вторник, 12 януари 2016 г.

Изложба по "Ние според мансардата" в Хамбург


На 14-и ще бъда отново в Хамбург за откриването на изложбата по стихове от „Ние според мансардата“. Заедно с вернисажа ще има и четене/разговор. Благодаря много на студентите на Gaby Bergmann към Akademie für Gestaltung HTK (Hamburger Technischen Kunstschule), които направиха толкова интересни илюстрации, на преводачката си Henrike Schmidt, както и на Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. 
Ако сте наблизо по това време – заповядайте.



Ausstellung von Studierenden der Hamburger Technischen Kunstschule HTK
Lesung mit Gedichten von Iwan Landzhew (Bulgarien)

Schrägen gibt’s nicht nur unterm Dach, sondern auch im Kopf. Der Dichter als Inneneinrichter der Seele — Studierende der Hamburger Technischen Kunstschule HTK (Kurs Experimentelle Illustration, Dozentin Gaby Bergmann) zeigen ihre visuellen Interpretationen und Kunst-Buch-Projekte zu Iwan Landzhews Gedichtband Wir MansardenMenschen.

Der Dichter ist bei der Vernissage anwesend und wird einige seiner Texte vortragen.

greskewitz | kleinitz | galerie
Erdmannstraße 14
22765 Hamburg 
Vernissage und Lesung (bulgarisch | deutsch): 14. Januar 2016, 19.00 
Ausstellung: 15. Januar bis 29. Januar 2016 
Dienstag – Samstag | 14.00 Uhr bis 18.00 Uhr
http://www.greskewitz-kleinitz-galerie.com
Veranstaltet von (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v. (www.postkartell.org) in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung (www.htk-ak.de) und der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V.
Dieses Projekt wird aus Mitteln der Stadtteilkultur des Bezirkes Altona gefördert.

неделя, 3 януари 2016 г.

Чупливо е като през януари...

* * *

Чупливо е като през януари,
стъпките
пораждат сеизмични зони.
Отмъкнат е
дори и споменът за спомен.
Часът се колебае да удари.

Стремежите и дрехите са стари.
Постъпката –
момчешка глупост преди края.
Престъпникът
единствен от тълпата знае,
че дните се измерват във цигари.

Аз също знам: да стъпвам е погрешно.
Асфалтът
под краката ми нима е прав?
Аз правя
с моя дъх и въздуха болнав,
представям си, ако започна нещо.

---
От "Ние според мансардата"

понеделник, 28 декември 2015 г.

Сам вкъщи

Текстът е публикуван в Площад Славейков.

Всяка година по празниците се изяснява, че най-желаното коледно чудо за много мечтатели е в София да падне неутронна бомба. И, като при Вонегът, да останат само сгради. В социалните мрежи се изтъкват безспорните преимущества на това в един град да няма хора (най-често с черно-бели снимки на празни улици и площади), защото иначе, съгласете се, град с някакви хора в него е егати селянията.
В същото време мечтателите изпитват гордост, че са жители на голяма европейска столица. Само ако имаше някакъв начин – размишляват те – хем градът да е голям и да се чувстваме заети участници в забързано ежедневие, хем пък в него да има примерно десет-двайсет хиляди човека, колкото е имало през 1879. И всичките местни. Защото къде се е чуло и видяло голям град да се формира с приходящо население? Както знаем, в Лондон, Париж, Ню Йорк, Москва и Токио всички местни са се плодили винаги само помежду си (по закон!) и тъкмо така тези градове са станали мегаполиси. Друг начин няма. А законът е известен като ЗВП (Закон за Всеобщата Претенция).
Мечтателите-романтици, разбира се, изпитват носталгия по изчистеното минало на града, преди да се пренасели с невъобразимите, възмутителни за всеки здрав разум 1.5 милиона човека (впрочем тази бройка също варира – ако питате таксиджията, който ви вози, в зависимост от настроението си той ще ви каже, че тук живеят от 3 до 4 милиона души, а ако е в наистина лошо настроение, ще ги качи до повече хора, отколкото въобще има в България). Носталгията и болката по празна София са съвсем неподправени.
Шокиращо, екип от учени наскоро (ей сега преди малко) се натъкна на доста интересен документ по темата – дневникът на един такъв идеалист, който, забележете, се е докопал до машина на времето и с нея веднага се е втурнал да търси своята София – едновремешната, чистата, истинската. С две думи отпреди да дойдат селяните.
Предлагам на вниманието на читателя няколко извадки от този дневник.

IX век, 809 г.
„Точно си мислех, че всичко е наред и българите дойдоха. Този дивак Крум ще ми прецака хубавия град. Не вижда ли, че не е планиран да поеме такъв поток от хора?  Инфраструктурата изнемогва. Сега като почнат едни задръствания... Махам се.“

V-VI век
„Ужасно е. Неслучайно го наричат Велико преселение на народите. Идват всякакви селяни – това готи, славяни, хуни, авари... И всички мекат брутално.“

IV век
„Римляните са тук от няколко века. Те така си обичат да се заседяват, но аз имам въпрос – някой да ги е канил? До един са жалки селяндури, но най-напорист и амбициозен е тоя Константин Велики. Адски дразнещ и като всички такива си взе имот в идеалния център, да избива комплекси. Кога дойде, кога успя? Чак искал да мести столицата. Какво ще местиш ти, като си дошъл от майната си? „Сердика е моят Рим“, казва. Ми ходи си в Рим! Не си от тук. Довиждане.“

VII в. пр. Хр.
„И този период е зле – траките са бесни селтаци, със златните си дрънкулки и чалгарски пиршества. Да се махат. Един път видях във фейса, че Хораций (друг селянин, който не е от София) е писал за тях: „Обикновено траките, когато се напият,/се сбиват с чашите, създадени за пир“. Ами по-ясно от това няма как да го кажа. Простотия.“

???? пр. Хр.
„Сега е супер! Няма хора. Едно красиво и гордо Софийско поле. Чист въздух. Зеленина. Витоша – загадъчна и нежна, но най-вече празна, без пукнат турист.
Няма улични кучета (поради липсата на улици и кучета). Няма трафик, защото няма коли. Вярно, няма и велоалеи, но ако исках, можех да карам колело, защото няма трафик. И дупки по пътищата няма, понеже няма пътища. Градският транспорт не закъснява никога, защото не съществува. Проблемът с боклука изглежда решен – не виждам боклук никъде.
Няма го и проблемът с местата в детските градини – няма детски градини. Както и деца. Няма корупция. Няма агитки и хулигани, битова престъпност. Мога спокойно да изляза да се разхождам, защото няма къде да отида. Нищо не нося и няма кого да срещна. И мен ме няма. Няма нищо. Като в оная песен на Мария Илиева.
Най-накрая малко спокойствие. Накъдето и да се огледаш по Софийско равно поле – нищо. Моята София.“

четвъртък, 17 декември 2015 г.

От дума на дума

Текстът е от личния ми профил във фейсбук. Няколко медии го препечатаха (Площад Славейков и др.), така че може да се намери и на други места в интернет.

Като простодушен наивник се канех тия дни да отида на една изложба, докато не осъзнах нещо шокиращо: вече няма галерии. И театри също няма. Не знам кога точно е станало, но без да се усетим, сега, вместо тези познати работи, има пространства за визуални изкуства и пространства за пърформанс и съвременен танц. Кината не са кина, а места за събития и прожекции.
Представяте ли си какво е да отидеш на постановка в Народното пространство „Иван Вазов“? Или да пиеш бира в градинката (т.е. пространството за насърчаване на растителността в модерна градска среда) пред същото това Народно пространство, седнал с приятелите си на хоризонтално пространство за релаксация и диалог (преди му викахме пейка)?
Но хайде, галерии, театрии,  изкуство как да е. По-стряскащото е, че вече няма и барове. Има ърбън-спотове. Градски места. Човек поръчва и си пие питието някак объркан и напрегнат, защото му се е ходило на бар, а не щеш ли, се е озовал в ърбън-спот, парти-център или (пази Боже) локация за ивенти.
Езикът се отдалечи от предмета. Измислят се дефиниции, устойчиви словосъчетания, фрази, които вместо да уточняват, дистанцират думите от нещото, за което се говори. Защото какво всъщност се казва с такова определение? Не е ли всичко някакво пространство? Не заема ли всичко някакво място? Не е ли всичко някъде?

Идните поколения ще имат интересна задача да правят художествена литература с такива конструкции под ръка. Как ли би звучало Вапцаровото „Кино“ като „Място за събития и прожекции“? Или Ботевото „В механата“ като „В ърбън-спота“? Или да вземем Рупчев – „Балада за празния парти-център“?

Но всъщност, след няколко години сигурно вече няма да издаваме и книги. Ще издаваме „пространства за съвкупност от думи“. Грешка – няма да ги издаваме. Ще ги случваме. Като проекти. Защото сега всичко е проект. Никой не казва, че пише, рисува, играе, снима или свири. Просто има нов проект и се опитва да го случи. Проектът, ако някой лекомислен още се чуди, е интерактивен.

Езикът се раздели с нещата.

Не знам дали сте забелязали, но вече го няма и феноменът, наречен „пълна тъпотия“, който толкова добре познавахме и обичахме. „Пълна тъпотия“ сега се именува „друга гледна точка“. Например хората, които твърдят, че кацането на Луната е било инсценирано и новият майтапчийски клип в интернет го доказва, вече не говорят пълни тъпотии. Те просто имат „друга гледна точка“.

Джордж Карлин се опита да ни предупреди за всичко това преди години. Но проектът му завърши през 2008 и той сега обитава едно друго пространство.

петък, 23 октомври 2015 г.

Тримата глупаци педагози

Текстът излезе в днешния брой на Труд.


Една от сериите в класиката на Доньо Донев се казваше така. Може би глупакът винаги е искал да бъде и педагог - понеже, като всеки глупак, жадува да изглежда умен. Желанието му да поучава по традиция се изостря, когато времената са напрегнати, а новините - тревожни.
В публичното говорене за бежанската криза и актуалните проблеми на Европа здравият разум срамежливо е отстъпил, за да се откроят гласовете на 3 (три) основни вида глупаци (има, разбира се, и подвидове):

Глупак 1: разпенявеният реакционер
Наречете го и закостенял консерватор, бесен националист, както щете. Той е твърдо за разстрели на общо основание. Омразата към чужденците извира от дълбините на шкембето му (дори и да е слаб, този човек има шкембе - не мога да го обясня). Самият той не се къпе често, но всеки чужденец му мирише лошо. Може би само германецът не. Страх го е, че тия, кафявите, ще дойдат и ако останат, ще му вземат работата - макар че той самият не е квалифициран за нищо (и въобще, ако човек, който не говори езика, може да ти вземе работата, проблемът май е повече у теб, отколкото у него). Страх го е, че тия, кафявите, ще спят с българките - макар че той самият не може да се похвали с особени успехи сред българките, както и сред жените от каква да е националност. Най-вече страх го е, че кафявите са фанатици и ще стрелят и колят. На базата на това предположение иска те да бъдат застреляни и заклани - до един. За него всеки е джихадист. Удавеното сирийско момче също е джихадист. Този човек не знае какво значи думата джихадист.
Без да има никаква автентична информация по въпроса, той твърди, че граничарят, който е произвел изстрела и е убил афганистанеца, е герой. Всеки, който стреля по мигрант, задължително е герой. Не му идва наум, че ако наистина си стрелял във въздуха и така си убил човек (!), то това не би трябвало да се нарича „героизъм“, а „каръщина“.

Глупак 2: лигавият либерал
Веднага уточнявам - той не е истински либерал. Всъщност „наистина“ не е никакъв. Най-важната разлика между него и предишния тип е, че разпенявеният реакционер говори страшни глупости. А този тук говори смешни глупости. Страшна глупост е например: „Трябва да си знаят, че припарят ли до нас, това ги чака - веднага разстрел!“. Смешна глупост пък е следното: „Искам да живея в свят без държави и граници, където никой не стреля по никого“. Ама сериозно ли? В свят без държавни граници? В Близкия изток сега има такъв свят - иди за няколко дни да видиш как ще си прекараш и после се върни да разкажеш. Политическата наивност на лигавия либерал е колкото трогателна и комична, толкова и досадна, защото той ти се навира в лицето. Присъща му е напористата публичност, неговата политическа коректност е амбициозна - тя събира лайкове.
Той смята по презумпция, че всеки, който преминава незаконно границата, е абсолютно задължително невинен. Сред този огромен поток от хора според него не може да има и един с лоши намерения. Той е същият глупак като предишния тип, но застанал на срещуположния полюс. Иска през границата да се влиза толкова лесно, колкото се влиза в „Старбъкс“. Може би и в момента е в „Старбъкс“ или нещо подобно - забил умно глава в лаптопа, уж че върши някаква самотна работа, за която няма никаква логика да седи в пълно кафене. Пие топла напитка, направена от претенция и лапад. Вижте го хубаво - този човек няма да прибере бежанец в хола си. Може би за кратко, за да го тагне във фейсбук. Към мигрантите изпитва шумно съчувствие, а към обикновените хора около него - тихо презрение.
Той ме кара понякога да се чувствам неудобно, че също съм човек с демократични, либерални убеждения. Глупостите му ми идват в повече, но най-вече ме тревожи прикритата му жестокост. Той няма търпение да те осъди и изключи от групата на единствено правите. Откраднал е знамето на толерантността и вече марширува с него, цитирайки велики мислители, които не е чел.

Глупак 3: медийният мъдрец
На мен лично този ми е най-интересен, защото е и най-уважаван в обществото. Той е оратор - това му е работата, словоохотлив е от девет до пет. Обикаля всички предавания и говори едно и също - мрачна, черна прогноза за краха на цивилизацията и незавидната участ на България. Неизбежно фризирана с излишно усложнена лексика. Тук-там нещо, Шпенглер и „Залезът на Запада“, едно-друго. Медийният мъдрец открито критикува либерализма и говори пламенно за упадъка на нравите и бездуховността на Стария континент. Повече го тревожи това, че в Западна Европа се радват на жена с брада, отколкото, че в Източна няма правосъдна система. Някак си му е по-голям проблем това.
Той е красиво черноглед и предварително прав. Като кажеш нещо лошо, дето всички го знаят, е много лесно да минеш за мъдрец.
При него най-много ме радва това, че критикувайки патетично либерализма, той с удоволствие се възползва от всички удобства на либералната демокрация - всичките граждански свободи и права. Той се изразява, показва се, пътува, в общи линии си живее добре и необезпокояван. И ако не пребиваваше в демократичния режим, който осъжда, никой никога нямаше да му даде трибуна. Изобщо нямаше да сме чували за него.
Та значи влизат в бар бесен националист, трогателен либерал и медиен мислител. Бирата закъснява и националистът иска барманът да бъде застрелян. Либералът първо оглежда дали пък човекът не е от някакво малцинство, защото тогава би било по-некоректно. Медийният гуру е седнал удобно в сепаре до прозореца и с притворени от снизхождение очи рефлектира: как всичко това е закономерно и ние сме обречени, а той е умен.

неделя, 18 октомври 2015 г.

Защита

Не съм писал нищо тук от няколко месеца, но имаше доста неща междувременно - и пътувания, и работа. 
На 14-и септември мина публичната защита на докторската ми дисертация "Наративни стратегии у късния Лев Толстой". Бих искал да благодаря на научния си ръководител проф. Людмил Димитров, на журито и специално на граф Лев Николаевич за благосклонното отношение през тези няколко години.
Paging Dr. Landzhev:) 

Извън тази тема: в края на август участвах в семинар за превод на поезия в Словения, където се превеждахме взаимно с автори от няколко страни. Резултатите се получиха интересни, а мястото е изумително. Живях в планинско селце, разположило се над огромни, дълбоки пещери в голям карстов район. Подземната река, която понякога търпеливо, а понякога и гневно дълбае скалите, излиза на повърхността чак в Италия. За съжаление вътре в пещерите не е позволено да се снима, но при повече свободно време, ще кача тук снимки от околността. Ето една: 

При още повече свободно време ще споделя и снимки от пътуванията до Германия и Латвия през май, както и впечатления от четенията там. Благодаря на хората, които все още надникват от време на време в този зле поддържан блог.