петък, 24 октомври 2014 г.

За крехкостта на хармонията

Едно интервю, което ми взеха за сайта sever.bg по повод гостуването във Велико Търново преди няколко дни (заедно с поета Владислав Христов). Срещата с читателите там беше много приятна, а този разговор препечатвам от оригиналната му публикация - тук

Какво е мансардата в книгата "Ние според мансардата”?

"Ние според мансардата” е заглавие, взето от едно стихотворение вътре в книгата. Предварително нямах идея то да бъде титул за цялата книга, защото в самото стихотворение спектърът е по-стеснен. Там под "ние” се има предвид "аз и тя”. Но ми хрумна да разширя този контекст и, изнесено като общо заглавие, вече под "ние” се има предвид "всички ние”.

Мансардата е тази особена гледна точка, която всеки от нас притежава, личната ти наблюдателна кула. Странен сбор на време и пространство, хронотоп, който е едновременно личен за всеки и общ, доколкото всички го имаме. Да обобщим така – личната наблюдателна кула на всеки от нас е мансардата. В този смисъл всеки е живял или живее в мансарда, иска или не.

Кои са моралните ценности в днешното общество според теб? В някои отпроизведенията се говори за изневярата, за отказа от мечти, примирение...

Това е твърде сложен въпрос за мен, не съм морален съдник. Не мисля, че изобщо задачата на пишещия и на създаващия каквото и да било изкуство е в същността си задача от морално естество. Можеш да видиш дадени обществени язви, които съществуват, да ги посочиш, но не можеш да предложиш рецепта, по която да се лекуват. Помоему да се дават по този евтин и буквален начин рецепти е привилегия на лошата литература. И ако кажа, че живеем във време на морален декаданс, няма да съм особено оригинален, защото на практика всяко време е такова. Пишещият критикува собственото си време по необходимост, защото е длъжен да вижда какво не е наред. Тоест, това е водещото – да наблюдаваш. За предпочитане с някаква изострена чувствителност към нещата. Донякъде тази позиция, от мансардата, позволява това. Опитвам се да разбирам нещата, преди да ги съдя. Трудно е. Един от спасителните варианти е, през дистанцията на времето, да им се смееш.

И какво всъщност разбираш, наблюдавайки?

Една от темите в книгата е невъзможността за реална комуникация между хората – и между две личности, и между големи групи от хора. Тази счупена комуникация, тази покъртителна невъзможност да се разберем. Тя е едновременно красива и много тъжна. А ако тези текстове имат някаква крайна цел спрямо читателя, то тя би била тази – четящият да си каже "Случвало ми се е същото, да, точно така е. И тук е казано с верните думи.”

Направи ми впечатление, че геометрия, числа и архитектура присъстват в цялата книга. Успява ли математиката да носи тежестта на поезията, или пък я изгражда в книгата ти?

За мен самия бяха изненада и архитектурните алюзии, и математическите препратки, не зная откъде са се взели. Аз не съм математик, винаги съм се занимавал с думи, с език. А ако има някаква близост, не толкова с аритметиката, колкото с геометрията и логиката, това е може би, защото съм бил шахматист. Математиката ми е интересна не като наука, а като философия и дори като естетика. Хармонията ме впечатлява. Тя е и в основата на музиката, знаем, че нещата са свързани и няма как да е иначе. А да речем, първата ми книга е пълна с шахматни препратки. В тази има няколко математически, защото числото ми е интересно преди всичко с това – че е нещо изчистено откъм значение. Съвсем ясно е какво е (хайде, тук да оставим настрана ирационалните числа, че става сложно, казах ти, не съм математик). В числото има честност, която думата много често не притежава, изплъзва й се, може да се манипулира. На разни места в книгата говоря за това: "Думите само обиждат с имена нещата” и др.

Което потвърждава, че математиката е в основата на всичко...

Е... мен ме вълнува по-скоро проблемът за хармонията – колко крехко нещо е тя, как изглежда много добре и правилно, но времето я кара да ерозира, да се разваля. Времето разваля всичко неизменно. Стихосбирката се занимава с това, как времето и пространството правят каквото си искат с нас. И ние нямаме какво да им противопоставим.

И в реалния живот ли наричаш нещата с истинските им имена, честно, открито, както го правят числата?

Аз не умея много добре да живея /смее се/. Точно този проблем за разбирането с околните, това, за което говоря в стихотворенията... те са плод на по-дълго размишление и там нещата са казани по-добре. А в живота въобще не мога да се справям така – например когато говоря с хората, на които наистина държа. Нямам проблем да говоря пред големи групи от хора, проблемът е в частния диалог, личното общуване с някого, за когото ти пука. Там вече е много сложно да кажеш това, което искаш да кажеш. Вероятно на всички хора им е трудно. И това определено е проблем, в който си струва да се разровиш.

Книгата е разделена на три части: "Скосявания”,”Интериорни решения” и "Сводове”. Къде се пресичат те в човешките взаимоотношения?

В структурата на книгата има заложено едно, да го наречем "епическо" намерение, такова помоему има дори в лирическите произведения, неизбежно е, човек, ще не ще, разказва нещо. Някой си изминава един път, от точка А до точка Б. В конкретния случай... скосяванията са неговото лично пространство, вътре в мансардата, преди останалия свят. После – интериорните решения са споделянето на пространството с другите, щастието, самото събитие на любовта и, в по-голяма степен, нейното разваляне след това, разпадането. Третата част е инспирирана от различни пътувания – из България и по света, те ми се случиха през тези 4 години, в които писах книгата. Пътуващият вече се отправя навън в един съвсем разширен смисъл, движението и промяната се манифестират и чисто географски.

Какво е да си творец у нас, трудно ли се бори конкуренцията?

Писането не го възприемам като състезание, аз работя върху себе си и собствения си критерий на читател и писател, т.е. опитвам се да ставам по-добър от себе си. Когато прочета нещо хубаво от колеги, се радвам, става ми приятно. Не членувам в никакви съюзи, групи, клики. Не съм имал в творческия си път никакви връзки, напротив ставало е точно обратното. Правил съм нещата сам и ако впоследствие някой ми е помагал, то е, защото първо е харесал текстовете ми, за което съм наистина благодарен. Познанствата идват след написаното, а не обратното. Мисля, че така е правилно.

Докторант по руска литература си, кой от руските поети е "твоят човек”? А от българските?

В Русия харесвам някои от поетите от Сребърния век, не всички – най-вече Манделщам, Ахматова, Цветаева, Пастернак... А вече по-късно – Йосиф Бродски ми е много любим и важен. В някакъв смисъл основополагащ.
Англоезичните ми влияния са много и от съвсем ранна възраст, дълго е за изреждане. Що се отнася до български любими поети, ето няколко ключови за мен – Константин Павлов, Георги Рупчев, Биньо Иванов, Иван Методиев... Това са имена, които са ми повлияли особено силно. Също и редакторът на книгата ми – Иван Теофилов, с когото имах огромното щастие и късмет да работя. Благодарен съм му, че прояви този интерес към книгата и ми подаде ръка.

Кой е Иван Ланджев извън поета?

Някакви неща за мен просто така ли? /смее се/... Ами... напоследък преподавам в Софийския университет, където пиша дисертация за Лев Толстой. Иначе, работя като сценарист вече от доста време... май повече от 6 години. Пиша есета, коментари за различни медии от време на време – понякога имаш такава нужда, да казваш нещата направо. Публицистиката ми харесва именно заради тази нужда. А като дете – сериозно се занимавах с шахмат, състезавах се и прочие. После се отказах – но продължавам да следя големите турнири, запален фен съм. Шахматът не е спрял да ме изумява.

Относно хобита – изкушен съм от хубава музика, патологичен меломан. С други пишещи приятели се събираме да свирим често. Някои от тях са виртуозни музиканти. Рядко говорим за литература, когато се събираме, какво има да се говори всъщност? Та, да – музиката и пътуванията са ми обсесия. В добрия смисъл на думата, ако има такъв.

четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Утре в Orange

В петък от 18.30 ще имам четене в Orange Center на Графа, където бяха така любезни да ме поканят. На свой ред каня вас, заповядайте. 
Концепцията ми за проекта "Четене"(сега е хубаво на всичко да се казва "проект") е особено смела и оригинална - състои се в това, че ще чета свои стихотворения. На глас. Също така съм замислил визуална и аудио-среда - тоест, ще се вижда и ще се чува. 
Такова нещо не е за изпускане. 

вторник, 9 септември 2014 г.

Срещу спокойствието

В последните няколко години Лев Николаевич Толстой се превърна в нещо като семейство, мой много близък роднина. И не мисля, че причината е само в професионалните занимания с него. Все още съм като ударен по главата от това, че преди три месеца бях там, в Ясна Поляна и видях дома, пътеките, гроба му.
Това е нещо и отвъд литературата, трудно е да се обясни.
А отвъд литературата по традиция ценят популярните аспекти на неговата проповед – несъпротивлението на злото, цялата етика на толстоизма и т.н. Всичко това неизменно върви в пакет с визуалната представа от късните му портрети и фотографии – беловлас старец, който заканително ни обяснява какво трябва да се прави.
За мен и това не е главното у него. Дори си мисля, че е малко встрани от главното.
Досега нищо, в никоя вдъхновяваща историческа личност, не ме е впечатлявало толкова много, колкото тази постоянно непримирима, неспокойна и търсеща природа на Толстой. Главозамайващо сложен човек. Льовушка (фамилиарното отношение тук е оправдано, а не безвкусно) е може би най-точната дефиниция за необятна, безмерно богата в чувствителността си личност.
Любимият ми цитат, свързан с това, дори не е от книгите, а от едно писмо до леля му. В него няма никаква илюзия за достигане на душевен мир, а точно обратното. Затова го ценя повече от всяка философска рецепта. Звучи така, превеждам го набързо и свободно тук:

„За да живееш честно, трябва да се втурваш, да се объркваш, да се блъскаш, да грешиш, да започваш и да оставяш и после пак да започваш и пак да оставяш, и вечно да се бориш и да се лишаваш. А спокойствието – то е душевна подлост.

Заради това и лошата страна на душата ни желае спокойствие, не предвиждайки, че с него идва и загубата на всичко онова в нас, което е прекрасно, не човешко, а дошло от Там.”

Толстой е рязък както обикновено, но действително - и в най-доброто желание за постигане на живота като спокоен и кротък наниз от дни... личи нещо бюргерско, "да се уредим, да си ни е хубавичко", което е отблъскващо. С всяка философия тип-рецептурник би трябвало да се внимава, защото неизменно има нещо пошло (а и лъжливо) в това да искаш да си се уредиш и да ти е мирна главата. Главата ти няма как да е мирна.
В личността на Толстой, във и извън литературата, това личи по-ясно отколкото при всеки друг. Непрестанното и криволичещо пътуване на духа му, заедно с всичките противоречия и грешки (именно с тях!), го издига наистина високо. Днес е рождената му дата.
 

вторник, 2 септември 2014 г.

„Ние според мансардата“ на Аполония. И досега.

Представянето на „Ние според мансардата“ на Аполония е в сряда, 3 септември, от 18 часа в Художествената галерия. За мен е удоволствие, позволявам си и едно плахо очакване удоволствието да бъде взаимно. Добре дошли сте.
Сега две-три неща, които традиционно избягвам да споменавам, защото се опасявам, че са лигави... Приемът, който тази книга среща – на всичките ѝ представяния досега, на различни места из България – продължава да ме кара да се чувствам неловко, необичайно развълнуван и трогнат. Читателските отзиви, които получавам, също. Благодаря. 
Още веднъж пускам тук линк към рецензията на Иван Теофилов, защото в нея са най-ценните думи, които съм чувал досега по повод стиховете ми.
Да, „писането е нещо като движение из пейзажа на живота“. Доколкото в реалността това движение е объркано до степен на абсурд, писането го кара да изглежда плавно и целенасочено. Дори мъдро. Или както е според една известна дефиниция, поезията е „clear expression of mixed feelings“. 
По време на цялото това движение из пейзажа на живота (доколкото съм разбрал нещо и съм се опитал да го покажа) само две събития носят усещане за някакъв смисъл и трайност. Те са: създаването на нещо и даването на нещо. Първопричината и на двете е една и съща – любовта. 
Сиреч пътят е, за да стига ближен. Дори най-оздравителният скептицизъм не може да обори това. И Слава Богу.
според една тукашна мансарда

петък, 8 август 2014 г.

Премиера във Варна

След представянията в София и Пловдив, както и едно четене-дискусия в Американския университет в Благоевград, утре ще чета от "Ние според мансардата" във Варна - 19.00 ч., в галерия Contemporary Space. Заповядайте. 
Мисля, че това ще е последното четене преди представянето на книгата на "Аполония" тази година. 



вторник, 15 юли 2014 г.

Разговори за книгата


Линкове към няколко интервюта за "Ние според мансардата":

- в Стандарт, с Райко Байчев - тук

- в Аз чета, с Петрана Петрова - тук.

- в Dictum, с Валентин Дишев - тук.

- в Артефир по Програма Христо Ботев на БНР, със Силвия Чолева - тук.

- в Следобедния блок на Дарик Радио, с Драгомир Симеонов - тук.

- в Денят започва с култура по БНТ, с Даниел Ненчев и Анна Ангелова (заедно с Тома Марков и Светлозар Желев) - тук

сряда, 25 юни 2014 г.

Рецензии и отзиви за книгата


Публикувам тук няколко линка към рецензии за "Ние според мансардата". 
Книгата излезе скоро, а вече се насъбраха немалко такива текстове - подобно обговаряне няма как да не ме радва. 

от Иван Теофилов във в. Култура - тук.

от Людмил Димитров в Public Republic (публикувано и в Литературен Вестник, бр. 21) - тук.

от Катя Атанасова в уебпортала Култура - тук.

от Яница Радева в Литературен вестник (бр. 22) - тук. (стр. 2-3) 

от Десислава Желева за Изгубени в прехода - тук.