четвъртък, 24 май 2012 г.

Празник

Схващането, че човек не бива да има никакви кумири, винаги ми се е струвало глупаво. Особено когато се свърже с изкуството, тогава става съвсем нелепо. Звучи като най-безпричинната забрана - да не харесваш твърде много(?) именно онова, което си струва да се харесва.
Може би затова имам доста и най-различни кумири. Понякога околните бъркат и вземат уважението към тези хора (и оттам честото им споменаване, непреодолимият стремеж към диалог) за някакво неоправдано сравнение с тях. Което също не е много умно схващане, но нямам нищо против.
Един от кумирите ми е Йосиф Бродски. Не само като поет, разбира се. Есетата му ("Less Than One") са сред най-вдъхновящите текстове, които някога съм чел. Естетическите му възгледи, начинът по който той мисли за писането и за изкуството въобще - десетки пъти с удоволствие съм откривал сходството. Онзи несравним момент, когато се вълнуваш от това, че и ти "винаги така си смятал", но тук, в тази книга, с тези думи, е казано много по-добре.
Всеки, който го е усещал, знае, че този момент е празник. Не малък, както е според израза, а значим, миров празник - когато твоите мисли са извадени от кутията на главата ти, гледаш ги върху страницата на някоя книга и там те изглеждат наистина блестящо, не поради това, че си съгласен, а поради майсторството на автора. Наред с всичко останало, Бродски ти дава и това усещане, а то е приоритет само на писателите от неговата класа. Тези писатели дават и другото усещане - когато пък не си съгласен с написаното, но то е издържано в такъв безупречен стил, че и несъгласието ти също те радва, просто нямаш друг избор.
От горните предпоставки идва и логичното заключение за четенето въобще - то радва.
Четенето радва така, както пушенето убива - почти сигурно. Казвам "почти" заради нужната уговорка - все пак това, което радва, е четенето на хубави текстове. Предпочитам да говоря за тях, а и посредствеността не би трябвало да празнува днес, поне не шумно.
Рискът от прекомерен патос при изброяването на радостите от четенето ми се струва оправдан на този ден. Честит празник. 
Снимките са направени пред апартамента на Бродски в Ню Йорк, на 44 Morton Street.



Следващото стихотворение е написано от Бродски за 40-тия му рожден ден - 24 май, 1980:

Я входил вместо дикого зверя в клетку,
выжигал свой срок и кликуху гвоздем в бараке,
жил у моря, играл в рулетку,
обедал черт знает с кем во фраке.
С высоты ледника я озирал полмира,
трижды тонул, дважды бывал распорот.
Бросил страну, что меня вскормила.
Из забывших меня можно составить город.
Я слонялся в степях, помнящих вопли гунна,
надевал на себя что сызнова входит в моду,
сеял рожь, покрывал черной толью гумна
и не пил только сухую воду.
Я впустил в свои сны вороненый зрачок конвоя, 
жрал хлеб изгнанья, не оставляя корок. 
Позволял своим связкам все звуки, помимо воя;
перешел на шепот. Теперь мне сорок.
Что сказать мне о жизни? Что оказалась длинной.
Только с горем я чувствую солидарность.
Но пока мне рот не забили глиной,
из него раздаваться будет лишь благодарность. 

I have braved, for want of wild beasts, steel cages,
carved my term and nickname on bunks and rafters,
lived by the sea, flashed aces in an oasis,
dined with the-devil-knows-whom, in tails, on truffles.
From the height of a glacier I beheld half a world, the earthly
width. Twice have drowned, thrice let knives rake my nitty-gritty.
Quit the country that bore and nursed me.
Those who forgot me would make a city.
I have waded the steppes that saw yelling Huns in saddles,
worn the clothes nowadays back in fashion in every quarter,
planted rye, tarred the roofs of pigsties and stables,
guzzled everything save dry water.
I've admitted the sentries' third eye into my wet and foul
dreams. Munched the bread of exile; it's stale and warty.
Granted my lungs all sounds except the howl;
switched to a whisper. Now I am forty.
What should I say about my life? That it's long and abhors transparence.
Broken eggs make me grieve; the omelette, though, makes me vomit.
Yet until brown clay has been rammed down my larynx,
only gratitude will be gushing from it.
Йосиф Бродски 

Влизал съм вместо див звяр в клетка. 
Издълбавал съм прякора си с гвоздей – на колене. 
Живял съм край море, играл съм рулетка, 
обядвал съм във фрак – с кого ли не. 
Два пъти съм разпарян, три пъти съм се давил. 
От ледник съм оглеждал половината свят. 
Родила ме е страна, която съм изоставил. 
Забравилите ме стигат за един цял град. 
Носил съм дрехи, дочакващи пак модата, 
бродил съм в степи, помнещи хунска следа. 
Сял съм ръж, жънал съм, по гумно съм ходил. 
Не съм пил само суха вода... 
Ядох хляб по изгнанишки – сбирах всяка трошица. 
Позволих си всичко, освен да плача. 
Преминах на шепот. Навъртях четирийсетица. 
Пуснах в сънищата си шпионката на пазача. 
За живота какво още? Години...години... 
Усещам единствено с мъката солидарност. 
Но докато не запушат устата ми с глина,
 тя ще произнася само думи на благодарност. 
 превод от руски: Бойко Ламбовски

петък, 11 май 2012 г.

New York Stories

След няколко дни, на 15-ти, ще чета свои текстове в Ню Йорк, в нашето консулство, заедно с американската авторка Лий Каплан. Четенето ще бъде на английски. 

Поканата може да се види тук: http://ekf.bg/downloads/Invitation_May%20readingEN.pdf

Ето и няколко препратки с по-подробна информация: 

Не зная какво друго да споделя по въпроса в момента. Или може би не мога да го формулирам. Затова ще оставя този изчерпателен и красноречив текст на Хю Лори да опише емоцията: