неделя, 16 октомври 2016 г.

Don't Think Twice, It's All Right

Последният поет, удостоен с Нобелова награда за литература, беше Тумас Транстрьомер. Да – Боб Дилън не е Транстрьомер и затова много хора сега възразяват. Не е и Шимборска, не е Шеймъс Хийни. Но знаете ли какво казва за него самият Хийни? Веднъж при някакво запознанство представили ирландеца като „най-големия съвременен поет“. Той отсякъл моментално – „Не, това е Боб Дилън“. 
Дали Дилън е поет в този класически смисъл на думата като Транстрьомер, като Хийни? Поет като Бродски ли е (впрочем, двамата са родени на една и съща дата)? Писател като Солженицин ли е? Естествено, че не. Ако извадиш дори най-гениалните му текстове от музиката и ги оставиш сами, те не стоят с такава тежест, не са толкова внушителни, колкото в записа. Затова и поезията е жестоко, безкомпромисно изкуство – защото се изисква характер да останеш сам на листа, без никакви патерици. Въпросът обаче е друг: има ли нужда текстовете на Дилън да се издърпват насилствено от музиката, за да се докаже, че са литература? На подобен принцип някой би могъл да се пробва да съди и драматурзите – те също работят в жанрове, които се нуждят от нещо повече от книжното тяло, за да се покажат в пълнота. Но, слава Богу, ние не ги упрекваме заради това, че пишат за сцена и те често са Нобелови лауреати.
Тук може да се приведе и аргументът за синкретизма между поезия и музика от древността, да се изтъкне, че Дилън е представител тъкмо на това и прочие, но не виждам смисъл да го правя, защото така пък има реална опасност всички пишещи, които знаят три акорда, да вземат да се юрнат към китарите и тогава жална ни майка.
Ясно е, че повечето автори на песни, дори по-добрите, не съумяват да се изкачат до степен на Поезия (повечето автори на стихове – също). Но има и изключения. Дилън е такова – той винаги е бил изключение. И ако някога трябваше да бъде награден такъв автор, който е надскочил собствената си жанрова форма, минал е отвъд нейните естествени лимити, това е точно той. Да не говорим, че дори миналата година Нобелова награда за литература спечели журналистка, а преди са я давали и на небезизвестен политик.
Та затова, по повод цялата дандания, един поет-нобелист казва така: 

It ain’t no use to sit and wonder why
If you don’t know by now

Всичко е наред. Don’t think twice, it’s alright.

P.S. За заблудилите се – връчването на Нобелова награда за литература никога не е означавало, че си най-великият писател. Ако някой смята така, вероятно не е прочел целия списък с досегашни победители, за да види какви имена отсъстват (а в някои случаи – и какви присъстват). Граф Лев Толстой няма Нобел. Джойс също. От големите поети на XX век Одън няма, понеже от Академията му намекнали, че е добре да редактира свой предговор, в който критикува номиниралия го Даг Хамершелд. Той, разбира се, не го направил и после казал на приятели „Айде, отиде Нобелът”. It’s alright. 


Вкусът на живота според Иван Теофилов

Това са думите ми от представянето на Иван Теофилов на тазгодишната Аполония. Като текст излязоха във в-к Култура, бр. 30 (2867) - тук. Препечатвам ги. 

Направата на автоантология е специфичен жест, който дава възможност да надникнем в кабинета на автора, да се запознаем с неговите собствени критерии за отсяване, с неговия процес на „това – да, това – не“ – най-важния процес за пишещия човек. Когато чуят думата „автоантология“, много читатели биха си представили някакво монументално издание, което цели да респектира и с обема си, настоява да внуши страхопочитание отдалеч. Всичко това обаче няма нищо общо със светогледа на Иван Теофилов.
Пред нас е книга, която обхваща шест десетилетия от авторовия път. Самият поет живее в три Българии: Царство България, после и Народна република България, започвайки да пише в най-сталинисткия период на българския социализъм, още преди „размразяването“ (настоявам, разбира се, на кавичките при използването на тази дума), имаме привилегията да общуваме с него и днес, след промените. През целия си живот предан на фланьорската си натура, на номадското начало в себе си, пътувал много заради отдадеността си на театъра, пребивавал в пъстротата на най-различни творчески компании (на художници, на театрали) Иван Теофилов е изминал наистина колосален път – и времево, и пространствено. И въпреки че синтезира целия този път, автоантологията „Вкусът на живота“ е тънка книга. Подборката в нея е не просто внимателно направена, тя е безкомпромисна.
Този тип принципно отношение към художествените ти намерения, решителността да кажеш точно това, а не „всичко“ на читателя, готовността да пожертваш част от наследството си в името на мярата – това са белези на мисленето на големия поет. Напомнят ми на пословичната склонност на У. Х. Одън да се саморедактира през годините, да променя (драстично да съкращава, удължава или направо да премахва) текстове с вече придобит статут на шедьоври – при това с педантизъм и прямота, които докарват сериозни главоболия на редакторите, съставяли различните му томове „Събрано“.
В този смисъл „Вкусът на живота“ не е просто том „Събрано“ или „Избрано“. Тази книга ни дава възможност да видим нещо изключително интересно – как един значителен поет мисли своята поезия и света през годините, как се променя, докато си остава същият, ако ми бъде позволено клишето. Дълголетието на такъв поет е богатство и е редно да си даваме сметка за това.
Разбира се, в нашия локален контекст няма как да минем без ирония. В България властва една устойчива митологема за образа на каноничния поет, която не само отменя дълголетието му, ами направо поощрява обратното. Според нея поетът си отива от поезията млад, за предпочитане дори при трагични обстоятелства. Историческите несгоди на България подсилват тази митологема и я правят неизкоренима. Би трябвало да е анахронизъм, но уви, не е. Масовият читател и днес гледа на дълголетието на поета едва ли не като проява на лош вкус.
Е, творческата и житейска биография на Иван Теофилов недвусмислено ни показва другото – че съществуват (все пак) поети, които с достойнство вървят по собствения си път дълги години, не позволявайки на „злорадството на времето“ да ги отклони от него. И плодовете на таланта им не окапват след определена възраст, а напротив, раждат се нови, по-различни плодове.
Казионната критика е по традиция длъжник на такива поети и обикновено среща трудности при разбирането им. До ден днешен витаят най-различни често повтаряни тези за поезията на Иван Теофилов и това, че са често повтаряни, не ги прави по-малко грешни. Например, попадал съм на схващането, че поезията на Теофилов избягва делничното. В действителност тази поезия изобщо не се страхува от гмуркането в делника, защото има силата да измъкне оттам възможно най-не-делничните образи и благородни късове истина. Това ѝ позволява да естетизира ежедневното, да говори тихо за „забравените вещи“, за „фруктиерата“, за стола, за асмата на двора и едновременно с това да бъде извисена и универсална, да бъде чиста мъдрост. Нека си спомним, че едно от най-дълбоките късни стихотворения на Бродски (впрочем превеждан от Теофилов) е за чаша вода.  
Много по-лесно е лирическият глас да се качи на гребена на „големите“ актуални теми, да си помогне с патерицата на патоса, да застане плакатно на фона на някаква псевдоангажираност, която неуспешно прикрива опортюнизъм. Мнозина от съвременниците на Иван Теофилов са го направили. Той е отказал да го направи.  Не твърдя, разбира се, че е единствен – нито по отношение на тази естетизация на ежедневното, налична и у други големи наши поети от втората половина на XX в., нито по отношение на този отказ от кресливостта на слоганите. Но ние говорим тъкмо за почерка, погледа, а и за отказа на Иван Теофилов.
Още от появата на „Небето и всички звезди“ през 1963, официозната критика има един характерен проблем с този отказ: тя не критикува какво е казал поетът, а какво не е казал. Няма показен патос, няма ясна оценка, говори се за едни такива всекидневни неща, а не за Проблемите на времето. За властовия апарат това е дори по-лошо от откритото плюене на режима, защото е много по-мъгляво и неясно. Какво да се прави с нещо такова? Откритото плюене поне припознава властта по неизбежност, посочва я. А истинската свобода се държи така, сякаш не я забелязва.
Най-сервилните критици виждат безразличие в съзерцателността на Иван Теофилов. А тя е всъщност на другия полюс – показва изтънчена чувствителност.
Няколко наблюдения относно тази чувствителност.
Добре известно е, че слабите поети и прилагателните имена взаимно се привличат, намират се едни-други някъде по средата в полето на бъбривостта. От самия Теофилов пък знаем, че „Светът е отзивчив и всеотдаен, / когато укротим бъбривата си същност“. Тоест, истински високият поет говори за самите неща. И в образната си система си служи с тях,  физическите неща, които могат да се пипнат и да бъдат уловени от сетивата. Така този поет, през естетизацията на ежедневното, достига и до смислови пробиви, до открития, като това да нарече морето „неопитомен обем“, пътеките – „драскотини“, да си служи с разгърната метафорика като тази: „И забелязваш някакво антично, / върховно оживление в природата, / като че ли в момента стари елини / подреждат статуите си и съблюдават / за геометрията на духа...“. Обърнете внимание, че това вече не са само тропи и някакви ефектни гримове за разкрасяване на стиха, а философеми.

***
Съществуват различни типове умни хора. По-разпространеният тип е и по-неприятният: този на интелектуалния тиранин, който се старае да те смаже с ерудицията си и да те накара да се почувстваш малък. Не ще и дума, той прави това заради собствените си морални дефицити.
Има и един друг, много по-рядък тип умни хора, към които причислявам Иван Теофилов. Когато сте в една стая с тях и слушате думите им, всичко придобива нов смисъл, дори, „забравените вещи“, „фруктиерата“ и „стола“. Такъв човек кара събеседника си да се чувства умен и значим, обогатен и смислен. Той не поучава, но самото му присъствие е пример. Благодарен съм на Иван Теофилов за поезията. Благодарен съм му за общуването ни, в рамките на което той се превърна в мой учител – не говоря само за литература, а житейски. Показа ми, че пътят на поета, въобще на всеки човек, който се е осмелил да нарече себе си автор, е строго индивидуален път. За да го следваш, е нужна постоянна работа по рафиниране на вкуса, нужен е усет към дистанцията. Този път е встрани от колективните крясъци, от непрестанното жужене на рояка от посредственост наоколо, встрани от „злорадството на времето“. Иван Теофилов показа къде се ситуира фигурата на поета в пространството, каква е истинската ѝ тежест, какъв изобщо е действителният образ на българския интелектуалец. Той направи всичко това. На нас ни остава да четем.  

събота, 23 юли 2016 г.

Момиче

Намразих тия ранни ремонти и късните кранове.
Строежа на разпадането. Мисълта, която гоня.
Редактирах крачките от „Солунска“ до „Македония“.
Намразих цели жанрове.
Изпращането, вляво, до самата църква,
нахалстващите магазини и асфалта синкав.
Животно и дете с измислена трапчинка,
тъгуваш ли за просяка, когато мръква?

В онази прахосана есен аз бях сполетян от тревожно
бялата кожа, косата ти черна – приканваща пропаст,
„Грозни са нравите“, пеех. Прегракнах от глупост.
Нима се е сменило нещо? Нима вече има възможност
да се видим по-други, поправени – този четвъртък?
Присъствие на Духа ще запазим ли? Покрай църквата...
Вероятно всичко зависи от времето и заетостта ти. 
Аз все тъй нямам какво да предложа, освен цитати.

--- 
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Възхвала на една пещера

Виж слънцето – билярдна топка
пада в ъгловия джоб на хоризонта,
червена и уверена.
Не се съмнявай в свойта траектория
и ти, който изпадаш често в размишления.
Процесите са ясни, начертана е посоката. Самотен,
преднамерено самотен пътнико:
не се препъвай в камъка – любимо вдъхновение
на чорлави поети. Своевременно се откажи
да търсиш тайна в него. Няма. Камъкът е камък.
Достатъчно, за да ни превъзхожда.
Природата не се задъхва от амбиция,
не се изкачва с плам. Шедьовърът е там,
където в ниското се врязва. Щото
падината винаги е по-дълбока,
отколкото е най-прославеният връх висок.
Велико дъно на нещата,
в теб всяка висота потъва.
Уста на естеството, ъглов джоб,
накрая и осмицата ще падне в теб.
И всичко ще започне.

Шкоцян, 2015 

--- 
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

Papa Was a Rollin’ Stone

Не съм те срещал никога, нямам кой знае
какво за казване. Нито добро, нито лошо.
Ако ме стигне скръбната вест, бих си траял.
Или съболезнования, учтиви. Какво още?

Нищо чудно, разбира се, да те изпреваря.
В наши дни е безумно, един косъм може да те убие.
Медицината е развита, но и безсилна. Не отговаря
на въпросите, дето с години под костите ни се крият.

Ти пропусна: китарата, пешката, бокса и буквата, всичко
каквото има да се пропуска. Трудно ми е да преценя
като питат – снизхождение ли прозира зад мили очички
или дружелюбен съвет: че (все пак) не бива да те виня?

В известен смисъл продължавам да съм ти копие. Неизбежно е.
Страня от няколко навика (досещаш се) поради тебе.
Напоследък си мисля: постъпките са един вид обзавеждане 
на душата. И се съмнявам, че би се нанесъл при себе си. 

--- 
Стихотворението е публикувано в актуалния брой на Granta България.

четвъртък, 7 април 2016 г.

Днес да почерпят

Текстът излезе в Площад Славейков.
Всички знаят, че на днешния 7 април отбелязваме 120 години от деня, в който нито се е родил, нито пък е починал Джон Келог, откривателят на фъстъченото масло, а и като цяло нищо особено не се е случило през целия ден.
Но това не са случайни съвпадения и, уви, не е само д-р Келог. Броят на великите личности, които нямат нищо общо с днешната дата, е впечатляващ. Списъкът с имена респектира, стряска, а при някои по-чувствителни читатели може да предизвика и хрема. Ето защо ще започна с писателите, но няма да изброявам всички.
Пушкин, например, изобщо не е роден на 7 април. Даже напротив – родил се е на 6 юни, 1799-а. Дори и по стар стил е на 26 май, а относно това какво е правил на 7 април същата година, историята подозрително мълчи. Някой би казал, че това е просто отделен случай. Нищо подобно. Достоевски и Толстой, иначе съвременници, също не са родени на 7 април, а и не са починали тогава (в това отношение се наблюдава известно сходство с Пушкин). А какво да кажем за Пруст, Кафка и Джойс? Същото. Ами Хемингуей, Т. С. Елиът и В. Улф? Читателят навярно вече се досеща.
Днешната знаменателна дата не е подминала и българската литература – на 7 април не е роден и не е починал никой от кръга „Мисъл”. Никой!
Крайно време е да спрем да си затваряме очите пред фактите. Много от представителите на съвременния ни културен елит също не са родени днес – художници, актьори, музиканти и Криско. Не е за вярване, но дори Радо Шишарката не е роден на 7 април – болезнена истина, дълго премълчавана от услужливите ни медии. Твърде дълго, за да е неволно.
Магичната аура, обгърнала тази дата, витае над най-различни исторически събития. На 7 април 1991 г. жителят на Царичина Димо Г. за пореден път не вижда никакви извънземни нито около прословутата Царичинска дупка, нито в двора си. Същото необичайно явление се повтаря и в следващите 28 дни, докато накрая Димо губи интерес и, предавайки се на апатията, се напива с домашна ракия.
Една от най-великите битки на Средновековието – българо-византийската при Ахелой – е можела да се състои точно на 7 април 917 г., ако цар Симеон или Лъв Фока бяха решили така. Но след известни колебания и двамата водачи (поотделно) в крайна сметка са преценили, че няма смисъл да е толкова рано.
Нека припомним и думите на феномена Ванга относно 7 април: „На тоя ден в България политик ке излъже, по телевизията ке дават нещо тъпо, някой ке вземе подкуп, а някой кара колело“. Година след година, всичко това се сбъдва с абсолютна точност. След такова изумително пророчество вече и последните скептици би трябвало да се засрамят, да се разкаят и да напуснат работа.
Защото, нека се замислим за момент – какъв е шансът трима от вашите кумири да са починали на тази дата, особено ако са все още живи? Именно.

събота, 2 април 2016 г.

Торбалан и сатирата

Написах това есе за новия брой на Капитал Light. Вече излезе на хартия, онлайн е публикувано и на сайта на изданието - тук

Ако няма нещастие, няма смях. От първия неандерталец небрежар, който се е хлъзнал на бананова кора и са му се изхилили, вместо да му помогнат, та до днешните epic fail клипчета в YouTube, на които се смеем, защото някакъв клет човечец, скачайки в басейна, е пропуснал басейна – ние неизменно се забавляваме с чуждия провал. Изобщо – нещо е смешно, когато не е както трябва. Когато очакванията са излъгани. Когато има недоразумение и неразбиране, провал и нещастие. Всичко това е достатъчно известно, чак банално, но поражда важен въпрос. В България очакванията са излъгани, нищо не е както трябва, има много недоразумения, неразбирания, впечатляващи провали и поголовно нещастие. Защо тогава, като си пуснем телевизора, крайно рядко ще попаднем на нещо смешно?

Има една приказка, че във всичко на тоя свят можеш да откриеш поезия освен в слабото стихотворение. У нас днес е същото с хумора – като се огледаш, навсякъде можеш да откриеш комедия освен в нещата, които са замислени да бъдат комедийни. Там хумор като цяло няма.
Има и други неща по темата, дето всъщност ги няма. Две от тях заслужават особено внимание. Липсата на едното е тревожна, но въпреки това хич не ни притеснява. А за другото постоянно ни убеждават, че си го има и дори е най-важното. Само дето никой не го е виждал.

Първото нещо е сатирата.
Съжалявам за лошата новина, но в нашата страна днес няма сатира по телевизията. Който не вярва и твърдението му се струва гръмко, нека сега започне да превключва каналите и да търси, после да съобщи какво е намерил. Аз имам време, ще почакам. Някой сега ще се сепне, ще каже: "Ама как, бе, как да няма сатира, аз нали оня ден гледах..." Не сте. Няма какво. Има поводи за сатира. Но сатира няма.
В печатните медии и в интернет има отделни сатирици – пишещи и карикатуристи – които са блестящи автори с остри умове и аз ги ценя и шестимата, но телевизията е съвсем друго царство. Тя всъщност има някакво значение, защото всички гледат, а много по-малко четат. Закономерностите са особени – като напишеш смешен текст за вестник, списание или интернет портал, не печелиш никакви пари и го четат приятелите ти. Ако напишеш несмешен текст за телевизия, печелиш достатъчно, за да се издържаш. И го гледа цяла България. От първото получаваш онова усещане, което единствено авторът познава. При второто работиш за нещо, което има много автори и още повече редактори. А много баби – хилаво предаване.

Сатирата е такава наистина, когато осмива силните на деня. Ако се подиграваш с някой анонимен или беззащитен, това не е сатира, а злобица и злословие. От най-евтиния сорт. Също така може да бъде и донос – много добре застъпен жанр в българската традиция. Но пак не сатира. По необходимост като сатирик ти си длъжен да се майтапиш с елитите в обществото си. В телевизията на цивилизования свят това се случва свободно – в американската (Стивън Колбер, Бил Мар, Джон Оливър, до неотдавна Джон Стюарт), в британската (помоему най-високата летва въобще е това, което прави Стюарт Лий по BBC 2) и т.н. В българската не се случва и няма изгледи скоро да се случи. Ако на американския президент (без значение кой е) му доскучае в Овалния кабинет и реши да си пусне телевизора, ще види безпощадна критика и ирония. Българският ще види стар виц за един, дето се прибрал пиян. Нали го знаете? 

Демокрацията разчита на сатирата, за да изговаря себе си. Българската демокрация разчита на лошия превод и слабата памет. Ние смятаме американците за прости, но не щем излишно усложняване на екрана си. Социалният коментар ще ни развали настроението, а старият виц ни успокоява. Не ни разсмива, но ни е някак уютно с него. Защо да е хубаво, като може да е тъпо? В същото време не искаме да обидим нито един известен човек, пази Боже от такива лоши работи. И не говоря само за политиците – нищо че са като извадени от скеч и даже няма какво да им се добавя и преувеличава. Те са си готови. Българските лидери са сред най-натурално смешните хора, които съм виждал през живота си, не само думите и действията, дори телодвиженията им са нелепи. Но мълчанието покрай тях е ясно – породено е или от страх, или от кариеризъм (двете обикновено вървят ръка за ръка).

Лакейството обаче се разпростира далеч отвъд Народното събрание и стига до името на всеки що-годе известен човек в тая страна. Не смеем да се пошегуваме истински с никого, да не вземе да се обиди. Властва някакво странно разбиране за VIP статута като нещо, което имунизира човека срещу всяка проява на глупост и всяка постъпка, достойна за осмиване. Да вземем за пример механизмите на някаква незлонамерена шега, съвсем стандартна като техника и направа. Ако напишеш нещо от рода на: "Григор Димитров и тази година отказа да участва на АТП турнира в София, тъй като по това време ще е зает да не печели друг турнир." 
Или: "САЩ и Русия най-накрая се договориха за примирието в Сирия. Ако една от страните посмее да го наруши, другата ще ѝ пусне новия клип на Гери-Никол."
Или: "След като заяви, че от театрите ще се правят открити сцени, за да идват мечките, Христо Мутафчиев се обади на мечката от филма с Леонардо ди Каприо и я покани да играе в Смолянския театър. Министерството на културата чака отговор от бозайника."
Подобни шеги стават за публикация, но в телевизията няма актуална платформа, където да минат. Какво искаме да кажем с тях? Че споменатите известни хора са някакви идиоти и некадърници? Ами не. Искаме да кажем, че Григор Димитров скоро не е печелил турнир и вече е време да го направи, за да му се радваме. Че Гери-Никол може и да е талантливо дете, но в крайна сметка в България не само Веско Маринов прави тъпи песни. Трябва ли това да е обидно? И не искаме да кажем, че Христо Мутафчиев е злодей, а че в случая с мечките беше изтърсил глупост, с която си струва човек да се избъзика. Какво – публичната личност не е способна да казва глупости от време на време като всички нас ли? Аз вярвам в глупостта на публичната личност и ще я защитавам до последно. Но защо се получава така – има сервилност, пък няма сатира? Както винаги, ако не ни хрумва друго, можем да се облегнем на историческите аргументи.

Българският народ е народ тъжен, защото в огромна част от историята си е живял под владичество, за което дори спори и си настоява, че е робство (така може да е още по-тъжен). В тиранични режими като този на назадничавата Османска империя и този на просташката соцдиктатура не е прието да се шегуваш открито с елитите си. Можеш да го правиш само под сурдинка, защото, ако се осмелиш да си открит, следват едни специфични наказания. А хората обичат да се смеят, но все пак повече им харесва да дишат. Ето ви възможно обяснение. Звучи удобно, нали? Но аз съм склонен да мисля, че днешният български проблем се корени в българското владичество. А то е най-страшно (и най-смешно). От него освобождение не се вижда. Толкова.

Второто нещо, дето го няма, е прословута фигура в бранша – митичният и вездесъщ средностатистически зрител. Той е като някакъв Торбалан за сценаристи.
По негов адрес ще кажа само няколко думи, защото и аз като всички нито съм го виждал, нито го познавам. Но години наред ми се говори само за него. Той се появява с различни имена – баба Пена, баба Гинка, леля Цецка, Гошо от "Люлин", Пешо от "Дружба", средния кюстендилец... Всички тези хора са един човек, за когото телевизията неуморно те убеждава, че е много прост. Но нещата се правят само за него. Точно той няма нужда от сатира, точно той е единственото мерило и таргет, предварително съображение и крайна цел на телевизионния продукт. В началото не знаех за него. Спомням си, че беше преди... вече повече от осем години, бях съвсем младо момче, когато започнах след един национален кастинг в "Комиците". На главата ми имаше повече коса тогава, а вътре в главата – повече ентусиазъм. Скоро след това с не по-малко ентусиазъм се преориентирах към сериалите – плащаха по-добре, а и вече отчаяно исках да се махна от тоя средностатистически зрител. Само че няма къде да избягаш.

Сега ми се ще поне да го познавам, за да му кажа какво мислят за него тези от кутията, която обича да гледа. Да го информирам, че не го уважават особено много. Да му кажа за една стара максима в телевизията (авторството й се приписва на известни лица) – че никой никога не е загубил, като е подценил аудиторията. Отвратителна максима, направо гнусна според мен. Но много хора изкараха добри пари от нея, а аз не. Така че вероятно греша. Нищо не е сигурно и само Торбалан е вечен. Той броди с една торба на гърба, в която отнася всяка непослушна и оригинална мисъл.