понеделник, 19 декември 2016 г.

Някои закономерности...

Някои закономерности, които ми се откриват напоследък:
1. Колкото по-силно се заявява обичта към родината, толкова по-слабо се владее родната граматика. Следователно:
2. Най-голям враг на днешния патриот е собственият му език. Такъв родолюбец може да победи, да завладее, да се справи с всичко – само не и с родната си реч.
3. Колкото по-малко е населеното място, толкова повече хора в него знаят със сигурност истината за международната политика и за намеренията на световните лидери.
4. Колкото по-малко е пътувал някой, толкова по-наясно е с проблемите на другите държави. Оттук следва, че ако човек никога не е бил в чужбина, то тогава е най-запознат.
5. Колкото по-заявен либерал е някой, толкова повече не търпи да му се противоречи. Респективно, най-ярките защитници на диалога не обичат никой да им прекъсва монолога.
6. Колкото по-заявен противник на либерализма е някой, толкова по-настървено се възползва от благата на същия либерализъм – медийна среда (и медийно гостоприемство), свобода на изразяването, свобода на придвижването, право на частна инициатива и прочие. Т.е., възползва се от всички тези блага, за да оповести, че е против тях. Те са му на разположение, за да ги громи.

неделя, 16 октомври 2016 г.

Don't Think Twice, It's All Right

Последният поет, удостоен с Нобелова награда за литература, беше Тумас Транстрьомер. Да – Боб Дилън не е Транстрьомер и затова много хора сега възразяват. Не е и Шимборска, не е Шеймъс Хийни. Но знаете ли какво казва за него самият Хийни? Веднъж при някакво запознанство представили ирландеца като „най-големия съвременен поет“. Той отсякъл моментално – „Не, това е Боб Дилън“. 
Дали Дилън е поет в този класически смисъл на думата като Транстрьомер, като Хийни? Поет като Бродски ли е (впрочем, двамата са родени на една и съща дата)? Писател като Солженицин ли е? Естествено, че не. Ако извадиш дори най-гениалните му текстове от музиката и ги оставиш сами, те не стоят с такава тежест, не са толкова внушителни, колкото в записа. Затова и поезията е жестоко, безкомпромисно изкуство – защото се изисква характер да останеш сам на листа, без никакви патерици. Въпросът обаче е друг: има ли нужда текстовете на Дилън да се издърпват насилствено от музиката, за да се докаже, че са литература? На подобен принцип някой би могъл да се пробва да съди и драматурзите – те също работят в жанрове, които се нуждят от нещо повече от книжното тяло, за да се покажат в пълнота. Но, слава Богу, ние не ги упрекваме заради това, че пишат за сцена и те често са Нобелови лауреати.
Тук може да се приведе и аргументът за синкретизма между поезия и музика от древността, да се изтъкне, че Дилън е представител тъкмо на това и прочие, но не виждам смисъл да го правя, защото така пък има реална опасност всички пишещи, които знаят три акорда, да вземат да се юрнат към китарите и тогава жална ни майка.
Ясно е, че повечето автори на песни, дори по-добрите, не съумяват да се изкачат до степен на Поезия (повечето автори на стихове – също). Но има и изключения. Дилън е такова – той винаги е бил изключение. И ако някога трябваше да бъде награден такъв автор, който е надскочил собствената си жанрова форма, минал е отвъд нейните естествени лимити, това е точно той. Да не говорим, че дори миналата година Нобелова награда за литература спечели журналистка, а преди са я давали и на небезизвестен политик.
Та затова, по повод цялата дандания, един поет-нобелист казва така: 

It ain’t no use to sit and wonder why
If you don’t know by now

Всичко е наред. Don’t think twice, it’s alright.

P.S. За заблудилите се – връчването на Нобелова награда за литература никога не е означавало, че си най-великият писател. Ако някой смята така, вероятно не е прочел целия списък с досегашни победители, за да види какви имена отсъстват (а в някои случаи – и какви присъстват). Граф Лев Толстой няма Нобел. Джойс също. От големите поети на XX век Одън няма, понеже от Академията му намекнали, че е добре да редактира свой предговор, в който критикува номиниралия го Даг Хамершелд. Той, разбира се, не го направил и после казал на приятели „Айде, отиде Нобелът”. It’s alright. 


Вкусът на живота според Иван Теофилов

Това са думите ми от представянето на Иван Теофилов на тазгодишната Аполония. Като текст излязоха във в-к Култура, бр. 30 (2867) - тук. Препечатвам ги. 

Направата на автоантология е специфичен жест, който дава възможност да надникнем в кабинета на автора, да се запознаем с неговите собствени критерии за отсяване, с неговия процес на „това – да, това – не“ – най-важния процес за пишещия човек. Когато чуят думата „автоантология“, много читатели биха си представили някакво монументално издание, което цели да респектира и с обема си, настоява да внуши страхопочитание отдалеч. Всичко това обаче няма нищо общо със светогледа на Иван Теофилов.
Пред нас е книга, която обхваща шест десетилетия от авторовия път. Самият поет живее в три Българии: Царство България, после и Народна република България, започвайки да пише в най-сталинисткия период на българския социализъм, още преди „размразяването“ (настоявам, разбира се, на кавичките при използването на тази дума), имаме привилегията да общуваме с него и днес, след промените. През целия си живот предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали) Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И въпреки че синтезира целия този път, автоантологията „Вкусът на живота“ е тънка книга. Подборката в нея е не просто внимателно направена, тя е безкомпромисна.
Този тип принципно отношение към художествените ти намерения, решителността да кажеш точно това, а не „всичко“ на читателя, готовността да пожертваш част от наследството си в името на мярата – това са белези на мисленето на големия поет. Напомнят ми на пословичната склонност на У. Х. Одън да се саморедактира през годините, да променя (драстично да съкращава, удължава или направо да премахва) текстове с вече придобит статут на шедьоври – при това с педантизъм и прямота, които докарват сериозни главоболия на редакторите, съставяли различните му томове „Събрано“.
В този смисъл „Вкусът на живота“ не е просто том „Събрано“ или „Избрано“. Тази книга ни дава възможност да видим нещо изключително интересно – как един значителен поет мисли своята поезия и света през годините, как се променя, докато си остава същият, ако ми бъде позволено клишето. Дълголетието на такъв поет е богатство и е редно да си даваме сметка за това.
Разбира се, в нашия локален контекст няма как да минем без ирония. В България властва една устойчива митологема за образа на каноничния поет, която не само отменя дълголетието му, ами направо поощрява обратното. Според нея поетът си отива от поезията млад, за предпочитане дори при трагични обстоятелства. Историческите несгоди на България подсилват тази митологема и я правят неизкоренима. Би трябвало да е анахронизъм, но уви, не е. Масовият читател и днес гледа на дълголетието на поета едва ли не като проява на лош вкус.
Е, творческата и житейска биография на Иван Теофилов недвусмислено ни показва другото – че съществуват (все пак) поети, които с достойнство вървят по собствения си път дълги години, не позволявайки на „злорадството на времето“ да ги отклони от него. И плодовете на таланта им не окапват след определена възраст, а напротив, раждат се нови, по-различни плодове.
Казионната критика е по традиция длъжник на такива поети и обикновено среща трудности при разбирането им. До ден днешен витаят най-различни често повтаряни тези за поезията на Иван Теофилов и това, че са често повтаряни, не ги прави по-малко грешни. Например, попадал съм на схващането, че поезията на Теофилов избягва делничното. В действителност тази поезия изобщо не се страхува от гмуркането в делника, защото има силата да измъкне оттам възможно най-не-делничните образи и благородни късове истина. Това ѝ позволява да естетизира ежедневното, да говори тихо за „забравените вещи“, за „фруктиерата“, за стола, за асмата на двора и едновременно с това да бъде извисена и универсална, да бъде чиста мъдрост. Нека си спомним, че едно от най-дълбоките късни стихотворения на Бродски (впрочем превеждан от Теофилов) е за чаша вода.  
Много по-лесно е лирическият глас да се качи на гребена на „големите“ актуални теми, да си помогне с патерицата на патоса, да застане плакатно на фона на някаква псевдоангажираност, която неуспешно прикрива опортюнизъм. Мнозина от съвременниците на Иван Теофилов са го направили. Той е отказал да го направи.  Не твърдя, разбира се, че е единствен – нито по отношение на тази естетизация на ежедневното, налична и у други големи наши поети от втората половина на XX в., нито по отношение на този отказ от кресливостта на слоганите. Но ние говорим тъкмо за почерка, погледа, а и за отказа на Иван Теофилов.
Още от появата на „Небето и всички звезди“ през 1963, официозната критика има един характерен проблем с този отказ: тя не критикува какво е казал поетът, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка, говори се за едни такива всекидневни неща, а не за Проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима, защото е много по-мъгляво и неясно. Какво да се прави с нещо такова? Откритото плюене поне припознава властта по неизбежност, посочва я. А истинската свобода се държи така, сякаш не я забелязва.
Най-сервилните критици виждат безразличие в съзерцателността на Иван Теофилов. А тя е всъщност на другия полюс – показва изтънчена чувствителност.
Няколко наблюдения относно тази чувствителност.
Добре известно е, че слабите поети и прилагателните имена взаимно се привличат, намират се едни-други някъде по средата в полето на бъбривостта. От самия Теофилов пък знаем, че „Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност“. Тоест, истински високият поет говори за самите неща. И в образната си система си служи с тях,  физическите неща, които могат да се пипнат и да бъдат уловени от сетивата. Така този поет, през естетизацията на ежедневното, достига и до смислови пробиви, до открития, като това да нарече морето „неопитомен обем“, пътеките – „драскотини“, да си служи с разгърната метафорика като тази: „И забелязваш някакво антично, / върховно оживление в природата, / като че ли в момента стари елини / подреждат статуите си и съблюдават / за геометрията на духа...“. Обърнете внимание, че това вече не са само тропи и някакви ефектни гримове за разкрасяване на стиха, а философеми.

***
Съществуват различни типове умни хора. По-разпространеният тип е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си морални дефицити.
Има и един друг, много по-рядък тип умни хора, към които причислявам Иван Теофилов. Когато сте в една стая с тях и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори, „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“. Такъв човек кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен. Той не поучава, но самото му присъствие е пример. Благодарен съм на Иван Теофилов за поезията. Благодарен съм му за общуването ни, в рамките на което той се превърна в мой учител – не говоря само за литература, а житейски. Показа ми, че пътят на поета, въобще на всеки човек, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, от непрестанното жужене на рояка от посредственост наоколо, встрани от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета в пространството, каква е истинската ѝ тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи всичко това. На нас ни остава да четем.  

събота, 23 юли 2016 г.

Момиче

Намразих тия ранни ремонти и късните кранове.
Строежа на разпадането. Мисълта, която гоня.
Редактирах крачките от „Солунска“ до „Македония“.
Намразих цели жанрове.
Изпращането, вляво, до самата църква,
нахалстващите магазини и асфалта синкав.
Животно и дете с измислена трапчинка,
тъгуваш ли за просяка, когато мръква?

В онази прахосана есен аз бях сполетян от тревожно
бялата кожа, косата ти черна – приканваща пропаст,
„Грозни са нравите“, пеех. Прегракнах от глупост.
Нима се е сменило нещо? Нима вече има възможност
да се видим по-други, поправени – този четвъртък?
Присъствие на Духа ще запазим ли? Покрай църквата...
Вероятно всичко зависи от времето и заетостта ти. 
Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.

--- 
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Възхвала на една пещера

Виж слънцето – билярдна топка
пада в ъгловия джоб на хоризонта,
червена и уверена.
Не се съмнявай в свойта траектория
и ти, който изпадаш често в размишления.
Процесите са ясни, начертана е посоката. Самотен,
преднамерено самотен пътнико:
не се препъвай в камъка – любимо вдъхновение
на чорлави поети. Своевременно се откажи
да търсиш тайна в него. Няма. Камъкът е камък.
Достатъчно, за да ни превъзхожда.
Природата не се задъхва от амбиция,
не се изкачва с плам. Шедьовърът е там,
където в ниското се врязва. Щото
падината винаги е по-дълбока,
отколкото е най-прославеният връх висок.
Велико дъно на нещата,
в теб всяка висота потъва.
Уста на естеството, ъглов джоб,
накрая и осмицата ще падне в теб.
И всичко ще започне.

Шкоцян, 2015 

--- 
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Papa Was a Rollin’ Stone

Не съм те срещал никога, нямам кой знае
какво за казване. Нито добро, нито лошо.
Ако ме стигне скръбната вест, бих си траял.
Или съболезнования, учтиви. Какво още?

Нищо чудно, разбира се, да те изпреваря.
В наши дни е безумно, един косъм може да те убие.
Медицината е развита, но и безсилна. Не отговаря
на въпросите, дето с години под костите ни се крият.

Ти пропусна: китарата, пешката, бокса и буквата, всичко
каквото има да се пропуска. Трудно ми е да преценя
като питат – снизхождение ли прозира зад мили очички
или дружелюбен съвет: че (все пак) не бива да те виня?

В известен смисъл продължавам да съм ти копие. Неизбежно е.
Страня от няколко навика (досещаш се) поради тебе.
Напоследък си мисля: постъпките са един вид обзавеждане 
на душата. И се съмнявам, че би се нанесъл при себе си. 

--- 
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

четвъртък, 7 април 2016 г.

Днес да почерпят

Текстът излезе в Площад Славейков.
Всички знаят, че на днешния 7 април отбелязваме 120 години от деня, в който нито се е родил, нито пък е починал Джон Келог, откривателят на фъстъченото масло, а и като цяло нищо особено не се е случило през целия ден.
Но това не са случайни съвпадения и, уви, не е само д-р Келог. Броят на великите личности, които нямат нищо общо с днешната дата, е впечатляващ. Списъкът с имена респектира, стряска, а при някои по-чувствителни читатели може да предизвика и хрема. Ето защо ще започна с писателите, но няма да изброявам всички.
Пушкин, например, изобщо не е роден на 7 април. Даже напротив – родил се е на 6 юни, 1799-а. Дори и по стар стил е на 26 май, а относно това какво е правил на 7 април същата година, историята подозрително мълчи. Някой би казал, че това е просто отделен случай. Нищо подобно. Достоевски и Толстой, иначе съвременници, също не са родени на 7 април, а и не са починали тогава (в това отношение се наблюдава известно сходство с Пушкин). А какво да кажем за Пруст, Кафка и Джойс? Същото. Ами Хемингуей, Т. С. Елиът и В. Улф? Читателят навярно вече се досеща.
Днешната знаменателна дата не е подминала и българската литература – на 7 април не е роден и не е починал никой от кръга „Мисъл”. Никой!
Крайно време е да спрем да си затваряме очите пред фактите. Много от представителите на съвременния ни културен елит също не са родени днес – художници, актьори, музиканти и Криско. Не е за вярване, но дори Радо Шишарката не е роден на 7 април – болезнена истина, дълго премълчавана от услужливите ни медии. Твърде дълго, за да е неволно.
Магичната аура, обгърнала тази дата, витае над най-различни исторически събития. На 7 април 1991 г. жителят на Царичина Димо Г. за пореден път не вижда никакви извънземни нито около прословутата Царичинска дупка, нито в двора си. Същото необичайно явление се повтаря и в следващите 28 дни, докато накрая Димо губи интерес и, предавайки се на апатията, се напива с домашна ракия.
Една от най-великите битки на Средновековието – българо-византийската при Ахелой – е можела да се състои точно на 7 април 917 г., ако цар Симеон или Лъв Фока бяха решили така. Но след известни колебания и двамата водачи (поотделно) в крайна сметка са преценили, че няма смисъл да е толкова рано.
Нека припомним и думите на феномена Ванга относно 7 април: „На тоя ден в България политик ке излъже, по телевизията ке дават нещо тъпо, някой ке вземе подкуп, а някой кара колело“. Година след година, всичко това се сбъдва с абсолютна точност. След такова изумително пророчество вече и последните скептици би трябвало да се засрамят, да се разкаят и да напуснат работа.
Защото, нека се замислим за момент – какъв е шансът трима от вашите кумири да са починали на тази дата, особено ако са все още живи? Именно.