играят двама български играчи! Единият не се нуждае от представяне, а за другия това ще е кръщене в състезание от подобен мащаб. Гросмайстор Иван Чепаринов долетя заедно с другия най-млад участник, Теймур Раджабов, право от Баку, веднага след завършването на Гран При там. Иван е мой адаш и връстник, с когото сме играли заедно по юношески първенства преди години. Още тогава личаха огромният му потенциал, фанатичната любов към играта и къртовското трудолюбие. В момента е вторият шахматист в страната след Веселин. Има всички шансове да влезе и да си остане (което е по-важното) в световния елит. Всеизвестно е, че Иван е главният анализатор и треньор в щаба на Топалов и носи лична отговорност за повечето от новите идеи, с които Веско изненадва съперниците си в дебюта (например бомбата 12. Nxf7 срещу Крамник във Вайк Ан Зее е негово откритие). Съвместната работа със световния екс-шампион помогна на Чепаринов да израсне с няколко класи за много кратък период от време и сега му се дава възможността да покаже на какво е способен. За пръв път двамата ще играят един срещу друг, което обещава да е интересно.

и отново към самия първия кръг, защото се отплеснах -

Веско взе днес важна точка от потенциален фаворит, срещу когото на всичко отгоре и беше губил няколко пъти тази година - Левон Аронян. Любопитното е, че прекрасната жертва на топ 36... Re3 всъщност не е обективно най-силният ход, както веднага показаха програмите - леко печели 36... Qf4. Даже напротив, ако вместо да приеме данайския дар, Аронян беше играл 37. Qxd5, то тогава би се сдобил с реми и половин точка в таблицата. Все пак на дъската не се вижда толкова лесно, цайтнотът си каза своето, а и като цяло, изключая 36-тия ход, играта на Топалов беше безупречна. Бяхме свикнали да виждаме лоши стартове и феноменални финиши от него, но сега нещата започват обещаващо. Изглежда, че Веско е във форма, а когато е така, всеки съперник има сериозен повод за притеснение. Да не избързваме.
Раджабов с голяма решителност върна качеството си в повече и влезе в напълно загубен пешечен ендшпил, който легендарният Вася Иванчук реализира с фина техника, без никакви проблеми. Може би азербайджанецът е уморен от участието в Гран При.
И накрая, Иван, който явно не е уморен, спечели най-чистата партия на кръга срещу Сянджи - висш пилотаж в техниката и позиционната игра. Наистина учебна. Китаецът беше в своеобразен цугцванг през повечето време и просто нямаше полезни ходове. Макар да се защитаваше с хитроумни уловки и да намираше тактически ресурси (единствен шанс в такива тежки позиции), закономерният край дойде - нашият гросмайстор с лекота избегна подводните камъни и умело реализира. Безкомпромисен и многообещаващ първи ден.

Повече информация и ежедневни новини, плюс коментари, webcam и пряко предаване на ходовете, можете да намерите на официалния сайт на турнира.

неделя, 6 април 2008 г.

Ексклузивно интервю с Eric Cartman...

Във връзка с последната тема - този уикенд Ерик Картман, далновиден и много популярен младеж от Саут Парк, Колорадо, се е съгласил да даде ексклузивно интервю по NPR, като е отговарял на въпросника на Марсел Пруст (!). Тук можете да чуете излиянията му по наболели обществени въпроси, а на ето този линк има подробна информация за Ерик въобще. Strictly 4 da SP fanatics!, "Respect My Autoritah!":)

неделя, 23 март 2008 г.

Don't look back in acoustic anger

Една от многото много добри акустични версии - Japan'2006. По-завладяващо отколкото в албума. А старателните японци са си лепнали и текста :)

четвъртък, 13 март 2008 г.

Наука, изкуство, спорт? - онтология на шаха

Този текст не е нов, писах го преди около година. Представя поглед върху шахмата и неговото "какво е?" в онтологически смисъл. Изследва се въпросът с какво се занимава собствено играещият когато е зад дъската; естетически, научно или откровено несериозно (игрово) да мислим шаха?

Самосъздаване на субекта в рамките на шахматното общуване

“… Полутанец,

Полурасчет – вот шахматы

(В. Набоков, „Три шахматных сонета”)

Така поднесено заглавието на темата може би се нуждае от някои допълнителни разяснения – какво точно се има предвид под „шахматно общуване”, защо не сме избрали да говорим просто за „шахматната игра” или за широко известния спорт шахмат? Причината да използвам подобен необичаен израз е, че нашето понятие за шахмата бива „теглено” в еднаква степен към четири основни полюса – игра, спорт, изкуство, наука. То се приближава и едновременно се отдалечава от четирите по особен начин. Тази пленителна и все още неразгадана амбивалентност на шахмата – едновременно да е и да не е – е занимавала специалисти от различни сфери на духа години наред. Затова смятам за подходящо да започна именно с търсенето на шахматността – един опит за обособяване и отличаване на шахмата от другите полета на субектна дейност, обвързани с посочените четири полюса. Веднъж разкрили пред себе си чистата quidditas на шахмата, ние ще сме способни да се отправим към същинската цел на изследването, а именно – да постигнем разбиране по въпроса какво собствено прави занимаващият се с шахмат и как субектът постига своето самосъздаване в шахматната дейност.

В кварталното кафене не правят разлика между шахмата, таблата и четворката-белот. Ние съзнателно се пазим от тази профанистка представа. Ако това беше вярно, то какъв отговор можем да си дадем на въпроса защо точно на шахмата е безусловно отредена ролята да бъде посредник между света на неангажиращата игра и света на високото художествено творчество, а тази роля не е отредена, да кажем на пинг-понга или на играта със стъклени топчета? Защо великите шахматни майстори са сравнявани по-често с музикални виртуози и художници, отколкото, да речем футболистите? Защо за шахмата винаги се е говорило по-иначе, независимо от историческия фон на дадена епоха? През Средновековието шахматът е част от рицарското възпитание. Сервантес твърди, че „животът е шахматна партия”. А Пушкин е писал на своята Наталия: „Благодаря ти, душа моя, че се учиш да играеш шахмат. Това е необходимо на всяко благоустроено семейство”. Такива редове не са се изписали за повечето игри.

Шахмат се играе на табло от 64 черно-бели квадратчета с участието на 32 фигури – 16 бели и 16 черни. Белите правят първия ход и началната симетрия е нарушена – всичко започва толкова просто. Началото е строго определено и целта е една, положена още в този първи момент: да се обяви мат на противниковия цар. Правилата се научават сравнително лесно и тук не е мястото да се запознаваме детайлно с тях. От друга страна познатият ни днес шахмат не винаги е изглеждал така и един анализ на неговото историческо развитие до достигането на съвременната и позната нам форма би ни бил полезен. За съжаление такъв анализ предполага изчерпателност и пространност, които тук биха ни отдалечили от конкретните ни търсения и цели. Затова нека се задоволим засега със следния любопитен извод – шахматът, за разлика от повечето неща в световната история, е рядък пример на симбиоза между Изтока и Запада[1]. Възникнал в Далечния Изток (преобладава становището, че Индия е прародина на древната игра, но персийските земи и Китай също разполагат с аргументи в своя полза), той победоносно навлиза посредством арабите в Испания и постепенно завладява Запада, ставайки неизменна част от европейската култура. Систематичният европейски ум пръв създава стройна шахматна теория, но източната мистика и до ден днешен се открива в ирационалните и красиви комбинационни решения, които дадена позиция предлага на посветения.

Захващайки се със сложната проблематика по откриването на това, което наричаме шахматност, е подходящо да започнем оттам, откъдето сякаш възникват най-малко спорове, от най-разпространеното (респективно най-съмнителното) мнение – приближаването на шахмата откъм игровата страна. Правя уговорката, че тук разбирам играта като това, което тя собствено е в своята целеположеност – неангажиращо занятие, изпълващо свободното време и предлагащо разтуха. В случая умишлено страня от иначе уместния патос на Хьойзинха, според който (грубо обобщавам – И. Л.) всяка форма на човешка дейност се оказва в последна сметка игра. Степенуване в субектните дейности обаче все пак има и играта се намира заслужено на по-ниско стъпало от художественото творчество, макар и да е негов безспорен праобраз. Също така, тук преднамерено говоря за играта, съдържаща спортно-съревнователен елемент, ergo изключвайки детските форми на подражателни игри, играта с кукли и прочее. Има се предвид това, което гърците наричат agon – борба, съревнователна игра, спорт. Към agon можем да числим атлетическите състезания, боксът, както и съвременните спортове, изискващи умения и съперничество, например футбола, баскетбола, тениса и т.н. Тук е мястото и на шахмата.

Игровият елемент в шахмата е сам по себе си очевиден и да оспорваме наличието му би било наивно. Налице са непринудеността и лежерността, противоборството, победата, охотата и веселието, които спохождат извършваното действие. Налице е цялото това приятно абстрахиране от профанното посредством навлизане в един условен, въображаем свят от 64 полета. Налице е едно широко достъпно интелектуално развлечение – същността на шахмата се корени в играта. Това, което си заслужава да се изследва, е по-скоро остава ли при играта шахматът? На най-сериозния аргумент в полза на отговор „не” тук ни обръща внимание още първият официален световен шампион Вилхелм Щайниц, който пише следното: „В нашата благородна игра никаква роля не играе елементът на случая (изключая оказващите само временнно влияние личностни фактори), който е най-главен и определящ във всички останали игри и поради това резултатът от шахматното сражение изцяло лежи върху научни и логически основания.”[2]. С това е трудно да се спори. Случаят има определящо влияние върху играта изобщо, оттам идва и този незадължителен, „несериозен” характер на самото играене. В една типична игрова ситуация съвсем не всичко зависи от играча и точно това я прави забавна и увлекателна – действията на играча са в по-голяма или по-малка степен зависими от някакъв fatum, който упражнява влияние върху него, а не обратното. При шахмата да се говори за нещо подобно би било несериозно. Тук случайният елемент липсва – не ти идват „ръце”, не се хвърля зар, не се върти топче, не се разчита на траекторията на кожено кълбо в летеж. Всъщност в занятията, където е водещ случайният елемент, истинско самосъздаване на субекта на практика не се състои. А и нещо забележително – дори в спортните игри, където ролята на игровото майсторство вече превъзхожда ролята на случая, субектът-играч все още не е напълно свободен и независим от обстоятелства. Той се нуждае от физически реалности, артефакти, за да осъществи на практика игровия процес – футбол не може да се играе без топка, както и билярд без маса с джобове, щека и комплект билярдни топки. При шахмата обаче това не е пречка, комплектът фигури и табло въобще не са задължителни, за да се играе. Практически е възможно двама души, разхождащи се в парка, да играят шах, т.нар. blind chess – просто изговаряйки един на друг ходовете си чрез координатите на въображаемото табло. За този феномен ще стане специално дума по-късно, защото той се оказва ключов за нашето разбиране на шахматността.

Всъщност днешният шахмат е стигнал в своята история до нивото, в което вече е излязъл вън от себе си, вън от битието си на игра. Твърдя, че може и с точност да се датира кога играта вече се оказва недостатъчна и неспособна да удържи нашата понятност за шахмата – 1851г. с провеждането на първия международен турнир в Лондон. Тази дата подготвя един неизбежен за бъдещето сблъсък: на невинната игра с икономическия феномен, наречен съвременен спорт. Днес спортната страна на шахмата е тази, за която се знае най-масово, тя е най-показваната и поддаваща се на комерсиализация. Шахматният спорт е логичният резултат от развитието на една съревнователна и безкомпромисна по своята природа игра. Вторият световен шампион Емануил Ласкер (доктор по философия) открива същинското очарование на шахмата именно в борбената спортна страна: „Ако беше просто игра, шахматът никога нямаше да преживее тези сериозни изпитания, на които е бил подлаган през дългото време на своето съществуване. Някои горещи ентусиасти възвеличават шаха като наука или изкуство. Той не е нито едното, нито другото; главното му характерно достойнство изглежда е това, което доставя висше наслаждение на човешкия интелект, а именно – борбата.”[3].

Днес шахматът е всепризнат спорт и първите сто в световната ранглиста (подобно на тениса) са шахматни професионалисти, които осигуряват живота си от участие в турнири. Има въведен строг регламент, точкуване в състезанията и система за провеждане на световните първенства. Има режим на подготовка и дългосрочни тренировъчни планове. В повечето спортни академии по света (включително българската) се изучава специалност шахмат. През 60-70-те години на XX-ти век американският шахматен гений Роберт „Боби” Джеймс Фишер успя да вкара солидните хонорари в света на шахмата и по този начин да присъедини древната игра към семейството на големия спорт. В действителност дискусията дали шахматът е спорт или не в днешно време е несъстоятелна.

Много повече може да се дискутира по въпроса за шахмата като изкуство. Ще приложа обичайния подход на излагане на най-сериозните доводи pro et contra.

Математикът и шести световен шампион д-р Михаил Ботвиник, един от първите инициатори на проекта за създаване на шахматен софтуер, през 1960г. пише статия, озаглавена „Изкуство ли е шахматът?”. Разбира се, далеч преди това по този въпрос вече се е изписало достатъчно много, но тази статия представлява интерес най-вече заради… погрешните заключения, изложени в нея. В добросъвестните си намерения да открие истината Ботвиник си признава, че е посредствен изкуствовед и е написал статията си разбирайки твърде малко от изкуство (впрочем това е проблем и на редица философи, пишещи по естетически въпроси), като, нека добавя, разбирането му е и допълително помрачено от неизбежните марксистки интерпретации на изкуството. В резултат Ботвиник така и не излиза от представата си за изкуството единствено и само като социално-обвързан миметически акт, подражание, представа, която съвременната естетика отдавна е преодоляла: „Но, за да докажем, че шахматът е изкуство трябва да преодолеем трудно препятствие – да докажем, че в художествените образи на шахматното произведение се отразява специфична реалност.”[4]. В хода на труда си авторът успява да „докаже”, че реалността, която шахматното произведение отразява е „творческата, логическата страна на нашето мислене” и, наистина, ние можем да считаме шахмата и за изкуство.

Подобни „доказателства” едва ли ще ни помогнат тук. Никак не е нужно на едно произведение да е съобразено с реалност, за да бъде то произведение на изкуството. Нещо повече, това че шахматната художественост не се съобразява с външни реалности, а субектът съвсем сам и свободен от влияния твори художествена ценност на дъската, още повече ни убеждава в това, че изкуството лежи някъде в основите на шаха. В нашия път си заслужава да тръгнем преди всичко от някои специфични особености на шахмата, които му позволяват да бъде мислен като изкуство. Първата от тях е наличието на жанровата форма, наречена шахматна композиция. Тя се състои в съставянето на т. нар. шахматни етюди (проблеми, задачи) – съчинени позиции, до които не е достигнала реална партия и които предполагат неочевидно и красиво решение, доставящо запомнящ се естетически ефект. В шахматната композиция художественият елемент излиза на преден план и дори се елиминира съперника, съвсем не като в играта: “Играта и етюда са дълбоко неподобни жанрове… … Природата на шахмата е множествена”[5]. Тази множествена природа като единство на отрицанията е показана прекрасно в стиховете на Набоков от епиграфа. Самият писател също се е занимавал усилено с шахматна композиция и у него нито за момент не е имало съмнение относно изкуство ли е шахматът: „Шахматните задачи изискват от композитора същите достойнства, които характеризират и всяко достойно изкуство… … Съставянето на тези загадки от слонова кост е сравнително рядък дар и разточително занятие; но и всяко изкуство е безполезно, божествено безполезно в сравнение с ред други по-популярни човешки занятия.”[6].

Но шахматното изкуство не се изчерпва с композицията. То е видно и в завещаното ни наследство от виртуозите на древната игра – в реално случили се турнирни партии. Играещият шах субект е творец par excellence. Той твори и моделира свят, постоянно е в ситуация – той създава ситуация и същевременно бива заварен в ситуация. Обърнете внимание на това. Шахматистът е автор, но и нещо повече: едновременно съперник в една битка и съавтор в едно произведение, което има възможност да битува във времето и да води самостоен живот. Никое произведение на изкуството не изчезва в момента на завършека си, то е трайно – ние разполагаме с най-добрите шахматни образци от няколко века назад. Шахматните произведения биват запазвани.

Още редица фактори говорят в полза на художественото възприемане на шахмата – например ясното присъствие на авторов стил (личностно повляният стил на големите играчи е виден от техните партии и позволява зад определено произведение да се познае почерка на автора, така както лесно различаваме един от друг великите композитори и писатели) или тази присъща на всяко изкуство своеобразна елитарност. Представата за напълно демократичния характер на изкуството, което трябва да се разбира от всеки, е заблуда, която дори е вредна за изкуството като такова. При всяко изкуство е нужна известна подготовка, за да се превърнеш от лаик в ценител. Неподготвеното ухо няма как да оцени по достойнство сложни джаз-импровизации, неграмотен човек не може да прочете „Престъпление и наказание”. Така и незнаещият правилата на шаха няма как да се възхити от комбинациите на световния шампион.

А то, изкуството, наистина лежи в основите на древната игра и то е, което гарантитира успешното себепостигане на субекта, неговото проециране и творене на себе си: „… самата начална позиция, правилата, идейната пълнота – това вече е шедьовър. …Произведение на изкуството, създаващо произведения на изкуството… … красотата проявява сама себе си – творяща, бореща се, постигаща – човешка мисъл.”[7].

Трябва да отбележа, че всъщност единственият тревожен момент, на който се натъквам, изследвайки шахмата като изкуство, е нещо, с което защитниците на тази теза дори се хвалят (!): „В сравнение с другите видове изкуства той има това преимущество, че не може да изпадне в безнравственост. Лишен от целта да възвисява морално, той има предимството да не може никого да повлече към морално падение.”[8]. С други думи шахматът е неподатлив на идеологически натиск, за разлика от другите изкуства. Това звучи чудесно, но зад патетичния тон на изказването виждаме и следния смисъл: липсва възможност за многопластово тълкуване, следователно липсва многоликост, богатство на съдържанието. Неспособни сме да разтълкуваме една красива шахматна партия противоречиво, като истински критици, да открием множество различни съдържания, освен тези, видните от позицията на дъската. Всичко, което можем да направим е да поощрим силните, да порицаем слабите ходове и да изпитаме естетическа наслада от манифестираната на таблото истина – една, победоносна и нетърпяща възражения.

Шахматът се занимава изключително с истина. Той има свои закони, които са предмет на шахматната теориянаучната страна на шахмата. Шахматът се изучава научно и количеството специализирана литература недвусмислено свидетелства за това. И ако наистина никой не смята сериозно да защитава тезата, че самият той е наука (това е нелепо), то теорията на шахмата във всички случаи е такава. Можем да си позволим и такова казване: шахматната теория е точно толкова наука, колкото и литературната теория. Аргументите относно абстрактността на предмета й, както и това, че не ни казва нищо за света, не издържат. Във всеки случай шахматната теория не ни казва по-малко за света от формалната логика или граматиката.

В шахмата властват закони и правила (напр. : конят се движи на Г, а офицерът по диагоналите на съответния цвят полета), но също и принципни положения с характер на теореми (напр. : цар и лека фигура (офицер или кон) не могат да обявят мат на гол цар; или: дама и цар обявяват мат на гол цар максимум за девет хода при точна игра), както и дедуктивни принципи, които се прилагат в конкретната позиция (напр. : в открити положения запазвай двойката офицери; при закрит център атакувай на фланга; в ендшпила (последната фаза на нормално проведената партия) активизирай царя си и прочее). Фазите на играта са разделени на три, като всяка от тях е отделен клон на шахматната теория: дебют (от фр.) – начално развитие и активизиране на фигурите; мителшпил (от немски) – средата на играта, изготвяне и провеждане на план, след като първоначалното развитие е завършило; ендшпил (от немски) – последен стадий, в който са останали най-малко фигури и царят се включва активно в играта. Шахматната литература се занимава с трите, но най-много се пише резонно за дебютната теория, която е най-динамична и стремглаво се развива и влияе от модата на епохата. Отделни варианти, открития на различни майстори, носят техните имена – напр. „Защита Нимцович”, „Вариант Найдорф” и т.н. Видна е специфичната терминология, която постепенно авторите са въвели в шахматната теоретична литература. Остава въпросът, как изобщо се пише шахматна литература и как се осъществява споменатото запазване на шахматното съдържание? Затова помага въведеният строг символен език – едно безпорно научно достижение – т. нар. шахматна нотация. Тя позволява, посредством символите на фигурите и координатите на шахматната дъска (от a до h хоризонтално и от 1 до 8 вертикално), да се транслира съдържанието на партията и да се съхрани за бъдещ анализ. Целият прогрес на шахматната теория се базира на такъв анализ на съдържания – той помага да се натрупва и предава шахматното знание.

Шахматът е въведен като задължителен в образователната система на много страни, а в някои чуждестранни университети се дават и научни звания в тази област.

Що се отнася до историята на шахматната теория, то тя идеално се вписва в модела на Кун за революциите и смяната на парадигмите, описан в „Структурата на научните революции” – тя е история на неравно развитие с разпокъсани взривове тук и там, преобръщаши властващата до съответния момент представа.

И тъй, добихме ли понятност относно спецификата на шахматността? Какво се случва на субекта по време на шахматното общуване? Самата шахматна реалност е сложно единство на различности, като при все това успява да запази хомогенния си облик, едновременно бидейки и не бидейки всичко, с което се обвързва в нашето познавателно понятие за нея. Тя събира в своята хармоничност отрицанията: „единство на движението (хода) и покоя (позицията)”[9]. На дъската-микрокосмос, логически модел на Универсума, съседстват кристалната рационалност (едно начало с ясна цел, процес, подвластен на принципите на геометрията и аритметиката) и страшната, но теглеща към себе си безкрайност и мистичност (постоянно умножаване на количеството възможности). Шахматното общуване е същото, пренесено в сложния свят на субектните отношения. То е форма на двусубектно единство, в което властват законите на идеалната, необезпокоявана и ритмична диалогичност. Този диалог между съперниците, диалогът на шахматната ходовост, е сред най-равномерните и хуманни форми на общуване въобще, той притежава ненарушим вътрешен ритъм. Тук нуждата от другия за създаването на ценност е най-безусловният фактор. Във всяка друга игра на света, която предполага ходовост, нуждата от постоянен ритъм не е така остра. Един прост пример – в билярда и неговите разновидности пуул, снукър, девета топка неизменно има fouls и penalties, различни наказания, които препредават реда на съперника и той започва с е р и я, която не прекъсва докато сам не сгреши. В шахмата, където се играе ход-за-ход това е недопустимо, защото моментално се разпада цялата хармония на позицията, на самото общуване. Субектът-съавтор постига себе си чрез другия в една честна и обусловена от справедливи принципи борба. Но тази борба се снема, за да се разкрие същинската форма на общуването – взаимната работа по създаване на ценност, по откриване на идея. А играейки шахмат субектът е сам по себе си вече в царството на чистите идеи, той борави с идеи, съвършени образци. Именно затова на Ал. Алехин не е бил нужен шахматният комплект, когато през 1931г. е играл „на сляпо” срещу 35 души, както на Бетовен не е бил нужен слух, за да сътвори Деветата симфония и “Missa Solemnis”. Сетивото за шахмата е разумът – там битуват идеите ни за него. Формите и наименованията на фигурите са просто конвенционално приети – например тук казваме офицер, но на английски същата фигура е „bishop” (епископ), на руски е „слон”. В разума ни обаче тя е функция върху дъската и извършва предзададени векторни движения – съвършено безразлично е как се нарича и дали съществува физически до нас в този момент.

Субектът проектира себе си върху дъската и в тази си дейност той е напълно свободен от всяка външна реалност. Съперникът не нарушава, а гарантира тази свобода, той ни предизвиква да вземем решението си сами. Вярно е, че когато играят, гросмайсторите ползват определени евристики, придобити с опита. Но те работят само до един момент. До момента в който спонтанно възникналата ситуация (с помощта на съперника) прогонва цялата теория и предварително знание от полесражението. Вашият противник и съавтор, другият, ви призовава да проявите свободата си, да постигнете себе си.



[1] По този въпрос вж. Юдасин, Леонид, „Тысячелетний миф шахмат. Историко-философское исследование”, предисловие на проф. д.ф.н. Александър Кармин, стр. 8.

[2] Щайниц, В. „Шахматът като упражнение на ума и как да се усъвършенстваме в него”, в „100 уроков шахматных маэстро”, Николай Калиниченко, Москва, 2007, стр. 4.

[3] Ласкер, Ем. „Общи принципи на шахмата”, ibid., стр. 9.

[4] Ботвинник, М. М., „Полвека в шахматах”, Москва, 1978, стр. 261.

[5] Юдасин, Л., ibid., стр. 346.

[6] Цитатът от Набоков е взет от посочената книга на Л. Юдасин, стр. 346.

[7] Ibid., стр. 350-351.

[8] Ibid, стр. 34.

[9] Ibid., стр. 344.

четвъртък, 21 февруари 2008 г.

Класация на университетските сайтове в "24 часа"


В днешния брой на „24 часа” се появи на бял свят резултатът от едно интересно изследване, в което (заедно с мой колега), участвах под ръководството и с помощта на доц. Димитър Денков, който е инициатор на начинанието от самото му започване преди няколко години. Става дума за станалият ежегоден анализ и класация на универститетските сайтове в страната.
В броя, наред с таблицата и бележките (чиито публикуван вариант съвсем малко се различава от това, което изготвихме с колегата Дамян Попов) имам публикувана статия по въпроса. Все пак, за да се появи в „24 часа” и да се вмести на цялата страница с таблицата, се наложи текстът да мине задължителната процедура по скопяване. Тук ще си го пусна съвсем целия, но преди това ето и за разяснение анонсът на всичко, за което иде реч.


Класацията на университетските електронни страници (сайтове) е част от общия рейтинг на университетите в България, който в-к “24 часа” ще направи за трети път по методика, разработена от Чавдар Найденов и Димитър Денков. Тя ще бъде последвана от още две класации на университетите и специалностите: по професионални направления с оглед реализацията на завършилите и мнението на работодатели; според мнението на студенти и преподаватели. Класацията на сайтовете е осъществена от две независимо работещи по мрежата ученически и студентски групи по посочените показатели, като накрая е обобщена оценката им и е консултирана с експерти. Последното влизане в съответните страници е от 8 февруари 2008. С много малки изключения мненията и на двете групи съвпадаха с експертното гледище.



Безхаберие.edu


Общият адрес на университетите ни в мрежата



Иван Ланджев


Обикновеният потребител разсъждава за интернет приблизително така, както Паскал е разсъждавал за безкрайността на природата – сфера, чийто център е навсякъде, а периферията никъде. Страховит безкрай. Но доколкото уеб-пространството е артефакт, човешка джаджа, която сме измислили за собствено улеснение, то в него е налице структура, която можем да обходим мислено, да обговорим. Можем да се намерим в този безкрай, можем дори да правим реалните неща по-лесни за откриване, когато ги отпечатаме в него. Виртуалният всемир е полезен.
Особено полезен е за реалности, които избледняват с времето и откриването им става все по-трудно във външния свят. Например висшето ни образование. То се нуждае отчаяно от едно прилично уеб-представителство: пред света и „конкуренцията”, пред настоящите студенти, пред младите хора, които се готвят да станат такива и вършат най-нормалното за целта нещо – търсят информация за институцията, от която искат да бъдат част. Нашите университети по необходимост трябва да присъстват устойчиво в интернет, да казват всичко за състоянието си, заедно с мръсните подробности, и да се оставят да бъдат справедливо съдени от потребителя.
Оттук – къде го българският ВУЗ във виртуалния всемир? Отговор: университетските ни сайтове са ситуирани точно там, в периферията на сферата, тоест н и к ъ д е. Тях никакви ги няма. Те продължават все така досадно да странят от „целата схема” и да не бележат прогрес дори на национално ниво, какво остава да говорим за адекватни сравнения със западни академични общности. Тук правя уговорката, че казаното, естествено, не се отнася за няколкото изключения, които водят класацията. Това, че тях ги има, обаче е слабо утешение на общия печален фон. Водещи висши училища продължават едва да кретат във виртуалното пространство със страници, които не са обновявани с години. Сякаш са направени, за да се каже, че ги има и след това за изоставени веднъж завинаги. Някой може би ще каже: „Това пък му е последният кахър на висшето образование”. Напротив, много е важно, защото е огледало на всички други проблеми. От първостепенно значение е университетите ни да се научат да се предлагат, да бъдат атрактивни. А едно от най-добрите места за предлагане днес е мрежата – въщност към днешна дата въобще не би трябвало и да възниква дискусия относно това важно ли е да има поддържани университетски сайтове. Би следвало да се подразбира. Освен всички очевидни блага, една подробна и полезна интернет страница може да намали наполовина пусналият вече корени тежък чиновнически апарат, който при пряк контакт традиционно внася повече смут у студента, отколкото да му помага.
Тенденциите, видни от тазгодишния преглед, никого не изненадват. Все същото се изписва вече няколко години откакто има подобни изследвания и класации и почти нищо не се е променило, малцина са се вслушали. И нищо не извинява апатията на мнозинството от ВУЗ-ове по въпроса – тук „липсата на средства”, дори и да играе роля, не е съвсем легитимно оправдание. Защото да се направи добър и работещ сайт, който да отговаря на елементарните изисквания, не е лукс или някакво скъпо удоволствие, с което да се перчат богатите институции. Не е непосилна задача. По-скоро нашите университетски сайтове страдат хронично от всевъзможни недомислици в направата и поддръжката, които с малко повече време и внимание, посветено на проблема, могат да се премахнат. Присъствието на такива откровени нелепости говори ясно, че просто се отбива номера, а важността на този тип комуникация тепърва има да се осъзнава от тромавата администрация на ВУЗ-овете. Закога?
Почти навсякъде се повтаря следната глупост – английски версии, които са с меню на английски само в
homepage-а, а оттам нататък отделни секции са на български, като понякога и остават непопълнени. Оказва се, че чуждоезичният вариант на сайта е камуфлаж. Честа практика е и друга странност: информацията за чуждестранни студенти да се качва също на български. Тогава какъв е смисълът от нея, кой я чете? Дори по-нататък в менюто да е приложен справочник на английски, чужденецът трябва да прочете българския текст, за да стигне до препратката (такъв е например случаят с УАСГ, но те поне в чуждоезичната версия са изчерпателни по въпроса).
От посетителя често се очаква да знае предварително нещата, които си е наумил да търси в сайта
. Така в УНСС са ни представили секция „преподаватели” като търсачка по име, факултет и стая. Чудесно, но това предполага предварително да си наясно кого търсиш, а ако си току що влязъл студент или млад ентусиаст, който иска да учи там, няма как това да ти е известно и ще трябва да почакаш, докато научиш имената на професорите си. После вече можеш да ги търсиш. Някъде в процеса се губи логиката. Изобщо грижата за студентите е под всякаква критика. Помощните материали, предложени в страниците, обикновено се заключават в годишен график и седмична програма – толкова. Почти никъде няма качена подробна библиография, препратка към чужди ресурси с литература, цели текстове, статии, лекции. Каквато и да е датабаза... Залъгалки могат да те издебнат от всяка приложена секция и често след клика няма нищо за гледане – сякаш дебелашки се шегуват с теб. Само някои са честни и пишат, че еди къде си просто няма нищо, пък ако ще и да е налична такава графа. Само няколко сайта са взели на въоръжение „иновацията” студентско досие под една или друга форма – да се регистрираш с данните си и да ти се отваря информация, която пряко засяга теб (планове, лекции, оценки, дати и прочее).
Присъстват и достатъчно количество правописни грешки, лъснали най-отпред. Най-фрапантният пример е може би с военния университет в Търново, където под изображението с паметника на Левски е изтипосан цитат, който обаче е сгрешен. Вместо lose
(губя), пише loose (разхлабвам, отпускам, отвързвам) и за четящия чужденец се получава нещо от рода на: „Ако се разхлабя, губя само мене си.”
Няма как да не направи впечатление, че преподавателите се дистанцират от студентите си дори в интернет, където уж трябва да се отварят нови възможности за общуване.
В много от сайтовете няма форуми (или са рядко посещавани), не се публикуват новини, няма приложени дори e-mail адреси на всеки отделен преподавател, камо ли да се уговорят някакви срещи в мрежата и просто да се разговаря непринудено. Може би затова малцината преподаватели, които поддържат блогове, ги поместват в страници, нямащи нищо общо с университетските.
Последната болна тема е дизайнът. Тъй като самите ни университетски страници не съществуват в някакво единство (това е видно първо от всевъзможните вариации на адресите) и между тях конвенции по различни структурни въпроси няма, то външният вид често бяга между две диаметрални противоположности – ту в едната, ту в другата. Ту е новаторски и оригинален, но пък нефукционален (например
АМТИИ-Пловдив, а и НХА), ту прави навигацията лесна, но пък е направо грозен (ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий, ТУ-София), ту линковете са светещи и разхвърляни като рекламки в портал (УНСС, РУ). Най-грозните пък вече пречат и на самата ориентация в сайта и не са съобразени с никакви стандарти. Какви са стандартите ли? Ами да няма чалга в страниците – кич, измамен грим, изкуствени прелести, зад които се крие едно кухо нищо. Отворете сайтовете на Харвард, Йейл, Оксфорд, Сорбоната, UCLA, Принстън, Станфорд и вижте общоприетото правило дизайнът прави сайта стегнат и функционален, лесно достъпен и гъвкав въпреки богатата база данни. Не лъщящ и със странни джиджавки по него. Необходимият баланс е постигат само при няколко от сайтовете в челото на класацията – можем да споменем НБУ, НСА, Американския университет и Стопанската в Свищов. За всички останали е казано накратко в таблицата.
Накрая един съвет – все още е масово непознато нещото, наречено
“Disability Resources”, което е в услуга на студентите-инвалиди. Не е лошо да се превърне в обичайна практика слагането на една такава секция. Както подир дъжд качулка започнахме да строим рампи по сградите, така още не сме помислили за студентите в неравностойно положение когато става дума за сайтовете. А за тези хора, които сякаш сме се наговорили да забравяме, интернет може да е от огромна полза и да спести м ъ ч е н и я т а по административните въпроси. Разбирайте го буквално.


А ето тук можете да видите главното: нашата първоначална таблица и бележките. Има само няколко изключения в сравнение с финалната публикация в "24 часа" (която, доколкото ми е известно, не може да се чете безплатно онлайн).