вторник, 15 април 2014 г.

Ние според мансардата

Това е заглавието на новата ми книга.
Излиза от печат съвсем скоро.


редактор: Иван Теофилов

художник: Люба Халева 

издава: ИК Жанет 45 

петък, 21 март 2014 г.

Сеш' се?

Текстът излезе във в. Труд. Линк към оригиналната публикация - тук.
Сега говорят така. Фразата е кратка, като съскане, неизбежно смешна, защото се повтаря над пет пъти в просто изречение. Провокативна е, но и приобщаваща, съзаклятническа. Честно казано, предпочитам я пред едновремешното “Разбираш ли?” - то е твърде умолително, има нещо уязвимо и отчаяно в тази плаха надежда да те разберат. “Разбираш ли?” е вопъл, породен от несигурност. То е питане на хора, живели в социализма.
А “Сеш’ се?” е съвсем друга работа. Тук има нещо уверено и нещо от Платон - от тезата, че всяко знание е всъщност припомняне. Ти знаеш за какво ти говорят (и разбираш!), просто трябва да се сетиш, да си го спомниш. Може би “Сеш’ се?” характеризира най-точно поколението на прехода - нека се съгласим с клишето и условно така наречем родените след 1989-а. Или още по-точната демаркационна линия - родените след гола на Лечков срещу Германия през 1994-та. В неделя 557 от тези хора се явиха на кандидатстудентски изпит по журналистика в СУ и им се падна темата “Отнесени от прехода”.
Не мисля, че това определение им пасва. На родителите им - да, но на тях самите - не. Не изглеждат отнесени. Разбира се, опитният популист (а той често си пада и малко нещо публицист) би могъл тук да си послужи с най-лесната врътка - да се хване за първото значение на глагола “отнасям” и да развие сълзлива теза, която няма как да мине без отклик. Тезата за отнесените в чужбина деца на България, принудени все по-често да се махат (сякаш вие, ако можехте, нямаше) и все по-рядко да се явяват на кандидатстудентски изпити по журналистика в Софийския. Тъкмо тях ги е отнесъл лошият преход, ето, идеално се връзва.
Прочее цялата тема за поколенческата дупка у нас традиционно се коментира в подобен блудкав стил и от наистина важен проблем се превръща в пробен камък за немощно публично говорене (и особено писане). Първо се демонстрира някакво неистово удивление от затрудненото общуване между поколенията - сякаш има нещо по-естествено от това - и второ, задължително се търси поколение победител. Накрая обикновено “младите” (децата на прехода) са обявени за по-глупави, а “старите” (те какви са на прехода?) за по-виновни. И кой е отнесеният?
Преди да отговорим, нека уточним - няма по-виновни и по-глупави. Поколенията, за разлика от отделните си представители, са еднакво виновни и еднакво глупави. Често се спекулира с този брътвеж: “Сега не четат, прости са, нашето поколение беше по-умно...” Но колективният субект не може да има вродени способности. Само личността може.
Не вярвам, че сега в България се раждат по-малко забележителни личности в съотношение към безнадеждно глупавите и средняците (последните са неизменно мнозинство). А че се раждат по-малко хора въобще - това го вярвам. Също така не само вярвам, а добре зная, че връстниците на гола на Лечков днес просто развиват тези свои качества и таланти, които ще им помогнат в заварената среда. Те не са отнесени, а концентрирани - сеш’ат се. Нямат друг избор, защото инак ще изпаднат от състезанието. Пердето към света е дръпнато и всичко става по-бързо. 
Статистически те може и да четат по-малко просто защото в България днес няма нужда да четеш книги, за да участваш в състезанието, т.е. да си успешен. Това всяка мутра го знае, а другият факт - че така, с ампутиран дух, се живее мъчно - ще стане ясен много по-късно или изобщо няма да стане ясен. Сега времето е кът. Но е наше. 
Че съвсем не четат, също е смешно преувеличение и форма на сенилно недоволство спрямо младостта. В провинциалния техникум няма защо да четат - могат да станат сводници. Или пласьори. А в немската гимназия, напротив, се чете все така здраво, но не заради светлината на знанието, а заради едно-единствено нещо - ще се ходи в Германия. Или в Австрия. Всичко е решено отдавна, без участието на тези млади хора. Във времето, в което би трябвало да се радват на най-голямата си свобода на избор, изборът им е ясен и категоричен, а вариантите не търпят обсъждане. Трябва да се сеш’аш. 
Децата, които си гледат нещо в телефона и няма да прочетат този текст, превъзхождат в някои отношения родителите, които сега го четат. Знаят повече езици. Съвсем натурално, те разбират повече от дейности, които у нас десетилетия наред са се извършвали грешно, със завидно упорство и социалистически размах. Те нямат този лош опит. България е особено място, тук много често с напредването на възрастта житейският опит намалява. Има цели професионални сектори, невъзможни за покоряване от млади специалисти, понеже там колят и бесят стари некадърници, неотнесени от прехода. 
Това няма да продължи безкрайно. Защото ако има нещо, което обединява наборите на САЩ ’94, това е потресаващата им прагматичност. Отново - тя не е вродена, трябвало е да я развият, техните родители не са имали нужда от нея. Но днес е повсеместна и видима. Дори леко плашеща. Те вече са наясно къде ще заминат и каква позиция ще заемат - не по свръхземните въпроси, които никой век не разреши, а каква позиция във фирмата. Отнета им е цялата красота на това естествено състояние на обърканост - да си на 18 г. и да нямаш никаква представа какво искаш да правиш с живота си. 
Понякога се случва да общуваш с тези млади хора и във формална, и в неформална обстановка. И в университетската аудитория, и в градинката на “Кристал”. Във всеки от двата случая съвсем закономерно по някое време те питат: “Сеш’ се?” Ти само клатиш отрицателно глава.

четвъртък, 30 януари 2014 г.

Багряна и Словения

Едно интересно и приносно изследване. Представянето на книгата е днес. 

"Багряна и Словения"
от Людмила Малинова и Людмил Димитров
30 януари (четвъртък) 2014 г., 18.30 ч., Нова конферентна зала

Книгата проследява непознатото и пазено в тайна словенско битие на голямата българска поетеса Елисавета Багряна(1893-1991), едно от ярките явления в европейския модернизъм между двете световни войни. От 1932 г., когато за първи път се озовава в Любляна, до 1940 г. тя неизменно посещава Словения, общувайки с изявени интелектуалци, с които запазва приятелски отношения през целия си дълъг живот. Сред тях са Изидор Цанкар, Отон Жупанчич, Йосип Видмар, Франце Стеле, Божидар Якац, Миха Осолин, Павел Голя, Иван Ноч, Франце Беук, Алойз Градник, Фран и Вера Албрехт, Иго Груден, господарите на замъка СтърмолРадо и Ксения Хрибар, Матей Бор, Божидар Борко, Тоне Потокар, Матей Роде, Катя Шпур и много други. Убедеността, че това е страната, изиграла огромна роля в живота и творчеството ѝ, кара Багряна да бъде особено предана към културата и хората на Словения.
Българският читател ще се запознае с трудно достъпни архивни материали: писма, снимки, документи и факти не само за поетесата и културната ситуация от онова време, но и за историческия контекст на Балканите и за близкото сътрудничество между българи и словенци в областта на изкуството, прекъснато по-късно от политически и идеологически обстоятелства. За първи път се публикува „словенският“ лирически опус на Елисавета Багряна. Авторите предоставят думата на голям брой специалисти и свидетели от Словения и България, които очертават автентичната картина на живота в нашите две страни през ХХ век, както и двойственото отношение на тоталитарната власт към хората на интелектуалния труд.

Изключително изследване, което систематизира огромно количество информация, спасява от забрава особено ценни документи и дава думата на много автентични гласове. Възстановяването на конкретния исторически момент не е направено сухопарно обективно, а читателят има възможността да усети духа на времето и емоционалните му измерения в междуличностните отношения. Увлекателен и професионално написан труд.
Андрей Бартол,
специалист по словенска културна история на ХХ век,
пред радио Словения 

Необичайна книга, която повдига воала на забравата и тайната. Да, и на тайната, защото преди никога не става ясно докрай колко дълбока е била привързаността на поетесата към Словения. Авторите, живеещи от доста време у нас, са се добрали до изключително редки документи и до информация, позволила им да разбулят тайната колкото се може по-добре. Всичко в тези близо триста страници трябва да се чете много внимателно.
Петер Колшек,
в. „Дело“, Любляна

 „Багряна и Словения“ е изключително постижение на Людмила и Людмил Димитрови; с научния материал, анализите и изводите те създават обективна, завършена картина на епохата между двете световни войни, в еднаква степен важна както за българското, така и за словенското културно пространство. Но при цялата си сложност като мисъл и подход, този текст е четивен и разбираем, придружен от богат снимков материал, който се публикува за първи път.
Игор Гедрих,
сп. „Звон“

Напрегната, изключително интригуваща история за впечатленията на най-голямата българска поетеса Елисавета Багряна от Словения и за любовната история между нея и Изидор Цанкар.
Иван Пуц,
сп. „Магазин репортер“ 

--- 
Оригиналната публикация за събитието е на: http://www.slav.uni-sofia.bg/index.php/slov

четвъртък, 19 декември 2013 г.

За "Никол слиза по стълбите"

Димитър Ганев, "Никол слиза по стълбите", ИК Жанет 45

Ще бъде грешка към тази книга да се подходи единствено като към младежко съчинение, тя не бива да остава в графата juvenilia. Димитър Ганев превъзхожда „младата“ ни поезия в редица аспекти: овладяността, ерудицията (да не се бърка със самоцелни препратки), широтата на мирогледа. И, най-вече, сдържаното му преклонение пред самотния смисъл на този свят – любовта. 
Докато Никол слиза по стълбите, авторът ѝ се изкачва спокойно и уверено към своите литературни образци. Това е непринудено изкачване на духа, а не припряна амбиция. И понеже в квартала на българската литература е прието новодошлите да се одумват, нека ви споделя клюка – в дарованието на този поет няма нищо временно. Книгата му не е просто заявка за бъдещи успехи – тя е, за да остане. Не сте го чули от мен.

сряда, 13 ноември 2013 г.

Долни дрехи и долни списъци

Текстът излезе наскоро във в. Труд. Линк към оригиналната публикация - тук.
Модните тенденции за есен/зима 2013 крещят само едно - шорти! Застудяването няма да спре никого, а актуалните гащи идват в две възможни разцветки. Бързам да ви ги представя, за да сте в крак.
1. Патриотични шорти 

Наскоро видях да се продава такъв артикул в интернет: къси гащи (до коляното), десният крачол буди единствено равнодушие, но пък левият е друго нещо - там, в непосредствена близост до вашата лична гордост, застава и националната. Реве лъв, вее се трибагреник, чете се надпис, може и трите заедно, а защо не и комбинация от други подобаващи инсигнии. Поръчвате ги, обувате ги и за 10-15 лв. сте доказан патриот.

В медиите побързаха да осмеят шортите, но ми се струва, че с оглед на ситуацията те са едни напълно уместни шорти. Патриотизмът в момента е нещо, което се обува, за да не личи нацапаното, а идеологиите са преди всичко идеологии на долницата (в смисъла на Михаил Бахтин). 
Нападението над Виктория трябваше да отприщи адекватни мерки по залавянето на престъпника. Тоест, да бъде хванат скоропостижно тук, а не в Гърция. Да се види съвместната работа на институциите, разни такива неща... За съжаление обаче, отприщи само едно - активността на долниците. Държавната ни граница продължава да стои със скъсани гащи, но за сметка на това патриотичните шорти в София бяха обути светкавично. Ксенофобията (състояние, чиито начала нямат общо с горницата) плъзна по улиците и отговори на нападението над невинен човек, така както си знае: с нападения над други невинни хора. Логиката на долницата е явно такава: един горд българин трябва да прави същото, което прави престъпникът. Да атакува невинни. 

Докато това трае, покойният Джордж Карлин продължава да е напълно прав - националната гордост е феномен, който много трудно може да се разбере на сто процента, ако подходиш рационално. Защото гордостта би трябвало да е следствие от някакви умения или постижения. Когато такива нямаш, започваш да се гордееш с нещо по-голямо, от което си част (нищо, че и за него нямаш никакъв принос). Например родно място. Само че да се родиш какъвто и да е - българин, американец, алжирец, сириец - не е нито постижение, нито умение. То си е чиста проба инцидент. 

Когато се гордеем, че сме българи, ние всъщност се гордеем с онези българи, които са постигнали нещо. Спохожда ни чувство на радост, че някакъв общ признак ни сродява с тях. Но, доколкото съм запознат, такива българи не нападат хората по улиците. 

Странно е да се напомня, но все пак: нашата държава има много сериозен емигрантски - не имигрантски - проблем. Основните телодвижения са оттук навън. И престъпността на нелегалните имигранти показва преди всичко безхаберието на отговорните институции, а не е знак за някакво чуждестранно нашествие. Такова нашествие няма как да има по една проста причина - никой не иска да остава тук. Освен ако не е за лятото или за вила на село. Бежанецът и нелегалният имигрант нямат нищо общо помежду си, освен това - че и за двамата България е междинна спирка по пътя към по-доброто място.

Криминогенният контингент от чуждестранен произход (такъв съществува, лицемерно е да се твърди обратното) може да бъде овладян тутакси от държавата, не от улицата. Много по-лесно и бързо полицията би се справила с него, отколкото с повсеместната българска престъпност. Но да се говори за българската престъпност тази есен не е модерно, това са други шорти.
Сега е на мода да се експлоатират атавистичните страхове на населението от тъмния човек. На фона на една все по-неработеща държава това население все по-трудно ще се сеща, че ксенофобията е резултатът от смесване на страх и невежество. Тя е престъпно невежество.

2. Демократични шорти

Другите вървежни шорти са демократичните. Те се обуват, когато демокрацията и нейните ценности безвъзвратно са напуснали главата ви и вие започвате да браните свободата от кръста надолу. Логиката на долницата и тук е безупречна: демократът трябва да прави същото, което прави омразният му противник. Същите жалки прийоми, същите пошли заемки от тоталитарната традиция. Това са мурафетите на столетницата, с други думи - на баба им шортите са.
Подкрепям протестите от самото начало и участвам в тях, нека го подчертая. Тъкмо затова, когато се запознах със списъка "Комисарите на подмяната", изпитах срам от прочетеното. Ако беше дошъл от противниковия лагер, списъкът щеше да е просто смешен - като всички останали, които се появиха. А сега е срамен. (Б.р. - Списъкът се появи на 30 октомври на сайта "Българска демокрация" и веднага след това на единия от протестните сайтове "Норешарски!". В него са "разобличени" хората, "осъществяващи активна кампания срещу протестиращите граждани". Сред десетките имена в списъка са психиатърът Николай Михайлов, публицистката Любослава Русева и специалистът по свободен софтуер и киберсигурност Вени Марковски.) 
Според речниковата дефиниция "списък" значи: "писмено подредени с някаква цел и в някакъв ред имена на хора или предмети". Е, то се видя, че е с някаква цел. Тази речникова дефиниция обаче би следвало да се разшири - освен другото, у нас списъкът е и жанр. Това е най-ниският възможен жанр, а авторите на неговите образци са по необходимост анонимни. Хора, които крият своите имена, но с охота подреждат имената на други.
Тези безименни съществуват и изготвянето на списъци оправдава съществуването им. Не може да ни учудва, че в убогите им писания (независимо от коя страна идват), традиционно биват наклеветени и стойностни хора, интелектуалци с доказан принос, кадърни (!) журналисти и прочее, все личности, които споделят една обща особеност - имат текстове. В тази връзка се сещам за едно от интервютата на Йосиф Бродски, в което поетът говори за доносите срещу себе си. Цитирам го по памет, така че долното ще е парафраза:
Тъй като тези момчета съществуват, те трябва да съставят доноси. На основанието на тези доноси се натрупва информация и тук е много удобно, ако си имате работа с литератор. Понеже всеки си има досие и това досие расте. Ако вие сте литератор, досието ви ще нараства значително по-бързо - тъй като в него директно влизат вашите текстове.
Механизмът у нас е същият. Току-що още един текст влезе в още едно досие. Докато четете, някой някъде съставя списък и събира информация. Трезвата мисъл ни напусна изневиделица като Христо Бисеров държавата. Вече се намираме в последния, четвърти Стати на простотията и цинизма - тоест, има далечни метастази. (Б. ред.: По името на ректора на УНСС проф. Стати Статев, разбунил интернет аудиторията с видеозапис на разговора си с протестиращи студенти, излъчен в предаването "Господари на ефира".) Очевидно и такива, които са се разнесли чак при нас, недоволните от статуквото. А си спомняме, че ракът възникна в долницата на българската действителност. Нашата идея беше да опазим главата здрава. Все още не е късно.

сряда, 11 септември 2013 г.

Ама друг път

Статията е публикувана на 9 септември в Sofia Live - тук.

Станислав Стратиев е по-важен от Сергей Станишев – за България и за света.
Горното е аксиома, при това тясно свързана с датата. От тази аксиома ще изведем и други истини.  
Докато четох новината, че г-н Станишев празнувал 9 септември с 5000 съпартийци в местността „Копривките“ (обсъждайки през това време „калинките“), си припомних негово минало изказване по повод датата. Авторът на „Защото сме социалисти“ твърди следното: „Нямаме основание да се срамуваме от 9 септември. Това е епохално и светло събитие, което остави ярък отпечатък в развититето на България”.
Тук трябва да призная, че аз съм напълно съгласен – с изключение на една подробност. Тъй като е зает човек, г-н Станишев очевидно се е разсеял за момент и е объркал датата с три години. В заблудата си той говори за 9 септември 1944.
А безспорно, „епохално и светло събитие“ трябва да се нарече 9 септември 1941. Тогава е роден Станислав Стратиев.
Може би няма пищещ човек, чиито думи да ми липсват повече тъкмо в днешния контекст на образцов политически цинизъм и на абсурд от най-висок калибър. Есетата от „Българският модел“ са осъдени на вечна актуалност – не само заради таланта на автора си, но и заради таланта, който не спира да се влага в българския абсурд, ежедневно.
Абсурдът ражда най-устойчивите клишета. Едно от тях, често употребявано напоследък, е това за „Пътя на България“ – колкото по-явна става безпътицата ни, толкова повече го повтаряме. Дори от БАН добросъвестно предложиха дебат по темата какъв е българският път, а неотдавна председателят на НС Михаил Миков попита от парламентарната трибуна с нескрита болка в гласа: „Това уи е пътят на Бъугария в XXI век?!“. Бих искал да му отговоря.
Ще го направя в познатия ни от „Българският модел“ стил – първо, защото съм (по)читател на Стратиев и днес е рожденият му ден, и второ, защото г-н Миков и компания сигурно празнуват „другия“ 9-ти и нямат време за отговори с дълги изречения:

Българският път е обратният път.
Той заслужава всяка една от дупките си. Всеки път.
Българският път е нещо като първия път – нищо особено, ама го помниш.
Старогръцката мъдрост за пътя принадлежи на Хераклит: „Пътят нагоре и надолу е един и същ”. Староеврейската е от друг известен философ – Бог: „Проклет, който отбие слепия от пътя”. Българската мъдрост е: „Гъз път да види”.
Българският път не е правият път.
За сметка на това дължината му е добре известна. Тя е 360 километра. За 40 години. При 19 правителства.
В тези правителства са участвали и за съжаление продължават да участват български политици.
Българският политик е човек, който няма фамилно име. Той има прилагателно име. И то  винаги значи нещо обидно и оскърбително. Например:
Какво си се умълчал такъв, виждаш ми се нещо орешарски днес?
Остави я тая - много е манолова. Личи й.  
Е, може ли пак по най-цветановия начин да го свършиш т‘ва?
Егати станишевия ден.
Това на блузата ти изглежда бойко, не знам дали ще се изпере.
Срещу българския политик понякога се изправя българският протестиращ – той е спонтанен, когато е докаран с автобус и е платен провокатор, когато е дошъл пеш. Също така е едновременно баба и бебе, рентиер и лумпен, отегчен реститут и поръчан вандал, който е взел едни 20 лева. От Сорос.
Българският протестиращ обаче не взе предвид най-важното – че превозът по българския път е случаен. Винаги. И идва точно навреме. И, нали, автобусите на тия не са като автобусите на ония. Ама въобще.
Българският протестиращ често (се) страхува, че в България може да остане на пътя, затова рано или късно взема решение – просто си хваща пътя и повече не чуваш за него. И така един по един, докато тук не останат само паметниците.
Българският паметник е нещо сиво във възхвала на червената армия, боядисано в розово.
Какво е България? България много прилича на булевард „България” – от едната страна офиси, от другата панелки и по средата, за всеки случай, път към Бояна.
Тук всичко ще се оправи и татко ще ми купи колело. Ама друг път.
                                                                              

петък, 16 август 2013 г.

Разговори за протеста

С известно закъснение добавям тук линкове към две неотдавнашни интервюта с мен във връзка с протестите:

за списание Прово - тук.

за вестник Труд - тук

Използвам повода да посоча, че заглавието на публикацията в Труд е решение на редакцията, което ме изненада, защото в цялото интервю никъде не съм употребявал фразата "Има нужда от нов обществен договор". Самата формулировка звучи странно.