понеделник, 23 февруари 2009 г.

K.O. in 5

Ако никога не сте се занимавали поне малко с какъвто и да е индивидуален (!) спорт, е много трудно да приемете случилото се в днешната пета партия от мача Топалов - Камски с цялата му значимост. То е като да станеш веднага от кофти нокдаун и да се втурнеш с верните юмруци към брадата на боксьора в другия ъгъл - преди той изобщо да е осъзнал какво става. А ставането е сред полезните умения. Препоръчително е всеки път да се прави при падане.
Камски почти беше изравнил, когато направи груба грешка днес, от която Веско незабавно се възползва. Последва нова грешка, резултат от преживяването на първата и... скоропостижен нокаут.
Сега е моментът разбира се, да тръгнат всякакви спекулации по безсмисления въпрос защо Камски направи такава елементарна грешка, но - отново - при малко повече спортна култура и разбиране духа на единоборствата, е ясно. ГМ Камски не издържа.
Днес в петия рунд видяхме два нокдауна и окончателно събаряне. Накратко, Топалов направи нещо подобно към края:

Естествено, тук идва уговорката, че краят е още далече и мачът не е свършил, утре Камски е с белите и всичко останало, но след загубата Веско постигна нещо много важно. Стана.

събота, 21 февруари 2009 г.

Вариант Зайцев?

"Лошо, Седларов, лошо..."
Justify Full
1-0 днес. Партията продължи дълго, но практически през цялото време Веско беше лишен от реална контраигра. Дълго време позицията не беше лоша, но изискваше да се стои на едно място. Топалов не обича да прави така - изигра опитмистичното (и позиционно неправилно) 30... b4?!, което дори кибиците в пресцентъра осъдиха още преди да чуят квалифицираните коментатори. Камски действа акуратно, търпеливо и последователно.
И мачът сега започва отначало.
Не разбирам защо Топалов отказва да играе Сицилианска защита срещу първия ход на Камски. Не, че шахматист от неговата класа не може да играе много силно всякакви дебюти, но понятието "стил" често има решаващо значение в тази творческа игра. Вариант Зайцев в Испанска партия днес доведе до положение, идеално за стила на Камски. И Камски го разигра така, както отговаря на пресконференциите - невъзмутимо и обезкуражаващо вярно.
Не ми се говори за днешната, но на вчерашната пресконференция един журналист зададе много тъп въпрос на руснака/татарин/американец. Първо го пита как се чувства в България след третатата партия. Гата отговори: "I feel great.". И после дойде нещо от рода на "Г-н Камски, доста лаконично отговаряте, това ни навежда на мисълта, че изпитвате неприязън към българските журналисти и въобще към цялата история (каквото и да означава това - И. Л.). Какво ще кажете?" Камски: "They're logical answers, they just happen to be very short.".
Хладнокръвието на този човек много ме забавлява, особено когато се сблъсква с пълно неразбиране от отсрещната страна.
Утре е почивен ден и, говорейки лаконично, на Веско ще му трябват подобрения. От първата половина на мача стана ясно, че няма безгрижно и весело да се стигне до Ананд.

***
Днешната неприятна партия може да се види коментирана тук, тук и тук.

петък, 20 февруари 2009 г.

Load up on guns and bring your friends

Една убийствено добра пиано-версия заради рождения му ден! Звучеше зад думите миналия петък.


И... знам, че сигурно става банално, но - специално за случая - тук.

събота, 14 февруари 2009 г.

Бонус трак


Приживе бях:

никому ненужни
фойерверки и подскоци,
движения излишни
по прагчетата на китарата,
по сцените,
движение на хероин
от буталото към лактите
движение –
във вените.

Приживе не разбираха буйствата
ми. Казваха: „Самоубиеш ли се не е борбено,
а бориш ли се е самоубийствено.”
Тогава измислете вие нещо ново.

Реших за себе си. Стрелях.

Сега съм дънер
сух, безлистен.
Във втория отдел на седми кръг разпределен.
Откакто съм дърво не шавам против волята си,
чувствам се стабилен, увековечен.

В нецензурираната версия на бонус трака съм,
намирам се в 13-та песен.
Помня, че в албумите ми бяха по 12.
Винаги.

Адът подозрително звучи като парче от Nevermind,
а вътре в мен е сложено пиратско копие:
ад не с девет, а със три по девет –
точно двадесет и седем –
годишни кръга.
Представете си
по колко грешници
запълват всеки!

Наоколо са все класици:
Хемингуей и Маяковски,
респективно вдясно и отляво,
са двата ми съседни дънера
и както е по текста на парчето
харпии вият гнезда по клоните
(едната харпия се казва Къртни).
Зад мен са още наркомани и художници,
озъртам се:
да, с оглед на всеобщата поезия съм
твърде гръндж.

Изобщо не се вписам в адовия прочит.

Тълпата е отбрана,
популярни типове.
Едва ли
ще ги впечатля:
не мога с клони никакъв акорд
да хвана
и не мога да изсвиря без това
елементарните си рифове.

Накратко адът е това.

Надявам се поне от дървесината
ми да излезе първокласен Фендър,
на него да се учи рижаво момче
в Сиатъл,
София,
или пък Сливен,
тийнейджърският дух отново да мирише на смола

и нищо никога да не се промени.

***
От "По вина на Боби Фишер" (2010)

сряда, 11 февруари 2009 г.