понеделник, 3 декември 2018 г.

Скоро


Написах нова книга. Казва се „Ти, непрестанна новина“ и излиза съвсем скоро.
Редактори са Иван Теофилов и Георги Господинов. 
Художник е Люба Халева.
Издава Жанет 45.

сряда, 17 октомври 2018 г.

Световното стихотворение

В новия брой на вестник "К" поставиха въпроса за бъдещето. Имах удоволствието да съм сред питаните. 
Успех на доброто старо-ново издание. Та ето какво мисля:

Някои положения в науката звучат като метафори и това винаги е правило силно впечатление на лаиците като мен. Когато за пръв път прочетох, че бъдещето зависи от топлината, фразата остана в главата ми задълго. Красотата ѝ предхождаше самото обяснение, а то винаги има разомагьосващ ефект – казва ти се просто, че топлото се движи към студеното и това кара бъдещето да е различно от миналото. Посоката на времето е свързана с топлообмена и първосигнално това прилича на любов, красиво е – топлината пътува към студеното тяло. После се оказва, че работите общо взето вървят на зле. Чаят ще изстине, защото ще даде топлината си на стаята, счупената чаша най-вероятно няма да събере парчетата си от пода. Времето не е грижовен баща, напротив – ходът му гарантира, че нещата ще се скапят, и то закономерно. Живеем в блус. Вторият закон на термодинамиката и досега ми звучи като поанта в някаква елегия – всичко се движи необратимо от ред към хаос, ентропията нараства, спукана ни е работата. Трите стрели на времето, макар Хокинг да ги описва духовито, имат за мишена света ни и някой ден ще го уцелят – пък ако ще и да е след десет на двайсет и шеста степен години.

Спомням си как малкият Алви от „Ани Хол“ беше депресиран, защото Вселената се разширява (за разлика от България), следователно всичко е безсмислено и няма защо да си пишеш домашните. Според мен момчето е било разтърсено от силата на метафората, а не толкова от безрадостната прогноза, която науката дава за бъдещето. В крайна сметка какво ни засяга естественият завършек, ако е след десет на двайсет и шеста степен години – това са твърде много нули дори и за най-чувствителните. Но съвсем друго е усещането, когато самата физика те убеждава, че живееш в стихотворение и ти говори за някакви стрели на времето, за разширяваща се Вселена, за пространство, което се усуква и за неща, дето ги има, само ако ги гледаш.

Участието в това стихотворение на света ми е много по-интересно от всяка визия за бъдещето – и мрачна, и щастлива, и равнодушна. Може би затова не обичах научната фантастика като по-малък и не обичам врачки и политически анализатори като по-голям – не искам да знам какво ще стане. Така или иначе поезията си пада повече по миналото. Разбира го по-добре от историята и, подобно на физиката, знае, че сме сплетени с него.

Поезията е обратното на self-help литературата, която те убеждава да гледаш само напред и да живееш само сега. Тоест, да си докараш доброволно амнезия. Не, мерси. По дяволите целия self-help, нека направим миналото красиво, защото настоящето е нелепо, а бъдещето не съществува и не знам какво да кажа за него. В момента някой чете този брътвеж от екрана на вълшебния си телефон и умува дали да го удостои с въображаем палец – такова е бляскавото ни настояще. Стискам реалните си палци за света след 30 години, съзнавайки, че не мога да направя повече. Щом научното писане се опира на метафората, какво остава за ненаучното? Всичко, което ви казвам, е пълно с трикове, хватки и номера. Пишещият е трикстер по неизбежност. Единственото нещо, което знам със сигурност, е, че все пак е за предпочитане световното стихотворение да бъде любовно. Може би наистина топлината пътува от любов и ако всичко така или иначе ни убива и поражението е неминуемо, то по-добре е любовта да ни убие утре, отколкото глупостта днес. Можем да обикнем и самата загуба.

петък, 12 януари 2018 г.

Твоят бележит съименник предупреди...

 * * *

Твоят бележит съименник предупреди,
че любовта е дълготърпелива.
Аз не помня някога (кога?) да е било преди:
ръцете да са тъй щастливи,
сигурни, че са в добри ръце.
Отвъд прозореца градът
не е готов, но чаят е
и кукумявките летят
в разучени диагонали
от нашия комин
до крайните квартали
по тайнствения път
на своя лов. Студът
постарому си е суров,
но не го взимам присърце.
Ръцете ни са във добри ръце, любов.

Това е нещо ново, сетивата
са съгласни. То е скок
в антична истина,
                              порок
без всякакви последствия, облог-
ът на Паскал спечелен, виж:
последно доказателство
                                         за Бог.
И гледката пред мене е възможна.
Животът не е нищо сложно.
То е вдишваш и издишваш: на смъртта протакането.
И ако се наложи, ние можем скришом да сме ние:
да затвориме капака на любовната си делва
(А помниш ли когато там, със корабче по Елба?)

Понеже тя е дълготърпелива, както казахме
в началото, то ние можем смело да почакаме
да мине врявата.  
......................................
........................................................
От гнилите блата на лятото ме дръпна
(тогава бях дете, като дете говорех),
а днес познавам зимата като единствена хармония,
като подслона на вековен орех
и съм спокоен във подножието,
прегърнат съм от корените,
                                             стоплен
                                                              от короната. 
Аз накъдето и да тръгна вече, не пътувам сам
                        и съм готов
                                          да се откажа от иронията.
В реалните неща ще съм въвлечен,
за висшите неща ще знам
и ще вървим, и ще отидем там, любов.

---
Едно от (относително) новите ми стихотворения. Наскоро излезе в сп. „Страница“.

                   

събота, 23 декември 2017 г.

Колтрейн и равноденствието

Оригиналната публикация на това есе е във втори брой на списание "АРТизанин".

Когато положението се оплеска, трябва да си спомниш за любимите си неща. Няма къде да ходиш. Приблизително така разсъждава и гувернантката Мария фон Трап в  мюзикъла (а после и филма) „Звукът на музиката“. По време на бурята тя събира децата в спалнята и им говори за мустачки на котета, за сладки понита и ябълков щрудел. „Моите любими неща“ e една от ония лъчезарни, засмени композиции на Роджърс и Хамърстайн, които разчитат на наивната си, подкупваща красота, за да се загнездят в ушите на слушащия. И като останат там, да се превърнат в класика. Съвсем закономерно впрочем.  
Но това, което Джон Колтрейн прави с точно тази класика, е зашеметяващо. Той обръща „Моите любими неща с хастара навън. 14-минутната му версия от едноименния албум не звучи бодро и захаросано като оригинала, а е ненадейно тайнствена и мистична. Мощта ѝ не търпи възражения и е толкова притегателна, че влиянието ѝ избива на съвсем неочаквани места – например, вдъхновява солата в „Light My Fire” на Доорс. Няма сладки понита и котета. Има нещо необяснимо и мрачно, дори агресивно, което обаче изневиделица поражда любов – както винаги става при Колтрейн. По всичко личи, че този човек свири с гняв, звукът му много по-често е израз на чиста, метежна сила, отколкото на лекота и нежност. И въпреки това  чувството, което посява у слушащия, неизменно е любов. Как?
Усещането за яд може би идва от изобилието, което се изсипва върху слуха. Колтрейн не млъква. В този смисъл Майлс Дейвис е негова противоположност, с умелото манипулиране на паузата и тишината, с височайшата меланхолия на тона си. Дейвис е лаконичен гений. Колтрейн е бъбрив, но не така, както е бъбрива посредствеността, вечно обясняваща се и не казваща нищо. „Многотията“ в неговото звучене е стихийна сила, сякаш самата природа. Известен е случаят, в който Дейвис му направил забележка за твърде дългото соло по време на една от сесиите им заедно и Трейн отвърнал: „Не знам как да се спра“. Майлс, бидейки Майлс, без да се замисля, му казал: „Ами опитай да извадиш шибаната тръба от устата си.“
Извън музиката ролите им се разменят – Дейвис говори, а Колтрейн мълчи. В едно от малкото интервюта, които дава приживе, саксофонистът отрича „обвиненията“ в твърде агресивен маниер на свирене, като казва: „Аз просто опитвам толкова много неща едновременно, че явно започва да звучи ядосано“. Всъщност няма значение дали това е вярно. Произведения като „Blue Train”, Giant Steps” и „A Love Supreme” може да са плод на съзидателен гняв или пък на хармонично единение с Вселената; на западна дисциплина или на източно опиянение; на чисто сърце или на интоксикиран разсъдък. Все едно. Колтрейн си остава ненадминат архитект на любовта. Сложните му музикални конструкции са част от строежа на Върховната любов – монументално здание, което завършва през 1965-а с едноименната си сюита, безспорно негов най-голям шедьовър. След това му остават още само две години живот – в тях той ще се заеме да разруши всичко старо, традиционно и закостеняло и ще стане толкова авангарден, че по-ранните експерименти на Орнет Колман звучат направо консервативно в сравнение с това, което прави Колтрейн в албуми като „Ascension”. За новите му търсения отново си има и възвишено обяснение – те съответстват на философските и религиозните му интереси; има си и прозаично – от 1965-а Трейн започва да употребява LSD. Не зная кое от двете е изиграло по-голяма роля, но това пак е вторичен, невъзпитан въпрос. По-важното е, че експериментите му не са самоцелни, нямат общо с прищявката да звучиш поновому. Те са неподправени, смели опити да се намери решение на фундаментален проблем – как Джон Колтрейн и останалите хора на света да се спасят и да станат щастливи? Отговорът по подразбиране е любовта. Средството е музиката. Нещо повече, тя е особено подходящо средство, тъй като предава любовта на възприематаля много по-директно и непосредствено от едно разсъдъчно изкуство, каквото е поезията например. Стихотворението изисква и от автора, и от читателя да спре за малко. Музиката изисква обратното – тя се случва в настоящия момент и настоява на движението.
Но ако имаш много за казване, как да вкараш цялата тази рефлексия в обема на момента? Изглежда това е задачата на джаза. Изкуството е проява на свободната воля по дефиниция, но когато всичко се случва сега, отговорността за решенията ти  нараства. Свободен си, но е трудничко – какво ще избереш да направиш? Понякога този товар се оказва твърде тежък и търсиш начини да излъжеш времето. А понеже не е възможно действително да излъжеш времето, започваш да лъжеш тялото. Наскоро гледах интервю с Гари Барц относно масовата употреба на хероин сред джаз музикантите през 50-те и 60-те години на миналия век. Той каза нещо любипитно: „Може би единственият позитивен ефект е, че забавя момента – струва ти се, че чуваш всичко и така имаш повече време да вземаш решения.“ Естествено, забавянето е илюзорно, то не може да се задържи.
Колтрейн разбира това и през 1957-а, след като изживява по собствените си думи „истинско духовно пробуждане“, надмогва съвсем сам тежката си, десетгодишна зависимост към хероина и алкохола. След което успява да намери нови, този път автентични начини да разшири момента и да го запълни с колкото може повече ноти и откровения. Геният на Колтрейн е тъкмо в това: той подчинява цялата си виртуозност на духовните си търсения,  на вземането на смели, нови решения, които разтеглят момента като дъвка и възкачват слушателя до едни извънвремеви пространства, обиталища на любовта и истината. Макар и позитивни, тези пространства са самотни и, доколкото са отдалечени от безопасния квартал на пошлостта, не са за всеки. Там няма нито филмова щастлива развръзка, нито божествена награда, нито пък трагичен край. Има ги само тези двете – любов и истина. В техния район се нанася зрелият Колтрейн.
Блусът и джазът са най-важните постижения на американската култура – именно защото са диаметрално противоположни на мелодраматичния наратив с обещан хепиенд, който се повтаря под най-различни форми и залива всичко, навсякъде в тази  велика страна. Блусът и джазът оспорват мелодраматичния наратив, без обаче да стигат нито до трагизъм, нито до най-лошата крайност – цинизма. Трагичен джаз не може изобщо да съществува, тъй като тази музика е винаги въпрос на свободен избор и на attitude. В нея можеш да правиш каквото си искаш, стига само да го правиш готино. Респективно, дори мъката ти е cool. На това най-добре ни учи Майлс Дейвис.
Джон Колтрейн се хвърля в друга посока, още по-нова и неизследвана. И е бил да прав да бърза. В един известен джаз стандарт се пее „Дните стават къси, щом септември дойде“. Роден точно в деня на есенното равноденствие, Колтрейн изглежда е имал иманентен усет за това, за застигащата го стрелка и нуждата да запълни максимално 40-те години, които са му отредени под небето. Един от собствените му стандарти се казва „Равноденствие“.
Днес, половин век след смъртта му, сякаш знаем още по-малко за него. И навярно така е справедливо,  говорейки за фигура, в която светлината и мрака са по равно, нищо не е само бяло или само черно. Ако джазмените бяха досократици, Колтрейн щеше да е Хераклит. Пленителната му сложност неизменно ще ни провокира – всеки път по нов,  вълнуващ начин.
 „Колтрейн е светец“, казват едни. „Колтрейн уби джаза“, твърдят други. Трети си мълчат, за да не изтърсят още някоя подобна глупост. Всички са прави, разбира се. В Сан Франциско наистина има църква, която е канонизирала музиканта и на входа те посреща икона на „Св. Джон Колтрейн“ във византийски стил. А в края на кариерата му някои хора наистина си излизат ядосани от залите, защото това, на което са свидетели, е вече нещо отвъд не само джаза, но и музиката въобще – и е напълно основателно да им се струва неслушаемо. Но каквото и да е то, за него не стига само дарбата. Иска се и особен вид сила – да преодолееш собствените си зависимости, за да научиш околните на независимост. Едно от любимите ми неща.



вторник, 11 април 2017 г.

"Ние според мансардата" на немски

И още една вест за нова книга.
При мене тази година се получава нещо като шопския лаф за фойерверките: нема, нема, нема, па току... Но искам да уверя и заклетите си читатели (те не са един и двама – възможно е да са трима), и недоброжелателите си, че не е било нарочно. Просто така се стекоха обстоятелствата. И в момента съм щастлив, за което се извинявам.
Това е корицата на немското издание на „Ние според мансардата“. Двуезично е, а всъщност книгата не е съвсем същата – вътре има няколко нови стихотворения, коментари за немския читател (които впрочем биха били интересни и на българския), както и послеслов.
Издава eta Verlag (Берлин), в лицето на неуморимата Петя Лунд, която събра добрите намерения на всички, прояви инициатива и ни впрегна в работа.
Художник отново е Павлина Обретенова, на чиито талант се възхищавам.
Преводът е дело на Хенрике Шмит и Мартин Савов, като Хенрике е автор и на коментарите и послеслова. 
Преди време тя (отново с помощта на Мартин) преведе няколко мои стихотворения на немски. Студенти-художници от Хамбург (заедно с преподавателката си Габи Бергман) подготвиха изложба по текстовете, направихме четения в Хамбург и Берлин, после вернисаж. Хората навсякъде откликваха. Част от стиховете излязоха в едно австрийско списание (броят бе представен на Лайпцигския панаир) и след това просто не прекъснахме работа.
Изключително благодарен съм на изброените хора, както и на всички останали, свързани по някакъв начин с представянето ми пред немска публика – те не са малко и ще се погрижа да благодаря на всеки лично.



вторник, 21 март 2017 г.

Поетика на себенадмогването

Излезе новата ми книга „Поетика на себенадмогването. Наративни стратегии у късния Лев Толстой“. Издава я „Факел“, а художник е Павлина Обретенова. 
Благодаря на издателя си Румен Леонидов. 
Благодаря на научния си ръководител и рецензент проф. д-р Людмил Димитров за напътствията и безценните съвети през цялото това време.
Основа на тази книга е докторатът, който защитих през 2015, но книжното тяло не е „дисертация с корици“, намерението ми беше друго. Исках да напиша именно книга за късния Толстой и тя, освен че е (по необходимост) специализирано изследване, да бъде също и (по възможност) интересна за четене – противно на популярната у нас представа за „академичност“, всъщност двете не си пречат и няма такава норма, която да ги разделя.
Нека читателят отсъди доколко съм се справил. 
Накратко става дума за следното: в годините след духовния прелом, който Лев Николаевич Толстой преживява, проповедникът и художникът у него започват да се борят за надмощие. И в личността на автора, и директно върху страниците – на „арената“ на самия наратив. 
Тази борба при късния Толстой оставя поразителен отпечатък върху текстовете от периода и е едно от най-интересните явления, на които съм се натъквал като читател въобще. Прииска ми се да задълбая в него и резултатът от това задълбаване е книгата.


понеделник, 19 декември 2016 г.

Някои закономерности...

Някои закономерности, които ми се откриват напоследък:
1. Колкото по-силно се заявява обичта към родината, толкова по-слабо се владее родната граматика. Следователно:
2. Най-голям враг на днешния патриот е собственият му език. Такъв родолюбец може да победи, да завладее, да се справи с всичко – само не и с родната си реч.
3. Колкото по-малко е населеното място, толкова повече хора в него знаят със сигурност истината за международната политика и за намеренията на световните лидери.
4. Колкото по-малко е пътувал някой, толкова по-наясно е с проблемите на другите държави. Оттук следва, че ако човек никога не е бил в чужбина, то тогава е най-запознат.
5. Колкото по-заявен либерал е някой, толкова повече не търпи да му се противоречи. Респективно, най-ярките защитници на диалога не обичат никой да им прекъсва монолога.
6. Колкото по-заявен противник на либерализма е някой, толкова по-настървено се възползва от благата на същия либерализъм – медийна среда (и медийно гостоприемство), свобода на изразяването, свобода на придвижването, право на частна инициатива и прочие. Т.е., възползва се от всички тези блага, за да оповести, че е против тях. Те са му на разположение, за да ги громи.