неделя, 17 май 2015 г.

Четения в Берлин и Хамбург

Ще имам две четения в Германия идната седмица. Ако сте наблизо, заповядайте: 

19 май – Берлин 
Die Galerie Cankova und der Salon für interkulturelle Projekte „Windscheid“ laden herzlich zur Lesung mit dem Dichter Ivan Landzhev ein. Die Moderation macht Roumen M. Evert. Die Lesung findet am 19.05.2015 um 19 Uhr in der Windscheidstraße 12, 10627 Berlin statt. 

20 май – Хамбург 
Schrägen und andere Inneneinrichtungen 
Iwan Landzhew (Bulgarien) 
Lesung | deutsch-bulgarisch 
Mittwoch, 20. Mai 2015, 19.00 Uhr 
Makerhub Café, Kulturetage Altona, Große Bergstraße 160, 22767 Hamburg Altona 
Eintritt 5 Euro | Ermäßigt 3 Euro 
Veranstaltet von der Deutsch-Bulgarischen Gesellschaft Hamburg e.V. und (p)ostkartell. verein für angewandte kulturforschung e.v., in Zusammenarbeit mit der Hamburger Technischen Kunstschule HTK. Akademie für Gestaltung. 



Illustration: Pia Ellenberger HTK 2013

понеделник, 11 май 2015 г.

Бележки под „Левиатан“

Текстът е публикуван във "Факел" - тук.

На рандеву с корумпирания гротесков кмет един православен свещеник цитира посланието на ап. Павел до римляните, глава 13. По-точно онази популярна част, гласяща: „... няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени“. Цитатът дори се повтаря два пъти в две различни сцени, филмът настоява на него. Защото, видимо, от тези думи, разбрани буквално, произтича и безизходицата на индивида срещу системата.  Оказва се, че именно представителите на системата вярват в Бог (нещо повече, Бог е de facto работодателят на кмета), а индивидът – не. Той, като библейския Иов, губи всичко с Божието благоволение. Но за разлика от Иов, Николай на финала не ни е показан върнат към щастието и благодатта. Коля си остава губещ.
Думите от Св. Писание се разбират от властта не само буквално, но и удобно – кметът се успокоява от срещите с достолепния архиерей. Дотолкова се успокоява, че продължава да върши зверствата си с още по-голям размах (даден му е картбланш отгоре). Той искрено вярва, че Бог е от неговия отбор. От другата страна московският адвокат Дмитрий, приятелят на Николай, гордо повтаря, че „не вярва в Бог, а във фактите“. Коля пък не вярва в нищо. Всъщност, вярва на жена си и няма представа колко се заблуждава.
Изтъквам всичко това, защото помоему в него е и главната идея на „Левиатан“. Тя се люшка между два велики текста, единият поезия, другият проза – книгата на Иов и трактата „Левиатан“ на Хобс – но не се припокрива изцяло с нито един от двата. Намирам я другаде: в предупреждението за кривото разбиране на тези стихове от Римляни 13. Внушителните картини на Звягинцев ни показват каква убога действителност може да породи едно такова разбиране. Ако властта е дошла от горе надолу, вместо от долу нагоре, ако никой „не е упълномощен“ да я поставя под въпрос, ако всичко е оставено на самотек – не води ли точно това, пита Звягинцев, до мракобесие, нравствено затъпяване и впиянчена апатия? Не се ли превръща и собственото ни съзнание в отдалечена, глуха провинция, до която добрите новини пътуват прекалено дълго, за да стигнат изобщо?  
Съвременните светски общества са избрали да не четат Римляни 13 буквално. Затова и в конституциите ни (например в българската, а и в руската) пише нещо съвсем друго – че властта прозтича единствено от народа. Ако ще и Бог да е отговорен за появата на народа, все пак Той е оставил народа сам да си избира недоразуменията. Това легитимира и изконното право на оспорване, на протест. В „Левиатан“  на Звягинцев същото право е недостижимо за протагониста Николай. Той не може да направи нищо, а ако трябва да сме честни и не се опитва да направи кой знае какво.
Зрителят съчувства на Коля за несправедливите загуби, но всъщност във филма няма добри хора. Кметът е лош и архиереят е лош. Това, че двамата са дупе и гащи, е вече много лошо. Но Коля, Лиля, адвокатът Дмитрий, синът Ромка, семейните приятели – и те не са добри. Заради трагедията е лесно да им състрадаваш, от време на време им се смееш, но се оказва непосилно трудно да обикнеш някого в това северно градче. Кметът Вадим е чисто зло, но той не е виновен, че Коля пие. „Кой е виновен?“ пита Херцен още в 40-е години на XIX век. Русофобите със задоволство бързат да издекламират приписвания на Салтиков-Шчедрин цитат: „Ако сега заспя и се събудя след сто години, на въпроса „Какво става в Русия?“, ще им кажа: „Пият и крадат“. Русофилите (изкривено понятие днес) пък критикуват филма за всичко друго, само не и за това, за което си струва да бъде критикуван. Естествено, голям процент и от едните, и от другите не са гледали филма, не са чели това, което цитират, и няма да го направят в този живот. Затова и мненията им са така солидни и категорични. Дискусията около „Левиатан“ тръгна в странна посока от самото начало, навярно заради времето, в което се появи. Веднага беше обявен за „поръчков“, нищо че е започнат през 2008-а, а историята-прототип се е случила с американец от щата Колорадо.
В Русия най-острите критики срещу филма очаквано са заради политическия елемент в него – впрочем, съвсем слабо засегнат, поне откъм злободневната му страна. Но самодържавието е традиционно чувствително и не обича да му се говорят лоши работи, дори да се загатват. Държавните канали в момента възпяват новото руско оръжие, но мълчат за международната победа на руското кино с „Левиатан“. А това е първият Златен глобус за Русия в категорията „най-добър чуждоезичен филм“ след екранизацията на „Война и мир“ на Бондарчук в далечната 1969.
Проблемът на лъжепатриотите, болните националисти и радикалите е, че обичат държавата си лицемерно и пошло. Развяват я на показ наляво-надясно, а каквото не е за обичане, го крият. Те се обиждат от такива филми, защото се тревожат, че се излага родината и, ужас, какво ще си помислят хората за нас тук. Само че истинската любов към родината не е това. Тя прилича повече на любовта към семейството – знаеш им недостатъците на всичките си роднини, но пак ги обичаш. Какво да ги правиш, ти не си ги избирал. В този смисъл на мен ми изглежда, че Звягинцев обича Русия. Руските националисти (и конформисти, което в днешния им микроклимат е едно и също) сега са обидени, че руснакът в „Левиатан“ бил показан като прекалено псуващ и пиещ, а това не отговаря на истината. Добре, така да бъде. Все пак окончателната картина на филма си остава руска. Не съм съгласен с тезата, че ако например сменим водката с ракия, чудовището Левиатан ще заплува в нашенски води, ако сипем текила – в мексикански и т. н. Тя звучи политически коректно и е добра за церемонии, но не е съвсем вярна – случката може да произтече навсякъде, властта може да упражни насилие над гражданина където и да е, да, но конкретната действителност е руска. Не толкова заради пиенето и феодалната местна власт, колкото заради същите тия срещи между кмета и архиерея. И „проникновените“ критици на либерализма днес, тези, които виждат в руското православие сега едва ли не последната „алтернатива“ на западния декаданс, би трябвало да се замислят сериозно за това – за срастването на абсолютната държавна власт с институционалната религия. Този зловреден съюз би трябвало да ги тревожи, защото не е нормален и не е „симфония на властите“ по византийски. Типичен и добре познат от историята е. Но не е нормален, а чудовищен – Левиатан.
Побързалите да обявят филма за „антируски“ можеха да го критикуват от къде по-основателни позиции. Например в структурно отношение – заради това, че докрая ние не узнаваме почти нищо за героите. Заради някои закономерни питания, които изникват: защо изпеченият московски адвокат, по-умен от всички в тази безнадеждна провинция, се качи толкова лесно и наивно в колата на кмета? Защо Лиля направи това, което направи в гората, пак пред всички, пренебрегвайки риска? Защо кметът се е хванал точно за къщурката на Николай, при положение, че на километри по бреговата ивица няма нищо? Какъв точно е „кярът“ му? Тези въпроси не са заяждане, те се появяват от само себе си, ще си ги зададат и много други зрители на излизане от салона. Актьорите са безупречни, диалогът е пестелив и силен, но мотивацията на характерите остава неясна на много места в сценария. И не е пресилено да се каже, че в „Левиатан“ природата действа по-мотивирано от персонажите. Те са ни показани като далеч по-стихийни и изменчиви от нея. Пред очите ни уж се редуват кадри на природна пустош, а наистина пусто е вътре в хората. Символиката е наситена, богата и подчертано библейска – от рибите на фабричната линия, през гробището за кораби, та до скелета на кита. Всяка картина е дълбока и вълнуваща, виртуозно изпълнена. Но в душите на тези хора си е все така празно и тягостно.
Пейзажите са много по-издържани от портретите в „Левиатан“. 
Това е и една от основните причини да не смятам филма за шедьовър, макар и да е очевидно, че говорим за силно, впечатляващо кино. Звягинцев не е „новият Тарковски“. Такова глуповато определение звучи зле и за двамата. Но „Левиатан“ е важен, стойностен и – нека не го отричаме – своевременен. Колкото до въпросите за Иов, Хобс, за вертикалите на властта и прегръдката с църквата, за щампите или не-щампите, за скелетите и за духа – зрителят в последна сметка ще реши сам. Или (уви, по-вероятното) ще е решил още преди да гледа. 

неделя, 12 април 2015 г.

„Разпятие“, Николай Ге

Вариантът от 1892
Споделям тази любима картина тук с малко закъснение (Страстите свършиха, по-своевременно беше на Разпети петък), но това не я омаловажава.
Да кажем, че Ге е „реалист“ и „един от передвижниците“ е крайно недостатъчно. Евангелските му сюжети са потресаващи, много малко произведения  със сходна тематика впечатляват толкова дълбоко и по такъв начин – чрез отблъскване. Последното нещо, за което човек се замисля като възможност, гледайки тази картина, е Възкресението. Мъката и смъртта тържествуват, Христос е показан в деветия час, в момента на възгласа „Боже Мой! Защо си Ме оставил?“.
Картината е част от „Страстния цикъл“ на Ге и се превръща в творческото завещание на художника. Преправял я е 19 пъти в рамките на 10 години. Когато за пръв път показал ранен вариант на Лев Толстой, графът казал, че Христос е „ужасен“ и трябва да се прави наново. Ге имал безрезервно доверие на Толстой и, разбира се, го послушал. Мъчил се още дълго. Мислил денонощно: защо всъщност е нужно Разпятието? „За възбуждане на жалост, състрадание? Не. Разпятието е нужно, за да почувствам и осъзная, че Христос е умрял за мен“. Задачата на картината не е да предизвиква умиление, а истински потрес.
Изтерзан от съмнения, Ге е смятал и да унищожи последния вариант, но собствената му смърт през 1894 попречила. Няколко месеца преди това, художникът отново показал картината на Толстой в Ясна Поляна. Сложил я в отделна стая, оставил писателя да я види сам и зачакал. След известно време Толстой излязъл от стаята разплакан.

***
В „Идиот“ Достоевски, от името на охтичавия Иполит, прави възхитително описание на картината на Холбайн „Мъртвия Христос в ковчега“ (в романа става дума за копие), в сходен контекст – може ли при тази гледка да вярваш, че човекът ще възкръсне? Това описание е, по моему, далеч по-дълбоко и гениално от самата картина на Холбайн. На мен лично тя не ми въздейства особено, но с „Разпятие“ на Ге е съвсем друго нещо. 
Целият „Страстен цикъл“ е изумителен.

петък, 27 март 2015 г.

Публикация в Индия

Няколко мои стихотворения са излезли в превод на маратхи в сп. "Nav Anushtubh", Индия. 
Така изглеждат корицата и страниците с публикацията. 


С благодарност към индийския поет Prafull Shiledar.

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

Поетът на изтънчените несъгласия

Георги Рупчев и доблестта на дистанцията

* Изказването е от премиерата на „Превъртане на световете“, София, декември, 2014. Публикувано е за пръв път в „Литературен вестник“, бр. 5, 2015.
В интернет има публикация и във "Факел" - тук.

Добър вечер,
благодаря на Валентина Рупчева за поканата да кажа няколко думи. Не съм записал размислите си, така че ви моля предварително да проявите снизхождение ако изложението ми ви се стори разпиляно на моменти.
Ще ми се да започна с това: всеки от нас като читател знае, че понякога първата среща с най-важните, знакови автори в живота ни не се случва директно и не е през собствените им съчинения. Диалогът с любим поет често не започва през неговата поезия, а по заобиколни пътища. Така стана при мен с Георги Рупчев. Първият досег беше през преводите му на Джон Ленън – от онова черно томче с текстове на песни, проза и интервюта, предполагам, всички си го спомняте. Беше вълнуващо да открия, че с преводача споделяме една и съща обсесия към „Бийтълс“ и особено Джон Ленън. Спомням си, че под напора на тази неподправена любов към „Бийтълс“, Рупчев беше превел дори текстове, които не са на Ленън, но все пак са намерили място в томчето –  вътре бяха и Eleanor Rigby, и Paperback Writer. Останах възхитен от преводите.
Не подозирах, че на български Ленън може да звучи по този начин, без да е направен компромис нито с музикалността на фразата, нито със смисъла. По-късно имах възможност да се убедя, че това е характерна особеност за преводите на Рупчев. Видях, че е същото и в собствената му поезия.
Втората среща беше през  негови преводи на Т. С. Елиът, явно друга наша обща обсесия. По това време търсех всички налични преводи на български, които впрочем не са малко. Прочетох тези на Цветан Стоянов и на В. Свинтила, също и на Вл. Левчев, А. Илков. Стигнах и до “The Waste Land” („Пустата земя“) в превода на Рупчев. Отново ме впечатли лекотата, с която беше постигнал този най-труден в преводаческата работа баланс, а именно това да запазиш музиката без да жертваш съдържанието. 
Повечето опити постигаха едно от двете. Да речем, при Цветан Стоянов и неговия вариант на „The Waste Land“ е сякаш най-запазеното „буква по буква“ съдържание, но за сметка на това с музикалността са направени компромиси. Преводът на Свинтила пък е подчертано музикален, но е, осмелявам се да кажа, фриволен по отношение на съдържанието.  И изневиделица, при Рупчев, още първият стих интригува, изненадва – “April is the cruellest month, breeding”, „Април е най-безмилостният месец, той изтръгва...“. Защо тук „breeding e „изтръгва“?
Решението беше смело и нестандартно, но красиво. Личеше, че е направено от поет. Същевременно Елиът беше запазен, не усещах българският да бяга от него. Виждаше се, че всичко това не е „подход“ на преводача, а вътрешен усет, който не се „научава“. Дарба.
Дадох си сметка, че трябва да изчета всичко, което Георги Рупчев е написал и може да се намери. Много бързо разбрах, че това, което ме беше впечатлило, важеше в още по-голяма степен за собствената му поезия. За нея вече, слава Богу, се пише по-често, говори се за това несравнимо съчетание на майсторство в прозодията и висока, оригинална философска мисъл. Поне на мен ми е трудно да открия по-ранен, истински аналог на това в нашата поетична традиция. Да, той се признава за „чирак“ на Валери Петров например, можем да намерим и далечен отглас у Вутимски, но въпросът на кой точно български поет прилича Георги Рупчев остава без отговор. В световен мащаб е по-лесно – очевидно се родее с Елиът, с Бродски (превеждал е и двамата)... Тоест, пред нас е поет, който явно надскача локалния контекст – не че има нещо лошо в него, но все пак Рупчев принадлежи на други, наднационални пространства, по-висок е от местното.
Разпространеното клише сред почитателите на Рупчев днес – наблюдението, че той владее виртуозно прозодията – е вярно. Но ще внеса малка поправка – владеенето обикновено имплицира процес на овладяване, на старателно изучаване. Не мисля, че това се отнася за Рупчев, неговото владеене е иманентно, вътрешно присъщо. Така разбирам дарбата му. Това че самият той е музикант, разбира се, е оказало влияние на тази непринуденост и естествена музикалност на стиха му. Неразривната връзка с музиката се вижда още в първата му книга „Уморени от чудото“ – тези незабележими на пръв поглед пулсации в стиха, честите алитерации, вътрешните рими, всички тия неописуеми красоти и открития в ритъма и формата, които текат подводно, дълбоко под първия пласт на думите...  Подчертавам, това са неща, които помоему няма как да се „зазубрят“ и не спират да изумяват при всеки нов прочит.
Често пъти за сметка на поезията, неговият голям принос като преводач остава на заден план. Малкото по обем преводи, които е успял да направи приживе, са пример за забележително майсторство и независимо дали превежда от руски или от английски, този непостижим за повечето преводачи баланс, за който говорих, винаги е удържан. Сещам се за нещо конкретно, понеже виждам сред присъстващите нашата колега от катедрата, Пролет Паунова. В един неин текст се говореше за Рупчевия превод на „Заблудившийся трамвай“ на Гумильов. Още в заглавието „Заблудилият се трамвай“, Рупчев засвидетелства вярност към оригинала. Другият известен български превод гласи „Заблуденият трамвай“ – и тук още в заглавието използването на страдателено причастие пък променя смисъла на руския оригинал. Сякаш някой друг е дошъл и е заблудил трамвая. Но да оставим настрана граматиката – когато четем превод, направен от Георги Рупчев, впечатлението e, че с автора го свързва разбиране, което е по-органично.
Приносът му като преводач е тема, за която дълго трябва да се говори. Връщайки се към поезията му, освен чисто формалното съвършенство, може би още по-дълбоко ме впечатли системата от ценности, зададена в нея. Георги Рупчев е действително поет на дистанцията, на това „чувство за бавно изчезване“, както той сам го нарича. Неговият „инстинкт за неприспособимост“ го прави отново несравним в контекста на нашата литература. Неговото несъгласие е специфично – то е изтънчено, а не плакатно. Рупчев никога не се е криел зад удобната позиция на кресливия социално ангажиран поет, яхнал някаква (произволна) вълна на обществено настроение с надеждата да се шуми повечко за него самия.
Напротив, той прави нещо много по-достойно. Пак в черното томче с преводи на Ленън, Рупчев пише в предговора приблизително следното: „Бийтълс не се месят в политиката, те са лирици“. Същото можем да кажем за самия Георги Рупчев. В поезията му няма да срещнете плакатни, експлицитни слогани срещу статуквото или нещо подобно. И същевременно навсякъде е видимо несъгласието – само че такова несъгласие, което се крепи на много по-здрави, естетически основания. Като преводач на Бродски, Рупчев добре знае неговата максима, според която  „Естетиката е майка на етиката“. Понятията за „красиво“ и „грозно“ предшестват тези за „правилно“ и „неправилно“. Ние знаем кое е хубаво или не преди да знаем кое е добро и зло. Рупчев се ръководи от естетическия си усет през целия си път, което прави позицията му по-доблестна от тази на мнозина други. Дистанцията му го издига и етически.
Ще завърша с едно безрадостно заключение, което всъщност е добре познато на всички. Не разбирам причините за недопустимото (направо  смехотворно) отсъствие на имена като Георги Рупчев, Иван Методиев, Биньо Иванов, Константин Павлов от училищния курикулум. Макар да е ясно, че конюнктурата издига свои собствени класици – и това не е характерно само за тоталитарната държава, а става и в демократичните режими, става и днес. На съвсем извънлитературни принципи, които нямат нищо общо с приноса на автора, се  издигат „казионни“ класици. Като почитател моето виждане по този въпрос с Георги Рупчев е противоречиво. От една страна дори съм щастлив, че той досега не е припознат като именно такъв „казионен класик“, тъй като е нещо много по-голямо, по-различно и по-специално от това. От друга страна, постоянно ме съпътства усещането за несправедливо отношение към него (и към другите изброени), доколкото не е заел заслуженото си място в литературния ни канон. Забележително е, че и самият канон в поезията ни приключва някак рязко. Ако отворим един гимназиален учебник по български език и литература, ще видим, че поезията ни явно свършва до Далчев и Вапцаров. Следва дупка от половин век и повече. Може и да не съм прав, но за една 136-годишна държава, каквато е третата българска, половин век ми се струва твърде голяма липса.
Тепърва има да оценяваме значението на Георги Рупчев като име, на което следващите поколения стъпват и са му длъжници. И „поколението на 90-те“, постмодернистите ни, и ние, родените през 80-те, които започнаха да публикуват в следващия век. Всички сме му длъжници и по някакъв начин немислими без него. Разговорът за Рупчев не е закъснял – той е винаги своевременен и повече от всякога необходим. 

събота, 31 януари 2015 г.

Христос и разумът, правата и безумието


Три тезиса по повод дебата за Charlie Hebdo и дискусията, която тия дни се разрази в нашата публицистика с няколко последователни текста (апропо, всичките – удоволствие за четене):

1. Европа е и на Христос, и на Разума. 
Основите на съвременна Европа, каквато я познаваме, са поставени от християнски мислители. Най-големите умове на европейския рационализъм са християнски умове, никой от тях не би заявил, че е атеист. Те обаче нямаше да успеят, ако не бяха прокарали някак си през официалната църковна доктрина цялото елинско знание и корпуса от класически текстове (а впрочем, както е известно, възстановяването на Аристотел през Средновековието дължим на мюсюлмани).
Много отдавна Тертулиан попитал: „Какво общо има между Атина и Йерусалим, между Академията и Църквата?“, но сам използвал философски методи, за да се обоснове. Европейските мислители – от Църковните отци до Кант и Хегел – са извършили историческия подвиг да намерят общото и да „помирят“ Св. Писание с Платон и Аристотел. Християнската европейска мисъл е всъщност невъзможна без античната философия. Да вземем Хегел, чиято система е еманация на цялата елинска любов към диалектиката и рационалното. Той ще ви каже, че „разкриването на Бога“ може да стане само през „чистото спекулативно знание“.
Сократ, Платон и Аристотел предхождат Христос. Тоест, на нашия континент правото да си свободен гражданин на полиса исторически предхожда правото на вечен живот в царството небесно. Нашите граждански права не са нещо толкова ново и модерно, а реалното ни наследство. И хронологично то е преди християнството, запазило се е в него и продължава да е водещо днес. Европеецът е бил гражданин преди да е станал християнин. И нищо не му пречи да е християнин (или мюсюлманин, атеист, какъвто си избере) и свободен гражданин едновременно. 
В Европа Атина и Йерусалим, рационалното и божественото, гражданското и религиозното, от много време насам са заедно. Повече или по-малко сме се научили да не ги противопоставяме. Европа, с всичките си недостатъци и проблеми, е постигнала тази симбиоза – макар и по трудния начин. Ако щете, наречете това отживял европоцентризъм. 

2. Защитавайки свободата на словото (от етическа гледна точка), често се оказваш защитник на нещо пошло (от естетическа гледна точка). 
В това е иронията на правилното гражданско действие, което не е длъжно да се отъждествява със съждението на вкуса. Когато се наложи да защитаваме свободата на словото днес, по-често го правим заради неща със съмнителна стойност, отколкото заради шедьоври. Причината е, че шедьовърът е по-устойчив и самодостатъчен от глупостта.
Естетически не съм Charlie – някои техни карикатури намирам за забавни, но други, голяма част, за глуповати и пошли. Май това е нормална човешка реакция. 
Говорейки за религиозна сатира, такава е безспорно „Life of Brian” на Монти Пайтън. „The Book of Mormon” на Трей Паркър и Мат Стоун – също. В тях има повече теза, отколкото попръжня. Не е достатъчно да се произнесеш ехидно, че нещо е тъпо, трябва и още, защото иначе и твоето си остава на равнище „тъпо“. Ако беше толкова лесно, всеки шофьор, който ни напсува на майка, щеше да е сатирик. 
Според едни карикатурите на Charlie Hebdo са повече лош вкус, според други са повече сатира. Покрай насилието обаче въпросът за вкуса е вторичен. Като част от европейската цивилизация ние няма как да не защитаваме правото карикатурите да съществуват, без да водят до убийствата на авторите. 
Етически сме Charlie. 
Не сме длъжни да ги харесваме. Нито да ги препубликуваме. Но който смята, че жертвите не са имали право да правят каквото правят, трябва или да се хване да оспорва това право в съда, или честно да си признае, че оправдава тероризма. Естетическото негодувание не може да се смесва със забрани на фундаментални права. Тези хора бяха убити заради обидни рисунки. Убити. Кой идиот вижда в това реципрочност? 

3. Да те обидят не е като да те убият. 
Изумително е, че трябва да се напомня, но: между двете има все пак разлики, които не са за пренебрегване. И ако някой поставя знак за равенство помежду им – завоалирано или директно – зад каквито и духовни и извисени позиции да е застанал, то или се е заблудил трагично, или лъже. 


петък, 21 ноември 2014 г.

Приблизителен сонет

Ще бъде трудно да останеш същият,
докато този град дълбае с пръстите
навътре в оглупялата глава.
Каквото си разбрал дотук, е чернова.

На нощна лампа някой те преправя, пише –
каква естетика в това да си излишен:
сърцето бие в ямб, юмрук целува шепа.
Окото недовижда цялата нелепост.

Нелепа е минутата до оня паметник, където
между игли и песове си ляга кротко битието.
От жълтеникави фасади пак се лющят слогани,
отложена за вдругиден е кражбата на огъня.

Небето все с мансардите флиртува и не го е грижа.
Погрешно е да се нарича път, ако не стига ближен.


---