петък, 27 март 2015 г.

Публикация в Индия

Няколко мои стихотворения са излезли в превод на маратхи в сп. "Nav Anushtubh", Индия. 
Така изглеждат корицата и страниците с публикацията. 


С благодарност към индийския поет Prafull Shiledar.

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Поетът на изтънчените несъгласия

Георги Рупчев и доблестта на дистанцията

* Изказването е от премиерата на „Превъртане на световете“, София, декември, 2014. Публикувано е за пръв път в „Литературен вестник“, бр. 5, 2015.
В интернет има публикация и във "Факел" - тук.

Добър вечер,
благодаря на Валентина Рупчева за поканата да кажа няколко думи. Не съм записал размислите си, така че ви моля предварително да проявите снизхождение ако изложението ми ви се стори разпиляно на моменти.
Ще ми се да започна с това: всеки от нас като читател знае, че понякога първата среща с най-важните, знакови автори в живота ни не се случва директно и не е през собствените им съчинения. Диалогът с любим поет често не започва през неговата поезия, а по заобиколни пътища. Така стана при мен с Георги Рупчев. Първият досег беше през преводите му на Джон Ленън – от онова черно томче с текстове на песни, проза и интервюта, предполагам, всички си го спомняте. Беше вълнуващо да открия, че с преводача споделяме една и съща обсесия към „Бийтълс“ и особено Джон Ленън. Спомням си, че под напора на тази неподправена любов към „Бийтълс“, Рупчев беше превел дори текстове, които не са на Ленън, но все пак са намерили място в томчето –  вътре бяха и Eleanor Rigby, и Paperback Writer. Останах възхитен от преводите.
Не подозирах, че на български Ленън може да звучи по този начин, без да е направен компромис нито с музикалността на фразата, нито със смисъла. По-късно имах възможност да се убедя, че това е характерна особеност за преводите на Рупчев. Видях, че е същото и в собствената му поезия.
Втората среща беше през  негови преводи на Т. С. Елиът, явно друга наша обща обсесия. По това време търсех всички налични преводи на български, които впрочем не са малко. Прочетох тези на Цветан Стоянов и на В. Свинтила, също и на Вл. Левчев, А. Илков. Стигнах и до “The Waste Land” („Пустата земя“) в превода на Рупчев. Отново ме впечатли лекотата, с която беше постигнал този най-труден в преводаческата работа баланс, а именно това да запазиш музиката без да жертваш съдържанието. 
Повечето опити постигаха едно от двете. Да речем, при Цветан Стоянов и неговия вариант на „The Waste Land“ е сякаш най-запазеното „буква по буква“ съдържание, но за сметка на това с музикалността са направени компромиси. Преводът на Свинтила пък е подчертано музикален, но е, осмелявам се да кажа, фриволен по отношение на съдържанието.  И изневиделица, при Рупчев, още първият стих интригува, изненадва – “April is the cruellest month, breeding”, „Април е най-безмилостният месец, той изтръгва...“. Защо тук „breeding e „изтръгва“?
Решението беше смело и нестандартно, но красиво. Личеше, че е направено от поет. Същевременно Елиът беше запазен, не усещах българският да бяга от него. Виждаше се, че всичко това не е „подход“ на преводача, а вътрешен усет, който не се „научава“. Дарба.
Дадох си сметка, че трябва да изчета всичко, което Георги Рупчев е написал и може да се намери. Много бързо разбрах, че това, което ме беше впечатлило, важеше в още по-голяма степен за собствената му поезия. За нея вече, слава Богу, се пише по-често, говори се за това несравнимо съчетание на майсторство в прозодията и висока, оригинална философска мисъл. Поне на мен ми е трудно да открия по-ранен, истински аналог на това в нашата поетична традиция. Да, той се признава за „чирак“ на Валери Петров например, можем да намерим и далечен отглас у Вутимски, но въпросът на кой точно български поет прилича Георги Рупчев остава без отговор. В световен мащаб е по-лесно – очевидно се родее с Елиът, с Бродски (превеждал е и двамата)... Тоест, пред нас е поет, който явно надскача локалния контекст – не че има нещо лошо в него, но все пак Рупчев принадлежи на други, наднационални пространства, по-висок е от местното.
Разпространеното клише сред почитателите на Рупчев днес – наблюдението, че той владее виртуозно прозодията – е вярно. Но ще внеса малка поправка – владеенето обикновено имплицира процес на овладяване, на старателно изучаване. Не мисля, че това се отнася за Рупчев, неговото владеене е иманентно, вътрешно присъщо. Така разбирам дарбата му. Това че самият той е музикант, разбира се, е оказало влияние на тази непринуденост и естествена музикалност на стиха му. Неразривната връзка с музиката се вижда още в първата му книга „Уморени от чудото“ – тези незабележими на пръв поглед пулсации в стиха, честите алитерации, вътрешните рими, всички тия неописуеми красоти и открития в ритъма и формата, които текат подводно, дълбоко под първия пласт на думите...  Подчертавам, това са неща, които помоему няма как да се „зазубрят“ и не спират да изумяват при всеки нов прочит.
Често пъти за сметка на поезията, неговият голям принос като преводач остава на заден план. Малкото по обем преводи, които е успял да направи приживе, са пример за забележително майсторство и независимо дали превежда от руски или от английски, този непостижим за повечето преводачи баланс, за който говорих, винаги е удържан. Сещам се за нещо конкретно, понеже виждам сред присъстващите нашата колега от катедрата, Пролет Паунова. В един неин текст се говореше за Рупчевия превод на „Заблудившийся трамвай“ на Гумильов. Още в заглавието „Заблудилият се трамвай“, Рупчев засвидетелства вярност към оригинала. Другият известен български превод гласи „Заблуденият трамвай“ – и тук още в заглавието използването на страдателено причастие пък променя смисъла на руския оригинал. Сякаш някой друг е дошъл и е заблудил трамвая. Но да оставим настрана граматиката – когато четем превод, направен от Георги Рупчев, впечатлението e, че с автора го свързва разбиране, което е по-органично.
Приносът му като преводач е тема, за която дълго трябва да се говори. Връщайки се към поезията му, освен чисто формалното съвършенство, може би още по-дълбоко ме впечатли системата от ценности, зададена в нея. Георги Рупчев е действително поет на дистанцията, на това „чувство за бавно изчезване“, както той сам го нарича. Неговият „инстинкт за неприспособимост“ го прави отново несравним в контекста на нашата литература. Неговото несъгласие е специфично – то е изтънчено, а не плакатно. Рупчев никога не се е криел зад удобната позиция на кресливия социално ангажиран поет, яхнал някаква (произволна) вълна на обществено настроение с надеждата да се шуми повечко за него самия.
Напротив, той прави нещо много по-достойно. Пак в черното томче с преводи на Ленън, Рупчев пише в предговора приблизително следното: „Бийтълс не се месят в политиката, те са лирици“. Същото можем да кажем за самия Георги Рупчев. В поезията му няма да срещнете плакатни, експлицитни слогани срещу статуквото или нещо подобно. И същевременно навсякъде е видимо несъгласието – само че такова несъгласие, което се крепи на много по-здрави, естетически основания. Като преводач на Бродски, Рупчев добре знае неговата максима, според която  „Естетиката е майка на етиката“. Понятията за „красиво“ и „грозно“ предшестват тези за „правилно“ и „неправилно“. Ние знаем кое е хубаво или не преди да знаем кое е добро и зло. Рупчев се ръководи от естетическия си усет през целия си път, което прави позицията му по-доблестна от тази на мнозина други. Дистанцията му го издига и етически.
Ще завърша с едно безрадостно заключение, което всъщност е добре познато на всички. Не разбирам причините за недопустимото (направо  смехотворно) отсъствие на имена като Георги Рупчев, Иван Методиев, Биньо Иванов, Константин Павлов от училищния курикулум. Макар да е ясно, че конюнктурата издига свои собствени класици – и това не е характерно само за тоталитарната държава, а става и в демократичните режими, става и днес. На съвсем извънлитературни принципи, които нямат нищо общо с приноса на автора, се  издигат „казионни“ класици. Като почитател моето виждане по този въпрос с Георги Рупчев е противоречиво. От една страна дори съм щастлив, че той досега не е припознат като именно такъв „казионен класик“, тъй като е нещо много по-голямо, по-различно и по-специално от това. От друга страна, постоянно ме съпътства усещането за несправедливо отношение към него (и към другите изброени), доколкото не е заел заслуженото си място в литературния ни канон. Забележително е, че и самият канон в поезията ни приключва някак рязко. Ако отворим един гимназиален учебник по български език и литература, ще видим, че поезията ни явно свършва до Далчев и Вапцаров. Следва дупка от половин век и повече. Може и да не съм прав, но за една 136-годишна държава, каквато е третата българска, половин век ми се струва твърде голяма липса.
Тепърва има да оценяваме значението на Георги Рупчев като име, на което следващите поколения стъпват и са му длъжници. И „поколението на 90-те“, постмодернистите ни, и ние, родените през 80-те, които започнаха да публикуват в следващия век. Всички сме му длъжници и по някакъв начин немислими без него. Разговорът за Рупчев не е закъснял – той е винаги своевременен и повече от всякога необходим. 

събота, 31 януари 2015 г.

Христос и разумът, правата и безумието


Три тезиса по повод дебата за Charlie Hebdo и дискусията, която тия дни се разрази в нашата публицистика с няколко последователни текста (апропо, всичките – удоволствие за четене):

1. Европа е и на Христос, и на Разума. 
Основите на съвременна Европа, каквато я познаваме, са поставени от християнски мислители. Най-големите умове на европейския рационализъм са християнски умове, никой от тях не би заявил, че е атеист. Те обаче нямаше да успеят, ако не бяха прокарали някак си през официалната църковна доктрина цялото елинско знание и корпуса от класически текстове (а впрочем, както е известно, възстановяването на Аристотел през Средновековието дължим на мюсюлмани).
Много отдавна Тертулиан попитал: „Какво общо има между Атина и Йерусалим, между Академията и Църквата?“, но сам използвал философски методи, за да се обоснове. Европейските мислители – от Църковните отци до Кант и Хегел – са извършили историческия подвиг да намерят общото и да „помирят“ Св. Писание с Платон и Аристотел. Християнската европейска мисъл е всъщност невъзможна без античната философия. Да вземем Хегел, чиято система е еманация на цялата елинска любов към диалектиката и рационалното. Той ще ви каже, че „разкриването на Бога“ може да стане само през „чистото спекулативно знание“.
Сократ, Платон и Аристотел предхождат Христос. Тоест, на нашия континент правото да си свободен гражданин на полиса исторически предхожда правото на вечен живот в царството небесно. Нашите граждански права не са нещо толкова ново и модерно, а реалното ни наследство. И хронологично то е преди християнството, запазило се е в него и продължава да е водещо днес. Европеецът е бил гражданин преди да е станал християнин. И нищо не му пречи да е християнин (или мюсюлманин, атеист, какъвто си избере) и свободен гражданин едновременно. 
В Европа Атина и Йерусалим, рационалното и божественото, гражданското и религиозното, от много време насам са заедно. Повече или по-малко сме се научили да не ги противопоставяме. Европа, с всичките си недостатъци и проблеми, е постигнала тази симбиоза – макар и по трудния начин. Ако щете, наречете това отживял европоцентризъм. 

2. Защитавайки свободата на словото (от етическа гледна точка), често се оказваш защитник на нещо пошло (от естетическа гледна точка). 
В това е иронията на правилното гражданско действие, което не е длъжно да се отъждествява със съждението на вкуса. Когато се наложи да защитаваме свободата на словото днес, по-често го правим заради неща със съмнителна стойност, отколкото заради шедьоври. Причината е, че шедьовърът е по-устойчив и самодостатъчен от глупостта.
Естетически не съм Charlie – някои техни карикатури намирам за забавни, но други, голяма част, за глуповати и пошли. Май това е нормална човешка реакция. 
Говорейки за религиозна сатира, такава е безспорно „Life of Brian” на Монти Пайтън. „The Book of Mormon” на Трей Паркър и Мат Стоун – също. В тях има повече теза, отколкото попръжня. Не е достатъчно да се произнесеш ехидно, че нещо е тъпо, трябва и още, защото иначе и твоето си остава на равнище „тъпо“. Ако беше толкова лесно, всеки шофьор, който ни напсува на майка, щеше да е сатирик. 
Според едни карикатурите на Charlie Hebdo са повече лош вкус, според други са повече сатира. Покрай насилието обаче въпросът за вкуса е вторичен. Като част от европейската цивилизация ние няма как да не защитаваме правото карикатурите да съществуват, без да водят до убийствата на авторите. 
Етически сме Charlie. 
Не сме длъжни да ги харесваме. Нито да ги препубликуваме. Но който смята, че жертвите не са имали право да правят каквото правят, трябва или да се хване да оспорва това право в съда, или честно да си признае, че оправдава тероризма. Естетическото негодувание не може да се смесва със забрани на фундаментални права. Тези хора бяха убити заради обидни рисунки. Убити. Кой идиот вижда в това реципрочност? 

3. Да те обидят не е като да те убият. 
Изумително е, че трябва да се напомня, но: между двете има все пак разлики, които не са за пренебрегване. И ако някой поставя знак за равенство помежду им – завоалирано или директно – зад каквито и духовни и извисени позиции да е застанал, то или се е заблудил трагично, или лъже. 


петък, 21 ноември 2014 г.

Приблизителен сонет

Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.

На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.


--- 


Назидание в летен делник

Но август може би е по-жесток, защото убеждава те,
че този юг наистина е джунгла, ако съдим по комарите,
клишетата, по август и околните. А после сутринта.
Пак неизбежна като сметка в пощенската ти кутия.
Сутринта е малко упражнение по смърт, което следва
да се прави сутрин. Ти готов ли си? Аз да: раз-два.
Вратът ти се е схванал, болят те даже плановете.
Обличаш се за офиси, обкичваш се, намяташ
неуспешните си опити и им измисляш имена.
Къде?
На пода книгите нощуват разпилени – непочистени
трохи от мъртва мъдрост. Ти отново ги прескачаш,
възпитаваш ловкост. Тананикаш глупости.
Във банята е все така: самобръсначката седи без работа,
простенва кранчето и струята се втурва, и кръвта
по четката за зъби, олюляването, всичко по реда си.
Накъде?
Ръжда е цялото налично, затова вземи едно
ръждясало такси, качи се. Престани да питаш.


--- 

Одеялото

Не си пада по слънцето – има лунички, също
тия нощни разходки се отразяват отлично. Всъщност
съм подходящ за лицето ѝ – уютен съм като мрак.
Днес нямало да успее, но в петък ще дойде пак.

По някое време мъжът ѝ ще позвъни,
тя ще стане с одеялото, ще отиде встрани.
Гласът е спокоен, но с ръце въздуха ще накълца.
Изпуска одеялото. Започва със „Ало, Слънце?“.


--- 
други публикации: Granta

четвъртък, 6 ноември 2014 г.

Ханчевият конкурс 2014

Ако сте в Стара Загора в петък, заповядайте. За втори път имам удоволствието да съм в журито на този конкурс, който е от малкото останали добри традиции наоколо. 
Преди награждаването, от 17.30, ще представя новата си книга в Художествената галерия, а след това е премиерата на миналогодишния победител Стойчо Младенов. Все приятни поводи. Друг такъв е събирането на отличените участници в дома на Гео Милев на следващата сутрин – пак по традиция. 
Ето цялата програма: 

Община Стара Загора
Библиотека „Родина”
Къща Музей „Гео Милев”

Национален младежки конкурс за поезия
„Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014
Тридесет и първо издание

Жури: Георги Господинов – председател, Силвия Чолева, Иван Ланджев


7 ноември 2014 (петък)

17:30 часа
Художествена галерия

• Среща с Иван Ланджев и новата му книга "Ние според мансардата"

19:00 часа
Регионален исторически музей, Антична улица

• Премиера на стихосбирката "Между два града" на Стойчо Младенов, носител на голямата награда от ХХХ Национален младежки конкурс за поезия "Веселин Ханчев" – Стара Загора 2013

• Връчване на "Златното яйце".
Награждаване и рецитал на отличените млади творци в ХХХІ издание на конкурса 


8 ноември 2014 (събота)

10:00 часа
Къща музей “Гео Милев” (ул. “Гео Милев” 37)

• Поетическа работилница за участниците в НМКП “Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014, с журито

12:30 часа
Книжарница „Приятели” (бул. "Цар Симеон Велики" 118)

• „Среща с автограф” – гостува писателят Георги Господинов


14 ноември 2014 (петък)

18:00 часа
Народно читалище „Бачо Киро” – София

• Поетическа среща на участниците и наградените в ХХХІ издание на НМКП „Веселин Ханчев” – Стара Загора 2014 


Информацията е взета от сайта Културни новини