четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Поетът на изтънчените несъгласия

Георги Рупчев и доблестта на дистанцията

* Изказването е от премиерата на „Превъртане на световете“, София, декември, 2014. Публикувано е за пръв път в „Литературен вестник“, бр. 5, 2015.
В интернет има публикация и във "Факел" - тук.

Добър вечер,
благодаря на Валентина Рупчева за поканата да кажа няколко думи. Не съм записал размислите си, така че ви моля предварително да проявите снизхождение ако изложението ми ви се стори разпиляно на моменти.
Ще ми се да започна с това: всеки от нас като читател знае, че понякога първата среща с най-важните, знакови автори в живота ни не се случва директно и не е през собствените им съчинения. Диалогът с любим поет често не започва през неговата поезия, а по заобиколни пътища. Така стана при мен с Георги Рупчев. Първият досег беше през преводите му на Джон Ленън – от онова черно томче с текстове на песни, проза и интервюта, предполагам, всички си го спомняте. Беше вълнуващо да открия, че с преводача споделяме една и съща обсесия към „Бийтълс“ и особено Джон Ленън. Спомням си, че под напора на тази неподправена любов към „Бийтълс“, Рупчев беше превел дори текстове, които не са на Ленън, но все пак са намерили място в томчето –  вътре бяха и Eleanor Rigby, и Paperback Writer. Останах възхитен от преводите.
Не подозирах, че на български Ленън може да звучи по този начин, без да е направен компромис нито с музикалността на фразата, нито със смисъла. По-късно имах възможност да се убедя, че това е характерна особеност за преводите на Рупчев. Видях, че е същото и в собствената му поезия.
Втората среща беше през  негови преводи на Т. С. Елиът, явно друга наша обща обсесия. По това време търсех всички налични преводи на български, които впрочем не са малко. Прочетох тези на Цветан Стоянов и на В. Свинтила, също и на Вл. Левчев, А. Илков. Стигнах и до “The Waste Land” („Пустата земя“) в превода на Рупчев. Отново ме впечатли лекотата, с която беше постигнал този най-труден в преводаческата работа баланс, а именно това да запазиш музиката без да жертваш съдържанието. 
Повечето опити постигаха едно от двете. Да речем, при Цветан Стоянов и неговия вариант на „The Waste Land“ е сякаш най-запазеното „буква по буква“ съдържание, но за сметка на това с музикалността са направени компромиси. Преводът на Свинтила пък е подчертано музикален, но е, осмелявам се да кажа, фриволен по отношение на съдържанието.  И изневиделица, при Рупчев, още първият стих интригува, изненадва – “April is the cruellest month, breeding”, „Април е най-безмилостният месец, той изтръгва...“. Защо тук „breeding e „изтръгва“?
Решението беше смело и нестандартно, но красиво. Личеше, че е направено от поет. Същевременно Елиът беше запазен, не усещах българският да бяга от него. Виждаше се, че всичко това не е „подход“ на преводача, а вътрешен усет, който не се „научава“. Дарба.
Дадох си сметка, че трябва да изчета всичко, което Георги Рупчев е написал и може да се намери. Много бързо разбрах, че това, което ме беше впечатлило, важеше в още по-голяма степен за собствената му поезия. За нея вече, слава Богу, се пише по-често, говори се за това несравнимо съчетание на майсторство в прозодията и висока, оригинална философска мисъл. Поне на мен ми е трудно да открия по-ранен, истински аналог на това в нашата поетична традиция. Да, той се признава за „чирак“ на Валери Петров например, можем да намерим и далечен отглас у Вутимски, но въпросът на кой точно български поет прилича Георги Рупчев остава без отговор. В световен мащаб е по-лесно – очевидно се родее с Елиът, с Бродски (превеждал е и двамата)... Тоест, пред нас е поет, който явно надскача локалния контекст – не че има нещо лошо в него, но все пак Рупчев принадлежи на други, наднационални пространства, по-висок е от местното.
Разпространеното клише сред почитателите на Рупчев днес – наблюдението, че той владее виртуозно прозодията – е вярно. Но ще внеса малка поправка – владеенето обикновено имплицира процес на овладяване, на старателно изучаване. Не мисля, че това се отнася за Рупчев, неговото владеене е иманентно, вътрешно присъщо. Така разбирам дарбата му. Това че самият той е музикант, разбира се, е оказало влияние на тази непринуденост и естествена музикалност на стиха му. Неразривната връзка с музиката се вижда още в първата му книга „Уморени от чудото“ – тези незабележими на пръв поглед пулсации в стиха, честите алитерации, вътрешните рими, всички тия неописуеми красоти и открития в ритъма и формата, които текат подводно, дълбоко под първия пласт на думите...  Подчертавам, това са неща, които помоему няма как да се „зазубрят“ и не спират да изумяват при всеки нов прочит.
Често пъти за сметка на поезията, неговият голям принос като преводач остава на заден план. Малкото по обем преводи, които е успял да направи приживе, са пример за забележително майсторство и независимо дали превежда от руски или от английски, този непостижим за повечето преводачи баланс, за който говорих, винаги е удържан. Сещам се за нещо конкретно, понеже виждам сред присъстващите нашата колега от катедрата, Пролет Паунова. В един неин текст се говореше за Рупчевия превод на „Заблудившийся трамвай“ на Гумильов. Още в заглавието „Заблудилият се трамвай“, Рупчев засвидетелства вярност към оригинала. Другият известен български превод гласи „Заблуденият трамвай“ – и тук още в заглавието използването на страдателено причастие пък променя смисъла на руския оригинал. Сякаш някой друг е дошъл и е заблудил трамвая. Но да оставим настрана граматиката – когато четем превод, направен от Георги Рупчев, впечатлението e, че с автора го свързва разбиране, което е по-органично.
Приносът му като преводач е тема, за която дълго трябва да се говори. Връщайки се към поезията му, освен чисто формалното съвършенство, може би още по-дълбоко ме впечатли системата от ценности, зададена в нея. Георги Рупчев е действително поет на дистанцията, на това „чувство за бавно изчезване“, както той сам го нарича. Неговият „инстинкт за неприспособимост“ го прави отново несравним в контекста на нашата литература. Неговото несъгласие е специфично – то е изтънчено, а не плакатно. Рупчев никога не се е криел зад удобната позиция на кресливия социално ангажиран поет, яхнал някаква (произволна) вълна на обществено настроение с надеждата да се шуми повечко за него самия.
Напротив, той прави нещо много по-достойно. Пак в черното томче с преводи на Ленън, Рупчев пише в предговора приблизително следното: „Бийтълс не се месят в политиката, те са лирици“. Същото можем да кажем за самия Георги Рупчев. В поезията му няма да срещнете плакатни, експлицитни слогани срещу статуквото или нещо подобно. И същевременно навсякъде е видимо несъгласието – само че такова несъгласие, което се крепи на много по-здрави, естетически основания. Като преводач на Бродски, Рупчев добре знае неговата максима, според която  „Естетиката е майка на етиката“. Понятията за „красиво“ и „грозно“ предшестват тези за „правилно“ и „неправилно“. Ние знаем кое е хубаво или не преди да знаем кое е добро и зло. Рупчев се ръководи от естетическия си усет през целия си път, което прави позицията му по-доблестна от тази на мнозина други. Дистанцията му го издига и етически.
Ще завърша с едно безрадостно заключение, което всъщност е добре познато на всички. Не разбирам причините за недопустимото (направо  смехотворно) отсъствие на имена като Георги Рупчев, Иван Методиев, Биньо Иванов, Константин Павлов от училищния курикулум. Макар да е ясно, че конюнктурата издига свои собствени класици – и това не е характерно само за тоталитарната държава, а става и в демократичните режими, става и днес. На съвсем извънлитературни принципи, които нямат нищо общо с приноса на автора, се  издигат „казионни“ класици. Като почитател моето виждане по този въпрос с Георги Рупчев е противоречиво. От една страна дори съм щастлив, че той досега не е припознат като именно такъв „казионен класик“, тъй като е нещо много по-голямо, по-различно и по-специално от това. От друга страна, постоянно ме съпътства усещането за несправедливо отношение към него (и към другите изброени), доколкото не е заел заслуженото си място в литературния ни канон. Забележително е, че и самият канон в поезията ни приключва някак рязко. Ако отворим един гимназиален учебник по български език и литература, ще видим, че поезията ни явно свършва до Далчев и Вапцаров. Следва дупка от половин век и повече. Може и да не съм прав, но за една 136-годишна държава, каквато е третата българска, половин век ми се струва твърде голяма липса.
Тепърва има да оценяваме значението на Георги Рупчев като име, на което следващите поколения стъпват и са му длъжници. И „поколението на 90-те“, постмодернистите ни, и ние, родените през 80-те, които започнаха да публикуват в следващия век. Всички сме му длъжници и по някакъв начин немислими без него. Разговорът за Рупчев не е закъснял – той е винаги своевременен и повече от всякога необходим.