събота, 31 януари 2015 г.

Христос и разумът, правата и безумието


Три тезиса по повод дебата за Charlie Hebdo и дискусията, която тия дни се разрази в нашата публицистика с няколко последователни текста (апропо, всичките – удоволствие за четене):

1. Европа е и на Христос, и на Разума. 
Основите на съвременна Европа, каквато я познаваме, са поставени от християнски мислители. Най-големите умове на европейския рационализъм са християнски умове, никой от тях не би заявил, че е атеист. Те обаче нямаше да успеят, ако не бяха прокарали някак си през официалната църковна доктрина цялото елинско знание и корпуса от класически текстове (а впрочем, както е известно, възстановяването на Аристотел през Средновековието дължим на мюсюлмани).
Много отдавна Тертулиан попитал: „Какво общо има между Атина и Йерусалим, между Академията и Църквата?“, но сам използвал философски методи, за да се обоснове. Европейските мислители – от Църковните отци до Кант и Хегел – са извършили историческия подвиг да намерят общото и да „помирят“ Св. Писание с Платон и Аристотел. Християнската европейска мисъл е всъщност невъзможна без античната философия. Да вземем Хегел, чиято система е еманация на цялата елинска любов към диалектиката и рационалното. Той ще ви каже, че „разкриването на Бога“ може да стане само през „чистото спекулативно знание“.
Сократ, Платон и Аристотел предхождат Христос. Тоест, на нашия континент правото да си свободен гражданин на полиса исторически предхожда правото на вечен живот в царството небесно. Нашите граждански права не са нещо толкова ново и модерно, а реалното ни наследство. И хронологично то е преди християнството, запазило се е в него и продължава да е водещо днес. Европеецът е бил гражданин преди да е станал християнин. И нищо не му пречи да е християнин (или мюсюлманин, атеист, какъвто си избере) и свободен гражданин едновременно. 
В Европа Атина и Йерусалим, рационалното и божественото, гражданското и религиозното, от много време насам са заедно. Повече или по-малко сме се научили да не ги противопоставяме. Европа, с всичките си недостатъци и проблеми, е постигнала тази симбиоза – макар и по трудния начин. Ако щете, наречете това отживял европоцентризъм. 

2. Защитавайки свободата на словото (от етическа гледна точка), често се оказваш защитник на нещо пошло (от естетическа гледна точка). 
В това е иронията на правилното гражданско действие, което не е длъжно да се отъждествява със съждението на вкуса. Когато се наложи да защитаваме свободата на словото днес, по-често го правим заради неща със съмнителна стойност, отколкото заради шедьоври. Причината е, че шедьовърът е по-устойчив и самодостатъчен от глупостта.
Естетически не съм Charlie – някои техни карикатури намирам за забавни, но други, голяма част, за глуповати и пошли. Май това е нормална човешка реакция. 
Говорейки за религиозна сатира, такава е безспорно „Life of Brian” на Монти Пайтън. „The Book of Mormon” на Трей Паркър и Мат Стоун – също. В тях има повече теза, отколкото попръжня. Не е достатъчно да се произнесеш ехидно, че нещо е тъпо, трябва и още, защото иначе и твоето си остава на равнище „тъпо“. Ако беше толкова лесно, всеки шофьор, който ни напсува на майка, щеше да е сатирик. 
Според едни карикатурите на Charlie Hebdo са повече лош вкус, според други са повече сатира. Покрай насилието обаче въпросът за вкуса е вторичен. Като част от европейската цивилизация ние няма как да не защитаваме правото карикатурите да съществуват, без да водят до убийствата на авторите. 
Етически сме Charlie. 
Не сме длъжни да ги харесваме. Нито да ги препубликуваме. Но който смята, че жертвите не са имали право да правят каквото правят, трябва или да се хване да оспорва това право в съда, или честно да си признае, че оправдава тероризма. Естетическото негодувание не може да се смесва със забрани на фундаментални права. Тези хора бяха убити заради обидни рисунки. Убити. Кой идиот вижда в това реципрочност? 

3. Да те обидят не е като да те убият. 
Изумително е, че трябва да се напомня, но: между двете има все пак разлики, които не са за пренебрегване. И ако някой поставя знак за равенство помежду им – завоалирано или директно – зад каквито и духовни и извисени позиции да е застанал, то или се е заблудил трагично, или лъже.