петък, 23 декември 2011 г.

Тъй мислеше един безделник

През последните дни минаха всички изпити, които трябваше да минат и успешно станах докторант по руска литература на XIX в. Приятно е когато нещо ти е просто интересно и нямаш нужда от никаква друга мотивация, за да го правиш. Настроението е добро и най-накрая почивката е близо. Но не е съвсем дошла.
Специални благодарности на Александър Сергеевич, също на Михаил Юриевич, Николай Василиевич, на Иван Сергеевич (не чак толкова), но особено на Фьодор Михайлович и Лев Николаевич. Както и, разбира се, на Антон Павлович, в случая за това, че не е написал нито един роман.
Поздравявам себе си и вас, всички, които четете този блог във (все по-)редките случаи, в които го обновявам и съответно го харесвате, ненавиждате или просто ви е безразлично. Весели празници.
Скоро пусках тук Джон Ленън, но не се сещам за по-подходящо парче от точно това в момента:


***
И ако искате, вижте в сайта Public Republic – оттам проявиха интерес към делниците ми и затова тази седмица съм в рубриката Дневници, като всеки ден пиша по нещо. Ето линковете от досега:

сряда, 30 ноември 2011 г.

Портрет на съпругата

Тя се усмихва, наистина, но човек
не трябва да се доверява на рекламите.

Брадичката е задължително остра.
Стръмният склон на претенцията
продължава и по шията,
за да стигне до гърди, които
сега се вълнуват напразно.
Много скоро с тях ще се случи
най-обидното:
естетиката ще стане етика,
красотата – предназначение
и заедно с детето
ще се роди майката.

Любовницата ще умре.
Дори да се опитва, няма да е тя.

Дали ѝ е хрумвало като малка, докато
кокетно разкрасява и усъвършенства
подписа си, че един ден ще го постави
редом с неговия (подписа на инженера)
в прашна зала, от която даже слънчевият
лъч напира да си тръгне и дървениците
си търсят оправдание, за да излязат?

Всички поканени са съгласни:
грешката ѝ бе, че стана вярна.

Тя се усмихва, наистина.
И тайно се преструва,
че все още има тайни,
но аз видях отвъд стъклото
на очите ѝ. Там беше ясно.
Гардеробът, макиажът и
екскурзиите няма да помогнат.

Тя е омъжена жена.
Подобно гръмките заглавия на Ницше,
тя е раждането на трагедията,
залезът на боговете,
тя отдавна не е весела наука,
нито утринна заря.
Тя е за всички и никого.
Но повече за никого.


---
Публикувано в е в Литернет, Стандарт, Литературен вестник, сп. Страница и др.

неделя, 30 октомври 2011 г.

Поезия, висяща от терасата

Статия от в. Стандарт за поетичния фестивал в Словения, където участвах през август т.г.. Авторът е Райко Байчев (цитатите от мен са само в началното каре), а снимките са на Цвета Атанасова - те са публикувани в печатното издание. Онлайн публикацията е на:

"Първото впечатление, което те връхлита, е, че нищо маргинално няма в поезията и нейното място там. Словенската публика подхожда непредубедено и много внимателно към всеки автор, слуша с интерес, който няма как да се симулира. Не зная дали това е защото фестивалът е световен, или защото просто има култивиран вкус. Мисля, че е по-скоро второто. В България има събития, на които съм се чувствал повече като чужденец. Щастлив съм, че писането ми позволява такива пътувания, защото имам нужда от тях - от този различен контекст, в който се чувствам свободен, без дори да мисля за това, и мога да се огледам в света, в реалното положение на нещата. Фестивалът беше доста мащабен, но най-много ми харесаха малките неща, към които словенците - хора от малка държава - се отнасят особено фино. Например прекрасно ти действа това, да видиш свой стих, висящ от балкона на нечий апартамент. Най-малкото означава, че са те прочели. А с това трябва да се започне."
Поезия и вино, леещи се в словенски замък, събраха 26 автори от Европа и Щатите в старинния град Птуй на фестивала "Дни на поезията и виното". България беше представена от 25-годишния Иван Ланджев - автор на стихосбирката "По вина на Боби Фишер", неговата първа книга, която обра редица литературни награди за дебют у нас. Ланджев сам превежда стиховете си на английски, тъй като фестивалът е триезичен - поетът чете на родния си език, а на екрана зад него текат преводи на словенски и английски. Препоръчва го доц. д-р Людмил Димитров, който преподава литература в Словения и в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Той попада на стиховете на Ланджев случайно в интернет, харесва ги и ги предлага на организаторите. Иван е най-младият от участниците във фестивала. Преди него в Птуй са гастролирали Георги Господинов, Румен Леонидов, Бойко Ламбовски и други. Наскоро Ланджев бе публикуван и в лондонското списание "Гранта" - място, където са излизали текстове на Милан Кундера, Мартин Еймис и Габриел Гарсия Маркес. Ето какво разказа авторът за преживяванията си в Птуй - град, чието латинско име е Поетовио, неслучайно.
Йерусалим на виното
Местността носи името Йерусалим. Названието всъщност е на другия полюс от свещеното: група кръстоносци стигат до Словения, но изведнъж преценяват, че виното, климатът и спокойствието са по-привлекателни от повика на християнството, и решават да се заселят в Птуйско. Оттам и Йерусалим.
Виното е основен компонент от фестивала и е комбинирано с поезията по артистичен начин. Столчетата на публиката например са направени от кръгли платформи, залепени за гърлата на шест винени бутилки. По тесните и компактни улички на Птуй пък са наредени плътно едно до друго буквално стотици празни шишета, които се проточват из града като стъклени храсти. В някои от бутилките са пъхнати листчета с цитати от поетите. Разбира се, цялата тази игра между вино и поезия има и напълно материална страна. Производителите на луксозни сортове са основни спонсори на фестивала и го правят възможен.
Чанти с поезия
Друго арт изобретение на фестивала са висящи от тавана чанти, които имат залепени стихове на поетите участници. По време на литературните четения служат предимно за авангардна украса. Накрая обаче се продават на търг, като след наддаването някои от чантите достигат цена от 80 евро. Докато трае фестивалът, метаморфоза претърпява и самият град. По улиците висят почти сюрреалистични фенери, на вратите са залепени плакати с цели стихотворения, има и такива, които увисват направо от балконите. В Птуй се нарояват десетки будки за дегустация на вина, както и щандове с книги. На партитата пък човек може да сложи маски с ликовете на тримата почетни гости - Нора Юга от Румъния, французина Жак Рубо и най-големия жив поет на Словения Томаж Шаламун.

Гласове
Освен многообразие от теми фестивалът събира всякакви стилове поезия. От класическата римувана, през белия стих, до нещо напълно ново и смахнато - Flarf поезия. Фларф авторите ровят в Гугъл за интересни изречения, намират нови връзки помежду им и ги подреждат в стих. Един от почетните гости Жак Рубо пък въвежда преди повече от 50 години течението улипо - авангарден стил на поети математици, в който авторът сам налага ограничения върху писането си. Жорж Перек ("Животът - начин на употреба"), който е сред новаторите, например написва цял роман, без да ползва буквата "е".
Райко БАЙЧЕВ

неделя, 9 октомври 2011 г.

Ягодови поляни

Лесно живееш, затворил очи,
без да разбираш какво точно виждаш.
Трудно е да си личност,
но ще го уредим,
не се тревожа много за това.

Това е част от превода, направен от друг безсмъртен - Георги Рупчев. Честит рожден ден, Джон.



четвъртък, 6 октомври 2011 г.

Радослав Чичев. От прашинката на деня.

Утре от 20:00ч. в Арт-Хостела е премиерата на "От прашинката на деня" - поезия от Радослав Чичев. Заповядайте, защото книгата му е наистина хубава. Мисля, че дори аз като редактор не съм успял да я разваля.

Ето и официалната информация за представянето, взета от сайта Културни новини:

Премиера на поетичната книга „От прашинката на деня” на Радослав Чичев

07 октомври 2011 г., 20:00 ч.,
„Арт-Хостел” - ул. „Ангел Кънчев” №21а, София
Представянето ще бъде заедно с група "Ксетофон"


Всяка сутрин мъглата издува прибоя,
той взима една четка за рисуване,
разтваря синьото на вълните
и чисти окото на Кита.

От прашинката на деня.


Изданието е от поредицата Prima Vista за книги и автори, удостоени с лауреатско звание от Националния конкурс на Издателство “АРС” за дебютна книга.

Редактор: Иван Ланджев

Рисунка на корицата: Дмитрий Ягодин

За автора:
Радослав Чичев (1981) е завършил история в СУ „Св. Климент Охридски”. Понастоящем е един от водещите на предаването „Аларма” по програма „Христо Ботев” на БНР. През месец март 2010 г. пиесата му „Колекционерката”, заедно с „Гарванът” от Калина Попянева, печели първа награда на конкурса за камерна пиеса „Славка Славова” на „Театър 199”. Един от наградените в конкурса на издателство "АРС" за издаване на дебютна книга. Свири на бас китара в групите „Кака Сяра” и „Дует Дворжак”.

четвъртък, 29 септември 2011 г.

September 29, 1973. Одън.

На този ден през 1973 умира У. Х. Одън.
Не съм съвсем сигурен (такова нещо не може да се каже категорично), но може би той е най-любимият от любимите ми поети. Написаното от него не спира да ми влияе от първия прочетен ред, поезията му кажи-речи съвпада с представата ми за съвършенство.
В България пишещи хора сравнително често го обговарят, но малцина го познават добре. Хубави български преводи на няколко стихотворения има в чудесната стара антология "Нощен дъжд" (от 1980).
Документалният филм за него, от който пускам част тук, е доста труден за намиране, затова се изненадах много приятно, когато го видях наскоро в YouТube. Слагам 4-та част, може да видите и останалите, но в тази особено ми харесват нещата, които казва за решението си да отиде от Великобритания в Щатите, за "семейния британски културен живот" - това би звучало дори още по-вярно, ако се съотнесе с нашия контекст.
Признава също и че не харесва особено прословутото си "September 1, 1939" (аргументът против един от най-известните стихове вътре е забележителен: "we must love one another and die"). Всъщност, чуйте:


"What one secretly hopes from readers is that they’ll say: “My God, I knew that all the time but I never realised it before.” That’s the ideal reaction, and then you know you’ve said something that’s true."

петък, 23 септември 2011 г.

Утре в Ректората

В Театралната зала на СУ утре ще има четене с участието на много хора, всеки по едно стихотворение. Аз ще прочета нещо ново, крайно време е.
Започва в 18:00, добре дошли сте.

петък, 26 август 2011 г.

София Поетики 2011


Тъй като в момента участвам в друг фестивал – „Days of Poetry and Wine” в Словения – няма да бъда на Поетиките тази година. Но бих предложил на хората, които щяха да гласуват за мен, да дадат гласа си за Стефан Иванов. Решението е ваше, разбира се, но аз прочетох стихотворението, с което той ще участва тази година и мисля, че има всички основания да спечели.

Фестивалът в София е съвсем скоро, ето повече информация: http://sofiapoetics.eu/

неделя, 21 август 2011 г.

Интервю в Public Republic

Поводът са разни хубави неща, които се случват напоследък и за които нямах време да пиша тук - публикацията в Granta и поетичният фестивал в Словения, където заминавам утре.


интервю на Людмила Йорданова

Поводи да потърся поета Иван Ланджев – много и кой от кой по-хубави.

Наскоро негови текстове бяха публикувани на английски в престижното международно списание Granta.

От 23 до 27 август т.г. пък му предстои да вземе участие в 15-тото издание на „Days of Poetry and Wine” (“Дни на поезията и виното”) в Словения. През последните години този международен фестивал се е утвърдил като един от най-престижните форуми за поезия в Европа. Той включва серия от четения, пърформанси и дискусии. Основната му част се провежда в най-стария словенски град Птуй.

В предишните издания на „Дни на поезията и виното” страната ни е била представяна от Георги Господинов, Румен Леонидов, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски и др.

Тази година ще се включат 26 поети от 20 държави (сред които САЩ, Франция, Великобритания, Германия, Испания, Турция и др.), а почетни гости ще са: Жак Рубо (Франция), Томаж Шаламун (Словения) и Нора Юга (Румъния). Иван Ланджев ще има няколко срещи със словенската публика, като първата от тях е на 23.08. в 20.00 ч., заедно с поети от Австрия, Словения и Хърватия в замъка в Ормож.

Стихотворенията на участниците ще бъдат публикувани на английски и словенски език в антологията на „Дни на поезията и виното 2011”.


Есето “Обувките на пешеходеца” ме накара да се вгледам и в собственото си крачене. Да си пешеходец по Пътя не звучи ли архаично в ХХІ век?

Не, не мисля.

Прозата ти не звучи прозаично. Кое все пак те кара да я пишеш именно като проза, поете?

Пиша проза за забавление, без особени претенции, когато имам нещо за казване. А и като работа, естествено.

Кой е идеалният читател? Той беше ли в журито на спечелените от тебе поетични конкурси?


Не зная кой е идеалният читател, но разчитам, че е схватлив. Не си го представям глупав, надявам се да е по-различен от този „обикновен читател”, „обикновен зрител”, за когото постоянно се говори, а никой не го е виждал. Аз също не го познавам, но ме ядосва – авторите все са длъжни заради него да банализират и опошляват всичко, което правят. Все трябва да е максимално буквално, да го разбере обикновеният читател, да го види обикновеният зрител и т.н.. Излиза, че този човек е някакъв съвсем безпросветен илитерат. Без чувство за хумор и отчайващо неук… Аз не вярвам, че трябва да се пише от такава презумпция. И за щастие, в поезията тя не важи, там мога да правя каквото си искам, да не подценявам умишлено читателите си, да не обиждам интелекта им.

Та, зарежете и идеалния, и обикновения читател. Дайте ми достатъчно интелигентни читатели, подтиквани от истински интерес. Те остават до края на книгата, те ми харесват.

Колкото до конкурсите… Когато ги спечелиш, си позволяваш лукса да казваш, че не са важни, за да се правиш на интересен. Когато не ги спечелиш, пак казваш, че не са важни, защото те е яд, че не си спечелил. Всъщност не трябва нито да се подценяват, нито да се надценяват. Нещо нормално са. А наградите от тях – нещо хубаво, разбира се.

Разкажи повече за това, което ти предстои на фестивала в Словения. С какво чувство очакваш това пътуване?

Много ми е интересно, защото тези мащабни събития още нямат аналог в България, досега не съм участвал в такова нещо. Ще четат поети от 20 държави! През годините български гости там са били Румен Леонидов, Бойко Ламбовски, Силвия Чолева, Георги Господинов. Приятно ми е да съм част от този списък, май съм и най-младият, така че е нормално да бъда ентусиазиран.

Важно ми е и поради друга причина: участието в голям международен фестивал е истинският начин да видиш къде се намираш спрямо света, къде е твоята поезия, а и поезията на твоята държава. Защото тук няма как това да се разбере. „Популярността” в локалния контекст на българската литература може да бъде нещо много измамно. Затова е важно да видиш и другото. У нас може да се окаже достатъчно да издадеш книга, трима твои приятели да кажат, че е добра, приятелите на техните приятели да се съгласят и готово – ти си утвърден писател. Остава само да те четат, но и за това си има приятели.

Радвам се, че при мен никога не се е получавало така. Запознанствата дойдоха едва след стихотворенията ми. Така се случи и с този фестивал. Бих искал да благодаря на доц. д-р Людмил Димитров, когото също не познавах до преди няколко месеца. Той преподава в Словения и докато се е търсел български поет за тазгодишното издание на фестивала, е попаднал и на мои стихове. Харесал ги е и ги е предложил на организаторите, които селектират участниците. А когато се върна в България, се запознахме и досега поддържаме прекрасни отношения с него и семейството му. Много съм му благодарен. Мисля, че това е естественият начин да се случват нещата. Някои хора харесват текстовете ми и така се завързват приятелства, покани. А не обратното. Предполагам, че харесването идва точно, защото не се познаваме предварително. Не казвам, че това, което пиша, е кой знае какво, но със сигурност е по-симпатично от мен самия.

„Напоследък се убеждавам, че за да бъде добре разбран, или още по-важно, правилно неразбран, един поет в България трябва да чете стихотворенията си на английски език в Американския университет.” Как си обясняваш това? Какво е за тебе публикуването на твоите стихове на английски в Granta?

Вече стават няколко цитата от това есе, ще взема да го помисля за сериозно достижение. Дай по-добре да говорим направо за публикацията в Granta. Щастлив съм, че се случи. В моята глава това е много по-важно от други „новини” за мен, които са получавали и по-голям отклик. Не само заради престижа на изданието. Радвам се, че публикуваните преводи също са мои. От известно време насам превеждам свои стихове на английски. Занимавал съм се с този език общо взето през целия си съзнателен живот, попивал съм всичко, което чуя и прочета, и не спира да ми е интересно. И това, че от Granta са оценили мои стихотворения, няма как да не ме радва. Все пак Granta датира от 1889 г., там са публикували Тед Хюз, Силвия Плат, Шеймъс Хийни, Мартин Еймис, Милан Кундера, Реймънд Карвър, Иън Макюън, Маркес… Разбира се, това изреждане не е някакъв опит за поставяне редом с тези хора, това би било нелепо, просто… за мен е чест.

Какъв е добрият сценарий за спасението на четящия и пишещия човек днес?

Нека не бързаме толкова да опяваме четящия и пишещия човек. Той още има пулс, има и ресурса да се спаси – нали чете и пише? Но е вярно, че нещата около него почти никога не зависят от него. Той трудно може да промени нещо, очевидно е маргинал и сам не иска да бъде част от множеството. Особено ако се занимава с поезия. Да си поет сега е… нещо като да имаш ключ, който не отваря нищо. Много хубав ключ, ама не става за нито една врата. Но не се оплаквам. Не бива да забравяме и че понякога поезията може да е най-прецизното средство за разбиване на вратата.

Кой е най-обективният ти критик?

Опитвам се да бъда максимално обективен спрямо това какви ги върша на листа. Почти винаги имам някакви подозрения. Но и безкрайната редакция не е решение. Човек никога няма абсолютни основания да смята, че това, което е направил е добро. Но вече го е направил и това е положението.

Над какво работиш в момента, кой е най-новият ти творчески проект?

Много неочакван въпрос! Пиша нови стихотворения, но не бързам, надали ще напиша втората си стихосбирка до края на тази година. Не мога да бълвам текстове постоянно и да издавам ежегодно. Литературната логорея е сериозно заболяване.

Какво много искаш да бъдеш попитан?

Може би… да бъда питан още за Словения, това ме вълнува, естествено. Но, разбира се, ще имам повече за разказване когато се върна. Заради датите няма да мога да участвам в Поетиките тази година, но… няма как.

Какво непременно би попитал ти на мое място?

Нищо непременно. Но като стана дума за преводи и език, нещо свързано с това, знам ли. Ще ми се да преведа нещо и от английски на български. Нещо забавно – примерно Роджър Макгъф.

Говорихме за английския, но не и за българския. Нашият език също е изключително интересен, има много възможности. Чу ли това за „Съвета за българския език” и глобите, ако ползваш чуждици? Това е чудовищна глупост, но не е изненадващо, у нас чудовищните глупости никога не закъсняват. Сигурно си имат график и за това – примерно всеки вторник нова дивотия. Както и да е. Тези хора не си дават сметка, че огромна част от думите, които сами използват в ежедневието си, са чуждици. И че всичко това е нормален процес. Българският език няма да умре, ако се използват чуждици, ще умре, ако тук не останат хора, защото животът им е лош.

***
Още няколко линка:
в Стандарт - тук
в Културни новини - тук
в Аз чета - тук

The Garret

Come, let us pity those who are better off than we are.
Come, my friend, and remember
that the rich have butlers and no friends,
And we have friends and no butlers.
Come, let us pity the married and the unmarried.

Dawn enters with little feet
like a gilded Pavlova,
And I am near my desire.
Nor has life in it aught better
Than this hour of clear coolness
the hour of waking together.

Ezra Pound

***
Кара ме да си спомням тавана, на който живеех.

неделя, 31 юли 2011 г.

По Жицата

Сериалът The Wire е най-добре написаното нещо за телевизия, което някога съм гледал през живота си. Защото всъщност не е сериал. The Wire е роман. Нямам предвид, че е някаква екранизация по книга, а че е литература, чисто и просто. Затова и отказва да се държи като сериал.
В този смисъл си има начало, среда но и (забележете!) край – хората, които го правят, не „доят” умишлено образите си, докато съвсем нищо не остане от тях, не продължават историята изкуствено.
Много ми харесва как разсъждава създателят на това изключително произведение Дейвид Саймън. На първо място, песимизмът му е прекрасен и основателен - особено ако сега се вгледаме какво се случва в САЩ. После, усетът му за циничното, което присъства във всяка институция, си е направо за завиждане, както и начинът му да ни показва големите неща, които не зависят от нас, но от които ние зависим постоянно. И разбира се, познаването на града, влюбеността в града с цялата му помия.
The Wire e трагедия, но не повлияна от сълзливите екранни образци, а „открадната” от първоизточника – старогръцката трагедия. Авторите, начело със Саймън, не само признават, но и се гордеят с това. Според мен имат всички основания.
Би било глупаво сега да разказвам за какво става дума в The Wire, каква е идеята, общата и на всеки отделен сезон и прочие, пък и не е това намерението ми. Слагам тук откъс от едно интервю с Дейвид Саймън. Проведено като разпит.
Мисля, че вътре казва възхитителни неща, които още са недостижими в България като начин на мислене от страна на един автор. Тук все още никой не може да си позволи да мисли така. Което, впрочем, е нормално.


"Fuck the casual viewer. Seriously, who wants a casual viewer? If you’re a writer do you want a casual reader? I don’t want those people. Don’t want ‘em. Throwing them back. They’re like little fish on the hook. Throw ‘em back. I want the guy who’s come in who wants to be told a story. A story has a beginning, middle and an end."

Ето и линк към още едно интервю: http://www.youtube.com/watch?v=qulcqNMHVic&feature=related.

събота, 23 юли 2011 г.

Анахронизъм

Моторно парче

Първото, което бих му казал:
„Лошо ти се пише, в случай че
не ти се пише само за доброто.”
Не, че той не го е знаел, де.

Той, съседът ми,
живял през две пресечки
и умрял преди почти 70
години.Тъй както умее.

Червената идея значело
синя кръв да се разлива
насред жълтите павета.

Синя(та му) кръв
да се разлива
другаде. Навсякъде.

А мене черен дроб да ме боли
на двадесет и няколко –

какъв е пъстър тоя спор
от минало и настояще!
Ц а п а н и ц а.

Аз и затова не мисля вече
да нагазвам, да опитвам
да разбирам нещо повече.
С добра походка просто ще
отмина, подръка със времето.
Когато сме далеч достатъчно
и двамата, ще се обърна уж
неволно, да... Назад.
И ще погледна към пътеките,
където са се псували селяци
и са проповядвали свещеници,
и всички са се арестували взаимно
в следобеди, в които е прието
поетите да бъдат успоредни на стените,
перпендикулярни на куршумите.

Тук иронията пъпли в
най-безвкусни цветове.
Отвсякъде.

Когато се наситя да я гледам,
не би хрумнало да я целувам.
Отдавна ще съм си отишъл.


***
Поради това, че днес стават 69 години.
От "По вина на Боби Фишер" (2010)

събота, 25 юни 2011 г.

В Жената. Днес.

Винаги съм искал да напиша такова заглавие.
В новия брой на "Жената днес" има статия за вашия покорен слуга. И то в рубриката "все още ерген"...
Авторът е Иванка Могилска, а снимките са на Светослав Куцаров. Целият материал е в списанието, на сайта има една част - ето линк. А тук слагам последната - въпросника:

1. Ако бях герой на книга...
Щях да съм доволен – поне съм някакъв герой.

2. Идеалният флирт е...
Кратък.

3. Доволен съм, когато...
реша, че съм се справил. Или когато си представя, че съм герой на книга – вижте първия въпрос.

4. Не съм съгласен с...
Телевизора.

5. Типичната неделя...
Е съвсем нелош ден, в който те мързи дори да бездействаш. Типичната неделя започва късно, но за съжаление и свършва рано. Още преди понеделник. И всичко започва отначало, както винаги.

6. Да пишеш по поръчка е...
Нещо, което правя за пари и това ме дисциплинира.

7. Сам или с приятели...
Какво?

8. На хартия или на компютър...
На хартия предпочитам да чета, на компютър – да пиша. Така съм свикнал.

9. Идеалните условия за писане са...
Три. Но не ги знам – никога не съм писал в идеални условия, мисля, че нищо свястно не би излязло.
Разбира се, най-полезно е да пишеш съвсем сам, в ъгъл, до който има прозорец.

10. Бих излязъл без шапка, ако...
се направи, примерно, политическа партия на хората, които носят шапки. Веднага ще спра да нося, за да не ме приемат. А иначе – не, не бих излязъл без шапка. За мен това е все едно да изляза без панталони.

11. Страхувам се от...
Бабата от долния етаж. Има невероятен слух. Също така, наскоро чух някой да казва, че работата не го плаши. И се замислих – ако се прибирам и от тъмното изскочи някаква работа, аз бих се уплашил.

12. Честността е...
Нещо, с което не си струва да се хвали човек. Или поет. Би било нечестно.

вторник, 21 юни 2011 г.

Година по-късно и с малко закъснение

Преди няколко месеца спечелих "Южна пролет" (раздела за поезия), но изглежда съм забравил да отразя този грандиозен успех тук, в блога. Обаче миналия четвъртък участвах в едно четене във "Влайкова" по покана на Валентин Дишев, който представи първите книги на своите нови автори, някои от които участваха в "Южна пролет", и си спомних разни неща. Например, че непосредствено след конкурса разговарях с Вальо Дишев в неговото радиопредаване. За наградата, но и не само. Ето линк от интервюто тук:


Покрай четенето в четвъртък си спомних и друго - точно преди една година на тази дата, 16 юни, беше премиерата на моята книга с поезия, пак във "Влайкова". Това нищо не означава, но е забавно съвпадение, "Влайкова" е особено място, там винаги е приятно да се връщаш.

***
Напоследък наистина не остава никакво време да пиша тук и пропускам разни неща. Но ето със закъснение няколко линка от "английското четене" с Кристин Димитрова в Американския университет в Благоевград:



***
Най-много ми се ще да напиша тук нещо за Созополския семинар по творческо писане, в който участвах в края на май, но впечатленията (и снимките) наистина са много и изискват нещо по-пространно. И за него говорих по радиото наскоро, но не знам дали разговорът го има в интернет. Най-краткото, което ми идва наум да кажа сега е, че преживяването наистина си струва. Всичко в Стария град преди да дойдат туристите си струва. И това, което прави фондация "Елизабет Костова", няма аналог в България. Семинарът е за две групи писатели - български и такива от англоговорящи страни (обикновено САЩ, но не е задължително) и се провежда всяка година. Ето повече информация:


понеделник, 23 май 2011 г.

Happiness Is a Warm Gun

Попаднахме на това случайно този уикенд, разхождайки се из Панагюрище. Хем безцелно и за пръв път, хем по следите на местните ми корени. И не щеш ли - в историческия музей, от експозицията за Априлското въстание:

петък, 29 април 2011 г.

Бродски за формата

"Строгата форма е начин да се подреди онова, което по принцип не подлежи на подредба. И е достойно да се опиташ да се справиш. Ако използвате строгата форма за съвсем съвременно съдържание, ще видите, че облечено в тази форма, то придобива по-голяма сила, понеже се поражда нещо като напрежение между онова, което се казва, и формата, чрез която е изразено. И това напрежение дава истински мащаб на онова ново, за което говорите. Ако пък решите да използвате формата на свободния стих за изразяване на новото съвременно съдържание, проблеми няма. Стиховете могат да се разхождат голи, но все пак от време на време ни се иска да ги видим облечени."

"Защото да се самоизразиш в свободния стих е много по-лесно. Но поезията не е само себеизразяване. Тя е нещо повече. В известен смисъл тя е занаят, ако ме разбирате."

"На първо място изниква въпросът - свободен от какво? Едно е да пишете в свободен стих, понеже ви е писнало и вече изобщо не можете да пишете. Добре е, ако имате някакъв опит в строгата форма и после се обръщате към свободния стих. Защото свободният стих се е появил след строгата форма. И всеки поет повтаря този процес в миниатюра. Свободният стих, свободата - всичко това говори за освобождение. Но от какво се освобождава човек с това? От някаква форма на робство? Без да познаваш робството обаче не е възможно да вкусиш свободата, понеже всичко в този свят е свързано. "

"В този занаят няма нищо стабилно."

преводът е на Иван Тотоманов

неделя, 27 март 2011 г.

Утре в Благоевград. Blame It on Bobby Fischer

Утре вечер в Американския университет в Благоевград аз и чудесната Кристин Димитрова ще четем свои неща на английски. От известно време насам превеждам текстовете си и мисля, че идеята е много добра. Ще се радвам да дойдете. Ето и поканата:

American University in Bulgaria
Distinguished Lecturers Series

Bulgarian Poets and Writers Series
present

My Life in Squares:
Blame It on Bobby Fischer

Bulgarian poets
Kristin Dimitrova
Ivan Landzhev
will read from their work in English and Bulgarian

Monday, March 28, 2011
7:30 p.m.
AUBG Red Room

All are welcome!

***
American University in Bulgaria
Серия “Изтъкнати лектори”
Серия "Български поети и писатели"
представят

Моят живот на квадрати:
По вина на Боби Фишер

Българските поети
Кристин Димитрова
Иван Ланджев
ще четат свои произведения
на английски и български

28 март 2011 (понеделник)
19:30 ч.
Червена зала, АУБ

Заповядайте!

вторник, 22 март 2011 г.

Тишина

Виж ти - Ервин Шулхов (чиито Концерт за флейта, пиано и оркестър преди няколко дни не харесах, може би защото не го разбрах... или защото харесах повече Месиен) бил изпреварил номера с тишината на Джон Кейдж (4'33''), и то с... 33 години!




Ако ще си го пускате с всичка сила, внимавайте да не ядосате съседите.

понеделник, 28 февруари 2011 г.

About My Very Tortured Friend, Peter

he lives in a house with a swimming pool
and says the job is
killing him.
he is 27. I am 44. I can’t seem to
get rid of
him. his novels keep coming
back. “what do you expect me to do?” he screams
“go to New York and pump the hands of the
publishers?”
“no,” I tell him, “but quit your job, go into a
small room and do the
thing.”
“but I need ASSURANCE, I need something to
go by, some word, some sign!”
“some men did not think that way:
Van Gogh, Wagner—”
“oh hell, Van Gogh had a brother who gave him
paints whenever he
needed them!”

“look,” he said, “I’m over at this broad’s house today and
this guy walks in. a salesman. you know
how they talk. drove up in this new
car. talked about his vacation. said he went to
Frisco—saw Fidelio up there but forgot who
wrote it. now this guy is 54 years
old. so I told him: ‘Fidelio is Beethoven’s only
opera.’ and then I told
him: ‘you’re a jerk!’ ‘whatcha mean?’ he
asked. ‘I mean, you’re a jerk, you’re 54 years old and
you don’t know anything!’”

“what happened
then?”
“I walked out.”
“you mean you left him there with
her?”
“yes.”

“I can’t quit my job,” he said. “I always have trouble getting a
job. I walk in, they look at me, listen to me talk and
they think right away, ah ha! he’s too intelligent for
this job, he won’t stay
so there’s really no sense in hiring
him.
now, YOU walk into a place and you don’t have any trouble:
you look like an old wino, you look like a guy who needs a
job and they look at you and they think:
ah ha!: now here’s a guy who really needs work! if we hire
him he’ll stay a long time and work
HARD!”

“do any of those people,” he asks “know you are a
writer, that you write poetry?”
“no.”
“you never talk about
it. not even to
me! if I hadn’t seen you in that magazine I’d
have never known.”
“that’s right.”
“still, I’d like to tell these people that you are a
writer.”
“I’d still like to
tell them.”
“why?”
“well, they talk about you. they think you are just a
horseplayer and a drunk.”
“I am both of those.”
“well, they talk about you. you have odd ways. you travel alone.
I’m the only friend you
have.”
“yes.”
“they talk you down. I’d like to defend you. I’d like to tell
them you write
poetry.”
“leave it alone. I work here like they
do. we’re all the same.”
“well, I’d like to do it for myself then. I want them to know why
I travel with
you. I speak 7 languages, I know my music—”
“forget it.”
“all right, I’ll respect your
wishes. but there’s something else—”
“what?”
“I’ve been thinking about getting a
piano. but then I’ve been thinking about getting a
violin too but I can’t make up my
mind!”
“buy a piano.”
“you think
so?”
“yes.”

he walks away
thinking about
it.

I was thinking about it
too: I figure he can always come over with his
violin and more
sad music.

Charles Bukowski

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Премиера в Пловдив


Утре от 19.00 в "Петното на Роршах" в Пловдив аз и Илко Биров на китарата ще имаме удоволствието да представим книгата ми "По вина на Боби Фишер". Имам информация, че г-н Биров ще свири чудесно, и то знакови парчета. А аз ще чета, и то не наум. Добре дошли сте.

Ето така учудено гледа китарата авторът.


А ето така, далеч по-естествено, не я гледа музикантът.

А ето и едно чудесно и знаково парче от репертоара на музиканта:


четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Интервю за Dictum, пак за 2010


Отново за моята 2010 и книгите. Tози път e аудио, линкът е от сайта Dictum:


Виждал съм как подобни равносметки на изминалата година понякога се проточват и до средата на следващата, така че трябва да се внимава. Но разговорът беше приятен, а водещият Валентин Дишев е от хората, които наистина разбират и обичат това, което правят.

вторник, 25 януари 2011 г.

Стъпки върху камък

Текстът ми е публикуван в новия, 3-ти брой на списание Пирон - ЛИЧНИ ГРАДОВЕ/Седемнадесет Софии и един Париж.
Броят е много интересен и е "за личните маршрути из София и за талантливото живеене в нея. В него изследването на града граничи с поетическото му обитаване."

А това е линкът към публикацията на сайта:


Да си фланьор посред гробища крие в себе си следната особена задача – трябва да се захванеш скитайки, да естетизираш статичното. Оказваш се правостоящия сред мнозинството от лежащи. Разбира се, доколкото фланьорът е апарат, а не герой, то може би тъкмо гробището е най-вярното място – най-сигурният топос за азбучно откриване на героите в градския наратив. Веднъж отишъл, от теб се иска само да се шляеш, да снимаш и да пишеш. Това без съмнение може да се случи подобаващо в Париж. В Пер Лашез и в малкото гробище на Монпарнас, които могат да се похвалят с едно основно предмиство пред „обичайните" гробищни паркове – в парижките човек обикновено не отива, за да види парижани, поне не анонимните парижани. Съвсем закономерно, местните покойници трудно биха развълнували един фланьор (фланьорът по дефиниция не е опечален) и град като Париж е способен да му предложи алтернатива. Нашите „Орландовци" не предлагат това, на тях дори не им е толкова присъща морбидната тягост, колкото постоянната тревога от кражби, от заличаване на нечии метални букви. Затова и няма да се натъкнем на тълпи от любопитстващи там. Нито на голям брой живи писатели, които търсят предшественици.
Скитосването в гробищата позволява на фланьора да се отърси и от друго особено неприятно впечатление в съвременната градска среда – че не ти гледаш града, а градът някак си постоянно те наблюдава и посяга върху уюта на личността. В Пер Лашез това няма как да се случи – наистина си там само за да видиш тези, които вече отдавна не могат да видят теб. Оттук и чувството на спокойствие, което съпътства разходката на търсещия Джим Морисън и Оскар Уайлд.
В рамките на литературното „Зачитане", посветено на Париж в края на март миналата година, се появиха няколко описания на парижки гробища в текстовете на съвременни български автори, прекарали време в града и писали за него. Приликите будят непринудени усмивки и са доказателство за това, че софийското въображение търси в Париж главно онова, което му липсва болезнено в София, онова, което отсъства от тукашното. Повторяемостта в тези търсения на различни хора е повторяемост строго на софийския търсач, не на всекидневния турист в Париж. Привеждам тук тъкмо тези части от пътеписите, в които говорим за Пер Лашез и Монпарнас – Марица Колчева, Калин Терзийски, Стефан Иванов и аз. Целите текстове са публикувани на различни места и могат да се намерят допълнително.

Марица Колчева

Следващите няколко дни минават под знака на едно нежно любимо момиче. Красива е - като сенките, които се удължават към края на деня. Търси гроба на Ман Рей, докато аз я изоставям за половин час, за да говоря по телефона, а после аз търся нея. Духа много студен вятър и сме едни от малцината в гробището Монпарнас. Не намирам Брасаи, тя, както винаги, се справя по-добре от мен и ме води до гроба на Кортасар. После се смеем и се смущаваме от себе си - разхождаме се с каталог на известни мъртъвци в ръка и отбелязваме с кръстчета откъде да минем. Иска ни се да оставим нещо. Оставяме стъпките си и усещаме, че няма по-подходящо от това.

Калин Терзийски

Тръгнахме към Пер Лашез. Да ходиш към мястото за вечно усамотение с компания е някак нелепо. Не отивах на Витоша, по дяволите, но точно такова чувство ме обхващаше – припряно и разщъкано чувство – всеки си зяпа нещо, всеки си подвиква и прибързва напред, снима и се смее на нещо само от него забелязано. Интересно посещение на Пер Лашез се получаваше. Стигнахме до гробищата.

Всичко в тях беше гробищно. Само едно нямаше – прясна смърт. По това не приличаха на софийските гробища. Гробищата в София са пълни с мъка. Пер Лашез са пълни с влажно спокойствие. Не изпитах никакво внушително чувство, гледайки милионите камъни. И веднага се сетих защо не изпитвам. Та какво чувство, за Бога, може да се изпита в някакъв парк? Тук не мога да тъгувам за умрелите, не мога да изпитвам съжаление за отминалия им живот...Какво?

Аз мога просто да опиша какви усещания се породиха, какви малки като мустачки на бръшлян чувства. Мога да опиша какви впечатления останаха. Ето: Усетих пустота и сива мъгла пред събуждането – февруари беше все още мътен и заспал, но нещо в него се размърдваше; усетих миризма на приятен дезинфектант в цялото гробище и си казах с добро чувство към парижаните, че се грижат за чистотата на своите прочути трупове. Все пак колко ли плъхове биха яли от тях, ако някой подреден и акуратен французин не ръсеше препарати? Усетих мъчително безразличие – огромното множество от гробове беше на непознати, много отдавна починали хора. Стана ми досадно и малко противно от това, че не мога да се разчувствам от гроба на случайния парижанин, а търся гроба на специалния, тоя, който е прочут. Всички гробове някак глупаво служеха за фон на гробовете на Оскар Уайлд и Джим Морисън. Всъщност – както се случва и с живите хора – фон на разни Уайлдовци и Морисъновци. Между другото, само на тези два гроба имаше някакво тихо и скучно оживление. Усетих още грамадно спокойствие, но не онова, което е като въздух за задушения, а напротив – спокойствие, каквото можеш да изпиташ в дъното на кладенец. Безразлично спокойствие.

Помислих си с лека досада, че в края на краищата даже обувките... и не даже, а точно обувките – тези две твърди кожи за крака – говорят милион пъти повече за великия човек, отколкото гроба му. За гроба си никой не се замисля приживе. Тоест – замислят се разни малоумни мегаломани като фараоните – може би. Гробовете се правят без дори капчица участие на покойния и не носят нищо от духа му. Не носят и тялото му, защото тялото му отдавна е в дърветата и тревите. А тревите отдавна са изсъхнали и отишли като вечен прах във въздуха, а дърветата отдавна са изгнили и са отишли като вечна мъгла из уличките. Така че – не ми пробутвайте, вие, патетични хора – вашите гробове и сепултури. Нищо не представляват те, само безвкусно и натруфено изгладени камъни.

Не мога да отрека, че няколко гроба – с тъмния си влажен мъх, няколко стари дървета с тънички и здрави вени от изсъхнал брашлян, няколко гробници с интересни статуи – ми харесаха доста много.
По някое време се откъснах от жените и сам затърсих гроба на Дьолакроа. На ъгъла на 49 парцел – в съседния, мисля, 48-ми – видях с приятна изненада гроба на Балзак. Стори ми се все едно видях лицето на познат в тълпа. Лицето на познат в много тиха и мрачна тълпа. Помислих си: колко хубаво би било в отвъдния свят, ей така, да срещна познат, когото познавам само от творенията му, и все съм искал и на живо да се запознаем...

Стефан Иванов

Следващият ден е осми април, неделя, Великден и рожден ден на Чоран. Пътуваме с влак до Сент-Жьонвиев-де-Боа, а от гарата с автобус минаваме покрай първия хипермаркет във Франция, за да стигнем до може би най-важното и голямо гробище на руски емигранти в света. Трупове на малки тръпки започват да лазят по гърба ми. В главата ми е хаотична истерия, но парадоксално размесена със спокойствието на прах, която спокойно лежи в слънчев лъч. Нещо наистина важно ще се случи. Времето е слънчево, няма хора по алеите, само катерички. Атмосферата е не мълчалива, а исихастска. Владимир е потънал в своите размисли, аз - в моите. Настръхвам, когато го виждам. Гробът на Андрей Арсениевич Тарковски. "На човека, който видя ангела" е може би най-правилната епитафия. Макар преувеличението на Вендерс, че Тарковски, Одзу и Трюфо са бивши ангели, да е прекрасно. Единственото, което мога да направя, е да извадя две цигари, за да оставим дъха и духовете ни да излязат от нас, за да се слеят за малко със скулптираното време, както нарича Тарковски киното, на настоящия кадър. Той пуши по-бързо и го моля за малко да ме остави сам, и без това искаше да отиде до църквата. Виждам го как се отдалечава и започвам съвсем тихо да говоря. "Режисирал си седем пълнометражни филма. Премиерата на осмия наистина щеше да е велик ден. Сигурно публиката поне половин час щеше да мълчи, защото седмият печат на седмото изкуство щеше да е счупен, за да стане то един истински апокалипсис, едно истинско откровение. На осми април 1986-а пишеш в Мартиролог-а, в дневника си пишеш, за различни епизоди на бъдещия си филм Свети Антоний. В клиника си и ти правят химиотерапия. За съжаление, няма да..." Не мога да говоря повече. Приближавам се до плочата и я докосвам. Малко камъче пада, взимам го и го слагам в задния джоб, близо до пластината от Махалото на Фуко. Владимир е в църквата, влизам и излизам секунда по-късно. Разглеждам какво има около гробището. В радиус от стотина метра има детска градина, цирк и басейн. Жизненият кръговрат, видян в градоустройствен план - първо си дете, носиш се по течението в цирка на живота, накрая отиваш там, откъдето излязох. Мисля за това и усещам как нещо се намества и приплъзва като голяма китайска кутия, побираща като матрьошка десетки други кутии. Нещата са някак на фокус. Сякаш получих сатори. По-късно разбрах, че усещането ми може би е породено от това, че от всичките гробове, които видях, се убедих само в едно - хората, които са в тях, са живи.

Следобедът отидох сам до Пер Лашез. Там почти ми прилоша от внезапно нахлулата в града жега. Изпуших по цигара, този път син Кемъл, до Шопен, Джим Морисън, Пруст и Уайлд. Пратих съобщение на Владимир да се видим при гробищата на Монпарнас.

Това, което ме фрапира, е, че гаргите и гарваните бяха навсякъде. Не само грачещи, а мъртви. Бяха разхвърляни по алеите, с мухи вместо очи. Имаше ги и поставени като букет цветя в надгробните вази: с перата на опашката нагоре. Гаргите - като точно обратното на ориза, разпръскван на сватби.
И двамата наскоро бяхме прочели "Игра на дама" на Кортасар и го затърсихме, веднага след Сартр, Бовоар и Бодлер, но само аз го намерих. Беше истинска игра на дама, докато го открия. Погледът ми подскачаше на куц крак по голямата табела-карта и по надгробните плочи. Краката все ме отвеждаха до грешната алея. Попитах хората, които изписват новите плочи. Те ми отговориха, че може би е сред живите. Стана още по-абсурдно, когато изневиделица видях Йонеско и Бекет. Една възрастна французойка ме видя и сякаш усети, че още малко и ще изпадна в паника и ми даде своята джобна карта. Оставих едно камъче за следващата игра.

На гроба на Чоран се случи нещо странно. Най-неочаквано и за мен се оказа, че на плочата на този велик скептик има кръст. Някаква жена също видимо беше афектирана от него и се опита да го махне. Около минута се бори с него, но не успя. Помисли го за някаква шега. Каза на приятелката си, че преди го е нямало. Тази случка съперничи по странност само с нелепата подробност, че в блока, където е живял, няма нито паметна плоча, нито бележка, нито нищо. Самият блок, гледащ срещу театър Одеон, прилича на филмов декор, който а-ха да падне.

Иван Ланджев

Камю пише, че един град се познава по това как хората в него се любят, работят и умират. Съответно почивния ден отреждаме на починалите. Отиваме в малкото гробище до Тур Монппарнас, вторият трептящ парижки фалос. Издирваме важните покойници, изиграли по-ключова роля в живота ми от десетки роднини. Повечето хора, за които имам високо мнение, притежават тази характерна черта – да са отдавна умрели.
Тя е леко учудена от гробищния ми ентусиазъм, но аз вадя железния аргумент, че статистически погледнато живите хора са извършили далеч по-страшни неща – и няма смисъл на човек да му е страшно в гробищата. Още до входа ни посреща Сартр, както обикновено в компанията на Симон дьо Бовоар.

Стигам до гроба на Бекет, който трябва да снимам от всички възможни страни. За да стане това, по едно време лягам до него. Лежа си в гробищата докато посетителите минават. Доколкото там лежащите са повече от правостоящите, това не би трябвало да впечатлява никого. И не впечатлява. Още повече, мислят ме за американец, понеже съм скаран с френския и когато питам за нещо, им говоря английски с акцент на човек от Детройт, Мичиган. Това е достатъчна причина по-скоро да ме оставят да умра, отколкото да ме изправят. Ставам и продължавам към другите гробове.
Успявам да обходя всички от листа, който Е. по-рано днес е спретнала за мен. Последният е на Александър Алехин. Въпреки загнездилата се от филмите представа, по принцип на гробищата не се случват много неочаквани неща. Тъкмо съм успял да убедя и Е., че това е точно така, когато изведнъж изскача някакъв скапаняк в малка количка, подобна на тия за голф и започва да крещи, че паркът затваря. В „програмата" на гробището пише, че за туристите следва да има ентъртейнмънт с популярни умрели още поне час. Но тоя си знае неговото – затваря. Всички се разотиват бързешком. И ние така. Количката обикаля из парцелите и бучи от два източника – сирената и скапанякът. Френските сирени звучат смешно мажорно, като безгрижни акордеони. Докато бягаме от гробищата, в главата ми кресва Том Уейтс: "running through the graveyard/ we laughed my friends and I/we swore we'd be together/until the day we died/I made a golden promise /that we would never part/ I gave my love a locket/ and then I broke her heart". С дрезгавината на Том не звучи толкова детско.

---

Проследихме парижките гробища през техните софийски маршрути – за отбелязване е, че това утъпкване на пътя при различните автори се предхожда от почти една и съща мотивация, но повтарянето на стъпките е непреднамерено. В резултат се получава едно съвсем не-скучно присвояване на парижките улици и камъни от фланьори, чието въображение е обусловено във всеки един момент от София.

понеделник, 10 януари 2011 г.

Дилън Томас за сюрреалистите


„За мене е без значение откъде се извличат образите на едно стихотворение — извличайте ги, ако щете, от най-дълбокото море на скритата същност, но преди да стигнат до хартията, те трябва да преминат през всички рационални процеси на интелекта. Сюрреалистите обаче поставят своите думи една до друга върху хартията точно тъй, както се появяват от хаоса; те не оформят и не подреждат тези думи: за тях самият хаос е формата и редът. Това ми се струва прекалено самонадеяно — сюрреалистите си въобразяват, че каквото и да измъкнат от своите подсъзнателни същности и запишат с бои и думи, трябва по принцип да бъде интересно или ценно. Аз отричам това. Едно от изкуствата на поета е да направи разбираемо и ясно онова, което може да изплава от подсъзнателни източници; една от най-първостепенните служби на интелекта е, да подбира от аморфната маса подсъзнателни образи, онези, които най-добре ще съдействат за неговата творческа цел — да напише най-доброто стихотворение, на което е способен.“


Цитатът е от предговора към "И смъртта ще остане без царство", съставител и преводач: Александър Шурбанов. Едно от любимите ми неща в този предговор е:

„Дилън Томас — пише един от изследователите му — е тъкмо обратното на небрежен писател. Стихотворенията му не са ексцентрични. Отношението му към кое да е от неговите стихотворения е не отношение нa човек в транс, а по-скоро на опитен шахматист към фигурите.“

понеделник, 3 януари 2011 г.

Моята (книжна) 2010

От чудесния сайт Аз чета ме попитаха каква е била книжната ми 2010-а. Въпросите бяха следните: Каква беше твоята книжна 2010? Коя беше книгата, която те заплени най-силно? Коя те разочарова най-много? Какво ти даде надежда за бъдещето на книгоиздаването у нас през 2010 година или какво те отчая още повече?
Ето и моите отговори, а оригиналната публикация е тук:



Едно от нещата, с които моята книжна 2010-а се различава от 2009-а, е това, че за 2010-а ме питат – наблюдава се някакво въвличане в литературното говорене, вече фотографките ме снимат контражур, както казва любим поет, когото ще спомена по-долу. Истината е, че това ми се нрави.
Тази година за пръв път четох Гинсбърг на български, преводът на Владимир Левчев беше важно събитие. Покрай любовта ми към английския език, която трае общо взето цял живот, изобщо не се бях питал как ще звучи този велик поет на български - и ето, звучи си пак като велик поет.
Излязоха нови чудесни книги с поезия на Екатерина Йосифова, Петър Чухов, Димитър Кенаров, Пейчо Кънев, Кирил Василев, появи се антологията „Последните от 80-те”. Излязоха сборници с пиесите на Георги Господинов и на Захари Карабашлиев, чета ги с удоволствие, а и от интерес към заниманията с драматургия, с диалози и текстове за сцена, които, надявам се, ми предстоят. Много харесах сборника с разкази на Етгар Керет, който излезе тази година.
През 2010-а имаше и интересни събития, свързани с четенето на поезия пред хора. Ценно ми се стори това, което правихме със "Зачитане", харесах "Бавно: изговорен свят" на Стефан Иванов и Блуба Лу.
Не ми се говори за книги, които са ме разочаровали, просто не прочитам такива докрай, освен ако не е някакво задължение или услуга, а и не ми се съди никого. Нека литературната година се състои от неща, които сме харесали.
А за тези, които наистина харесвам, няма никакво значение коя година е. Четох си Венедикт Ерофеев, Андрей Платонов, Джон Фанти, Пол Остър, Брет Истън Елис, разкази и репортажи от Труман Капоти, разни книги за сценарии, защото това работя… В зимните вечери напоследък се хващам как отново Паскал ме вълнува с дълбочината и страстта на разума си, опитвайки се да обоснове най-неясното. Мисля за Маларме и Бодлер, за Елиът и Дилън Томас, за тихата и недостижима виртуозност на Георги Рупчев, за величествената ирония на Константин Павлов, която сякаш ни гледа от високото, от Витоша, и е единственото нещо, което диша свободно над нас.
Колкото до бъдещето на книгоиздаването, кое ми даде надежда или кое ме отчая… Не се сещам за нещо, което е в състояние да ме отчае напълно, защото не страдам от прекомерно завишени очаквания. В България няма глупост , която да идва изненадващо. Единственото доблестно нещо, което остава да се прави, е да се пише добре, ако може все по-добре. А работата на издателствата е да правят популярни тези, които пишат добре. Има няколко издателства в България, за които това наистина е приоритет и ние - авторите и читателите - можем да сме им благодарни.