понеделник, 28 декември 2015 г.

Сам вкъщи

Текстът е публикуван в Площад Славейков.

Всяка година по празниците се изяснява, че най-желаното коледно чудо за много мечтатели е в София да падне неутронна бомба. И, като при Вонегът, да останат само сгради. В социалните мрежи се изтъкват безспорните преимущества на това в един град да няма хора (най-често с черно-бели снимки на празни улици и площади), защото иначе, съгласете се, град с някакви хора в него е егати селянията.
В същото време мечтателите изпитват гордост, че са жители на голяма европейска столица. Само ако имаше някакъв начин – размишляват те – хем градът да е голям и да се чувстваме заети участници в забързано ежедневие, хем пък в него да има примерно десет-двайсет хиляди човека, колкото е имало през 1879. И всичките местни. Защото къде се е чуло и видяло голям град да се формира с приходящо население? Както знаем, в Лондон, Париж, Ню Йорк, Москва и Токио всички местни са се плодили винаги само помежду си (по закон!) и тъкмо така тези градове са станали мегаполиси. Друг начин няма. А законът е известен като ЗВП (Закон за Всеобщата Претенция).
Мечтателите-романтици, разбира се, изпитват носталгия по изчистеното минало на града, преди да се пренасели с невъобразимите, възмутителни за всеки здрав разум 1.5 милиона човека (впрочем тази бройка също варира – ако питате таксиджията, който ви вози, в зависимост от настроението си той ще ви каже, че тук живеят от 3 до 4 милиона души, а ако е в наистина лошо настроение, ще ги качи до повече хора, отколкото въобще има в България). Носталгията и болката по празна София са съвсем неподправени.
Шокиращо, екип от учени наскоро (ей сега преди малко) се натъкна на доста интересен документ по темата – дневникът на един такъв идеалист, който, забележете, се е докопал до машина на времето и с нея веднага се е втурнал да търси своята София – едновремешната, чистата, истинската. С две думи отпреди да дойдат селяните.
Предлагам на вниманието на читателя няколко извадки от този дневник.

IX век, 809 г.
„Точно си мислех, че всичко е наред и българите дойдоха. Този дивак Крум ще ми прецака хубавия град. Не вижда ли, че не е планиран да поеме такъв поток от хора?  Инфраструктурата изнемогва. Сега като почнат едни задръствания... Махам се.“

V-VI век
„Ужасно е. Неслучайно го наричат Велико преселение на народите. Идват всякакви селяни – това готи, славяни, хуни, авари... И всички мекат брутално.“

IV век
„Римляните са тук от няколко века. Те така си обичат да се заседяват, но аз имам въпрос – някой да ги е канил? До един са жалки селяндури, но най-напорист и амбициозен е тоя Константин Велики. Адски дразнещ и като всички такива си взе имот в идеалния център, да избива комплекси. Кога дойде, кога успя? Чак искал да мести столицата. Какво ще местиш ти, като си дошъл от майната си? „Сердика е моят Рим“, казва. Ми ходи си в Рим! Не си от тук. Довиждане.“

VII в. пр. Хр.
„И този период е зле – траките са бесни селтаци, със златните си дрънкулки и чалгарски пиршества. Да се махат. Един път видях във фейса, че Хораций (друг селянин, който не е от София) е писал за тях: „Обикновено траките, когато се напият,/се сбиват с чашите, създадени за пир“. Ами по-ясно от това няма как да го кажа. Простотия.“

???? пр. Хр.
„Сега е супер! Няма хора. Едно красиво и гордо Софийско поле. Чист въздух. Зеленина. Витоша – загадъчна и нежна, но най-вече празна, без пукнат турист.
Няма улични кучета (поради липсата на улици и кучета). Няма трафик, защото няма коли. Вярно, няма и велоалеи, но ако исках, можех да карам колело, защото няма трафик. И дупки по пътищата няма, понеже няма пътища. Градският транспорт не закъснява никога, защото не съществува. Проблемът с боклука изглежда решен – не виждам боклук никъде.
Няма го и проблемът с местата в детските градини – няма детски градини. Както и деца. Няма корупция. Няма агитки и хулигани, битова престъпност. Мога спокойно да изляза да се разхождам, защото няма къде да отида. Нищо не нося и няма кого да срещна. И мен ме няма. Няма нищо. Като в оная песен на Мария Илиева.
Най-накрая малко спокойствие. Накъдето и да се огледаш по Софийско равно поле – нищо. Моята София.“

четвъртък, 17 декември 2015 г.

От дума на дума

Текстът е от личния ми профил във фейсбук. Няколко медии го препечатаха (Площад Славейков и др.), така че може да се намери и на други места в интернет.

Като простодушен наивник се канех тия дни да отида на една изложба, докато не осъзнах нещо шокиращо: вече няма галерии. И театри също няма. Не знам кога точно е станало, но без да се усетим, сега, вместо тези познати работи, има пространства за визуални изкуства и пространства за пърформанс и съвременен танц. Кината не са кина, а места за събития и прожекции.
Представяте ли си какво е да отидеш на постановка в Народното пространство „Иван Вазов“? Или да пиеш бира в градинката (т.е. пространството за насърчаване на растителността в модерна градска среда) пред същото това Народно пространство, седнал с приятелите си на хоризонтално пространство за релаксация и диалог (преди му викахме пейка)?
Но хайде, галерии, театрии,  изкуство как да е. По-стряскащото е, че вече няма и барове. Има ърбън-спотове. Градски места. Човек поръчва и си пие питието някак объркан и напрегнат, защото му се е ходило на бар, а не щеш ли, се е озовал в ърбън-спот, парти-център или (пази Боже) локация за ивенти.
Езикът се отдалечи от предмета. Измислят се дефиниции, устойчиви словосъчетания, фрази, които вместо да уточняват, дистанцират думите от нещото, за което се говори. Защото какво всъщност се казва с такова определение? Не е ли всичко някакво пространство? Не заема ли всичко някакво място? Не е ли всичко някъде?

Идните поколения ще имат интересна задача да правят художествена литература с такива конструкции под ръка. Как ли би звучало Вапцаровото „Кино“ като „Място за събития и прожекции“? Или Ботевото „В механата“ като „В ърбън-спота“? Или да вземем Рупчев – „Балада за празния парти-център“?

Но всъщност, след няколко години сигурно вече няма да издаваме и книги. Ще издаваме „пространства за съвкупност от думи“. Грешка – няма да ги издаваме. Ще ги случваме. Като проекти. Защото сега всичко е проект. Никой не казва, че пише, рисува, играе, снима или свири. Просто има нов проект и се опитва да го случи. Проектът, ако някой лекомислен още се чуди, е интерактивен.

Езикът се раздели с нещата.

Не знам дали сте забелязали, но вече го няма и феноменът, наречен „пълна тъпотия“, който толкова добре познавахме и обичахме. „Пълна тъпотия“ сега се именува „друга гледна точка“. Например хората, които твърдят, че кацането на Луната е било инсценирано и новият майтапчийски клип в интернет го доказва, вече не говорят пълни тъпотии. Те просто имат „друга гледна точка“.

Джордж Карлин се опита да ни предупреди за всичко това преди години. Но проектът му завърши през 2008 и той сега обитава едно друго пространство.